Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (10)

Глава осма
Спърджън Робинсън

Спърджън Робинсън прекарваше голяма част от времето си в тревога.

Ако един от твоите случаи трябва да се представи на заседание по смъртните случаи, то ще е когато нещата ти тръгнат добре. Във време като това, когато присаден бъбрек показва увеличаващ се брой признаци на отхвърляне и Стареца започва да прилича на вампир, на заседанието ще има хора от персонала, които ще бъдат в настроение да разкъсат някого на части.

Започна да мисли какво ще прави, ако го изхвърлят.

Когато би трябвало да спи, мислеше си за гатанките на мисис Донъли. Една нощ сънува, че случката в Спешното отделение се повтаря, само че този път вместо да пусне жената от болницата и да я изпрати вкъщи да умре, неговата голяма квалификация на лекар му позволи моментално да разбере, че има счупване на зъбовидния израстък. Събуди се тази сутрин с щастие във всяка клетка и известно време се питаше защо, а след това си спомни, че бе защото е спасил мисис Донъли. Накрая разбра, естествено, че е било сън и нищо не може да промени действителността, която я бе убила. Той лежеше в нещастието си, неспособен да се вдигне от леглото.

Беше доктор по медицина. Не можеха да му отнемат това.

Ако го отстранят от стажа, единствената възможност пред него ще бъде да заеме някой платен пост някъде. Чичо Калвин ужасно ще иска да му предложи медицинско назначение в „Американски флаг“, издигането гарантирано. И някои от големите фабриканти, наемаха лекари — негри. Но знаеше, че ако го уволнят от болничния щат, ако не можеше да се занимава с медицина така, както иска, ще се върне там, където беше преди няколко години и ще се опита да прави музика, каквато иска.

Започна да си намира предлози да ходи в стаята на Пепи Уелш, да въвлича певицата в разговори за музиката.

Отначало виждаше, че тя го взема за поредното момче, което малко посвирва и се мисли за музикант, но тогава откриха име, което познаха и двамата.

— Искате да кажете, че вие сте свирили при Дино на 52 улица? В Манхатън?

— Моята малка група. Три други момчета, аз на пианото.

— Кой беше мениджърът? — попита тя предизвикателно.

— Вин Скорлоти.

— Положително е той. Аз самата съм пяла там два-три пъпа. Трябва да сте добър. На Вин не е лесно да се харесаш.

Но изчерпа претекстите си да говори с нея за музика, а и на нея в мислите й беше сестра й. Престана да й досажда.

След трийсет и шест часова смяна, умиращ за сън, той седна на краката си и засвири на китарата, като се насилваше да се упражнява в музиката по начин, който не бе практикувал от няколко години.

Трябваше му пиано.

Този след обед след кратък сън взе въздушната железница на Роксбъри и слезе на Дъдли Стрийт, където слязоха много цветнокожи, и тръгна по Уошингтън Стрийт, докато стигна до такова място, каквото търсеше — занемарена кръчма в гетото с прозорци, боядисани в червено и черно, угасналият неонов знак показваше сочеща ръка и името на клуба в бяла стъклена тръба — „Силен коз“. Да се нарече нощен клуб бе прекалено, беше евтин салон за цветнокожи, но в ъгъла имаше пиано.

Поръча си уиски с мляко, което не искаше и го занесе до пианото. Издрасканият „Болдуин“ беше неакордиран, но когато засвири, музиката му подейства като балсам. Забрави всичко, моето би казал чичо Калвин, ако момчето му се довлече вкъщи и му съобщи, че не е могло да се справи като белите. Забрави дори мъртвата ирландска дама и нейните гатанки.

След малко съдържателят на бара приближи.

— Може ли да те почерпя с още нещо, приятелю? — попита той, като хвърли поглед към питието на пианото, което Спърджън едва бе докоснал.

— Да, бих пийнал още едно.

— Свириш много добре, но вече имаме пианист. Момък на име Спийд Найтингейл.

