Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (2)

Пролог

Откакто Спърджън Робинсън вече три седмици обикаляше с линейката по трийсет и шест часа, а после трийсет и шест почиваше, шофьорът Майерсън отдавна му лазеше по нервите, беше потресен от съсирената кръв, съсипан от травмите и ни най-малко не харесваше дежурствата си. Откри, че средство да избяга, е собственото му въображение и при това пътуване почти се бе самонавил, че не е в линейка, а в проклет космически кораб. И не е интернист, а първият чернокож в орбита. Воят на сирената е въздушната струя, превърната в звук.

Но Мейш Майерсън, дръвникът, отказваше да му съдейства и да се държи като пилот.

— Кво прайш, бе — изрева той на шофьора на заял крайслер, като едва успя да го заобиколи с линейката.

В град като Ню Йорк биха могли да се затруднят да открият строителната площадка, но в Бостън все още имаше малко наистина високи постройки. Поради червения миниум, нанесен върху голия метал, скелетната структура се забиваше в сивото небе като кървав пръст.

Заведе ги право на местопроизшествието. Спърджън захлопна вратата точно в мига, в който млъкна сирената и купчината хора над фигурата на земята се разтвори.

Робинсън приклекна. Неувредената половина на главата показваше, че пациентът е млад човек. Очите му бяха затворени. Мъничка струйка течност капеше от месестата част на ухото му.

— Някой откъм третия етаж изпусна гаечен ключ — отговори на незададения въпрос мъж с корем — бригадирът.

Спърджън раздели с пръсти сплъстената коса и под разкъсаната плът напипа парченца кост, които се движеха свободно и бяха остри като частички от черупката на яйце. Помисли си, че вероятно от ухото се стичаше гръбначномозъчна течност. И дума не можеше да става за опит да се отстранят уврежданията, докато горкият човек лежи на земята, реши той, взе стерилна марля и я сложи на раната, при което тя почервеня.

Ципът на панталона му беше отворен и пенисът му беше отвън. Шкембестият бригадир видя погледа на Спърджън.

— Тъкмо пускаше вода — поясни той и Спърджън ясно си представи работника, който изпразва настоятелния си пикочен мехур, като изпитва иронично задоволство от кръщаването на сградата, в чийто строеж участваше, френският ключ е падал, падал, падал с безпогрешна точност, сякаш Бог е протестирал срещу дребните мръсни човешки деяния.

Бригадирът дъвчеше незапалената си пура и гледаше ранения мъж.

— Името му е Пол Конърс. Сто пъти съм повтарял на тия копелета да си носят шлемовете. Ще умре ли?

— Не мога да кажа много нещо от тук — каза Спърджън. Повдигна затворения клепач и видя, че зениците са разширени. Пулсът беше едва доловим.

Дебелият мъж го изгледа изпитателно.

— Вие лекар ли сте?

Чернокож?

— Да.

— Ще му дадете ли нещо против болка?

— Той не усеща никаква болка.

Помогна на Мейш да извади носилката и двамата вкараха Пол Конърс в линейката.

— Хей! — извика бригадирът, когато Спърджън дръпна вратата, за да я затвори. — Ще дойда с вас.

— Не е разрешено — излъга той.

— Правил съм го и друг път — заяви мъжът неуверено. — От коя болница сте?

— Окръжната — дръпна вратата и я остави да се затръшне.

Майерсън отпред запали мотора. Линейката се втурна по улицата. Пациентът дишаше плитко. Спърджън пъхна черната гумена дихателна тръба в устата му, за да не позволи на езика да пречи и включи респиратора. Постави маската върху лицето на пациента и положителното налягане на кислорода я захрани на бързи къси пухтения, които издаваха звук, наподобяващ бебешко хълцане. Сирената изпусна лек възобновяващ шум и включи непрекъснатия електронен вой. Гумите на линейката свистяха върху настилката. Започна да мисли как би могъл да оркестрира злополуката в музикално парче. Барабани, рогове, кавали. Можеше да се види всичко.

