Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (12)

Глава десета
Рафаел Меомартино

Тази вечер Меомартино пристигна вкъщи, когато Хънтли казваше „лека нощ“ на Бринкли. Лиз лежеше на дивана във всекидневната в домашна роба с обувки на пода и коса само леко разрошена, а умората й подчертаваше леките сенки под очите. Тя обърна глава и подложи бузата си за целувка.

— Как мина денят ти?

— Ужасно — каза той. — Къде е момчето?

— В леглото.

— Толкова рано?

— Не го събуждай. Той е изморен, аз също.

— Тати! — повика Мигел от стаята си.

Рейф отиде и седна на кревата.

— Как си?

— Добре — рече детето. То се боеше от тъмното и държаха на бюрото лампа със светеща слаба крушка.

— Не можеш ли да заспиш?

— Не — отговори Мигел. Когато измъкна ръката си изпод завивката, Рейф видя, че е мръсна.

— Не си ли се къпал?

Мигел поклати глава. Меомартино отиде в банята, напълни ваната с топла вода, след това занесе момчето, съблече го и го изкъпа много внимателно. Обикновено Мигел се мяташе и шляпаше, но сега му се спеше и лежеше спокойно. Беше започнал да расте по-бързо, отколкото плътта му успяваше да покрие. Костите на таза му стърчаха, краката и ръцете му бяха тънки.

— Започваш да ставаш голям — отбеляза той.

— Като теб.

Рейф кимна. Изсуши го с кърпа, облече му чиста пижама и го отнесе обратно в спалнята.

— Направи ми палатка — помоли Мигел.

Той се колебаеше, уморен и гладен.

— Моля те — каза момчето.

Така че отиде в кабинета си и се върна натоварен с книги. Взе одеяло от леглото и го опъна над пространството между леглото и бюрото, като затискаше ъглите му с няколко книги. След това угаси лампата и двамата със сина си пропълзяха в палатката. Акриловият килим беше по-мек от чим. Момчето се сгуши в него и го обви с ръце.

— Разкажи ми за дъжда. Ти знаеш.

— Навън вали много силно. Всичко е студено и мокро — започна Рейф послушно.

— Още какво? — детето се прозина.

— В гората малките животни треперят от студ и се заравят под листата и в земята, за да се стоплят. Птиците са си пъхнали главите под крилата.

— Ау!

— Но на нас студено ли ни е, мокри ли сме?

— Не — измърмори момчето.

— Защо?

— В палатка сме.

— Абсолютно вярно — той целуна все още бебешки меката бузка и започна леко да докосва сина си между лопатките, наполовина потупване, наполовина поглаждане.

След малко спокойното, равномерно дишане показа, че детето е заспало. Освободи се внимателно, измъкна се, разтури „палатката“ и върна Мигел в леглото му.

Във всекидневната Лиз още лежеше на дивана.

— Не трябваше да правиш това — рече тя.

— Кое?

— Да го къпеш. Щях да го изкъпя сутринта.

— Нямам нищо против да го изкъпя.

— Никога не е занемаряван. Може нещо да съм, нещо да не съм, но съм добра майка.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Печено. Трябва само да се включи фурната, за да се стопли.

— Стой тук — каза Рейф. — Аз ще го направя.

Докато чакаше яденето да се стопли, той си помисли, че едно питие ще ги съживи и двамата. Потърси пелин в кухненския шкаф, когато видя бутилка джин зад кръгла кутия с овесени ядки. Беше още студена, когато я пипна — явно беше стояла в хладилника до самото му връщане.

Идва време, помисли си Рейф, когато се изправяш пред нещата.

Сложи бутилката на поднос с две чаши и я занесе във всекидневната.

— Мартини?

Лиз погледна бутилката, но нищо не каза. Той наля питието и й го подаде.

Тя отпи и рече:

— Би трябвало да е по-студено. Но иначе самата аз не бих могла да си приготвя по-добро.