— Не съм на прослушване.

Той донесе второто питие и Спър плати долар и осемдесет. След това барманът го остави на мира. В края на следобеда се отдалечи от пианото, седна пред стойката и си поръча още едно.

Очите на бармана се стрелнаха към двете чаши на пианото, от които само едната беше празна.

— Няма нужда да поръчваш, само за да говориш с мен. Искаш ли да ме питаш нещо?

— Аз съм лекар в една окръжна болница. Не мога да държа пиано в стаята си. Бих искал да идвам тук и да свиря два-три следобеда седмично, както днес.

Съдържателят сви рамене.

— Нищо не губя, пет пари не давам.

Но се оказа, че дава. Беше особено привързан към Дебюси, което оценяваше в уиски с мляко вместо с аплодисменти. Спърджън се опитваше да плаща за питието, но с благодарност се предаде; един професионалист никога не обижда любител на музиката.

 

 

След няколко дни, когато отново пристигна в клуба, там стоеше мършав кафяв мъж с коса като зулус и тънки мустачки, който пред стойката говореше със съдържателя. Спърджън кимна и отиде право към пианото. По целия път насам бе чувал музика в главата си и сега седна и я изсвири. Бах. Добре темперираното пиано. След това откъси и части от „Френска сюита“ и „Хроматична фантазия и фуга“.

След малко мършавият кафяв мъж дойде при него с две уискита с мляко.

— Свирите чудесно класическа музика — той протегна чаша.

Спърджън я взе и се усмихна.

— Благодаря.

— Знаете ли да правите нещо по-отпуснато?

Той отпи, остави чашата и изсвири малко от Шеринг.

Мъжът дръпна стол до ниската част на клавиатурата, лявата му ръка подхвана баса, лявата се вмъкна в хармонията. Спър му направи място и се залови за високите клавиши с импровизации, които ставаха все по-буйни, тъй като басите го изискваха, защото установяваха по-бързо темпо. Съдържателят престана да бърше чаши и се заслуша. Отначало доминираше единият, после другият. Те се бориха, докато пот заблестя на лицата им и когато спряха — по взаимно съгласие, Спър се чувстваше като че ли дълго беше тичал в проливен дъжд.

Протегна ръка и тя бе грабната.

— Спърджън Робинсън.

— Спийд Найтингейл.

— О! Тази музикална кутия е ваша.

— Вятър е моя. Принадлежи на заведението. Аз съм само нает. Благодаря, че го акордирахте, младежо. Свиренето ми не бе звучало така от дълго време.

Те отидоха на една маса и Спърджън поръча втори тур питиета.

— Нашата група се събира и свири заедно през цялото време, рано сутрин, в едно малко заведение на Кълъмбъс Авеню, надолу в един строителен обект. Апартамент д-4, блок 11. Истинска музика. Елате.

— Аха — той извади бележника си и записа адреса. — Ще го направя.

— Малко свирим, малко говорим, забавляваме се. Ако искате да се включите, някои донасят много добър прах.

— Не употребявам.

— Никакъв вид?

Той поклати глава.

Найтингейл сви рамене.

— Все пак елате. Ние сме демократични.

— Окей.

— Напоследък в този град е по-трудно да се намери добър прах, отколкото добър ангажимент.

— Наистина ли?

— Да. Разбрах, че сте лекар.

— Кой ви каза? — Зад бара мъжът грижливо бършеше стъкларията. Спър почака. След миг предложението дойде, както и бе очаквал.

— Донеси малко дрога на някоя наша сбирка, положително много ще го оценим.

— Ами откъде да я взема, Спийд?

— По дяволите, всички знаят, че всякакви видове дроги просто се валят навсякъде из болниците. Никой няма да забележи, ако мъничко изчезне. Нали така, докторе?

Спърджън стана и остани банкнота на масата.

— Виж какво ще ти кажа — продължи Найтингейл. — Забрави това. Само ми подпиши няколко рецепти. Ще си намеря сам истински прах.

