Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (18)

Глава шестнайсета
Спърджън Робинсън

Човекът беше наведен, черен и плачеше — нито едно от трите не го правеше странна гледка в болницата, но Спърджън спря до пейката.

— Добре ли си, дядо?

— Те ми го убиха.

— Съжалявам — каза меко той, като се чудеше дали е син или брат, пътно произшествие или убийство.

Отначало Спърджън не схвана името.

— Отърваха се от него завинаги. Нашия водач, Кинг.

— Мартин Лутър? — попита той тихо.

— Белите одежди. Ще ни докопат всички до един накрая.

Старият човек продължаваше да се клатушка. Спърджън го мразеше заради разпространяването на толкова чудовищна лъжа.

Но беше вярно. Скоро радиото и телевизията из цялата болница го потвърдиха.

Спърджън искаше сам да седне на пейката и да плаче.

— О, боже, съжалявам — каза му Адам. Другите казваха подобни думи. Отне му известно време да разбере, че хората му предлагат утешения по същия начин, както той ги бе предлагал на стария пациент — с вярата, че той страда за загуба, която общо взето няма да ги засегне. Това го вбеси чак накрая.

Нямаше време за лукса да се шокира. Д-р Кендър свика целия персонал, който не бе дежурен в момента. Общата окръжна болница бе имала расов конфликт само веднъж, предишната година и за този случай бе неподготвена. Сега отделенията бяха оставени само с основните екипи, докато операционните бяха приготвени за незабавна употреба. Всяка линейка бе снабдена с допълнителни носилки и материали.

— Искам по един допълнителен лекар във всяка кола — заяви д-р Кендър. — Когато адът избухне, не искам да се връщате само с по един пациент, след като можете да докарате двама или дори трима — той се обърна към Меомартино и Адам Силвърстоун. — Един от вас остава тук и се оправя в спешното. Другият може да отиде с линейките.

— Какво избираш? — Меомартино попита Адам.

Силвърстоун сви рамене и поклати глава, в този момент влезе Мойлан и съобщи, че стрелят от покривите, ръководени от полицията по радиото.

— Мога да остана в спешното — каза Меомартино.

Адам разпредели екипите на линейките и се включи в колата на Майерсън със Спърджън. Първият им случай не беше нищо сериозно: три коли бяха се блъснали на магистралата, двама ранени, нито един сериозно.

— Рефлексите ти са окопани, знаеш ли? — викна Майерсън на единия от шофьорите, докато го вкарваха в линейката.

Но когато се върнаха в болницата, откриха, че нещата са спокойни. Съобщенията за стрелба се оказаха неверни. Полицейските сили продължаваха да се мобилизират, но нищо не бе станало.

Следващият път отидоха в Чарлстаун, за да докарат момиче, което бе стъпило на счупена бутилка.

На третия път ги изпратиха в Роксбъри, където бе станала престрелка в един бар.

— Нема д’ида там — заяви Майерсън.

— Защо? — попита Спърджън.

— Не ща така да си вадя хляба. Нека копелетата се изтрепват един друг.

— Размърдай си задника! — рече Спърджън.

— От теб зависи — каза Адам меко. — Ако не отидеш сега, винаги ще те пращат там — ще се погрижа за това.

Майерсън ги погледна.

— Пионерчета — изсъска той.

Стана и бавно закрачи навън. Спърджън помисли, че ще отмине линейката, но той отвори вратата и седна зад волана.

Спърджън пусна Адам да седне в средата.

 

 

Някои от витрините на магазините на Блу Хил Авеню бяха със спуснати рулетки. Повечето бяха тъмни. Осветените имаха набързо нарисувани букви през стъклата: „БРАТСКА ДУША“, „ПРИНАДЛЕЖИ НА ЧЕРЕН“, „ПРИТЕЖАВАН ОТ БРАТ“. Преминаха покрай магазин за напитки, вече плячкосан почти до голо, скелет, оглозган от мравки, деца се появяваха от прозорците без стъкла, като носеха бутилки.

Сърцето на Спърджън се късаше за тях. Скърбете, казваше им той мълчаливо. Не знаете ли как се скърби?

Недалече от Гроув Хил налетяха на първата маса хора, толкова голяма, че се простираше на половин квартал, подобни на стадо добитък. Групи сновяха от едната страна на улицата до другата, като се блъскаха и суетяха, звуците, които се изливаха от отворените прозорци, бяха карнавален рев, ругателни крясъци и смях като на Сирница.

— Няма да преминем през това — заяви Майерсън. Той натисна клаксона.

— По-добре да завием от Блу Хил Авеню и да ги заобиколим — предложи Адам.

Пътят зад тях вече бе затворен от тела.

— Други идеи? — попита Майерсън.

— Няма.

— Пионерчета.

Под уличната лампа някои от мъжете и момчетата започнаха да клатят паркирана кола — черен седан с четири врати. Беше тежък модел, буик, но след малко се залюля напред-назад като играчка, двете колела се издигаха над земята след всеки тласък и след това се тряскаха долу, докато накрая се прекатури под викове, поздравления и боричкане да се махнат оттам.

Майерсън натисна с крак бутона на сирената.

— Ченгетата! — извика някой.

Други гласове подхванаха вика и те незабавно станаха остров сред море от хора. Ръце започнаха да тропат по страните на линейката.

Майерсън вдигна прозореца си.

— Ще ни убият.

В този миг линейката започна да се люлее.

Спърджън освободи дръжката и натисна с рамо вратата, като при това някой отвън полетя. Той излезе от линейката, покатери се на капака и застана там с гръб към двамата бели вътре.

— Аз съм брат — извика той на чуждите лица.

— А те какво са — братовчеди? — попита някой и последва смях.

— Ние сме лекари, отиваме да вземем човек, който е ранен. Той има нужда от нашата помощ и вие ни пречите да му я окажем.

— Той брат ли е? — викна някакъв глас.

— По дяволите, да, брат е.

— Пуснете ги!

— Да, по дяволите!

— Доктори отиват да помогнат на брат! — Той чуваше как се предават тези думи.

Седна на капака: девет години висше образование, за да стане украшение на радиатора. Майерсън отвътре обърна прожектора към него. Много бавно линейката се движеше напред, хората се разделяха пред нея, сякаш той беше Мойсей, а те — водата.

Скоро излязоха на чисто.

Майерсън се увери, че са на пет-шест квартала от тях и чак тогава спря линейката и пусна Спърджън да влезе.

 

 

Намериха бара. Раненият лежеше по очи на пода, панталонът му бе прогизнал от тъмна кръв. Нямаше следа от някого, който би могъл да го застреля, нито имаше оръжие. Зяпачите отричаха да знаят.

Спърджън разряза напоения с кръв панталон и долните гащета.

— Куршумът е преминал право през максималния седалищен мускул — каза той след малко.

— Сигурен ли си, че още не е там? — попита Адам.

Той опипа раната с върха на пръстите си и кимна, докато мъжът подскочи и изохка. Сложиха го по корем на носилката.

— Лошо ли е? — изпъшка човекът.

— Не — отвърна Спърджън.

— Застреляли са те в задника — поясни Майерсън и изръмжа, когато повдигна своя край на носилката.

В линейката Адам даде на пациента кислород, а Спърджън седна до Майерсън. Майш не пусна сирената. Няколко минути след началото на пътуването им обратно Спърджън разбра, че приближават „фронтовата“ територия в северен Дорчестър — една трудна област, където черното население се разпространяваше в белите досега улици.

— Тръгнал си по дългия път — рече той на Майерсън.

— Това е най-късият път от Роксбъри — отговори Майерсън. Той изви кормилото, линейката зави зад ъгъла и спря с писък на спирачките, тъй като Майерсън почти скочи на педала. — Сега пък какъв дявол има?

Паркирана кола с отворена врата беше блокирала края на тясната улица за движението. Другата страна също бе затворена от две момчета на около шестнайсет, едното цветнокожо, другото бяло, които бяха застанали корем до корем и се млатеха един друг.

Майерсън натисна клаксона и изрева със сирената. Забравили всичко, освен единствения неприятел, те стояха и се биеха. В борбата им нямаше изкуство. Просто се налагаха един друг с все сила. Не можеше да се каже от колко време битката е в ход. Лявото око на бялото момче беше затворено. На черното му течеше кръв от носа и то нервно хлипаше.

Майерсън въздъхна.

— Ще трябва да прекъснем глупавите копелета или да преместим колата — каза той. Тримата излязоха от линейката.

— Гледайте да не ви напердашат — предупреди Майерсън.

— Да ги хванем сега — предложи Адам, когато момчетата са вкопчиха и сграбчиха.

Беше изненадващо лесно. Оказаха лека съпротива за успокояване на самолюбието си, всеки несъмнено облекчен от това, че изпитанието приключи. Спърджън беше сграбчил ръцете на бялото момче изотзад.

— Тази кола твоя ли е? — попита той.

Момчето поклати глава.

— Негова — отговори то, като посочи другия борец.

Едва сега Спърджън забеляза, че Адам държи ръцете на цветнокожото момче, докато големите бели лапи на Майерсън, вчепкани в къдравата черна коса като тази на Дороти, дърпаха главата му назад.

— Това не е нужно — рече остро той. Бялото момче се разциври. Като погледна надолу, Спърджън видя собствените си черни пръсти да се забиват в луничавата плът. Смаян, той ги отвори и момчето се отдалечи като освободено животно, вдървено от фалшиво безгрижие.

Черното момче гръмна предизвикателно с двойния си карбуратор, докато те влизаха в линейката.

Спърджън отново се почувства като стареца, който ридаеше на пейката.

— Ние избрахме страните — каза той на Адам.

— Какво искаш да кажеш?

— Скочих достатъчно бързо, за да хвана белия негодник, а вие двамата бели храбреци се нахвърлихте на цветнокожото хлапе.

— Не ставай параноичен задник — избухна Адам.

По обратния път към болницата раненият пъшкаше от време на време, но никой от пътниците в линейката не заговори с другия.

 

 

В спешното имаше три ченгета, ударени от хвърлени камъни, но иначе нямаше признаци за предсказваната яростна атака. Тяхната линейка бе изпратена обратно в Роксбъри, за да вземе дърводелец, който си бе разрязал ръката с трион, докато режел дъски, за да си закове витрината. След това отидоха да доведат мъж, получил коронарна криза на Северната гара. В 9:20 излязоха отново, за да докарат някого, който по доклад си бе ранил гърба, падайки от стълба, когато е боядисвал тавана на апартамента си.

Следващото повикване беше в комплекс градски жилища в Саут Енд. Край голям, плискащ басейн ги чакаше момче почти на същата възраст като уличните бойци, но много мършаво и облечено в мръсно, бяло памучно сако.

— От тук направо, г’сда — посочи то, като се движеше в тъмнината. — Ще ви заведа при него. Май е ранен сериозно.

— Да вземем ли носилката? — попита Спърджън.

— Хей — извика Адам на момчето, — на кой етаж е?

— На четвъртия.

— Има ли асансьор?

— Повреден е.

— По дяволите — изръмжа Майерсън.

— Стой тук — нареди му Силвърстоун, като посегна към чантата си. — Много е далече да мъкнем носилката, ако няма нужда от нея. Д-р Робинсън и аз ще погледнем пациента. Ако трябва носилка някой от нас ще слезе да ти помогне да я донесете.

Комплексът беше серия от подобни на кутийки бетонни структури. Блок II беше близкият до басейна. Не стар, но вече порутен. Драсканици и анатомично невъзможни рисунки с молив покриваха стените на долното антре, но не се виждаха по-нагоре, защото мрак покриваше пространството, тъй като крушките бяха откраднати или счупени. На втория етаж тъмнината съдържаше воня на стар боклук и нещо по-лошо.

Спърджън долови как Адам задържа дишането си.

— Кой апартамент? — попита той.

— Просто ме следвайте.

Горе някой свиреше нещо бясно от Литъл Ричард, диви коне препускаха и създаваха непоносим, побъркващ звук. Той ставаше все по-силен, когато се качваха по-нагоре. На четвъртия етаж момчето тръгна по коридора и стигна до вратата, зад която свиреше музиката. Апартамент Д. Той почука и някой вътре махна игличката от плочата.

— Отворете. Аз съм.

— Те с теб ли са?

— Да. Двама доктори.

Вратата се отвори, момчето в индийското сако влезе и след него — Адам.

Когато Спърджън го последва, чу Адам да предупреждава:

— Тичай, Спър! Вземи…

Но той вече бе вътре и вратата се затръшна след него. Имаше една-единствена лампа. На нейната светлина се виждаха четирима мъже; не, петима, разбра той, когато пети пристъпи от тъмното в осветения конус — трима бели и двама цветнокожи, без да се брои момчето. Позна само един от тях — мършав кафяв мъж с прическа на зулус и с мустачки, сякаш нарисувани с молив, който държеше кухненски нож, наточван толкова много, че бе станал едно много тънко острие.

— Здравей, Спийд — каза той.

Найтингейл му се усмихна.

— Влизай, докторе.

Те пристъпиха в стаята и застанаха пред мъжете.

— Не знаех, че ще се случиш ти, дългокоси. Няма нужда от неприятности. Искаме само чантата на твоя приятел.

— Какво глупаво прахосничество — рече Спърджън. — Човек, който свири на пиано като теб.

Спийд сви рамене, но се усмихна на комплимента.

— Две братлета са загазили. Имат нужда от нещо много бързо. Всъщност аз самият съм без нищо вече много отдавна.

— Дай им чантата, Адам — каза Спърджън.

Но Адам отиде до прозореца.

— Не прави глупости — предупреди Спърджън. — Дай им скапаната чанта — той видя изплашен, че Адам гледа надолу към басейна. — Никой не е чак толкова добър скачач.

Някой се засмя.

— Плискай — обади се глас.

— Този басейн може да се преджапа, мистър — подхвърли момчето.

Спийд отиде до Адам и взе чантата от ръцете му.

— През цялото това време всичките ли се друсате наоколо? — попита той добродушно. Подаде чантата на Спърджън. — Намери ни го, докторе.

Той я отвори, намери шишенце ипекак и го подаде. Найтингейл свали капачето, пъхна върха на езика си в шишенцето и се изплю.

— Какво е това? — попита един от мъжете.

— Нещо, от което ще ни се доповръща, смятам — той погледна Спърджън този път без усмивка и запристъпва напред.

Адам вече беше направил див скок.

Спърджън опита да нанесе удар, но беше по-неопитен дори от младите улични бойци. Сега ръце държаха неговите над лактите и той бе завладян от дълбоко усещане за deja vu. Докато големите черни юмруци се движеха към него, светът направи пълен кръг, той отново бе на четиринайсет години и се мъкнеше пиян към тъмната врата на Уест Стрийт 171 с приятелите си Томи Уайт и шишкото Маккена, заел в случая мястото зад жертвата. Човекът, който сега играеше ролята, изпълнявана от Шишко Маккена, се канеше да свърши превъзходна работа, разбра Спърджън, когато огромна сила размаза стомаха му и той не можеше да си поеме дъх. Нещо се метна към главата му отстрани и Спър едва усещаше остатъка от нея. Видя като насън човека, какъвто би могъл да стане, ако не бяха Бог и Калвин, коленичил на пода и ровещ в медицинската чанта, накрая я обърна и изсипа съдържанието й на пода.

— Намери ли го, бебчо? — попита някакъв глас.

Спърджън не успя да разбере дали Спийд Найтингейл го бе намерил. Някой отново сложи иглата на Литъл Ричард, дивите коне на звуците прегазиха всичко, в това число и него.

 

 

Той два пъти дойде в съзнание.

Първия път видя Майерсън, когато отвори очи.

— Не знам — казваше Майш. — Става все по-трудно да се намерят рецепти. Може да се наложи да вдигна цената с кинта. Шест долара за рецепта не е твърде много.

— Не спорим за цената — рече Спийд. — Само ги доставяй, човече, доставяй ги.

— Можете да зашибате цялата сделка, ако ядосате тези две момчета — заяви Майерсън.

— Аде стига си се грижил за тях — каза презрително един глас.

Той искаше да знае как ще свърши това и когато гласовете заглъхнаха, изпита ядосано съжаление.

Лицето, в което се взря втория път, беше едро, ирландско и грозно.

— Негрото ще се оправи — проговори то.

— Също и другият тип. Но мисля, че достойнството му е засегнато.

Когато седна, повърна слабо и видя, че в апартамента имаше двама полицаи.

— Добре ли си, Адам? — попита той, главата му се пръскаше от болка.

— Аха. А ти, Спър?

— Ще оживея.

Спийд и приятелите му вече бяха отведени.

— Но кой ви повика? — попита Адам офицера.

— Човекът кама, че е шофьорът ви. Поръча да ви предам, че ключовете от линейката са под седалката.

Двамата полицаи ги закараха в болницата. Във фоайето Спърджън се обърна да им благодари. Той беше смаян колкото и те, когато заговори.

— И никога вече не ме наричай негро, дебело копеле.

 

 

Спа до късно, събуди се от контузиите и схващането с чувството, че е забравил нещо.

Бунта.

Но радиото го осведоми, че пълнокръвен бунт не е имало, никакъв Нюарк, никакъв Детройт, никаква стрелба. Няколко магазина разбити, минимални разграбвания. Джими Браун беше в града и кметът му бе поискал да прекара телефон от Бостън Гардън. Хората, които трябваше да бъдат запалени, си стояха вкъщи и гледаха Джими по телевизията. Други вече организираха митинги, като работеха за охлаждането на атмосферата.

Той стоя под душа почти цял час и се бършеше между контузиите с кърпа, когато звънна коридорният телефон.

Полицията беше арестувала Майерсън. Можеше да бъде освободен под гаранция двеста долара. Трябваха му двайсет долара — десетте процента за уреждащия гаранцията.

— Ще дойда — обеща Спърджън.

В полицейския участък на Бъркли Стрийт плати парите и получи квитанция.

— Изглеждаш уморен — каза той, когато Майш излезе.

— Скапани матраци.

Сутринта съдържаше пръв намек на пролетна топлина и въздухът беше лимоново оцветен от слънчевата светлина, но те вървяха през него в неловко мълчание, докато не пресякоха Парк Скуеър.

— Благодаря, че повика ченгетата — рече Спърджън.

Майерсън сви рамене.

— Не го направих заради вас, момчета. Ако ви бяха убили, щях да стана съучастник.

Това не му бе минало през ума.

— Ще ти върна двайсетте кинта.

— Не е спешно.

— Имам скрити пари в стаята си, моите пари за черни дни. Чакаха ме там снощи, когато отидох да ги взема. Ще ти пратя двете десетачки.

— Няма да се явиш в гаранционния срок, нали? — попита Спърджън.

— Има друго нещо, което стана преди много години. Този път би означавало присъда.

Спърджън кимна.

— Ама че философ — въздъхна той тъжно.

Майерсън го погледна.

— Аз съм нехранимайко. Бях ти го съобщил. Но ако беше истински негър, нямаше да ми казваш това.

Те вървяха по Бойлстън Стрийт към Тремънт. Сега, когато се спряха и се погледнаха, бос брадат пророк се приближи до тях, излизайки от правителственото здание и обяви, че ако не му дадат долар, няма да закуси.

— Пукни, идиот — каза Майерсън и момчето се отдалечи без обида.

— Не знаеш какво е да искаш нещо толкова силно, че да си готов на всичко, за да го получиш — заговори Майш. — Ти си бял черен, затова никога няма да разбереш негрите. Това те прави толкова лош, колкото и нас, останалите, белите, само че на нас не ни пука, защото се мислим за номер едно. Или си може би по-лош — той се обърна и тръгна към спирката на метрото.

Не съм, уверяваше себе си Спърджън.

Нито някой друг е.

— ТЕ НЕ СА ВСИЧКИТЕ КАТО ТЕБ, МАЙЕРСЪН! — извика той. — НЕ СА! — Но Майш вече бе изчезнал надолу по стълбите.

Стара дама със синьо-черна коса го удари с англосаксонски поглед като с камък.

— Хипита — възмути се тя, като клатеше глава.

Против волята си, той подкара към гетото.

Вятърът духаше от юг и преди да пресече границата, слаб горчив мирис на изгоряло влезе във фолксвагена. Не всички хора си бяха стояли вкъщи да гледат Джими Браун.

Спърджън караше много бавно.

Дъските върху витрините на магазините изглеждаха трогателно безполезни на дневна светлина. Някои бяха откъртени. На един магазин за бутилирани спиртни напитки желязната решетъчна врата беше разбита и висеше на пантите си. Витринното стъкло беше счупено и вътре съзря празни рафтове и руини на пода. Надписът на вратата „БРАТСКА ДУША“ бе задраскан на кръст и заменен с друг: „ПРОКЛЕТ ЛЪЖЕЦ“.

Първият пожар не бе далече от „Силен коз“, в къща с жилища под наем, без съмнение подпалена от някой, на когото бе дошло до гуша от плъхове и хлебарки.

Вторият огън, на който се натъкна, бе на половин миля по-нататък и вече не беше огън. Половин дузина пожарникари си играеха с два маркуча на сцената на загубената битка. Всичко, което бе останало, бяха почернелите тухлени основи и няколко овъглени греди.

Паркира колата и отиде до развалините.

— Какво е било това? — попита той един пожарникар.

Мъжът му хвърли студен поглед, но нищо не каза. Един на нула за Майш, рече си Спърджън.

— Мебелен магазин — отговори другият пожарникар.

— Благодаря.

Той приклекна и известно време гледа димящите остатъци, след това стана и тръгна пеша.

Беше в общи линии същото, квартал след квартал — магазини, барикадирани срещу вихрушката. Повечето, които не бяха заковани, бяха празни. На един беше надраскан надпис, който го накара да се усмихне: ЗДРАВЕН ПУНКТ. Вратата не беше заключена, той влезе и усмивката му изчезна. Не беше шега. В кашон от салфетки имаше ролки груби бинтове, едва ли стерилни, нарязани без съмнение от стари ризи и престилки от черни жени в техните жилища, част от по-големия план на някой Наполеон Пантерата. Вероятно ветеран от Виетнам, който този път не е возил Големия, но несъмнено е очаквал следващия път.

Питаше се дали имаха антибиотици, кръвни донори, опитни хора и реши тъжно, че е малко вероятно да имат нещо повече от няколко празни магазина, скрито оръжие и съзнанието, че са чакали достатъчно дълго.

Беше голям магазин.

Централно разположен сред черната общност.

Спомни си как Гъртруд Соумс, проститутката с боядисана червена коса, се разписа и си отиде от болницата с рак на черния дроб, защото не вярваше на белите ръце, които я опипваха и й причиняваха болка, на очите на белите мъже, за които смяташе, че всъщност не им пука.

Помисли си за Томас Катлет младши, чието малко черно задниче беше шляпнал в линейката, паркирана на моста, който имаше още осем братя и сестри, и чийто безработен баща досега сигурно беше посадил семенцето на номер десет в меката утроба на Марта Хендрикс Катлет, защото оргазмът беше безплатен и никой не ги бе научил да правят любов, без да правят бебета.

Питаше се дали пропаднали хора като Спийд Найтингейл биха могли да бъдат повлияни от някого от общността, който би бил готов да помогне на един наркоман да се освободи от това.

Авторът на надписа беше изпуснал няколко парченца тебешир на мръсния под. Той взе едно и си поигра, като начерта отделения и създаде чакалня до вратата, регистрационно бюро, кабинет за прегледи, спешна хирургия, рентгенов ъгъл, а в тоалетната, населена с дебели паяжини и три мъртви нощни пеперуди — тъмна стая.

След това отново приклекна и заразглежда белите линии на мръсния под в празния магазин.

Този следобед Спърджън се въртя около хирургията, докато откри снабдител, когото познаваше.

Името му беше Хоровиц, приятен човек и достатъчно добър специалист, за да знае, че младите стажанти се превръщат във важни клиенти след сравнително малко години. Той седеше с чашка кафе при Макси и слушаше, докато Спърджън говореше.

— Не е толкова щуро — каза той. — Франк Лейи основа клиниката „Лейи“ само с една хирургическа сестра — намръщи се и започна да драска цифри по хартиената салфетка.

— Бих могъл да ти доставям някои неща безплатно, защото фармацевтичната промишленост поддържа такива начинания. Лекарства, превързочни материали. Някои неща от обзавеждането можеш да купиш на старо. Няма да ти трябва рентген, можеш да ги пращаш в болницата.

— Не, на теб ще ти трябва рентген — отговори Спърджън. — Цялата идея ще е в това, чете ще имат клиника за черни, в която ще идват охотно, с пълната вяра, че е тяхна. А тези хора имат туберкулоза, всички видове дихателни проблеми. По дяволите, те живеят в заразения въздух на градски център. Ще ти трябва рентгенов апарат.

Хоровиц сви рамене.

— Добре, рентген. Можеш да вземеш стари мебели за чакалнята. Знаеш — сгъваеми столове, старо дървено бюро, такива неща.