— Лиз — каза той, — защо е тази сцена от „Пропадналия уикенд“? Искаш да пиеш през деня? Пий през деня. Няма защо да криеш бутилките от мен.

— Прегърни ме — поиска тя след малко. — Моля те.

Той легна до нея и я прегърна, като едва се крепеше на ръба на тесния диван.

— Защо си започнала да пиеш?

Тя се наведе назад и го погледна.

— Помага — беше отговорът.

— Срещу какво?

— Започвам да се плаша.

— Защо?

— Вече не ти трябвам.

— Лиз…

— Но това е истина. Когато за пръв път те срещнах, ти ужасно се нуждаеше от мен. Сега си станал много силен. Доволен сам от себе си.

— Трябва ли да бъда слаб, за да имам нужда от теб?

— Да — отговори тя. — На път съм да разваля нещата, Рейф. Знам това. Винаги го правя.

— Глупости, Лиз. Не виждаш ли колко е безсмислено?

— По-рано почти нямаше значение. Откакто обърках нещата с Букстайн и се разведохме, всъщност бях по-щастлива. Но не мога да понеса мисълта отново всичко да объркам.

— Нищо няма да объркваме — каза той безпомощно.

— Когато си вкъщи, всичко е наред. Но проклетата болница си те прибира обратно всеки трийсет и шест часа. Следващата година, когато започнеш да практикуваш, ще стане още по-лошо.

Рейф прекара пръст по устните й, но тя обърна глава.

— Ако можеше да спиш с болницата, изобщо нямаше да те виждам — каза Лиз.

— Другата година ще бъде по-добре — отвърна той. — Не по-лошо.

— Не — заяви тя. — Когато си спомням леля Франсес, винаги я виждам да чака вуйчо ми да се прибере вкъщи. Той продаде практиката си и отиде да работи в болницата чак когато тя си бе отишла. Когато беше твърде късно.

— Няма да прекараш живота си в очакване да се върна — каза той. — Обещавам ти.

Ръцете й се обвиха по-плътно около него. За да се задържи да не падне от дивана, Рейф я хвана там, където свършваха бедрата й — солидно място за залавяне. След малко дишането й стана бавно и равно в шията му. Заспа като момчето, помисли си той. Изпита желание, но нищо не направи, защото не искаше, да развали уютната близост. Сега и Рейф задряма, като необяснимо засънува, че отново той самият е малко момче, заспало в спалнята си в голямата къща в Хавана. Беше невероятно ясен и реалистичен сън, чак до ясното съзнание, че майка му и баща му са в голямото легло с дърворезба в главната спалня надолу по коридора и Гилермо спи в съседната стая.

Звънецът на печката в бостънския апартамент ги събуди едновременно, спящото сънуващо семейство, мъжа, чиято жена от плът и кръв скочи, за да изключи алармата на печката, преди да е разбудила сина им.

Меомартино лежеше на дивана.

Телевизорът още предаваше новини и той видя как тринайсетгодишно виетнамче е осиновено от американски пехотен полк против волята на родителите му. Войниците давали на момчето цигари, бира и пушка, и то вече било убило двама виетконгци.

— Как се чувстваш, когато си убил двама души? — питаше го телевизионният репортер.

— Чувства се добре. Те бяха лоши — отговори момчето, макар че не беше виждало двамата си съотечественици никога преди мига, в който малкият му пръст е натиснал спусъка, и автоматът, измислен да работи толкова просто, че разсъдъкът на използващия го да не участва, бе стрелял.

Рейф стана и изключи телевизора.

Тя нищичко не знае за мен, помисли си той.

Сега понякога той сънуваше война.

Кошмарите винаги започваха в Залива на свинете и включваха Гилермо, но обикновено ставаха във Виетнам. Като натурализиран гражданин — лекар той се изправи пред повикване в армията още в края на първата си година като щатен доктор и много от младите му колеги, които предишната година бяха в болницата, сега бяха във Виетнам. Един вече бе убит, а друг ранен. Това бе война, която не уважаваше докторите, мислеше мрачно той. Изпращаха хирурзи на фронта, вместо рекрутираните медици и болниците в Сайгон бяха толкова изложени на огъня, колкото и медицинските пунктове.