— Довиждане, Спийд.

— Страшно хубав прах.

Когато минаваше покрай мъжа зад бара, любителят на музиката дори не вдигна очи от бърсането на чашите.

 

 

В музиката намери катарзис, който го направи по-свободен в операционната, способен на по-голяма заостреност и интензивност като хирург. Чрез сравнение той откри, че не е лош. Този петък разбра, че е определен да асистира в операционната на д-р Пакхърст и Станли Потър. Неизбежно беше той и лекарят да работят заедно, но всеки случай беше неприятно изживяване без шеги и закачки и времето минаваше бавно.

Тази сутрин присаждаха на Джоузеф Гриджио, онзи с изгарянията, нова кожа от бедрото на гърдите. След това махаха апендикса на един много пълен пациент на име Макмилън, сержант в полицията. Дебелината на човека ги принуди да разсичат безкрайни тлъстини; д-р Паркхърст сряза червея и ги остави да закрият основата на апендикса и да затворят разреза.

Спърджън режеше, а Потър държеше и стягаше. Стори му се, че докторът дърпаше и стягаше кетгута прекалено силно около пънчето. Увери се в това, когато шевът започна да изчезва в тъканта.

— Стегна го прекалено силно.

Потър студено го погледна.

— Точно така съм го правил много пъти твърде успешно.

— Шевът изглежда като че ли може да среже серозната мембрана.

— Ще бъде наред.

— Но…

Потър държеше конеца и го гледаше язвително, като го чакаше да пререже.

Спърджън сви рамене и поклати тава. Този човек е лекар, а аз съм стажант, помисли си той. Рязна като послушно момченце.

 

 

Той не се върна в „Силен коз“. Вместо това попита мисис Уилиямс дали понякога маже да се упражнява на тяхното пиано. Беше лош инструмент и шофирането до Нейтик не беше като да вземеш метрото до Уошингтън Стрийт, но музиката доставяше удоволствие на мисис Уилиямс и му даваше възможност да вижда Дороти.

Във вторник вечерта, когато навън падаше първият зимен сняг, те седяха и си шепнеха във всекидневната, а майка й, баща й и момиченцето спяха наблизо зад полузатворени врати, и тя го попита какво го измъчва отвътре.

И той започна дрезгаво да й шепне за старата дама, която умря заради него, за Комитета на смъртта и затова, че винаги може да изкара добри пари с музика.

— О, Спърджън!

Тя притегли тавата му и той кротко остана там, както някога с Роу-Елън, когато беше малък. Дороти се наведе да целуне затворените му очи и той почувства как то протича от нея, докато го държеше — симпатия, желание, охота да направи нещата в неговия свят правилни.

Но когато постъпи съответно на това усещане, успя само да получи ухапана устна и драскотина на китката, и разбра, че тя все още пази вярата си в една от основните мюсюлмански догми.

Беше му невъзможно да го повярва. Наоколо, както сред белите, така и сред черните, които бяха го формирали, имаше твърде малко двайсет и четири годишни девственици. Това го изпълни със страхопочитание, но той й се усмихна въпреки болката в устната.

— Късче тъкан. Тънка, често много крехка. Няма нищо общо с интимността. Какво означава тя? Ние вече сме интимни.

— Познаваш ли тази къща, този двор? Какво е той, освен греди, стъкло, малко дървета, половин дузина храсти. Знаеш ли какво означават те за моя баща?

— Благоприличието на средната класа?

— Точно така.

Той подсвирна.

— Господи, каква аналогия. Вие толкова силно искате да се приспособите, че накрая ставате неприспособленци. На тази улица няма друга собственост така добре поддържана, както тази на баща ти. И аз бих се обзаложил, че съответен преглед не би установил тук армия от двайсет и четири годишни девственици. Смятате, че трябва да бъдете по-строги към себе си от всички тези бели хора, за да си проправите път към техния вид свят?