Почти всичко, помисли си той, като регулира кислородния поток.

Няма да пожелаете цигулки.

 

 

Задрямал с глава на ръцете си, Адам Силвърстоун се беше опрял на твърдата повърхност на бюрото в кабинета на главния лекар и сънуваше, че лежи на купчина сухи, твърдо навити листа, натрупани през много листопади, на каквито веднъж като малък бе лежал, вперил поглед в тих вир в гората. Беше късна пролет на годината, в която навърши четиринайсет — лошо време за него, защото баща му бе започнал да отговаря на възмутените италиански проклятия на баба му с пиянски свои собствени обиди на идиш и за да избяга както от Майрън Зилбърщайн, така и от старата бабичка, просто една съботна сутрин пое по магистралата и пътува три часа на автостоп, без цел, насочен единствено далече от дима и пясъка на Питсбърг, докато един моторист го остави на някакъв път сред гората. По-късно пет, шест пъти бе опитвал да намери мястото, но никога не можа да си спомни точно къде е било или може би през времето, което бе изминало, гората е била унищожена от булдозер и се бяха навъдили къщи. Не че беше нещо особено. Гората бе рядка и хилава, с паднали дървета, струящото поточе никога не бе подслонявало и една-единствена пъстърва, вирчето беше дълбока бистра локва. Но водата бе студена и изпъстрена със слънчеви петна. Беше легнал по корем върху листата, като вдъхваше мириса на прохладна горска пръст. Усети глад, осъзна факта, че скоро ще трябва да започне да стопира в обратна посока, но не го беше грижа за нищо, докато лежеше и наблюдаваше малките водомерки, които се плъзгаха по водата. Какво беше преживял през своя половинчасов престой, преди настойчивата пролетна влага, която проникваше през сухите листа, да го принуди да си тръгне потреперващ, което го караше да сънува малкия вир до края на живота си?

Покой, беше решил той след много години.

Този покой сега беше нарушен от звъна на телефона, на който, още заспал, отговори.

— Адам? Спърджън е.

— Ааа — каза с прозявка.

— Може да получим донор на бъбреци, момче.

Адам малко се разсъни.

— А?

— Току-що докараха пациент. Сложно хлътнало счупване на черепа с множество мозъчни увреждания. Меомартино в момента асистира на Харълд Пул в неврохирургията. Поръча ми да ти предам, че електроенцефалограмата му не показва никаква електрическа активност.

Сега се събуди напълно.

— Каква е кръвната му група? — попита.

— АВ.

— Сюзън Гарланд има АВ. Значи този бъбрек отива при нея.

— А, Меомартино ми каза да ти предам, че майката на пациента е в чакалнята. Името й е Конърс.

— По дяволите.

Задачата да осигуряват законно разрешение за трансплантация беше възложена на главния лекар и на доцентите по хирургия. Бе забелязал, че доцентът Меомартино неизменно беше зает с други срочни дела, когато дойдеше време да се говори с най-близките роднини.

— Слизам веднага — рече той.

 

 

Мисис Конърс седеше със своя пастор, едва-едва подготвена от обстоятелството, че за сина й бе отправена върховната молитва. Беше изтощена от живота жена с талант да не вярва.

— А, не ми говорете такива неща — промълви тя с пълни очи и трепереща усмивка, сякаш можеше да го вразуми по въпроса. — Не — настояваше тя. — Той не е умиращ. Не и моят Поли.

Технически е права, помисли си Адам. По това време, въпреки всички намерения и цели, нейното момче беше вече мъртво. Бостънската компания Едисън поддържаше дишането му. Само да изключат електрическия респиратор — и след двайсет минути той ще свърши напълно.

Никога не можеше да им каже, че съжалява — беше толкова неадекватно.

Майката започна болезнено да ридае.

Той изчака дългия интервал, докато тя малко се овладее и след това възможно най-меко й обясни за Сюзън Гарланд.