Жена ми е наполовина права, реши той. Наистина бе станал по-силен.

Сега вече храбро призна факта, че е страхливец.

 

 

Беше много необичайно. Бележката просто гласеше: „Свободен ли си за обяд?“ Беше подписана: „Харланд Лонгууд“. Без титла. Ако беше по работа, „Главен хирург“ щеше да е акуратно напечатано под подписа, това означаваше, че срещата вероятно ще бъде някак свързана с Лиз. Единственият личен предмет, който Рейф обсъждаше с вуйчото на жена си, бе същата тази жена.

Той отиде в кабинета на стария човек и каза на секретарката му, че е дошъл за обяда. Беше ял насаме с д-р Лонгууд само веднъж, пет дни преди с Лиз да се оженят. Бяха отишли в мъжкия бар на Лок-Оубър, където сред месинга и полирания махагон д-р Лонгууд се бе опитал да подскаже, деликатно и мрачно, че макар и да е прекалено добра за един чужденец, тя е кълбо от проблеми, алкохолни, сексуални и други, за които само намекна, и д-р Меомартино би направил голяма услуга на всички засегнати и особено на него, ако веднага престане да се среща с нея.

И така те се ожениха.

Този път Лонгууд го заведе в Пиер Фор. Морските рачета бяха превъзходни, виното беше отлежало и охладено точно колкото трябва. То помогна на Рейф в мъчителния незначителен разговор.

По време на черното кафе, което пиеше сам, той излезе от търпение.

— Какво имате наум, сър?

Д–р Лонгууд отпи малко бренди.

— Любопитен съм къде ще отидеш следващата година.

— Предполагам, че на частна практика. Ако по някакво чудо избегна армията.

— Съпругата ти е жена с проблеми. Тя изисква стабилност — каза Лонгууд.

— Разбирам това.

— Правил ли си някакви постъпки за другата година?

Това веднага подсказа на Рейф причината за поканата на обяд. Старият човек се боеше, че се кани да отведе Лиз и детето на другия край на света.

Лонгууд наистина бе започнал да изглежда твърде болен, помисли си той съжалително. Погледна настрана, навън от пълния ресторант.

— Още нищо не съм правил, макар да смятам, че вече е време да започна. Бостън е натъпкан до козирката с хирурзи и ако отворя кабинет тук, ще трябва да се конкурирам с някои от най-добрите в света. Може да опитам да се присъединя към някой от тях като заместник. Познавате ли някого с голяма клиентела, който търси помощ?

— Има един-двама — той извади кутия с пури от вътрешен джоб, отвори я и предложи една на Рейф, който отказа. Д-р Лонгууд отряза връхчето и се наведе напред, тъй като Рейф му поднесе запалката си, след това благодари с кимване и изпафка, за да подхване огъня. — Имаш независимо състояние. Нямаш нужда от висока начална заплата. Прав ли съм?

Рейф кимна.

— Мислил ли си за кариера в медицинско висше училище?

— Не.

— Ще добавим към щата преподавател по хирургия през септември.

— Предлагате ли ми мястото?

— Не, не го предлагам — рече д-р Лонгууд внимателно.

— Ще говорим с още няколко души. Мисля, че единствен съперник може да ти бъде Адам Силвърстоун.

— Той е добър човек — каза Меомартино неохотно.

— На него се гледа с добро око, но и на теб също. Ако решиш да се кандидатираш, ще внимавам да не повлияя на избора, разбира се. Все пак вярвам, че ще имаш прекрасна възможност да бъдеш оценен по заслугите си.

Рейф видя с кисела вътрешна развеселеност, че старецът го хвали със същата липса на ентусиазъм, която той показа при оценката на Адам Силвърстоун.