— Не се опитваме да се приспособим. Смятаме, че много от белите хора са загубили нещо, което някога са притежавали, нещо твърде ценно. Опитваме се да го придобием — каза тя, като бръкна в джоба му за цигара. Той запали клечка кибрит. В блясъка на меката, кратка светлина африканското лице накара ръката му да трепне и клечката угасна, но крайчето на цигарата светна, когато Дороти дръпна дима. — Слушай — каза тя, — ти помисли, че Мидж е мое дете, нали? Е, на прав път си бил. Тя е на сестра ми. На неомъжената ми сестра Джанет.

— Майка ти ми каза. Не знаех, че няма съпруг.

— Няма. Знаеш ли как е изглеждала Лена Хорн, когато е била млада? Прибави към това… весело безумие. Това е по-малката ми сестра.

— Защо не съм я виждал?

— Тя понякога идва вкъщи. Тогава си играе с Мидж сякаш тя самата е малко момиченце, а не като майка. Казва, че не се чувства като майка. Живее в Бостън с тайфа бели хипита.

— Съжалявам.

Тя сви рамене.

— Джанет казва, че при тях цветът й няма значение. Сякаш никога на нищо не може да се научи. Бащата на Мидж е играч на бейзбол от Минеаполис, който беше на пробно участие за „Ред сокс“ за няколко седмици. Играел е трета база. И със сестра ми.

— Не е първото момиче, което е правило такава грешка — каза той кротко.

— Би трябвало да знае, че белите бейзболисти не ухажват младите цветнокожи момичета, за да следват каузата на американската демокрация. Когато вече се бил върнал в по-слабия си отбор, не й дошла първата менструация — тя угаси цигарата си. — Щеше да е доволна да даде детето, но баща ми е най-странният човек. Той взе бебето, не осъди бейзболиста за издръжка и даде на Мидж собственото си фамилно име. Гледа всичките си бели съседи в очите и ги предизвиква да му кажат, че семейството му е точно такъв боклук, за какъвто е работил през всичките тези години. Доколкото знам, никой никога не му е казал нито дума. Но моят баща, голяма част от него…

Той я прегърна.

— Тя винаги е била любимката му — каза Дороти в рамото му. — Би го отричал, но знам, че е истина.

— Мила, не можеш да зачеркнеш загубата за баща си, като живееш като монахиня — каза меко той.

— Спър, това несъмнено ще те прогони мигновено от тук, но ще ти го кажа. Той по цял ден ходи наоколо затаил дъх, защото мисли, че има вероятност между нас да се развива нещо сериозно, че може да поискаш да се ожениш за мен. Черен зет, който е лекар, боже мой!

Той раздвижи длани по гърба й.

— Не мисля, че това ще ме прогони — този път, когато я целуна, тя отговори на целувката му.

— Маже би трябва да те прогони — рече тя почти без дъх. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Ако някога… загубя контрол… искам да се закълнеш…

Той бе раздразнен само за миг, после трябваше да положи големи усилия, за да не си позволи да се ухили.

— Когато се омъжиш, твоят съпруг ще получи целият пакет, в това число и пломбата — обеща й той сериозно. След това отметна глава назад и се изсмя така гръмко, че я ядоса страхотно и събуди родителите й. Мистър Уилямс влезе по халат и чехли и Спърджън видя, че спи с дълги гащи. Майка й се появи мигаща и мърмореща и без горната си челюст. Мисис Уилямс бе започнала да го приема по свой начин, бе отбелязал той. Направи му горещо какао, пред и да се върне в леглото, но смехът му бе събудил Мидж и когато момиченцето заплака, му се изплези безсрамно заради това, че бе прекалено шумен и невнимателен.

 

 

Когато се върна в болницата, минаваше два часа. По пътя към стаята си той провери няколко пациента, сред тях и Макмилън. Намери огромния полицейски офицер да пъшка и с температура. Картонът му показваше, че и температурата, и пулсът му бяха 100.

— Доктор Потър посети ли пациента тази вечер? — попита сестрата.