— Разбирате ли за малкото момиче? Тя също ще умре, ако не й намерим друг бъбрек.

— Горкото агънце — каза мисис Конърс.

Той не разбра дали имаше предвид сина си или момичето.

— Ще подпишете ли тогава разрешителното?

— Той е достатъчно разкъсан. Но ако това ще спаси детето на друга майка…

— Надяваме се, че ще го спаси — рече Адам.

Щом си осигури разрешителното, той й благодари и изхвръкна.

— Нашият Повелител, даде цялото си тяло за теб и мен — чу думите на свещеника, когато се отдалечаваше. — Както и за Пол, всъщност.

— Никога не съм казвала, че съм Дева Мария — отговори жената.

 

 

Потиснат, той почувства, че духът му ще се повдигне, ако погледне обратната страна на медала.

В стая 308 Бонита Гарланд, майката на Сюзън, седеше на стол и плетеше. Както винаги, когато го виждаше от кревата си, момичето дръпваше чаршафа до шията си над покритите с нощница едва наболи гърди — движение, което той внимателно се преструваше, че не забелязва. Беше подпряна на две възглавници и четеше „Лудият“, което някак си го успокои. Седмици по-рано, по време на дългите безсънни нощи, когато беше прикачена към впръскващия диализен апарат, който периодично промиваше тялото й от отровите, натрупани в него поради разрушените й бъбреци, я бе видял да прелиства списанието „Седемнайсетгодишните“ и я закачи, че го чете, след като е едва на четиринайсет.

— Искам да съм сигурна, че ще ги достигна — каза тя, като обърна страницата.

Сега, ентусиазиран от добрата новина, Адам застана до леглото й.

— Здрасти, миличко — каза той. Тя пламенно се увличаше по английски музикални групи — пристрастие, което Адам безсрамно използваше. — Една моя позната твърди, че приличам на личност, която често е върху кориците на това списание. Как се казва?

— Алфред Е. Нойман?

— Да.

— Вие винаги изглеждате толкова много по-добре — тя надигна глава, за да го погледне и Адам видя, че тъмните кръгове под очите й са станали по-дълбоки, лицето й е отслабнало и край носа й са се появили болезнени бръчки. Когато за пръв път бе видял това лице, то беше пълно с живот, дяволито. Сега, въпреки че луничките изглеждаха застинали на нездравата кожа, то все още беше лице, което обещаваше да стане много привлекателно.

— Благодаря — каза той. — Ти по-добре внимавай с комплиментите, които ми правиш. Хауърд може да ме погне.

Хауърд беше приятелят й. Беше им забранено от родителите й да ходят постоянно, довери тя една нощ на Адам, но те ходеха въпреки това. Понякога му четеше части от негови писма.

Разбра, че тя се опитва да го накара да ревнува от Хауърд и беше трогнат и поласкан.

— Той ще дойде да ме види този уикенд.

— Защо не го помолиш да направи това другия уикенд?

Вторачи се в него, получила сигнал от невидимата предупредителна система на хронично болните пациенти.

— Защо?

— Ще имаш добра новина за него. Намерихме ти бъбрек.

— О, Боже! — Очите на Бонита Гарланд бяха ликуващи. Тя остави плетивото и погледна дъщеря си.

— Не го искам — заяви Сюзън. Тънките й пръсти превиваха корицата на списанието.

— Защо? — попита Адам.

— Не знаеш какво говориш, Сюзън — възрази майка й. — Чакаме това толкова дълго.

— Свикнах с нещата такива, каквито са. Знам какво да очаквам.

— Не, не знаеш — каза той внимателно. Отстрани пръстите й от списанието и ги задържа между ръцете си. — Ако не те оперираме, състоянието ти ще се влоши. Много силно. След операцията всичко ще бъде по-добре. Край на главоболията. Край на нощите, които прекарваш закачена за този проклет апарат. Не след дълго ще можеш да се върнеш на училище. Ще можеш да ходиш на танци с Хауърд.

Тя затвори очи.

— Ще ми обещаеш ли, че нищо няма да стане по-лошо?

Господи! Той видя майка й, която се усмихваше с мъчително разбиране, да му кимва.

— Разбира се — отговори Адам.

Бонита Гарланд отиде при момичето и го прегърна.

— Мила, ще бъде съвсем добре. Ще видиш.

— Маменце!

Бонита притисна главата на дъщеря си към гърдите си и започна да се люлее.

— Сюзи-Кю — рече тя. — О, слава Богу, имаме късмет.

— Мамче, толкова се страхувам!

— Не бъди глупава. Чу, че доктор Силвърстоун ти даде своята дума.

Той излезе от стаята и тръгна надолу. Никоя от тях не попита откъде идва бъбрекът. Знаеше, че следващия път, когато ги види, ще се чувстват засрамени от това.

По улиците навън все още имаше движение, но вече намаляваше. Духаше откъм морето и от най-мръсната част на града и вятърът донасяше богата смес от миризми, повечето неприятни. Искаше му се да преплува двайсет бързи обиколки или да се люби продължително — нещо безумно физическо, което да е в състояние да намали тежестта, която го притискаше към бетона. Ако не беше син на пияница, щеше да отиде на бар. Вместо това пресече улицата до заведението на Макси и си поръча ядене с риба и сланина от консерва и две чаши черно кафе. Хлапето зад тезгяха не можеше да направи абсолютно нищо нито за него, нито за яденето. Кафето беше като първата целувка на грозно момиче — нищо, с което да се похвалиш, но успокояващо.

 

 

Доцентът по хирургия Меомартино бе установил линиите за връзка между операционните и близките роднини на донорите. Трябваше да му ги подадеш, системата работеше, мислеше недоволно Адам Силвърстоун, докато стържеше ноктите си с четка.

Спърджън Робинсън стоеше пред вратата на операционна №3.

Горе, в хирургическото отделение на първия етаж, друг интернист на име Джек Мойлан чакаше с мисис Конърс. В джоба на Мойлан имаше документ, който даваше разрешение за аутопсия. Седеше с телефонна слушалка до ухото, като чакаше да чуе нещо от мълчащия отворен телефон. На другия край на линията беше работещият от една година в болницата Майк Шнайдър, който седеше зад едно бюро в коридора пред вратата на операционната.

На около три метра от мястото, където стоеше, гледаше и чакаше Спърджън. На масата лежеше Пол Конърс, бяха минали повече от двайсет и четири часа, откакто го бяха докарали в болницата, но респираторът все още дишаше вместо него. Меомартино вече го бе приготвил и беше сложил стерилна пластмасова покривка над коремната област.

Край него доктор Кендър, заместник-шефа на хирургията, разговаряше тихо с доктор Артър Уилямсън от катедрата по медицина.

По същото време в съседната операционна №4 Адам Силвърстоун, вече изжулен и облечен, отиде до операционната маса, на която лежеше Сюзън Гарланд. Момичето, получило успокоително, го гледаше сънливо, без да го познае под хирургическата маска.

— Здрасти, миличко — каза той.

— А, вие ли сте.

— Как си?

— Всички са в чаршафи. Като привидения — тя се усмихна и затвори очи.

В 7:55 в операционна №3 д-р Кендър и д-р Уилямсън поставиха електродите на един енцефалограф върху черепа на Пол Конърс.

Както и предишната вечер, писецът на апарата чертаеше права линия върху разграфената хартия, като потвърди това, което знаеха — че съзнанието му е мъртво. Два пъти за двайсет и четири часа бяха отчели липсата на електрическа активност в мозъка на пациента. Зениците му бяха широко отворени и не се откриваха никакви периферни рефлекси.

В 7:59 д-р Кендър изключи респиратора. Почти веднага Пол Конърс спря да диша.

В 8:15 д-р Уилямсън провери пулса и като не напипа такъв, го обяви за мъртъв.