— Една университетска длъжност означава научни изследвания — отбеляза той. — Силвърстоун работи с кучетата на Кендър. Аз разбрах за свое велико просвещение, че не съм изследовател.

— Не би трябвало да означава научни изследвания. В надпреварата за договорни пари и лабораторни здания медицинските институти загубиха от поглед причината на своето съществувание — студентите — и започнахме да разбираме това. Добрите преподаватели ще стават все по-важни, защото преподаването ще става все по-трудно.

— Така или иначе, чака ме служба в армията — заключи Рейф.

— Ние искаме отлагане за хората от медицинските факултети — каза д-р Лонгууд. — То се подновява всяка година.

Очите му не казваха нищо, но Рейф изпитваше неловкото чувство, че сега Лонгууд вътрешно се усмихва.

— Ще трябва да помисля над това — отговори той.

 

 

През следващите два дни Меомартино се опитваше да си каже, че има вероятност да се кандидатира за мястото.

След това дойде сутринта на заседанието по смъртните случаи и той седеше в ням срам, докато Лонгууд приковаваше Робинсън на стената на библиотеката, макар да знаеше, че би могъл да поеме главния удар на атаката — да сподели разпъването — с признание, че стажантът му се е обадил, преди да изпише жената от болницата.

Всичко, което трябваше да направи, бе едно утвърдително изречение.

След това слабо опита да се убеди, че не го е произнесъл понеже д-р Лонгууд изглеждаше толкова зле, че е искал заседанието да свърши възможно най-бързо.

Но знаеше, че мълчанието му е било първата стъпка в неговото кандидатстване.

Тази вечер, на път към столовата, той срещна Адам Силвърстоун, който излезе от асансьора.

— Виждам, че си напуснал болничното легло — каза му Рейф. — По-добре ли си?

— Ще живея.

— Може би трябваше да полежиш малко повече. Тези вируси могат да бъдат лоши.

— Слушай. Знам, че тази сутрин си издънил Спърджън Робинсън.

Меомартино зяпна, но не каза нищо.

— Той е абсолютно беззащитен към такъв вид подхлъзване — заяви Силвърстоун. — Отсега нататък каквото правиш на него, все едно го правиш на мен.

— Много героично от твоя страна — каза Меомартино спокойно.

— Аз умея да се справям с такива положения, да знаеш.

— Ще си взема бележка.

— Мотото ми е: „Не се побърквай, запази спокойствие“ — рече Адам. Той кимна и продължи към столовата.

Рейф не направи опит да го последва. Вместо глад, изпита онзи душевен мрак, който не го бе посещавал от години. Имам нужда от семейно утешение, си помисли той; може би реакцията на Лиз на съобщението, че ще опита да заеме преподавателско място, ще отстрани част от грозотата.

Той се обади и помоли Хари Лий да подежури вместо него, докато отиде да вечеря.

Беше безпрецедентна молба и лекарят не успя напълно да прикрие изненадата си, когато се съгласи. Ще трябва да го правя по-често, помисли Рейф. Малкото момче няма да познава собствения си баща.

Пиковите часове бяха минали и трафикът по магистралата, макар и доста натоварен, се движеше с постоянна скорост. Той заобиколи града с колата и след това влезе в него, вмъкна се в странична алея на Чарлс Стрийт и паркира пред луксозните жилища, получени от преустроени конюшни, като колата му почти блокира бъдещото движение по тясната уличка. Часовникът му показваше седем и четирийсет и две, когато изкачи няколкото стъпала. Достатъчно време, помисли си той, да грабне сандвич, да целуне момчето, да притисне два пъти жена си и да се върне в болницата, без дори да са забелязали, че го е нямало.

— Лиз? — извика той, след като си отключи и влезе.

— Няма я вкъщи. — Беше детегледачката, чието име така и не можа да запомни. До нея на дивана седеше момче. И двамата бяха поомачкани и очевидно прекъснати. Извинете, деца, каза им той мислено на испански.

— Къде е?

— Каза, ако се обадите да ви кажа, че отива с вуйчо си на вечеря.

— Д-р Лонгууд?

— Да, сър.

— Кога?

— Не каза — момичето стана. — А, докторе, бих искала да ви представя моя приятел Пол.

Той кимна, като се чудеше, дали беше в интерес на сина му тя да си има компания, докато стои при него. Може би момчето смяташе да си отиде преди Лиз и вуйчо й да се върнат вкъщи.

— Къде е Мигел?

— В леглото. Тъкмо заспа.

Той отиде в кухнята, съблече си сакото и го закачи на един стол, като се почувства нашественик в собствения си апартамент, тъй като разговорът във всекидневната се превърна в серия кратки пошепнати изречения и приглушено кискане от време на време.

Имаше хляб, леко застоял, шунка и кашкавал. Имаше и бутилка бийфийтър, празна повече от половината, съдържаща мартини, която, разбра той, беше извадила от хладилника преди неговото връщане от болницата, по разписание на следващата сутрин.

Той си направи сандвич, отвори малко шише безалкохолно питие с джинджифил и ги пренесе през всекидневната в спалнята на сина си, като затвори вратата срещу любопитните погледи на двамата младежи на дивана.

Мигел беше заспал, една дълга оранжева препарирана змия лежеше през лицето му, възглавницата беше на пода. Той остави сандвича и питието на бюрото, взе възглавницата и застана, зяпнал сина си в незадоволителната светлина на нощната лампа. Да махне ли препарираното животно? Знаеше много добре, че няма опасност от задушаване, но все пак я махна, което му позволи да погледне малкото личице. Мигел се размърда, но не се събуди. Момчето имаше тъмна, твърда коса, с прическа Бийтълс дори на възраст две и половина години, дълга отзад и на бретон отпред, който Лиз обичаше, а той не харесваше въобще. Вуйчото на Лиз не харесваше прическата дори повече, отколкото не харесваше „чуждестранно звучащото“ му име, което заместваше с по-приемливото Майк. Мигел имаше мъжки, дори грозни уши, които стърчаха от главата му и разстройваха майка му. Иначе беше хубав, як и жилав, със светлата кожа на майка си и фините топли черти на баба си по баща. Сеньората. Мамичка.

Звънна телефонът.

Той стигна до него преди бавачката и позна течната интонация на Лонгууд без необходимост от представяне.

— Мислех, че днес си в отделението.

— Дойдох вкъщи да хапна.

Лонгууд го разпита за няколко болни и Рейф му докладва, като и двамата знаеха, че няма никаква възможност главният хирург да се опита да даде активни указания за доброто на пациентите. До ухото му долитаха като фон шумовете на ресторанта — тихи гласове, тракане на метал по стъкло.

— Може ли да чуя Елизабет? — каза Лонгууд, когато Рейф свърши.

— Не е ли с теб?

— И таз хубава! С нея ли трябваше да се срещна?

— За вечеря.

Настъпи моментна тишина и тогава старото момче опита да спаси положението.

— Проклета секретарка. Това момиче винаги държи бележника със срещите ми заключен. Не знам как някога ще мога да обясня на Елизабет. Ще й предадеш ли моите най-унизителни извинения? — Смущението в тона му беше истинско, но имаше и още нещо, и Рейф разбра с внезапно отвращение, че добавъчната съставка бе съчувствие.

— Ще й предам — отговори той.

След като затвори, взе сандвича и питието, седна на леглото в краката на сина си и започна да дъвче, пие, гълта и мисли за много неща, като наблюдаваше лекото, постоянно издигане и спадане на гърдите на Мигел, когато дишаше. Приликата на детето с майка му беше особено сипна в полусветлината.

Не след дълго той остави апартамента на младите влюбени и се върна в болницата.

 

 

Рано на другата сутрин д-р Кендър и Луис Чин отвориха мисис Бергстром и отстраниха парчето разпаднала се тъкан, което неотдавна беше бъбрек на Пеги Уелд. Нямаха нужда от патологоанатом, за да разберат, че пропадналият орган бе напълно отхвърлен от тялото на мисис Бергстром.

След това в стаята на хирурзите всички седяха и пиеха горчиво кафе.

— Какво ще правим сега? — попита Хари Лий.

Кендър сви рамене.

— Единственото, което ни остава, е да опитаме с бъбрек от труп.

— Трябва да кажем на сестрата на мисис Бергстром — каза Рейф.

Когато излезе и отиде в стаята на Пеги Уелд, видя, че тя си опакова нещата.

— Напускате болницата?

Тя кимна. Очите й бяха червени, но спокойни.

— Д-р Кендър каза, че няма нужда да стоя повече.

— Къде ще отидете?

— Само в Лексингтън. Няма да напусна Бостън, докато сестра ми не приключи с това. По един или друг начин.

— Бих искал да ви видя някоя вечер — каза той.

— Вие сте женен.

— Откъде знаете?

— Попитах.

Той замълча.

Пеги се усмихна.

— Тя не ви разбира, предполагам.

— Аз не я разбирам.

— Е, това не е мой проблем.

— Не, не е — Рейф я погледна. — Ще ми направите ли услуга?

Тя чакаше.

— Използвайте по-малко козметика. Вие сте твърде очарователна. Съжалявам за бъбрека. Съжалявам, ако бях един от тези, които ви убедиха да го дадете.

— Аз също — каза тя. — Но нямаше да е така, ако не беше отхвърлен. Така че можете да престанете да се чувствате виновен, защото аз сама вземам решенията си. Дори относно козметиката.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Пеги поклати глава.

— Нещата ми са доста добре подредени — тя потупа ръката му и се усмихна. — Докторе, момиче само с един бъбрек не може да си позволи да се протяга към всеки мъж, който пожелае да се навърти наоколо.

— Не искам да се навъртя наоколо — каза той неубедително. — Бих искал да ви опозная.

— Ние нямаме нищо общо — куфарът се затвори с твърдо, решително щракване.

Рейф отиде в кабинета и се обади на Лиз.

— Колко жалко, че се разминахме снощи — каза тя.

— Хареса ли ти вечерята?

— Да, но какво глупаво нещо. Объркала съм датите. Изобщо не съм била поканена на вечеря от вуйчо Харланд снощи.

— Знам — рече той. — Какво прави?

— Обадих се накрая на Една Брюстър. За щастие, Бил трябвало да работи до късно, така че вечеряхме с нея в Черлс, след това седяхме у тях и бъбрихме. Идваш ли си вкъщи?

— Да.

— Ще кажа на Мигел.

Той разлисти бюрото си, затвори вратата и смъкна белите дрехи. Облече се, седна и потърси номера на Една Брюстър в указателя.

Тя беше приятелка на Лиз, а не негова и звучеше озадачено, но радостно, когато чу гласа му.

— Опитвам се да измисля нещо специално за подарък на Лиз за Коледа — започна той. — Вие, момичетата, винаги имате всичко.

Една изохка.

— Аз съм възможно най-лошата съветничка за подаръци.

— Не искам съвет. Само си отваряй ушите, когато си с нея. Опитай да разбереш, дали има нещо, което наистина би искала да има.

Тя обеща честно да шпионира и той й благодари.

— Кога най-после ще ви видим? Лиз каза онзи ден, че не ви е виждала отдавна.

— От месеци. Не е ли ужасно? — възкликна Една. — Като че ли никога нямаме време да се срещнем с хората, които наистина искаме да видим. Нека се съберем четиримата на бридж. Кажи на Лиз, че ще й се обадя — тя се изкиска. — Всъщност по-добре не й казвай, че сме говорили. Ще бъде наша тайна. Става ли?

— Става — отговори той.