— Разбира се.

— Ще ти трябва маса за прегледи, маса за операции. Хирургически инструменти, автоклав, за да ги поддържаш стерилни. Лампи за преглед. ЕКГ. Диатерм. Няколко стетоскопа, отоскоп, микроскоп, офталмоскоп. Тъмна стая и оборудване за проявяване на снимки. Вероятно и още джунджурии, за които не съм се сетил.

— Малко?

Хоровиц отново сви рамене.

— Трудно е да се каже. Тези неща невинаги могат да се намерят на старо.

— Не смятай цените на старо. Тези хора никога в живота си не са имали нещо първокласно. Стари столове — добре, но смятай ново оборудване.

Снабдителят на медицинска техника прибави още няколко цифри и остави химикалката си.

— Девет хиляди — заяви той.

— Хм.

— И ще трябва да бъдеш в състояние да я поддържаш да работи, щом веднъж я отвориш. Някои от пациентите ти ще имат здравни застраховки, но повечето няма да имат. Някои ще могат да плащат твърде малки хонорари.

— И ще има наем, и сметки за тока — добави Спърджън.

— Мислиш ли, че дванайсет хиляди ще стигнат, за да се избута първата година?

— Звучи ми разумно — отговори Хоровиц. — Обади ми се, ако има нещо друго, което мога да направя.

— Да. Благодаря.

Той продължи да седи там, изпи още една чаша кафе, а после още една. Накрая плати сметката си и помоли Макси да му развали долар на монети. Мънкаше, когато се обади на телефонистката, но стомахът му се беше схванал от нерви.

Нямаше проблеми, докато се свързваше, до момента, когато стигна до последния бастион, английската секретарка с леден глас, която защитаваше Калвин Прийст от простосмъртните.

— Мистър Прийст има хора при себе си, д-р Робинсън — произнесе тя с тон, който винаги звучеше неодобрително. — Ужасно важно ли е?

— Е, не е — каза той и веднага изпита отвращение към себе си. — Всъщност да, фактически е много важно. Бихте ли му казали, че синът му е на телефона и има нужда от помощта му?

— О, да, сър. Ще затворите ли или да помоля мистър Прийст да ви се обади сега?

— Ще почакам баща си — отговори той.

 

 

Спър заведе Дороти да види магазина на другия ден. Дотогава бе имал време да развие съмнения и да измисли множество дракони, за някои от които не бе намерил сериозна причина да убие. Кварталът и магазинът изглеждаха някак си още по-неприветливи, отколкото ги бе оставил. Някой беше отмъкнал от тебешира и бе правил на тротоара множество рисунки на двойка в разнообразни сексуални пози или може би беше повече от една двойка, беше тротоарна оргия. Художникът бе оставил тебешира и две момиченца, без да обръщат внимание на вакханалията, играеха на дама с отчаяна съсредоточеност. Вътре магазинът бе по-малък, отколкото го бе запомнил, и по-мръсен.

Тя го слушаше и гледаше тебеширените линии на пода.

— Звучи много перспективно.

— Ами, да.

— Не можеш да го направиш като нещо временно. Виждам това.

Настъпи тишина, през която се гледаха с взаимна замисленост и той разбра, че Дороти казва довиждане на хавайските острови и на безгрижните малки внуци с дръпнати очи.

— Обещавах ти червен жасмин — каза виновно той.

— Е, Спърджън — рече тя, — как щях да го позная, като го видя?

Дороти започна да се смее и след миг се засмя и той, като я обичаше безумно.

— Страх ли те е? — попита тя.

— Да. А теб?

— Гипсирана съм от страх — пъхна се в ръцете му за утешение, Спърджън затвори очи и зарови лице в пухкавата черна вълна.

Двете малки момиченца на тротоара ги гледаха през витрината.

Когато спря да я целува, той отиде в „Силен коз“, взе назаем една метла от собственика и тя измете пода за него. Когато изхвърли паяка и пеперудите от тъмната стая, Дороти намокри носната си кърпа и я изстиска, като изми двойките от тротоара, а след това преподаде на момиченцата урок по рисуване. Когато Спърджън излезе вън, слънцето бе изсушило бетона и тротоарът бе покрит с тебеширени цветя, леха с лилии.