Незабавно Спърджън Робинсън отвори вратата, която водеше към коридора и каза на Майк Шнайдър:

— Стана.

— Свърши — обяви Шнайдър по телефона.

След това мълчаливо зачака. За много кратко време Шнайдър се вслушваше напрегнато, след това се обърна към тях.

— Тя подписа.

Спърджън се върна в операционна №3 и кимна на Меомартино. Под наблюдението на д-р Кендър доцентът по хирургия направи напречния прорез, който щеше да му позволи да извади бъбрека от трупа.

 

 

Меомартино работеше с изключително внимание, като съзнаваше, че неговата работа по отстраняване на бъбрека е чиста и правилна поради одобрителното мълчание на д-р Кендър. Беше свикнал да оперира пред оценяващите очи на шефовете и никога не се смущаваше от тях.

И все пак за части от секундата самоувереността му се пропука, когато погледна нагоре и видя, че д-р Лонгууд седи в галерията.

Сенки ли бяха? Или в този миг на наблюдението му подпухналите тъмни белези на уремичното отравяне вече се забелязваха под очите на Стареца?

Д-р Кендър се прокашля и Меомартино отново се наведе над трупа.

Отне му само шестнайсет минути да извади бъбрека, който изглеждаше добър, с единствена, добре очертана артерия. Докато търсеше с облечените си в ръкавици пръсти в корема дали няма някой скрит тумор, екипът за свръзка, всеки член на който беше вече измит и очакващ, взе изстудения бъбрек и го закачи към перфузионна система, която го напомпа с ледени течности.

Пред очите им голямото бобовидно червено парче плът побеля, тъй като кръвта беше отмита от него и се сви от студа.

Отнесоха бъбрека в операционна №4 на поднос и Адам Силвърстоун асистираше, докато д-р Кендър го направи част от тялото на момичето и после отстрани двата й собствени бъбрека — похабени и сбръчкани парченца негодна тъкан, която не функционираше ся дълго време. И даже така, когато пусна втория с пинсетата в марлята, Адам осъзна за пръв път, че отсега нататък единствената връзка на Сюзън Гарланд с живота е артерията, свързваща нейното кръвообращение с бъбрека на Пол Конърс. По това време присаденият орган вече започна да порозовява като здрав, затоплен от потока на младата й кръв.

По-малко от половин час след като трансплантацията беше започнала, Адам затвори коремния срез. Той помогна на санитаря да премести Сюзън Гарланд в стерилната реанимационна стая и така се оказа последният човек, който влезе в стаята на младшите хирурзи. Робинсън и Шнайдер вече бяха сменили зелените операционни дрехи с бели и се бяха върнали в отделенията си. Меомартино беше по бельо.

— Изглеждаше като драскотина — каза той.

Адам чукна на дърво.

— Видя ли Лонгууд?

— Не. Стареца там ли беше?

Меомартино кимна.

Адам отвори металния шкаф, който съдържаше собствените му бели дрехи и започна да събува черните си антистатични операционни обувки.

— Не знам защо ли му се е приискало да гледа — рече Меомартино след малко.

— И той скоро ще се подложи на присаждане, ако имаме късмет да намерим В-отрицателен донор.

— Няма да е лесно. В-отрицателните са редки.

Адам сви рамене.

— Предполагам, че мисис Бергстром ще намери следващия трансплантат — допусна той.

— Не бъди толкова сигурен.

Едно от дразнещите неща в отношенията между асистента и доцента беше, че когато някой от тях получеше информация, която не бе стигнала до другия, трудно устояваше на изкушението да действа така, сякаш има директна връзка с Господ. Адам нави на топка мърлявия зелен костюм и го хвърли в полупразния кош за пране в ъгъла.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това? Бергстром ще вземе бъбрек от своята близначка, нали?

— Сестрата не е сигурна, че иска да го даде.

— Господи! — той измъкна белите дрехи от шкафа и се вмъкна в панталоните, които, както забеляза, бяха започнали да се зацапват и трябваше да се сменят с чисти на другия ден.

Меомартино излезе, когато се зае да си връзва обувките. Адам искаше да запали цигара, но малкото електронно чудовище в джоба на гърдите му издаде мекия си звук и когато се обади разбра, че бащата на Сюзън Гарланд иска да говори с него, така че веднага се качи горе.

 

 

Артър Гарланд беше в ранните си, но затлъстяващи четирийсет години, с несигурни сини очи и с отдръпваща се назад линия на кестенявата коса. Разпространител на кожени изделия, спомни си Адам.

— Не исках да си отида, без да поговоря с вас.

— Аз съм само ординатор. Може би трябва да говорите с д-р Кендър.

— Току-що говорих с д-р Кендър. Той каза, че всичко върви толкова добре, колкото е могло да се очаква.

Адам кимна.

— Бони, жена ми, настояваше да се срещна с вас. Каза, че сте проявили разбиране. Исках да ви благодаря.

— Не е необходимо. Как е мисис Гарланд?

— Изпратих я вкъщи. Беше много трудно, но д-р Кендър каза, че няма да можем да виждаме Сюзън няколко дни.

— Колкото по-малко хора вижда, дори от тези, които я обичат, толкова по-малка е вероятността да получи инфекция. Лекарствата, които използваме, за да предпазим тялото й от отхвърляне на новия бъбрек, също намаляват съпротивителните й сили.

— Разбирам — каза Гарланд. — Доктор Силвърстоун, наистина ли всичко изглежда добре?

Беше сигурен, че Гарланд вече е питал д-р Кендър. Изправен пред потребността на човека от положителна поличба, от кабалистичен знак, който да го увери, че всичко е под съвършен контрол, той остро почувства тяхното действително безсилие.

— Хирургическата намеса мина гладко — отговори. — Бъбрекът беше добър. Имаме много шансове.

— Какво ще правите по-нататък?

— Ще я наблюдаваме.

Гарланд кимна.

— Един малък спомен — извади от джоба си портмоне. — Крокодилска кожа. Моята фирма държи отрасъла.

Адам се почувства неудобно.

— Дадох едно и на д-р Кендър. И не мислете да ми благодарите, вие ми връщате моето момиче — заклещените сини очи станаха блестящи, плувнали, разпилени. Засрамен, мъжът погледна настрана към голата стена.

— Мистър Гарланд, вие сте дяволски уморен. Ако не възразявате, защо не ми позволите да ви предпиша успокоително и след това да си отидете вкъщи?

— Да. Моля — той си издуха носа. — Имате ли деца?

Адам поклати глава.

— Не трябва да пропускате това преживяване. Ние я осиновихме, знаете ли?

— Да. Да, знам.

— Борих се с Вони за това. Цели пет години. Срамувах се. Но накрая я получихме, беше на шест седмици… — Гарланд взе рецептата, понечи да каже още нещо, поклати глава и си тръгна.

 

 

Трансплантацията беше направена в петък. Към сряда Адам се изпълни с увереност, че са успели.

Кръвното налягане на Сюзън Гарланд все още беше високо, но бъбрекът функционираше като направен по поръчка.

— Никога не съм мислила, че сърцето ми ще подскача, защото някой е поискал подлога — каза му Бонита Гарланд.

Трябваше да мине още време, преди дъщеря й да се почувства съвсем добре. Раната я безпокоеше, отнемаха силите й и лекарствата, които й даваха, за да предотвратят отхвърлянето на бъбрека. Беше потисната. Озъбваше се на добронамерени забележки и плачеше нощем. В четвъртък настроението й се проясни по време на посещението на Хауърд, който се оказа мършаво момче, болезнено стеснително.

Точно въздействието на Хауърд даде на Адам идеята.

— Кой е любимият й дисководещ по радиото?

— Мисля, че е Дж. Дж. Джонсън — отговори майка й.

— Защо не му се обадите и не го помолите да я поздрави с няколко парчета в събота вечерта? Можем да поканим Хауърд да я посети. Тя няма да може да танцува и дори да стане от леглото, но при дадените обстоятелства това би могло да бъде приемлив заместител.

— Трябвало е да станете психиатър — рече мисис Гарланд.

 

 

— Мой собствен танц? — възкликна Сюзън, когато й казаха за това. — Трябва да си измия косата. Вече е мръсна.

Настроението й се промени така драстично, че, вече увлечен, Силвърстоун поръча по телефона букетче, като похарчи за червени рози пари, които беше определил за други цели. Той продиктува картичка: „Забавлявай се, миличко“.

В петък духът й беше висок, но падна с приближаването на вечерта. Когато Адам мина на визитация, откри, че бе направила няколко оплаквания пред сестрата.

— Какво има, Сюзи?

— Боли ме.

— Къде?

— Навсякъде. Стомахът.

— Това донякъде трябваше да се очаква. В края на краищата претърпя голяма операция.

Той разбра, че с глезенето можеше и да се прекали. Провери раната — беше почти незабележима. Пулсът й беше леко ускорен, но когато запретна ръкава и премери кръвното й налягане, се ухили доволно.

— Нормално е. За пръв път. Харесаха ли ти онези ябълки?

— Да — тя слабо се усмихна.

— Сега трябва да поспиш, за да можеш утре добре да се повеселиш по време на своя танц.

Сюзън кимна и той бързо излезе.

Шест часа по-късно етажната сестра, която влезе в стаята, за да й даде лекарство, откри, че бе починала от вътрешен кръвоизлив в тихите нощни часове.

 

 

— Д-р Лонгууд иска случаят Гарланд да бъде обсъден на следващото заседание на Комитета на смъртта — съобщи на другия ден Меомартино по време на обяда.

— Мисля, че не е честно — каза Адам.

Седяха заедно със Спърджън Робинсън на една маса до стената. Той си играеше с ужасната яхния, която болницата сервираше всяка събота. Спърджън апатично ядеше своята, а Меомартино направо я бе отместил. Как, по дяволите, е възникнало клишето, което твърдеше, че богатите имат чувствителен стомах, се питаше Адам.

— Защо?

— Трансплантацията на бъбреци току-що е излязла от експерименталната си фаза. Как можем да припишем отговорността за смъртта в една област, в която все още нямаме възможност да упражняваме контрол? Още толкова много не ни достига!

— Там е работата — рече Меомартино спокойно, като бършеше устата си. — Тя е извън експерименталната фаза. Болниците в цялата страна извършват тази операция успешно. Ако смятаме да я използваме в клиниката, трябва да поемаме отговорността за нея.

Той може да говори така, мислеше си Адам. Единствената роля, която играеше в този случай, беше изваждането на бъбрека от трупа.

— Тя съвсем добре ли изглеждаше, когато я видя снощи? — попита Спърджън Робинсън.

Адам кимна и остро погледна интерниста. След това се насили да се отпусне. Спърджън, за разлика от Меомартино, нямаше скрити подбуди.

— Не мисля, че трябва да позволят д-р Лонгууд да председателства това заседание — заяви Робинсън. — Той не е здрав човек. Ръководи тези конференции по смъртните случаи така, сякаш те са Инквизицията, а той е Торквемада.

Меомартино се усмихна.

— Здравето му няма абсолютно нищо общо с това. Старото копеле винаги е ръководело тези конференции така.

Могат да унищожат бъдещето на човека на някое от тези заседания, помисли си Адам. Остави вилицата и дръпна стола си назад.

— Кажи ми нещо — обърна се той към Меомартино, като изпита внезапна потребност да се заяжда. — Ти си единственият в службата, който никога не нарича Лонгууд Стареца. Много неуважителен ли ти се струва този прякор?

Меомартино се усмихна.

— Напротив. Просто ми се струва, че изразява привързаност — каза спокойно. И продължи да яде с неотслабващо удоволствие.

 

 

Тъкмо преди да напусне дежурството си тази нощ, Адам си спомни за букета рози.

— Цветя? Да, пристигнаха, д-р Силвърстоун — отвърна сестрата от рецепцията. — Изпратих ги в дома на Гарланд. Винаги правим така.

„Забавлявай се, миличко“…

Бих могъл да им спестя поне това, помисли си той.

— Всичко е наред, нали?

— Разбира се.

Той се качи в малката стая на шестия етаж, седна и изпуши без удоволствие четири цигари една след друга и откри, че си гризе ноктите — навик, от който смяташе, че отдавна се е отказал.

Спомни си за баща си, с когото отдавна не се беше чувал. Помисли дали да не опита да му се обади в Питсбърг, после с облекчение реши, че е най-добре да се оправя сам.

След доста време напусна стаята, слезе долу и излезе на опустялата улица. При Макси беше затворено и тъмно. Уличните лампи очертаваха пътя през мрака като трасиращи патрони, прекъснати по средата на квартала, където хлапетата вероятно бяха счупили лампа.

Той тръгна.

След това започна да тича.

Надолу към ъгъла, като усещаше как бетонната пешеходна алея удря стъпалата му.

Покрай ъгъла.

По улицата, ускорено.

Избръмча кола, изрева клаксон, жена извика нещо и изхихика сподавено. Усети леко задушаване в гърдите и затича по-бързо, въпреки болезнените бодвания, които се появиха от дясната страна.

Покрай ъгъла.

Покрай двора на линейките. Празен. Боядисаният в зелено тенекиен абажур на огромната жълта лампа над входната порта се полюшваше от нощния ветрец, като караше сенките да танцуват, докато той топуркаше край тях.

Покрай съседната товарна платформа на склада един скитник, мимолетно видян в тъмното като форма, петно, сянка — баща му, изцеди последните капки от една бутилка и я запрати в неизвестното след него, докато той ускоряваше, като вече си помагаше с ръце, преследван от болка в гърба и дрънченето на разбито стъкло.

Покрай ъгъла.

Към най-тъмното пространство, на обратната страна на луната. Покрай безизразните къщи и безизразната шарена порутена постройка през улицата, милостиво заспала.

Покрай паркираната кола, където извиващите се тела не прекъснаха своите ритмични движения, но момичето над рамото на своя любим се втренчи през стъклото в призрачната фигура, която профуча край тях.

Покрай алеята, в която шумът от неговите стъпки изплаши нещо малко и живо и извитите му нокти се впиваха в твърдата земя, докато бързо се напъхваше по-дълбоко в тунела си.

Покрай ъгъла.

Отново уличните лампи. С изгарящи дробове, неспособен да диша, с отметната назад глава и пронизваща болка в гърдите, с напън да скъса лентата, въпреки че наоколо не стоеше и не викаше тълпа, той стигна при Макси, залитна и спря.

Божичко!

Поемаше въздух, гълташе въздух, знаеше, че ще се разболее, оригна се шумно и разбра, че няма.

Беше мокър под мишниците и между краката, лицето беше мокро. Глупак. Задъхан се опря на витрината на Макси, която изскърца застрашително, хлъзна се надолу по нея, докато седалището му си отдъхна върху малката червена дървена рамка, която поддържаше стъклената плоскост.

Рамката застърга под него. По дяволите, белите му дрехи бяха вече мръсни.

Той отметна назад глава и погледна беззвездното небе.

Нямат право да се молят за мен, помисли. Защо не ти искат разрешение?

Свали траекторията на погледа си с няколко градуса и откри присъствието на здание само малко по-ниско от небето, видя старите червени тухли, станали кафяви от мръсотията и пушека на града, израсъл край тях, усети глупавото спокойствие на издрасканата фасада.

Спомни си първия път, когато бе видял болницата — само преди няколко месеца и хиляди години.