— Той се оплакваше от неразположение и болезненост. Д-р Потър му каза, че има много нисък праг на болкотърпимост. Предписа му 100 мг демерол — каза тя, като посочи картона.

За друго трябва да се безпокоим, мислеше той, като чакаше асансьора.

Когато си легна, впери очи в мрака и се замисли за промяната, която мажеше да настъпи в живота му.

Ако го изхвърлят, маже би някой от предишните му професори ще маже да му помогне да си намери място в някоя от нюйоркските болници.

Но ще трябва да остави Дороти. Още не би могъл да си позволи да се ожени за нея. Не би искал чичо Калвин да издържа жена му.

Заседанието по смъртта, което ще разглежда случая Донъли, ще бъде само след седмица…

Беше последната му мисъл, преди да се събуди в лъжливата светлина на ранното разсъмване в чаршафи мокри от пот, въпреки че стаята бе студена.

Ясно си спомни, че бе сънувал както момичето, така и Комитета на смъртта.

 

 

Когато в събота дойде в отделението, видя, че Макмилън силно се е влошил. Лицето му бе пламнало, устните му бяха сухи и напукани. Пъшкаше от болка, за която казваше, че идва от дълбините на твърдия му корем. Пулсът му бе станал 120, температурата — 38,9°.

Потър бе заминал на широко разгласена екскурзия по луксозните заведения на Ню Йорк. О, нещастен мръсник, мислеше Спърджън, надявам се, че се наслаждаваш, надявам се, че нищо не изпускаш. Отиде до телефона и намери д-р Чин, специализиращият хирург, който беше на повикване.

— Имаме тук човек, който развива класически сепсис — каза той. — Почти сигурен съм, че е перитонит — той описа случая.

— Обади се в операционната и го отправи там незабавно.

Когато го свалиха и оперираха, откриха, че пънчето на апендикса се бе издуло. Набъбнала от отока, тъканта бе срязана от тесния кръг на кетгута като сирене от остър нож и със същия резултат.

— Кой е стягал това проклето нещо?

— Д-р Потър — отговори Спърджън.

— Отново този човек — докторът поклати глава. — Тъканта е подгизнала. Прекалено нездрава е, за да си играем с нея. Ако я докоснем с пинсета, ще се разкъса. Ще трябва да издърпаме сляпото черво до коремната стена и да направим кекостомия.

Под спокойните наставления на хирурга Спърджън почисти мърлявщината на Потър.

 

 

В понеделник сутринта имаше смяна на отделенията и той се намери с лице пред пет седмици в Спешното отделение, прикован здраво вътре, защото това бе място, където вече се бе провалил един път; място, където нещата стават твърде бързо; където щом трябва да се вземат решения, това трябва да става бързо. Повторение на случая Донъли, и…

Опита се да не мисли за това.

Дежуреше в линейка с Майш Майерсън — интензивен курс по спорове, въведение към обзора на световните новини, устно надраскан лист, семинар по философия. Възгледите на шофьора бяха винаги много категорични и често дразнещи и към обяд Спърджън беше уморен от него.

— Вземи расовия проблем — каза Майерсън.

— Окей, взех го.

Майш го погледна подозрително.

— Почакай, няма да се усмихваш, при две армии — черна и бяла, страната ще се превърне в пожарище.

— Защо?

— Мислиш, че всички бели са либерали в костюми на братя Брукс?

— Не мисля.

— Бас държа, че не мислиш. За много от нас цветните са заплаха.

— Аз заплаха ли съм за теб?

— Ти? — рече Майерсън с презрение. — Ти си образован тип, доктор. Черен бял. Аз съм повече нигро от теб, бял негър. За мен черните негри са заплаха, а има дяволски много черни негри. Аз ще помогна първо на себе си. Милосърдието започва вкъщи.

Спърджън нищо не каза. Майерсън продължително го изгледа.

— Това ме прави лош човек, вярно ли е?

— