Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (13)

Глава единайсета
Адам Силвърстоун

Адам обвиняваше яда си към Меомартино за ставането си от леглото, но се върна към работата си раздразнителен и мрачен, склонен да си спомня в неподходящи моменти как Габи беше лежала равномерно загоряла на слънцето със затворени очи, съвършената й настойчива миниатюрност, нейния стеснителен и накъсан смях, сякаш беше несигурна в правото си да се смее.

Опитваше се да я изхвърли от съзнанието си, като се набъркваше във всичко друго.

Доктор Лонгууд го информира за мястото, което ще се открие в Медицинския факултет и той внезапно разбра какво бе станало с Меомартино. Каза за това на Спърджън, когато седяха в неговата стая и пиеха бира, охладена в снега на перваза.

— Ще закова тази работа — закани се Адам. — Меомартино няма да я получи — пръстите му тракаха по празна бирена кутия, като оставяха вдлъбнатини.

— Но не само защото не го харесваш — каза Спърджън. — Не можеш чак толкова да не харесваш някого.

— Той е само част от мотива. Аз действително искам това назначение.

— Пасва на Великата Схема на Нещата на Силвърстоун?

Адам се усмихна и кимна.

— Престижна работа, която води право към онази, която носи много пари?

— Сега вече улучи.

— Просто се самозаблуждаваш, приятелю. Знаеш ли какво всъщност е Великата Схема на Нещата на Силвърстоун?

— Какво? — попита Адам.

— Лайна и фъшкии.

Адам само се усмихна.

Спърджън поклати глава.

— Смяташ, че всичко си планирал, нали, човече?

— Всичко, за което можах да се сетя.

Едно от нещата, за които се бе сетил, беше, че недостатъчните познания у Спърджън за зъбовидния израстък са признак, че стажантът трябва по-добре да познава анатомията. Когато му предложи да работи с него, Спърджън прие охотно и д-р Сак им разреши да правят дисекции в патологоанатомичната лаборатория на медицинския факултет. Работеха там по няколко пъти седмично, Спърджън научаваше бързо, а Адам изпитваше удоволствие от обучението.

Една вечер Сак намина при тях и кимна за поздрав. Говореше малко, вместо това си дръпна стол и започна да ги гледа. След две вечери се върна и този път, когато свършиха, повика Адам в кабинета си.

— Бихме могли да използваме частична помощ в Патологоанатомията на болницата — каза той. — Искаш ли да ни я оказваш?

Работата нямаше да се заплаща дори приблизително колкото дежурствата му в Спешното на Уудбъро, но и нямаше така да му изсмуква силите, нито щеше да изяжда толкова много от скъпоценното му време за сън.

— Да, сър — отвърна той без колебание.

— Джери Лобзенц е свършил добра работа над теб. Предполагам, че не бихме могли да те примамим в патологоанатомията следващата година?

Започнаха да пристигат предложения — признак, че се задава край на безкрайната борба.

— Боя се, че е така.

— Заплащането ли е малко?

— И заради него, но то не е всичко. Просто не искам да се занимавам само с това — то не влизаше във Великата Схема на Нещата на Силвърстоун.

— Е, честно си го признаваш. Съобщи ми, ако някога си промениш мнението.

Така че сега вече имаше съвсем малко причини въобще да напуска болницата. Старото здание от червени тухли ставаше негов свят. Часовете му в патологоанатомията бяха нередовни, но не неприятни. Харесваше му да работи сам в пеещата тишина на бялата лаборатория, съзнаващ, че в това обкръжение някои хора не биха могли да функционират, но той за кой ли път можеше да работи с висока ефективност.

Разделяше свободното си време между патологоанатомията и вивариума, където научаваше много от Кендър. Беше поразен от пълната липса на сходство между двамата мъже, от които бе научил най-много. Лобзенц беше дребен, самонаблюдаващ се евреин, с едва забележим немски акцент, който се откриваше когато бе уморен. А Кендър…

Кендър беше Кендър.

Но може би се опитваше да се занимава с твърде много неща. За пръв път в живота си Адам редовно спеше малко и сънуваше не съня за пещта, а за гмуркането.

Винаги в началото на съня той се изкачваше по стълбата под ослепително слънце. Беше много реалистично: усещаше прохладата на стоманената рамка, която вибрираше в ръцете му от ударите на вятъра. Вятърът го тревожеше. Докато се качваше, гледаше право нагоре към площадката на върха, където стълбата се стесняваше като връх на молив, докато очите му се насълзяваха от слънцето и се налагаше да ри затвори. Никога не поглеждаше надолу. Когато накрая достигаше площадката, стъпваше на нея и поглеждаше към света, който се простираше на трийсет метра под него, със стегнати бутове, пресъхнала уста, платформа, която се люлее, потреперва от вятъра, басейнът проблясва често и силно — по-скоро като метална плочка на кучешка шия, отколкото като капан за живота. Правеше крачка напред, главата му падаше назад, простираше ръце, докато тялото му се обръщаше високо, високо във въздуха и усещаше как вятърът го подхваща като платно на кораб, тласка го, нарушава равновесието му, отхвърля го встрани точно достатъчно. Той отчаяно опитваше да компенсира, съзнаващ, че може да улучи както земята, така и басейна, в крайна сметка някъде другаде, освен в най-дълбоката част, където водата създаваше триметрова шокова възглавница. Ще скоча зле, мислеше тъпо той, висеше гротескно окачен, водата нахлуваше върху него. Ще се нараня и никога няма да стана хирург.

О, боже!

Сънят винаги свършваше по средата между върха на кулата и водата. Събуждаше се и лежеше в мрака, казваше си, че никога вече няма да прави такива глупости, че вече е хирург, че вече нищо не може да го спре.

Защо сънят се повтаряше?

Не можеше да се сети за причината, докато една вечер в патологоанатомичната лаборатория затвори очи, вдъхна дълбоко и бе пренесен от миризмата, от острия дъх на формалин, през времето и пространството в лабораторията на Лобзенц, където за пръв път бе сънувал съня със скачането.

Беше по времето на третата му година в медицинския факултет в Пенсилвания, в периода на най-тежките му финансови затруднения. Срамът и отвращението от застаряващата метреса и нейните подаяния бяха зад него. Хвърлянето на въглища в пещта, с което си бе плащал през зимата, трая до ранна пролет, когато започна да заспива редовно на занятията и се наложи да напусне, защото иначе нямаше да може да посещава лекциите по два предмета. Така свикна с безнадеждността, че повечето време беше в състояние да не я забелязва. Вече дължеше шест хиляди на студентския фонд. Закъсняваше с плащането на наема си, но хазяйката му охотно чакаше. Премахна обедите въз основа на констатацията, че яде твърде много и две седмици бе измъчван от глад по обяд и следобедно прилошаване, но от началото на април до средата на май вземаше дежурства в болницата и чрез обработка на съответните сестри можеше да се храни в отделението безплатно.

През юни се появи възможност да работи като хирургически лаборант, но разбра със съжаление, че трябва да се откаже. Мизерното заплащане нямаше да му позволи да спести достатъчно, за да си осигури преживяване през последната година на следването си. Неохотно реши да се върне в курорта Поконос, където видя обявление във филаделфийския „Бюлетин“, че търсят професионални гмуркачи за водно шоу на плажа на Джърси. Аквакадата на Барни беше дъсчена площадка, която показваше двама филипинци и един мексиканец, но им трябваха петима гмуркачи за шоуто, и Адам беше един от двамата колежани, които бяха наети. Плащаха по трийсет и пет долара дневно, седем дни в седмицата. Въпреки че никога не бе скачал от трийсет метра, никак не беше трудно да се научи как да се гмурка: един от филипинците му показа в безбройни сухи тренировки как да отметне ръце назад в момента, в който се удари във водната повърхност и да свие колене към гърдите си така, че да се хлъзне през трите метра вода и да се окаже кротко седнал на дъното.

Първият път при изкачването на кулата височината беше най-лошата част от изживяването.

Стоманената стълба му се струваше прекалено гладка, почти хлъзгава, невъзможна да я задържиш в шепата си. Катереше се много бавно, след като се уверяваше, че едната му ръка се е затворила стегнато около страничното желязо и тогава пускаше другата ръка и издигаше крака си — на следващото стъпало. Опита да гледа право напред, към хоризонта, но силното залязващо слънце още беше там и то плашеше — златно дяволско око. Адам спря да се изкачва, закачи се за страничното желязо, като го обхвана с лакът, докато пръстите му направиха знака с рогата — scutta mal occhio, пу-пу-пу — и той решително погледна нагоре, като фиксира погледа си върху високата площадка, която увеличаваше размерите си мъчително бавно, докато се катереше, но накрая стигна до нея. Когато краката му стъпиха на платформата, пускането от стълбата и обръщането бяха нещо много трудно за изпълнение, но го направи.

Беше равно само на пет етажа, знаеше това, но изглеждаше повече. Нямаше нищо между него и повърхността, и всички съседни здания бяха построени близо до земята. Той се изправи в своето орлово гнездо и погледна надясно, където завършваше дървената площадка и брегът хлътваше и правеше завой, и наляво, където много далече и надолу се трупаха мънички коли като по миниатюрен път на увеселително влакче.

Здравей, Господи.

— Време е — долетя нетърпеливият глас на Бенсън, управителя.

Той направи крачка в пустотата.

Сумирано, печеленето беше много лесно. Имаше толкова много повече време, отколкото когато го правиш от триметров трамплин. Но никога преди не се бе държал скован по време на толкова продължително падане. Започваше да гребе в момента, в който пръстите на краката му докосваха водата. В следващия миг се хлъзгаше напред, за да се приземи странично на дъното, на десния си бут. Блъсваше се силно, но не прекалено силно. Изправяше се и сядаше, като изпускаме мехури и се хилеше, отблъскваше се от цимента и излизаше на повърхността.

Сякаш никой не беше впечатлен, но след два дни тренировки започна да участва в шоуто, два пъти на ден.

Другият нов, който се казваше Йенсен, се оказа добър гмуркач, предишно университетско спортно величие в Екстър и Браун. Беше в последния курс по писателско майсторство в Айова и беше неплатен драматург на съседен театър. Той нави Адам да се засели в евтин пансион, където нощем имаше мишки, шумни като лъвове и други звуци и шумолене, но матракът беше твърд. Времето се държеше, нервите му — също. Едно момиче от водния балет с хубави гърди започна да го притиска с поглед и той реши да я привлече към своите гърди и обратно. Водеше дълги разговори за Елиът и Паунд с Йенсен, който може би щеше да му стане приятел. Гмуркаше се като автомат и често си мислеше как ще се върне в университета невероятно богат.

Разказите за злополуки приличаха на басни. Но на петия ден Йенсен загреба преждевременно и се приземи в басейна по гръб. Беше побелял от болка, когато се появи над водата, но способен да върви и да си извика такси, за да го закара в болницата. Не се върна в шоуто. Когато Адам се обади по телефона, казаха, че състоянието му е добро и е приет за преглед. Следващият ден бе сив, но без дъжд, с поривист вятър, който разклащаше стълбата и люлееше платформата. Онези, които стоят високо, изпитват много удари, които ги разтърсват. Шекспир. Адам направи двата си скока без инциденти и на другата сутрин с облекчение видя, че слънцето се бе показало и вятърът — изчезнал. Тази вечер направи първия си скок почти без да мисли за него. По време на второто шоу изкатери стълбата и застана на площадката в жълтата светлина на големи прожектори. Далеч в морето светлините на траулер откриха присъствието му пред него, а лампите на дървената площадка се простираха като пръснати скъпоценности.

Проклет глупак, каза си той.

Съвсем не беше изплашен физически. Но внезапно разбра, че няма да скочи, просто защото не си струваше парите, които бе спечелил това лято, ако трябваше да се нарани така, че това да му попречи да стане лекар или хирург. Той се обърна и заслиза по стълбата.

— Добре ли си? — попита Бенсън по микрофона. — Искаш ли някой да дойде и да ти помогне да слезеш?

Бръмченето на тълпата достигна до него като произведено от насекоми.

Той спря и направи знак, че е добре и няма нужда от помощ, но това го накара да погледне за пръв път право надолу и внезапно престана да е добре. Продължи много внимателно. Беше на по-малко от половината път, когато започнаха дюдюкането и подигравките. Имаше много млада кръв сред публиката.

Бенсън беше бесен, когато стигна долу.

— Болен ли си, Силвърстоун?

— Не.

— Тогава качвай се горе, дяволите да те вземат. Всеки се плаши от време на време. Ще ти ръкопляскат много по-бурно от всякога, ако сега се качиш и скочиш.

— Не.

— Никога вече няма да участваш в професионални скокове, малко жълто еврейско копеле. Ще се погрижа за това.

— Благодаря много — каза любезно Адам, като наистина го мислеше.

На следващата сутрин взе автобус за Филаделфия и на другия ден започна да работи в болницата като хирургичен лаборант — работа, която му позволяваше да научи много за процедурите в операционната.

Три седмици преди началото на есенния семестър прочете бележка на дъската за обяви във факултета.

„Ако ви интересува анатомията и ви трябват пари, бих могъл да ви помогна. Обадете се в кабинета на съдебния медик.

Д-р Джералд М. Лобзенц, медицински следовател.

Окръг Филаделфия, Пенсилвания.“

Окръжната морга беше старо триетажно здание, което остро се нуждаеше от почистване с пясъчна струя, а кабинетът на съдебния медик беше задръстена, прашна музейна стая на първия етаж. Мършаво чернокожо момиче седеше зад дъбово бюро и тракаше на пишеща машина. — Да?

— Бих искал да видя доктор Лобзенц, моля.

Без да спира да пише, тя обърна глава и показа мъж, който работеше по риза зад бюрото в дъното на стаята.

— Седнете — каза му той. Дъвчеше пура, чийто край бе угаснал и пишеше в медицински дневник.

Адам седна на стол с изправена облегалка и се огледа. Бюрата, масите и первазите на прозорците бяха отрупани с книги и хартии, някои пожълтели. Една копривка пламтеше в евтина розова пластмасова саксия. До нея имаше малък поток изсъхващи листа, които не можа да определи, сухи корени се протягаха отчаяно към два сантиметрова мътна вода на дъното на лабораторна йенска вана. Бутилка от уиски, пълна наполовина и с етикет, стоеше на купчина книги. На пода имаше изтъркан гол линолеум. Прозорците бяха замъглени и без завеси.

— Какво ще ни разкажете?

Д-р Лобзенц имаше избелели сини очи, много прями. Косата му бе сива. Беше зле избръснат и бялата му риза не бе облечена чиста тази сутрин.

— Видях бележката ви във факултета. Кандидатствам за работата.

Д-р Лобзенц въздъхна.

— Вие сте петият кандидат. Как се казвате?

Адам му каза.

— Имам малко работа. Ще дойдете ли с мен? Ще ви разпитам по пътя.

— Да, сър — отговори Адам. Зачуди се, защо ли негърското момиче се усмихваше, както си тракаше на машината.

Д-р Лобзенц го заведе в сутерена — слизане по две дузини стъпала и около четири градуса температура.

Имаше тела на маси и носилки, някои покрити с чаршафи, други не. Спряха до трупа на старец, мършав и съсухрен, с много мръсни крака. Лобзенц показа очите му с угасената си пура.

— Виждате ли белия ръб на роговицата? Аркус сенилис (старческа дъга). Забелязвате ли увеличената дълбочина на гърдите? Старчески емфизем — той се обърна и погледна Адам. — Ще запомните ли тези неща, когато ги видите следващия път?

— Да.

— Хммм. Може би.

Отиде до един от боксовете, които обкръжаваха стената, отвори го, погледна мъртвеца вътре.

— Смърт от пожар. На около 45 години. Виждате ли розоватия цвят? Две неща го причинява. Едното е студът. Другото — въглероден окис в кръвта. Където има дим или жълт пламък, има и въглероден окис.

— Как е умрял?

— Жилищен пожар. Влязъл заради майка си. Всичко, което намерили от нея, не могло да се различи от останалата пепел.

Той заведе Адам до един асансьор и го качи мълчаливо на третия етаж.

— Още ли ви интересува работата?

— Каква ще бъде тя?

— Да се грижите за тях — показа с движение на главата надолу, към студения сутеренен етаж.

— Добре — каза Адам.

— И да асистирате при аутопсиите. Виждали ли сте някога аутопсия?

— Не.

Той последва Лобзенц в стая с бели плочки. На бялата дисекционна маса имаше мъничка фигурка, кукла, помисли си той и тогава разбра, че беше цветнокожо бебе, на не повече от година.

— Намерена е мъртва в кошчето си. Не знам от какво е умряла. Хиляди хлапета ни правят тези номера всяка година, една от мистериите. Един проклет глупак, млад семеен лекар, й е правил изкуствено дишане уста в уста, преди да се предаде. Изчакал ден и чак тогава се облял в студена пот при мисълта, че доколкото знае би могла да умре от нещо силно заразно. Хепатит, туберкулоза, дявол знае какво. Ще му послужи добре, ако разберем нещо, дръвникът му с дръвник.

Той пъхна ръцете си в ръкавици, огъна пръсти, взе скалпел и направи разрез от всяко рамо към гръдната кост и после надолу към корема.

— В Европа правят това от брадата надолу по права линия. Ние предпочитаме V-виден срез.

Кафявата кожа се раздели магически. Под нея имаше слой жълта бебешка тлъстинка, помисли Адам малко замаяно, а под нея — бяла тъкан.

— Трябва да се помни — рече не грубо Лобзенц, — че това не е плът. То вече не е човешко същество. Това, което прави едно тяло личност, е животът, характерът, божествената душа. Душата си е отишла от тази обвивка. Това, което е останало, е глина, нещо като пластичен материал, произведен от изключително талантлив майстор.

Докато говореше, ръцете в ръкавици търсеха, скалпелът разделяше; той вземаше проби — клъвваше тук, мазваше там.

— Черният дроб е прекрасен, виждали ли сте някога по-хубав? Хепатитът би го направил отекъл, може би с петна от кръвоизливи. Не прилича и на туберкулоза. Късметлия глупак, този общ доктор.

Той пусна пробите в стъклени съдчета за лабораторни изследвания, после върна всичко в телесната кухина и заши гръдния разрез.

Не ме смути въобще, помисли си Адам. Това ли е всичко тук?

Лобзенц го поведе по коридора в друга дисекционна, почти копие на първата.

— Когато сме притеснени, помощникът подготвя едната стая, докато аз работя в другата — обясни той.

На масата имаше стара жена, износено тяло, провиснали гърди, сбръчкано лице: Господи боже, с усмивка на него. Ръцете бяха кръстосани на гърдите. Лобзенц ги разтвори, като изпъшка от усилието.

— В учебниците пише, че ригор мортис (трупно вкочаняване) започва от челюстите и постепенно слиза надолу по тялото. Запомнете от мен, никога не става така.

Когато я отвори, от нея не излетяха двайсет и четири коса. Той задържа челюстите си стиснати — ригор вита — и дишаше възможно най-бавно, усещайки, че коремът му се свива над празния стомах. Кой казва, че да си болен е едно от най-големите удоволствия в живота? Семюъл Бътлър. Е, няма да се наслаждаваш, си каза решително.

Постепенно Лобзенц заши гърдите.

Когато се върнаха в кабинета долу, медицинският изследовател извади две издраскани стъклени чаши от средното чекмедже на бюрото си и наля в тях залпово от надписаната бутилка уиски. На етиката й пишеше „Експонат номер две — Елиът Джонсън“. Изпиха уискито неразредено.

— За кенефа — поясни Лобзенц, като свали един ключ от пирон на стената.

Когато той излезе, кльощавото момиче заговори, без да вдига глава от машината.

— Ще ви предложи стая и седемдесет и пет на месец. Не се съгласявайте на по-малко от сто. Ще ви каже, че има и други кандидати, но имаше само един, който повърна насред аутопсията. — Клавишите продължаваха да тракат.

— Той е страхотен тип, но е пълен с лайна — добави тя.

Д-р Лобзенц се върна, като триеше ръцете си.

— Е, какво ще кажете? Искате ли работата? Тук можете да научите за човешкото тяло повече, отколкото в четири медицински факултета. Ще ви обучавам в процеса на работата.

— Окей — каза Адам.

— Имам хубава стая за вас и седемдесет и пет долара на месец.

— Искам стаята и сто долара.

Усмивката на Лобзенц избледня. Той погледна подозрително момичето зад бюрото, което продължаваше да пише.

— Имам и други кандидати.

Може би от питието, което точно тогава го удари в празния стомах като с юмрук, усети главата си голяма и въздушна като балон.

— Докторе, след месец-два ще стана много гладен, ако не получа работа веднага. Да не беше това, не бих докоснал хубавото ви предложение дори с триметров прът.

Лобзенц го погледна и неочаквано се усмихна.

— Елате, Силвърстоун, ще ви купя обяд.

 

 

Стаята на втория етаж приличаше отвън на кабинет с вратата си от матово стъкло, но в нея имаше походно легло и бюро. Чаршафите можеха да се сменят колкото си искаше често: имаше достъп до обществената пералня за лични нужди — чудесна добавка, която д-р Лобзенц пропусна да спомене. Чистотата на тялото винаги се е смятала за произлизаща от дължимото уважение към бога. Франсиз Бейкън.

Задълженията не бяха трудни за човек, завършил две години медицина. Отначало миризмите непрекъснато го смущаваха и ужасно не харесваше стърженето на триона през черепа. Но Лобзенц го обучаваше, докато работеше, и беше добър преподавател. През първата година на следването си Адам си бе разделял един спиртосан труп, наречен Кора, с още шест други студенти в анатомичната лаборатория. По времето, когато се добра до Кора, нейните части и органи бяха разсечени и нарязани до пълна неузнаваемост. Сега си отваряше очите и слушаше внимателно Лобзенц, който, като забеляза интереса му, беше очевидно зарадван, но мрънкаше, че трябвало да му се плаща за обучението. Адам беше вътрешно убеден, че така и трябваше да бъде; това бяха първокласни частни уроци по анатомия.

В началото нощите бяха лоши. Нощният телефон беше в стаята. От седем до осем и половина звъняха собственици на погребални бюра и искаха окръга да им плати по трийсет и пет долара за всяко непотърсено тяло, което безцеремонно погребваха в прост дървен ковчег — същата цена, която Бенсън плащаше за две гмуркания.

Първата нощ той прие обажданията от погребалните агенти, след това учи два часа, нави си будилника, легна, заспа и сънува скачането във водата.

Когато се събуди, се смя на себе си в тъмнината. Типично за глупак като него, мислеше си той: изобщо не му пукаше по време на цялата работа с височината, а сега, в леглото си, се разтрепери над това, което е могло да стане.

Втората нощ говори по телефона с гробарите, учи до след полунощ, нави будилника, угаси лампата и легна на тъмно, напълно буден.

Броеше овце, преброи до петдесет и шест, след което всяка овца се превърна в тяло, което бавно се носеше покрай въртящата се бариера, докато той ги отбелязваше. Започна да брои отзад напред, започна от сто и два пъти достигна до едно без ни най-слаб признак на задрямване и с очи, шарещи в мрака наоколо.

Мислеше за баба си, спомни си как го притискаше до гърдите си и го люлееше да заспи в кухнята. Fa nana, fa nana, заспивай, Адамо. Помоли се на свети Микаел, той ще прогони дявола със своя меч.

Зданието беше голямо. Имаше шумове, дрънчащи от вятъра стъкла, скърцания и пъшкане, някакво подрънкване, някакви стъпки.

Подрънкване?

Стъпки?

Предполагаше, че е сам в сградата. Стана от леглото и запали лампата, за да намери дрехите си. Не се боеше от духове. Като учен човек разбира се не вярваше в свръхестественото. Но входната врата и входа за линейките бяха заключени. Той самият ги бе заключил. Следователно някой бе влязъл с взлом. Бог знае за какви цели.

Излезе от стаята си, като включваше светлините навсякъде, където минаваше — първо горе през дисекционните стаи, после покрай кабинетите на втория и първия етажи. Нямаше никой.

Накрая влезе в прохладата на моргата, като бързо напипа ключа. Имаше четири трупа като греди извън боксовете, едно от тях на старата жена, за чиято аутопсия бе помагал на д-р Лобзенц. Погледна към замръзналата усмивка.

— Коя беше ти, леличко?

Отиде към много слаб китаец, може би туберкулоза.

— Далече от дома си ли умря? Дали имаш синове в Червената армия и братовчеди във Формоза?

Няма съмнение, че човекът е роден в Бруклин, каза си той. Мисълта отново го превърна в глупак. Върна се по стъпките си, угаси светлините, отиде в стаята си и включи радиото — чудесен концерт от Хайдн.

Стори му се, че ги чу да танцуват и си ги представи — старицата, покланяща се в своята голота на ориенталеца, другите зяпащи от своите отворени сандъци с лед, мълчаливият арлекин, застанал в своя пъстър костюм от светлини, усмихнат и движещ глава в такт с музиката.

И звънчетата на шапката му подрънкват.

След малко отново стана и запали всички светлини. Заключи вратата на моргата. Нави будилника за шест часа, за да може да ги угаси и да отключи моргата, преди да дойде първият служител сутринта, след това заспа и сънува скачането.

На следващата нощ остави лампите изгасени и не сънува. На другата забрави да заключи моргата й сънят се върна. Постепенно се научи да различава чукането по тръбите, подрънкването на хлабавите прозоречни стъкла и други напълно обясними шумове и вече не бе посещаван от съня. Отново започна да спи дълбоко и спокойно, начинът му на съществувание започна да му се струва незабележителен. Два месеца след като стана помощник, като се бореше със състудентката си Пен в нейната стая, се развесели, когато тя внезапно спря и зарови лице в гърдите му.

— Имаш най-адски сексуалната миризма — възкликна.

— Ти също, кукличке — каза той искрено, като не си направи труда да обясни, че неговата беше лекият, едва доловим лъх на формалин.

 

 

Сега, като работеше в лабораторията на д-р Сак, отново свикна с остротата на химическите консерванти в ноздрите си и накрая престана да сънува, когато заспиваше. Вече никой не приближаваше толкова плътно до него, че да усети дъха на формалина. Обмисляше да покани малката руса сестра–студентка, Андерсън, но някак си не успя да стигне до това.

Бе опитал да се обади на Габи.

Бе информиран от нейната съквартирантка Сюзън Хаскел ледено и постоянно, че е извън града и не може да бъде намерена.

Особено от д-р Силвърстоун, уточняваше тонът на момичето.

Беше й писал пет дни след като се бяха върнали от Тръроу.

„Габи,

За кой ли път разбирам, че съм катастрофален глупак.

Би ли приела, моля, едно телефонно обаждане или отговор на тази бележка?

Намирам, че е ужасно различно с човек, когото обичаш.

Адам.“

Но писмо-отговор не последва и тя си оставаше недостъпна за обажданията му.

 

 

Зимата се установи. Снегът падаше, беше зацапван от градската мръсотия, отново падаше и отново се мърсеше, като в резултат се получаваха редуващи се сиви и бели слоеве, когато снегорините разсичаха преспите.

Една сутрин Меомартино разказваше в стаята на хирурзите на пиещите кафе как е завел сина си да види дядо Коледа при Джордан Марш.

— Ти човек ли си? — попитал той.

Брадатата фигура кимнала.

— Истински човек?

Пак кимване.

— И си имаш пенис и всичко?

Хирурзите изреваха и дори Адам се усмихна.

— Какво отговори светецът на това? — попита Лу Чин.

— Не каза „Хо-хо-хо“ — отговори Меомартино.

Бостънските търговци отбелязваха идването на сезона. Витрините на магазините грееха от зеленика и оживяваха от подвижни картини, зелени пластмасови венци се появиха по стените на болничните асансьори. Сестрите си тананикаха коледни мелодии, а д–р Лонгууд реагира на радостта от предстоящия празник сякаш тя потвърждаваше най-големите му страхове относно човешката крехкост на младите хирурзи.

— Мисля, че Лонгууд си е изпял песента — каза Спърджън на Адам.

— А аз мисля, че е велик.

— Може би е бил велик. Но сега, когато не може да практикува, защото е болен, се държи така, като че ли е постоянен, едноличен Комитет на смъртта. Този човек вижда медицинска грешка всеки път, когато някой умре. Можеш да разбереш за кой ден е определено заседанието на Комитета само по свръхнапрежението на целия медицински щат.

— Така ние плащаме за скапания му късмет с малко свръх стрес. Това е малка цена, ако го задържи малко по-дълго — рече Адам.

По ирония на съдбата той бе с Меомартино, когато Лонгууд се обади, за да разпита за една операция на апендикс, която те двамата бяха направили преди два дни. Шефът на хирургията не беше убеден, че операцията е била необходима. Нареди случаят да се представи по време на главната визитация на следващата сутрин.

— Не се поти — каза Адам рязко на Меомартино. — Хистологичните препарати показаха силно възпаление и множество левкоцити. Сега е отрязан и подсушен.

— Знам — рече Меомартино. — Взех ги вчера вкъщи и ги поразгледах в микроскопа. О, по дяволите.

— Какво има?

— Забравих да ги донеса. Ще ни трябват да ги покажем.

— Дежурството ми свършва след два часа. Мисля, че ще мога да ги донеса — предложи Адам.

— Би ли го направил? Вземи колата ми.

— Не, благодаря — отказа Адам. Но не го притесни да приеме услугата от Спърджън и когато свърши смяната му, Робинсън го закара през града с фолксвагена в неприветливата зимна вечер. Меомартино им беше дал указания, но се затрудниха в последния момент: улицата беше повече алея и грамадите сняг отстрани я правеха още по-тясна.

— Виж какво, не мога да оставя колата и да блокирам улицата. Ще те чакам тук — каза Спърджън.

— Окей.

Меомартино имаше добър вкус и пари да си го позволи, помисли си той със завист, когато позвъни на вратата. Преустроените конюшни бяха очарователно място за живеене.

Отвори шведка на средна възраст.

— Да?

— Мисис Меомартино вкъщи ли е?

— Не мисля, че тя може да приеме някого.

Адам обясни поръчението си.

— Добре, в такъв случай по-добре влезте — покани го тя неохотно. Той я последва из къщата, и, като не знаеше какво друго да прави, и в кухнята, където малко момче седеше на масата и ядеше вечерята си.

— Здравей — каза той и се усмихна, като се сети за историята с дядо Коледа. Лесно беше да се види Меомартино в детето.

— Здравей.

— Не знам нищо за никакви препарати — заяви прислужницата троснато.

— Трябва да са до микроскопа му. Може би аз мога да ги намеря.

— В кабинета — каза тя, като посочи с глава и се обърна към печката. — Не първата врата, там е спалня. Втората.

Беше хубава стая. Имаше дебел персийски килим и дълбоки кожени кресла. Стените бяха покрити с шкафове. Повечето книги бяха солидно медицински, но имаше и биографии, история, смес от английски и испански заглавия. Много малко литература, с изключение на малка секция, в която имаше и съвременна поезия.

Поезията трябва да е на жена му, помисли си той, като хвърли поглед към затворената врата между спалнята и кабинета.

Препаратите стояха до микроскопа. Някои от тях още бяха навън и той ги върна в кутията. Беше готов да си тръгне, когато вратата на спалнята се отвори.

Тя беше в пижамата на мъжа си, която й бе твърде голяма. Косата й беше разрошена, краката боси и може би носеше очила, които сега й липсваха, защото комично присви очи към него. Общият ефект беше изключително привлекателен. Не беше от онези жени, които се прикриват и хукват за пеньоара си.

— Здравейте — рече той. — Не съм крадец. Аз съм Адам Силвърстоун.

— Силвърстоун. Някаква връзка с Букстайнови?

Гласът й беше дрезгав, но Адам видя, че както ниският регистър, така и присвитият поглед можеха да се дължат на това, че пие. Тя се вмъкна в стаята и се олюля.

— Хей — посегна да я закрепи и след миг за свое изумление видя, че тя се наведе към него и завря глава в гърдите му.

— Никаква връзка — каза той. — Работя с Рейф. Забравил е препаратите.

Тя вдигна глава и го погледна, без, както Адам забеляза, да отстрани тялото си от неговото.

— Той е говорил за вас. Конкуренцията.

— Да.

— Горкият Рейф — въздъхна тя. — Приятно ми е — тя го целуна, устата й беше топла и горчива от джина.

— Много ми е приятно — рече той учтиво. Този път Адам я целуна и идеята за това беше там, преди целувката да се осъществи. Като я погледна, разбра, че е възможно — едно абсурдно класическо унищожение на Меомартино: в собствения замък на съперника му, със Спърджън, чакащ отвън в колата и прислужницата, която би могла да влезе всеки момент.

От другата страна на апартамента чу момченцето да се смее щастливо.

При това дамата беше пияна.

— Извинете ме — каза той.

Освободи се, събра препаратите и я остави, застанала, в средата на стаята. Момченцето бе приключило с вечерята и гледаше телевизия.

— Бай-бай — извика то, без да сваля очи от клоуна Бозо.

— Бай-бай — отговори Адам.

 

 

След два дни тя дойде в болницата.

Те винаги идваха в кабинета на Адам след визитациите и когато отвори вратата, първото нещо, което видя, беше визоново палто, метнато на стола. Тя носеше хубав черен костюм и приличаше на плейбойска версия на младата матрона от Бек Бей.

— Лиз — изненада се Меомартино.

— Казаха ми, че мога да те намеря тук, Рейф.

— Не смятам, че познаваш тези джентълмени — каза Меомартино. — Спърджън Робинсън.

— Здравейте — ръкува се Спърджън.

— Адам Силвърстоун.

Тя протегна ръка и той я пое сякаш бе забранен плод.

— Приятно ми е.

— Приятно ми е — рече тя.

Той не можеше да погледне Меомартино. Куку, куку! О, дума на уплаха, неприятна за съпружеско ухо. Шекспир. Той измърмори „довиждане“, докато продължаваха другите запознавания, върна се в отделението, работи много, но не беше в състояние да прогони мисълта за жената, която се предлагаше в пижамата на мъжа си.

В средата на следобеда, когато го повикаха на телефона, разбра, преди да го вдигне.

— Ало — каза тя.

— Как сте? — попита той глупаво с овлажнели длани.

— Страхувам се, че изгубих нещо в кабинета ви.

— Какво е то?

— Ръкавица. От черно шевро.

— Не съм я виждал. Съжалявам.

— О, боже! Ако я намерите, ще ми се обадите ли?

— Да. Разбира се.

— Благодаря. Довиждане.

Когато след петнайсет минути се върна в кабинета си, полази на четири крака под бюрото си и ръкавицата още беше там, където тя несъмнено я беше хвърлила. Взе я и потри между пръстите си меката скъпа кожа. Когато я приближи до носа си, парфюмът й върна жената при него.

Сега е трезва, помисли си той.

Намери номера в указателя, набра го и тя отговори веднага, сякаш беше чакала.

— Намерих, я — каза той.

— Какво?

— Ръкавицата.

— О. Прекрасно — рече тя и зачака.

— Мога да я дам на Рейф.

— Той е толкова разсеян. Никога няма да ми я донесе.

— Добре, утре съм свободен. Бих могъл да ви я предам.

— Имах намерение да пазарувам — отговори тя.

— Аз също трябва да си купя някои неща. Защо не се срещнем, ще ви върна ръкавицата и ще ви предложа питие.

— Добре — съгласи се тя. — Два часа?

— Къде?

— Знаете ли Парлър? Недалече от Административния център?

— Ще го намеря — отговори той.

 

 

Беше още рано. Адам седна на една каменна пейка в Административния център и загледа кънкьорите, докато бутовете и краката му замръзнаха, след това се отказа, тръгна по Бойлстън Стрийт и влезе в салона. Вечер тук несъмнено има и сериозни пиячи, и мъже и жени, търсещи кого да свалят, но сега се виждаха само студенти, които изяждаха късния си обяд. Той си поръча чашка кафе.

Когато тя влезе, бузите й бяха много червени от студа. За втори път забеляза, че имаше превъзходен вкус. Носеше черно палто, украсено с кожа от бобър и когато й помогна да го съблече, видя с одобрение бежова трикотажна рокля с много проста кройка, и единствено бижу — брошка с камея, която изглеждаше старинна.

— Искате ли нещо за пиене?

Тя погледна към чашата му с кафе и бързо поклати глава.

— Прекалено рано е, нали?

— Да.

Тя пожела чаша кафе и когато той я поръча и я донесоха, заяви, че не я иска.

— Да отидем ли някъде с кола? — попита тя.

— Нямам кола.

— О. Нека тогава се поразходим.

Облякоха палтата си, излязоха от бара и тръгнаха към Копли Стрийт. Не би могъл да я заведе на места като Риц или Плаза, помисли си той. Непременно щяха да срещнат някой неин познат. Беше много студено и двамата започнаха да потреперват. Той отчаяно се оглеждаше за такси.

— Боя се, че трябва да използвам тоалетна. Имате ли нещо против да ме почакате?

На отсрещната страна беше Рийджънт, третокласен хотел и той възхитено й се усмихна.

— Ни най-малко.

Докато тя беше в дамската тоалетна, Адам се регистрира на рецепцията. Чиновникът кимна равнодушно, когато му каза че багажът им ще пристигне от летище Логан.

Когато тя се върна в малкото фоайе, Адам я взе за лакътя и я поведе внимателно към асансьора. Мълчаха. Главата й беше високо изправена, гледаше право пред себе си. Когато той отвори вратата на стая 314 и влязоха, той затвори след себе си, обърна се към нея и се погледнаха.

— Забравих да донеса ръкавицата — каза Адам.

 

 

По-късно тя спеше, а той лежеше до нея в претоплената стая и пушеше. Тя постепенно се събуди и видя, че я гледа. Посегна взе цигарата от устните му, угаси я внимателно в пепелника до леглото, след това се обърна към него и повториха ритуала, докато навън здрачът се сгъстяваше.

В пет часа тя стана от леглото и започна да се облича.

— Трябва ли да правиш това?

— Вече е почти време за вечеря.

— Можем да поръчаме долу. Бих могъл също и да пропусна вечерята.

— Имам малко дете вкъщи — каза тя. — Трябва да се погрижа да го нахранят и сложат да спи.

— О!

Дойде при него по пликчета, седна на леглото и го целуна.

— Чакай ме тук — поръча. — Ще се върна.

— Добре.

Когато тя си отиде, Адам се опита да заспи, но не можеше да диша, стаята беше прекалено топла. Миришеше на сперма, на цигари и на нея. Отвори единия прозорец, като пусна вътре полярния въздух, след това се облече, слезе и изяде сандвич, който не искаше, изпи чаша кафе, отиде по Копли Стрийт в Бостънската обществена библиотека и започна да чете стари броеве на Сатърди Ревю.

Когато се върна в осем часа, тя вече бе там, под одеялото. Прозорецът беше затворен и отново бе много топло. Лампите бяха загасени, но фирмата на хотела отвън мигаше и блясъците караха стаята да прилича на сюрреалистична картина. Беше му донесла сандвич. Салата с яйце. Разделиха си го в единайсет и миризмата на твърдо сварено яйце се прибави към богатите аромати на стаята, които запечатаха този ден в паметта му.

На Коледа сутринта Адам единствен работеше в операционните като дежурен хирург. Лежеше на дългата пейка в кухнята на хирургията, като се вслушваше в самотните шумове на кафеварката, когато позвъни телефонът.

Беше Меомартино.

— Ще се наложи да извършиш една ампутация след обяд. Дотогава ще съм си отишъл.

— Добре — каза той студено. — Как се казва пациентът?

— Стратън.

— Познавам го — рече той повече на себе си, отколкото на Меомартино.

Предишната седмица бяха опитали да направят артериален байпас, за да възстановят кръвообращението в крака на мистър Стратън. Първоначалният план бе да изрежат сафенната вена и да я използват за присаждане вместо артерия, обърната така, че клапите й да се отварят по посока на артериалния поток. Но вените на мистър Стратън се оказаха калпави, само два милиметра в диаметър — около четвъртинка от диаметъра, който би им свършил работа. Бяха изрязали голямата склерозна плака, която бе блокирала кръвообращението и бяха съединили артерията с пластмасова присадка, която би вършила работа само година, най-много две, но всичко тръгна накриво още от самото начало. Сега кракът беше бяло, мъртво нещо, което заплашваше живота на пациента и трябваше да се махне.

— По кое време ще стане това?

— Не знам. Опитваме се да се свържем с адвоката му, да го накараме да подпише документите. Мистър Стратън е женен, но жена му е критично болна в болницата Бет Израел, така че не може да подпише. Мисля, че ще бъде извършено веднага, след като намерят адвоката и го доведат. Опитват от снощи.

Адам въздъхна, когато затвори, взе зелен операционен екип от купчината на масата и отиде в стаята на младшите хирурзи, за да се преоблече. В дрехите се почувства удобно и уютно. Взе чифт черни пластмасови калцуни, откъсна перфорираните им горнища и ги пъхна между обутите си в чорапи крака и обувките, после стегна калцуните към глезените си с еластични връзки. След това, подготвен за действие и заземен срещу възможността електрическа искра да предизвика ужасна експлозия в заредената с кислород операционна, се върна на своята пейка в кухнята и взе книгата си, но не за дълго.

Този път, когато отговори на телефона, беше спешното.

— Изпращаме мезентериален инфаркт. Започни да се миеш. Д-р Кендър събира цяла тълпа, за да попълни екипа.

— Луиз — повика той, когато затвори. Операционната сестра, която седеше до прозореца, остави плетката си.

— Весела Коледа — каза тя.

 

 

Беше приятно да се знае, че можеше да се събере толкова много хирургически талант за кратко време. Бяха четиринайсет души — сестри, хирурзи, анестезиолози — наблъскани в малката операционна, заедно със струпването на електрическа апаратура. Пациентът бе с посивяла коса, небръснат и в кома. Изглеждаше в края на петдесетте или началото на шейсетте си години, със силно тяло, но с голям мек бирен корем. Известен като сърдечно болен, приемащ дигиталис, бил намерен от полицията в апартамента си в кома. Допускаха, че кръвообращението му е било уредено в резултат на вземането на дигиталис — странично действие на поеманите дози, въпреки че не се знаеше точно колко е вземал или кога.

Внесоха го с вече поставена система и един анестезиолог натискаше дихателна торбичка, за да подпомогне дишането му.

Адам гледаше как Спърджън Робинсън почистваше гърдите на мъжа.

— Хей — повика го Робинсън. — Татуировка.

Адам се взря в пациента пред себе си, чувствайки се странно като богомолец. „Мили Боже, моля те, вземи този човек на небето… Изкарал е военната си служба в пъкъла“. Що за живот трябва да е внушил отчаяната потребност един човек да носи тази мисъл като броня? Той я запомни, докато Спърджън действаше със своя тампон, като го попиваше, потънал в миризмата на бетадин. Ако имаше източник на цитата, той липсваше в неговия компютър.

Пациентът вече бе закачен за пейсмейкър. Другите апарати бяха приближени на колелцата си до операционната маса — за измерване на газовото съдържание на кръвта, обема на кръвта, електрокардиограф, който писукаше като обезумяло животно от стъкло и метал, и светлинните сигнали тичаха по екрана, докато сърцето на пациента се бореше.

Кендър нетърпеливо чакаше да свършат покриването на болния със стерилни чаршафи, след това отиде до масата, пое скалпел от Луиз и бързо направи разрез. Адам беше там с аспиратора и контейнерът на стената започна да реве като Ниагара, когато в него започнаха да вкарват перитонеалната течност от коремната кухина на пациента.

С един поглед разбра, че има работа с перитонит и гангрена. Ръцете на Кендър се движеха и масажираха подпухналите и обезцветени вътрешности, приличаше на човек, който гали болен питон.

— Позвънете на д-р Сак вкъщи — каза той на студент-четвъртокурсник. — Кажете му, че имаме гангренозен корем чак до низходящата част на дебелото черво. Попитайте го, дали може веднага да дойде в болницата с оборудването си.

— Какво оборудване?

— Той ще знае.

Под ръководството на Кендър те инжектираха контрастно вещество, което на рентгеновата снимка би показало какво става с коремното кръвообращение на пациента и още един апарат пристигна на колелца в операционната — преносим рентген.

Адам забеляза, че кръвта в операционното поле беше много тъмна. Мускулите в най-горната част на ръцете му започнаха да потрепват сякаш беше кон, който плаши мухи.

— Като че ли има затруднения с кислорода — обади се той.

— Как са показателите? — попита Кендър анестезиолога.

— Почти няма определимо кръвно налягане. Сърцето му е адски аритмично.

— Какво е рН-то?

Спърджън го измери.

— 6,9.

— Пригответе натриев бикарбонат — поръча Кендър.

— Този мъж ей сега ще направи спиране на сърцето.

Жълтите светлинки на монитора, отразяващи всяко свиване на умиращия сърдечен мускул, се появяваха все по-рядко, малките светли снопчета изглеждаха все по-бледи линии с все по-ниски върхове, докато накрая пред очите им се изправиха в равна линия.

— Господи, натам отива — рече Спърджън.

Кендър започна здраво прекъснато натискане на гърдите с основата на дланта си.

— Бикарбонат — изкомандва той.

Адам го инжектира във вената на крака. Наблюдаваше д–р Кендър.

Натискане надолу.

Повдигане.

Надолу.

Нагоре.

Равномерния натиск на силни ръце, видът на хирурга, който се поклащаше напред-назад му напомняше… Какво? И си спомни италианската си баба, която месеше тесто за домашен хляб. В кухнята (разкъсани щори, избелели пердета — жълто на бяло, разпятие на камината, броят от последната седмица на Il Giornale на старата крачна шевна машина „Сингер“ и проклетото канарче, което винаги пееше). Месенето на хляб върху голяма стара дъска с драскотини от нож по нея, които винаги бяха запълнени с бяло твърдо макаронено тесто, избягнало остъргването след последната фурна хляб. Брашното по кафявите й ръце. Проклятие към баща му върху леко мустакатите сицилиански устни.

Що за дивотия, се запита той, като привлече вниманието си отново към мъжа на масата.

— Епинефрин — каза Кендър.

Обслужващата сестра сряза стъклената ампула и я отчупи с пръсти. Спринцовката на Адам изгълта хормона и го инжектира в друга вена на крака.

Хайде, проклет мускул, казваше той безгласно. Удряй.

Погледна стенния часовник, тих като спрялото сърце. Часовниците във всички операционни бяха безполезни. Болничната легенда твърдеше, че са били поддържани с години от един стар местен инженер и когато той се е пенсионирал, същото направили и часовниците.

— Колко време продължава? — попита той.

Една от обслужващите сестри, нестерилна и затова с разрешение да носи ръчния си часовник, бързо го погледна.

— Четири минути и десет секунди.

О, боже! Е добре, опитахме, който и да си ти, помисли си той. Сега погледна Кендър, като мислено му внушаваше да спре усилията си. След четири минути без окислена кръв това, което е било мозък, вече се е превърнало в пъхната в череп ряпа. Дори да се върне към живот, това тяло вече никога няма да мисли или чувства; няма да живее истински.

Кендър сякаш не го чу. Той се клатушкаше, основата на дланта му натискаше гръдта и я оставяше да скочи обратно.

Отново.

И отново.

И…

— Сър? — каза накрая Адам.

— Какво има?

— Минаха почти пет минути. — Оставете горкия нещастник да си отиде, искаше да каже той.

— Опитай отново бикарбонат.

Инжектира във вената още веднъж. Д-р Кендър се поклащаше, изпълнявайки старото правило на Военновъздушните сили: работи с лекота, хвърляй бомбите, никога не казвай „умирам“.

Секундите се изнизваха.

— Получихме сърдечен удар — рече анестезиологът.

— Удари го с още малко от онзи адреналин — каза Кендър, сякаш му нареди да пусне напалм.

Адам го направи с грижливо безразлични очи, скритата му зад маската уста беше навъсена.

На екрана на монитора се появи нова звезда, после нова и светлинките тръгнаха отново. Възстановиха си стария ритъм, мускулът се свиваше, освежен, пулсиращ, биещ така, както почти бе забравил да бие за известно време.

Възкръсна, помисли си Адам.

Пристигна д-р Сак с две камери, едната за диапозитиви, друга за цветни филми.

— Разтвори широко разреза — нареди Кендър.

Адам го направи. Кинокамерата забръмча и той трепна, филмовата звезда.

Беше само кадър. След миг фотоапаратурата бе оставена и те отново станаха хирурзи. Наблюдаваше как отстраниха коремния ганглий и инжектираха лекарство, за да предотвратят мускулния спазъм и да възстановят кръвообращението. Червата бяха, разбира се, неоперабелни. Удостоиха го с честта да зашият корема му с метални скоби.

След като работата свърши, те със Спърджън обилно промиха участъка със спирт. Когато кръвта и бетадинът изчезнаха, буквите бавно се появиха: „Мили Боже, моля те, вземи този човек на небето… Изкарал е военната си служба в пъкъла.“

— Искам двама души да стоят при него по всяко време, за да го поддържат жив — рече Кендър.

Адам им помогна да преместят човека на носилката, след това махна маската от изпотеното си лице и видя как, след като един анестезиолог избута лабораторния апарат да диша вместо него, откараха вегетиращия.

 

 

Имаше дни, в които практикуваше животоспасяваща хирургия. Операциите, които извършваше, бяха за живеене, процедура, която щеше да направи живота на пациентите по-лесен, съществуванието им по-приятно, освободено от болка. В други правеше хирургия на смъртта и безнадеждността, отваряше човешката черупка, за да открие клетки, подивели от грозотия, които можеха само да се затворят и скрият, като работеше отчаяно, за да координира мозъка и ръцете си със знанието, че и най-доброто, което би могъл да направи, не е в състояние да предотврати големите страдания и постепенната смърт.

Този ден бе такъв, той чувстваше това.

Късно следобед мистър Стратън бе свален в хирургията. С него влезе мъж — несъмнено адвокатът, чието разрешение бе необходимо за операцията. Мъжът носеше провиснал кафяв костюм. Яката на ризата му бе мръсна и възелът на вратовръзката му — прекалено голям. Имаше уморено лице, което съответстваше на шапката му, която бе с изпоцапана лента. Съвсем не приличаше на Мелвин Бели или Ф. Лий Бейли. Стоеше в коридора пред операционната, говорейки тихо на мистър Стратън, докато Адам го помоли да си отиде, което той бързо направи, като се мъчеше да прикрие признателността си за тази молба.

— Здравейте, мистър Стратън — каза Адам. — Сега добре ще се погрижим за вас.

Човекът затвори очи и кимна.

Хелена Манинг, лекар първа година, влезе, следвана от Спърджън Робинсън. Адам реши да й даде възможност да направи ампутацията. Понеже имаше само една дежурна сестра, той я помоли да обслужва и попита Спърджън дали би приел да играе ролята на хирургическа сестра. В бокса за миене имаше друга ободряваща бележка. Снабдяването с топла вода не можеше да се споразумее със старата водопроводна мрежа. Сега, както ставаше по няколко пъти седмично, често по за цял час, от крановете за топла вода течеше леденостудена. С пъшкане и проклятия тримата хирурзи търкаха ръцете си до подмишниците предписаните десет минути под замразяващата струя и след това влязоха заднешком в операционната през летящата врата, като държаха високо вкочанените си ръце.

Обслужващата сестра беше сравнително нова, призна тя разтреперана, и нервна, защото за пръв път трябваше да прави всичко в операционната.

— Няма нищо — рече Адам, като изрева вътрешно.

Наблюдаваше как Спърджън отваря ампутационния набор инструменти и ги подрежда в спретнати блестящи редици, конците и скобите напъхани под стерилна кърпа така, че да могат да се изтеглят един по един, когато потрябват. Лекарката намести пациента и започна да му прави гръбначна инжекция пред погледа на анестезиолога.

Мистър Стратън изохка…

Хелена Манимгс изтърка крака и двамата с Адам го покриха със стерилен чаршаф.

— Къде? — попита я той.

С пръст в ръкавица тя очерта пътя на подколяновото отрязване.

— Добре. Ще трябва да режеш така, че да оставиш дълго предно и късо задно парче кожа. Така че, когато заздравее, да може да ходи върху кожата и белега зад нея. Започвай.

Спърджън й подаде ножа и почна да трупа кръвоспиращи щипки пред Адам, който притискаше с тях кървящите съдове веднага, щом тя ги срязваше. Работеха без пауза, докато десет-дванайсет щипки щръкнаха от среза, след това спряха, за да завържат кръвоносните съдове и да махнат щипките.

— Поправи светлината — рече Хелена на обслужващата сестра.

Сестрата стъпи на стол и насочи горната лампа. Когато тя се завъртя около осите си, Адам видя душ от фин прах да се посипва от закрепващото устройство на тавана върху операционното поле. Лампите в операционните, както и часовниците и топлата вода, бяха останки от миналото, които свързваха Общата окръжна болница на Съфък с друга епоха. Откакто бе дошъл от Джорджия, непрекъснато се чудеше как можеха сериозни университетски хирурзи да губят толкова много време за миене и търкане, с дезинфекция и други антисептични процедури и после случаен прах да посипва операционното поле, когато се насочва лампата.

Видя, че Хелена върши мърлява работа, като реже твърде ниско.

— Не — каза той — трябва да направиш неравен срез линеа аспера по-нагоре. Ако дръпнеш надкостницата, ще започне да образува ново костно вещество и ще направи костен израстък.

Тя сряза отново, този път по-високо, като прибави минути към времето на ампутацията. Климатичната инсталация бръмчеше. Мониторът издаваше своите приспивни бип-бип-бип. Адам усети първото леко докосване на дрямката и направи усилие да се съсредоточи. Мислеше изпреварващо, като предвиждаше какво ще трябва на хирурга.

— Ще дадеш ли малко абсолютен спирт? — обърна се той към сестрата.

— О, боже — тя тревожно се огледа. — А за какво им е?

— Да го инжектират в нерва.

— О!

Опериращата беше намерила феморалната артерия и я бе завързала. Сестрата се върна със спирта навреме. Хелена намери седалищния нерв, повдигна го, превърза го и го инжектира със спирт.

— Би ли ми дала стерилен восък? — попита Адам.

— Аха — изправена пред ново предизвикателство, сестрата отново изчезна.

Адам подаде на Хелена триона. В този миг, за негово голямо удоволствие, лекарката стана жена. Тя не знаеше как да държи триона. Като го взе изящно и с голямо достойнство, задвижи го напред-назад по костта, а плоскостта му се клатушкаше.

— Никога не си правила табуретка за крака за майка си в прогимназията — отбеляза той. Тя му хвърли гневен поглед, стисна зъби и продължи решително да реже.

Сестрата се върна.

— Нямаме стерилен восък.

— А с какво мажете шевовете?

— С мазнина.

— О, по дяволите, ще й трябва восък. Виж в ортопедията.

Това беше краят на тяхното топло професионално сближаване, но тя отиде. След малко се върна.

— Восък няма? — каза той, като се усмихна.

— Ами горе нямат.

— Много благодаря.

— Моля — рече тя хладно и излезе.

Хелена заши кожата прекрасно, явно притежаваше голям опит в шиене на рокли за куклите си.

— Мистър Стратън — казваше анестезиологът. — Можете да се събудите. Събудете се, мистър Стратън.

Пациентът отвори очи.

— Всичко мина чудесно — каза му Адам. — Ще се почувствате много добре.

Мистър Стратън се вторачи в тавана на операционната с присвити очи, изпълнен с коледните мисли на един еднокрак шофьор на камион с жена в друга болница толкова зле, че не може дори да подпише един документ.

Сестрата беше обвила крака с два чаршафа. Когато Адам се преоблече в бялата си униформа, той го взе заедно с текущия доклад на Хелена и отиде при асансьора, който постепенно пристигна. Патологията беше на четвъртия етаж. На първия влязоха няколко души и когато клетката се издигна до втория, забеляза дама на средна възраст от онези, които тананикат бебешки песнички на булдозите, вторачена във вързопа в ръцете му.

— Може ли само да зърна малкото? — попита тя, като посегна към горния край на вързопа.

— Не — Адам бързо отстъпи назад. — Не бих искал да го будят — рече той.

„Това дете аз за мен ще задържа.“ Уърдзуърт. По целия път до четвъртия етаж той нежно потупваше прасеца на мистър Стратън.

 

 

Нямаше никаква вест от Габи. Обади се отново и беше отблъснат от Сюзън Хаскел, която вече бе започнал да мрази.

Чувстваше се виновен за Лиз Меомартино, разбирайки, че я беше използвал в своята калпава игра на мъжко надмощие с нейния съпруг също така, както някога бе използвал гъркинята.

Никога вече няма да й се обади, си каза той с облекчение. Беше недостоен епизод, но ще го погребе в миналото си.

И все пак откри, че мисли за нея. Тя беше голяма изненада. Не беше обикновена лека жена. Имаше възпитание, вид, вкус, пари, беше така чудесно чувствена…

— Ало? — каза тя.

— Тук е Адам — отговори той и затвори вратата на телефонната кабина.

Разиграха същата схема — срещнаха се в Парлър, отидоха по мръсния сняг в Рийджънт. Той поиска същата стая.

— Дълго ли ще останете, сър? — попита чиновникът.

— Само една нощ.

— След три-четири часа хотелът ще се препълни. Ще има конференция на Националния легион в аудиторията на Военния мемориал по-надолу по улицата. Така че исках да ви предупредя, като желаете да запазите стаята за остатъка от седмицата.

Вратата на дамската тоалетна се отвори и той я видя да се връща във фоайето.

Защо не? Нищо не го задържаше в болницата извън работните му часове.

— Използвайте седмичната тарифа — каза той.

 

 

Този следобед лежаха в стая 314, оркестрирана с гръмогласен смях, когато невидими мъже в синьо-златни отвъдокеански шапки си предаваха обиди и съобщения през отворените врати и бомбардираха с празни бутилки и пълни с вода найлонови торби въздушното пространство.

— Какъв е истинският й цвят? — попита той, като галеше сламената й коса.

— Черен — отговори тя, като сбърчи чело.

— Не е трябвало да го пипаш.

Тя обърна глава.

— Недей. Винаги ми го казва и той.

— Това не значи, че непременно е лошо. Би трябвало косата ти да е с естествения си цвят — рече той нежно. — Това е твоя грешка.

— Има и други — промълви тя. — Не мислех, че ще ми се обадиш — продължи след известно време.

В коридора маршируваха под такт. Той изучаваше тавана и пушеше цигарата си.

— Нямах намерение — сви рамене. — Не можах да те забравя.

— С мен беше същото. Познавала съм много мъже. Това притеснява ли те? Не — тя спря устните му с пръсти, — не ми отговаряй на този въпрос.

Адам целуна пръстите й.

— Бил ли си някога в Мексико? — попита тя.

— Не.

— Когато бях на петнайсет години, вуйчо ми отиде там на медицинска конференция и аз заминах с него.

— О!

— Куернавака. В планините. Яркооцветени къщи. Чудесен климат, цветя през цялата година. Хубав малък площад. Ако не пометат тротоарите преди обяд, получават квитанции за глоба от полицията.

— Но няма сняг — каза той. Навън хвърчаха снежинки.

— Няма. То е само на малко разстояние с кола от Мексико Сити. Осемдесет километра. Много е интернационално, като Париж. Големи болници. Оживен светски живот. Талантлив североамерикански доктор може да живее там изключително добре. Имам достатъчно пари да купиш всякаква практика, която ти харесва.

— За какво говориш? — попита той.

— За теб, мен и Мигел.

— Кой?

— Моето малко момченце.

— Това е безумие.

— Не е. Не можеш да имаш нещо против момченцето ми. Не бих могла да го оставя.

— Не можеш. Тоест, няма защо да имам нещо против. Това е невъзможно.

— Само ми обещай, че ще помислиш по въпроса.

— Виж какво, Лиз…

— Моля те. Само помисли за това.

Тя се търкулна и го целуна — тялото й беше лято, в което той си играеше — нектар, къпини, прасковен мъх, мускус.

— Ще ти покажа палата на Кортезите — каза тя.

 

 

Рано вечерта в неделя Кендър върна случая с перитонита обратно в операционната и когато го отвориха отново, видяха, че мерките, които бяха взели в събота сутринта очевидно бяха стимулирали кръвообращението. От гангрената се беше освободила достатъчно тъкан, за да им позволи да срежат повторно. Отстраниха повечето тънки черва и част от дебелото. През цялото време пациентът спеше със съня на постоянната кома.

В понеделник сутринта на закуска Адам чу, че човекът е преживял още две сърдечни атаки. Приложена му е интензивна терапия, всичко, което Кендър е могъл да направи, за да го поддържа жив технически. Минимум двама лекари бяха при него непрекъснато, като наблюдаваха жизнените му показатели, даваха му кислород и лекарства, дишаха вместо него, вкарваха капка по капка поддържащи живота течности във вените му.

Този следобед Адам мина през кухнята на хирургията и видя Кендър седнал в един стол в ъгъла, заспал или просто отпуснат много спокойно със затворени очи — не можа да разбере кое от двете. Възможно най-тихо си наля чаша кафе.

— Би ли налял една и на мен?

Адам подаде чашата на заместник-шефа на хирургията и започнаха мълчаливо да пият.

— Странна професия е нашата хирургия — рече Кендър. — Прекарах години в денонощна работа в областта на трансплантацията. Следващата година ще има нова катедра по хирургия в Медицинския факултет. Искат да я попълнят със специалист по трансплантация, но няма да съм аз. Ще бъде главният хирург.

— Съжалявате ли? — попита Адам.

Кендър уморено се усмихна.

— Всъщност не. Но разбрах, че д-р Лонгууд хич не е имал лека работа. Напоследък поех всичките му случаи.

— Знам — каза Адам.

— Знаеш ли също процента смъртност в обединените случаи на д-р Лонгууд и д-р Кендър за последните три месеца?

— Трябва да е висок, иначе нямаше да питате. Петдесет?

— Кажи ги сто — рече меко Кендър. Той бръкна в джоба си и извади пура. — За три месеца. Това е твърде дълъг период без нито един оживял пациент. Много операции.

— Как така?

— Защото, по дяволите, лесните отиват при вас, момчета. В болници като тази шефовете не получават някого, без да е наполовина в гроба.

За пръв път Адам видя, че беше наистина така. Божичко!

— Следващия път, когато ми дадат херния или апендикс, ще поискам вашата помощ.

Кендър се усмихна.

— Ще оценя това — каза той. — Много високо — запали пурата и отправи дима към тавана. — Загубихме оня мъж с гангренозните черва преди малко.

Съчувствието на Адам се разсея.

— Фактически го загубихме по време на първите шест минути на спиране на сърцето, не бихте ли казали, сър?

Кендър го погледна.

— Не — отговори той. — Не, не бих казал това — стана и отиде до прозореца. — Виждаш ли онзи тухлен мавзолей през улицата?

— Вивариума?

— Построен е преди адски дълго време, още преди Гражданската война. Някога Оливър Уендъл Холмс е рязал котки в това здание.

Адам чакаше, без да е много впечатлен.

— Е, ти, аз и Оливър Уендъл Холмс не сме единствените, които са работили в него. Вече отдавна д-р Лонгууд и д-р Сак, и някои други хора от болницата вземат кучета с гангрена на най-важните органи и като са им приложили това, което направихме на онзи мъж в нашата операционна, са успели да спасят някои от тези кучета.

— Това беше човек — възрази Адам. — Не куче.

— През последните две години сме имали шестнайсет такива пациенти. Те всички умряха, но всеки следващ е живял по-дълго от предишния. Този мъж живя четирийсет и осем часа. Експерименталната процедура работеше в негова полза. Тя превърна едно неоперабелно гангренозно състояние в такова, с което можехме да се справим хирургически. Кой знае — следващият пациент, ако имаме късмет, може да не получи спиране на сърцето.

Адам погледна по-стария хирург. Изпита наведнъж многобройни чувства.

— Но кога ще си кажете: „Този човек си е отишъл, изобщо не можем да го спасим, нека го оставим да умре спокойно и с достойнство“?

— Всеки лекар има собствено мнение по въпроса. Аз никога не казвам това.

— Никога?

— По дяволите, млади приятелю — възкликна Кендър. — Само погледни какво е ставало в тази болница за броени години, по времето на хората, които работят тук. През 1925 г. един млад лекар, Пол Дъдли Уайт, започнал да лекува петнайсетгодишно момиче от Броктън. След три години започнала да умира, защото сърцето й било задушено от дебела като кожа перикардиална обвивка. Той накарал да я приемат в Общата болница на Масачузетс осем-девет пъти, всеки я преглеждал и лекувал, но никой нищо не можел да направи. Така че я изпратил вкъщи, като знаел, че ще умре, ако по някакъв начин перикардиумът не бъде отстранен. Докато мислел над това, уредил да приемат Катрин в същата болница още веднъж, като се надявал, че по някакъв начин операцията може да се окаже възможна. По щастлива случайност, наречи го способност да се виждат интересните неща — точно по това време млад хирург на име Едуард Дилъс Чърчил се върнал в болницата от Европа, направо от двегодишна специализация по най-новото в гръдната хирургия, в това число и при великия Фердинанд Зауербрух в Берлин. Чърчил по-късно станал шеф на хирургията в Масачузетската обща болница, разбира се. Е, добре, д-р Уайт се срещнал с него в стария тухлен коридор и го убедил да дойде в отделението и да прегледа Катрин. Никой в Съединените щати дотогава не бил успявал да направи нещо срещу стягащ перикардит с нож или лекарства. Но д-р Уайт попитал д-р Чърчил дали би опитал — Кендър сви рамене, — а момичето бавно умирало. Е, той я оперирал. И оживяла, фактически сега е баба. И множество хора със стягащ перикардит са претърпели сполучлива операция през последните четирийсет години.

Адам не каза нищо. Седеше и пиеше кафето си.

— Искаш ли друг случай? Д-р Джордж Майнът. Блестящ млад бостънски изследовател, почти мъртъв от диабет в онези години, когато още не е имало ефикасно лечение. Тогава, точно преди края, получил една от най-ранните проби на съвсем нов хормон, открит от двама канадци — д-р Фредерик С. Бантинг и д-р Чарлс Х. Бест — инсулин. И понеже не умрял, продължил да работи, за да стигне до Нобелова награда за намиране на средство за лечение на пернициозната анемия и спасил неизвестен брой други хора — кой ги знае колко са за този период от време — той плесна силно Адам по бедрото и пафна дим от пура в лицето му. — Затова не правя реверанси пред лесната смърт, синко. Затова предпочитам да се бия до дупка, дори ако е грозно и боли.

Адам поклати глава, неубеден.

— Има още много какво да се каже за непродължаване на ужасните страдания и грозота пред лицето на неизбежното поражение.

Кендър го погледна и се усмихна.

— Млад си — каза той. — Ще бъде интересно да се види, дали ще си промениш възгледите.

— Съмнявам се, че ще ги променя.

Кендър духна в лицето му облак вонящ дим от пурата.

— Ще видим.

Посред нощ, като бягаше в анцуг, ръкавици, шал и високи обувки по мекия, прясно паднал сняг, който блестеше като натрошено стъкло под уличните лампи и кръжеше пак и пак около болницата — неговото слънце, — докато студът на външното пространство не разяде дробовете му и не прониза жизнения му център, той разбра, че Спърджън Робинсън бе прав: „Великата Схема на Нещата на Силвърстоун“ беше лайна и фъшкии. Лиз Меомартино на тепсия му предлагаше „По-велика Схема на Нещата на Силвърстоун“ и той разбра веднага, че не отговаряше на желанията му. Това, което отчаяно копнееше да стане след двадесетина години, бе смес от Лобзенц и Сак, и Кендър, и Лонгууд, и превръщането нямаше да се осъществи в Куернавака с Лиз Меомартино.

На сутринта й се обади и й каза толкова нежно, на колкото беше способен.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Нека се видим, Адам.

Мисли си, че може да ме накара да променя мнението си, разбра той.

— Не мисля че трябва, Лиз.

— Рейф си е вкъщи довечера, но ще изляза. Искам само да ти кажа „довиждане“.

— Довиждане, Лиз. Всичко хубаво.

— Ела там. Моля те — тя прекъсна разговора.

Той работи цял ден като освободен роб, започнал собствен бизнес. Свършил смяната си в шест, изяде вечерята си с голям апетит и поработи здравата няколко часа във вивариума.

Когато се качи на шестия етаж, взе душ, легна на кревата си по шорти, прочете три списания, след това се облече. Потърси чиста носна кърпа, когато ръката му се затвори над нещо в чекмеджето на бюрото и го заопипва пак и пак, като го изучаваше така, като че ли никога в живота си не бе виждал ръкавица от черно шевро.

 

 

Този път Ръйджънт беше претъпкан с легионери и техните жени и трябваше да си пробива път през фоайето.

— Филикс, у теб ли са билетите? — изпищя дебела жена в смачкана униформа на спомагателните части.

— Разбира се — отговори мъжът й, като ръгна Адам с краварски остен.

Той подскочи, предизвиквайки всеобщ смях, но бе отведен до асансьора.

Те бяха в коридора, по стълбите; струваше му се, че са и под ноктите му. Пъхна ключа в ключалката и когато отвори вратата на 314 стая, електрическата фирма отвън блесна и засне поредната сюрреалистична снимка, фокусът на която беше синьо-златна задморска фуражка на закачалката.

Адам взе смешната шапка. Човекът в леглото го гледаше внимателно. Не е от Виетнам. Прекалено е стар дори за Корея. Реколта Втора световна война, помисли си Адам. Старите войници, не знам защо, са по-достъпни от старите моряци. Хотърн.

Човекът беше явно много изплашен.

— Какво искате? Пари?

— Просто се разкарайте.

Адам му подаде шапката и задържа вратата, докато мъжът се вмъкна в панталона си и благодарно изчезна.

Лиз го погледна. Видя, че е пила.

— Би могъл да ме спасиш — каза тя.

— Не съм сигурен дори дали бих могъл да спася себе си.

Той събра чорапите й и черната ръкавица и ги пъхна в чантата й.

— Върви си — каза му тя.

— Трябва да те изпратя вкъщи, Лиз.

— Вече е безкрайно късно — тя се усмихна. — Казах им, че отивам за цигари.

Беше в пликчетата си, но роклята беше пречка. Той не получи съдействие и отне доста време да се сложи всичко на мястото му. На средата ципът заяде. Облян в пот, Адам се бореше, но нямаше смисъл, той не мърдаше нито надолу, нито нагоре.

Палтото ще го скрие, помисли си Силвърстоун.

Когато й обу обувките и я изправи на крака, тя се заклати. С ръка около кръста й, а нейната около шията му, той я поведе към вратата като пациент.

Във фоайето генералите поднасяха бира и уиски със сода.

— Не, благодаря — отказа учтиво Адам, като натисна копчето на асансьора.

Когато я смъкна в долното фоайе, видя мъжа с остена, който се готвеше за веселба.

— Ако докоснеш с това някого от нас, Филикс — рече той, — ще те прасна с него по проклетата шия.

Филикс изглеждаше докачен.

— Чуваш ли това копеле? — попита той жената.

— Казах ти, че хората тук са студени като времето — казваше тя, докато Адам се отдалечаваше с товара си. — Следващият път ще те послушат и ще го проведат в Маями.

Навън снегът приличаше на рядка овесена каша. Не посмя да я опре до сградата. Като се сграбчваха и задържаха, те се клатушкаха заедно в мократа лапавица.

— Такси! — извика той.

Колите профучаваха край тях, в това число и няколко таксита.

— Такси!

— Ти ме разочарова — каза тя.

— Не те обичам — отговори той. — Съжалявам. — Косата му вече беше мокра. Снегът се топеше във врата му и мокреше яката на ризата му. — Нещо повече, не мога да разбера, как можеш да почувстваш, че ме обичаш. Ние едва се познаваме.

— Това няма значение.

— Разбира се, че има. Трябва да се познавате един друг, за Бога. ТАКСИ! — извика Адам на минаващо видение.

— Имам предвид любенето. То е надценявано. Толкова те харесвам.

— Господи — каза той. Извика отново и този път разбра, че е пресипнал. По чудо таксито спря, но преди да успее да я пъхне вътре един пъргав бивш ефрейтор с шапка се пъхна в него и тръшна вратата. Возилото потегли.

Друга кола се появи в полезрението, изравни се с тях и отмина, но спря на три метра и двама души излязоха от нея.

— Хайде — подкани той и я помъкна. — Преди да си е отишъл.

Извика след колата, докато се подхлъзваха и пързаляха, но двамата мъже вече бяха излезли и вървяха към тях, и видя, че единият бе Меомартино, а другият — д-р Лонгууд. Старецът не трябва да е навън в такава нощ, помисли си той.

Адам престана да я дърпа. Те просто клюмнаха и зачакаха. Меомартино се втренчи, когато ги достигнаха, но нищо не каза.

— Къде беше? — попита я д-р Лонгууд. — Търсихме те навсякъде — той хвърли поглед към Адам. — Къде я намерихте?

— Тук — отвърна Адам.

Досети се, че ръката й още е около шията му и че продължава да я държи през кръста. Освободи се и я прехвърли на Меомартино, който беше мълчалив като камък.

— Благодаря много — каза Лонгууд вдървено. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Като си разделиха товара, съпругът и вуйчото я придвижиха към таксито. Вратата се отвори и най-после се затвори, моторът изрева, задните колела се завъртяха. Лапавицата полетя назад като наказание и изплеска десния му крачол, но той и без това бе мокър и не го беше грижа; спомняше си заялия й цип.

— Такси — измърмори той безнадеждно, когато едно заето жълто такси изникна пред него в мрака.

 

 

В дните, които последваха, страдащ от тежка простуда, той чакаше Лонгууд да изпрати гръм и мълнии върху съблазнителя на неговата плът и кръв. Старецът можеше да го съсипе по много начини. Но два дни след катастрофата пред хотела, Меомартино го спря в стаята на хирурзите.

— Жена ми каза, че когато е била болна, си бил любезен да си направиш труда да опиташ да й намериш такси — очите му гледаха предизвикателно.

— Ами…

— Късмет е, че си я срещнал. Благодаря.

— Няма за какво.

— Сигурен съм, че няма отново да има нужда от помощта ти — Меомартино кимна и си отиде, победител по някакъв начин.

Адам никога не бе изпитвал такава ненавист и такова уважение. Какво стана с отмъщението ми, питаше се той.

Гневът на Лонгууд не намаля. Адам работеше много, оставаше в болницата и прекарваше свободните си часове в стаята си, във вивариума или в патологоанатомията. Получи поток от хирургически случаи — операция на апендикса, жлъчка, няколко коремни операции, още кожни присадки на мистър Гриджио.

Мисис Бергстром получи коледен подарък — бъбрек. В предпоследната нощ на декември внезапно снежна буря нахвърля десет сантиметра чиста белота върху мръсния град. Отвъд реката, в Кеймбридж, шестнайсетгодишния син на известен учен, силно пиян, откраднал кола и като криволичел пред полицейска кола, която внимателно го преследвала по хлъзгавия Мемориал Драйв, се блъснал в бетонен стълб и загинал на място. Скърбящите му родители, молещи само за анонимност, за да бъдат защитени от безмилостната гласност, подариха роговицата на момчето на Масачузетската детска очно-ушна болница и по един бъбрек на Бригам и на Окръжната в Съфък.

Адам седеше с Кендър и се тормозеше над въпроса колко имуносупресивни лекарства да дадат на мисис Бергстром с новия бъбрек.

Кендър се спря на 130 милиграма имуран.

— Функцията на бъбрека й е много слаба — каза Адам със съмнение. — Няма ли 100 мг да бъдат достатъчни?

— Дадох й деветдесет миналия път — отговори Кендър — и тя решително отхвърли бъбрека. Не искам отново да я прекарвам през това.

Оперираха я след полунощ и новият бъбрек започна да отделя урина, когато я изнасяха от операционната.

В навечерието на Нова година Адам отново беше в операционната, като се готвеше да извади далака на първия пиян шофьор, който бе имал благоразумието да си го разкъса само на два блока от болницата. Стоеше с ръце в ръкавици, кръстосани на гърдите му и чакаше с Хари Лий, който щеше да асистира. Норм Померанц даваше обща упойка, която щеше да бъде слаба, но сложна, защото мъжът вече се бе упоил с алкохол. В операционната беше много тихо.

— Дванайсет часът е, Адам — каза Лий.

— Честита Нова година, Хари.

На следващата вечер, смутен от дозата лекарство, която Кендър бе дал на мисис Бергстром, той преглежда с часове картоните й, но не намери в тях утеха, накрая се предаде и заспа над бележника си с глава върху ръцете. Сънуваше стая 314 и жената, фигурата й му се предлагаше, но се сливаше с друга, ставаше по-стройна и по-незряла, докато започваше да се люби с Габи, а не да изпълнява ритуал с Лиз Меомартино.

Когато се събуди, се изсмя на себе си.

Някак си, обаче, бе придобил знанието, че мъжът, който би се свързал с Габи Пендър, никога не би се безпокоил, ако изпрати вкъщи друг лекар, за да вземе някакви препарати.

Но, разбира се, тя си имаше друг проблеми. Добре че се е отървал от малката побъркана женичка, казваше си той.

След един час отиде на телефона и избра номера й. Очакваше Сюзън Хаскел, но вместо съквартирантката й нейният глас каза „Ало“.

— Габи?

— Да?

— Адам е.

— О…

— Как си?

— Добре. Тоест известно време не бях, но вече съм.

— Наистина ли? — попита той тъжно.

— Да.

— А аз не съм. Честита Нова година, Габи.

— Честита Нова година, Адам.

— Габи, аз…

— Адам…

Бяха заговорили едновременно, сега и двамата замълчаха.

— Трябва да те видя — каза той.

— Кога?

— Тази вечер съм на работа. Слушай, ела на болничния паркинг в девет часа. Ако не се покажа веднага, почакай ме.

— Какво те кара да мислиш, че ще хукна, защото си щракнал с пръсти? — попита тя студено. — И да се мотая да те чакам?

Той почувства тревога, огорчение, голямо съжаление.

— О, Адам, и аз не съм добре — избухна тя. Смееше се и плачеше едновременно — единственото от всички момичета, които някога бе познавал, което можеше да прави това. — Ще дойда, скъпи, скъпи Адам — и затвори.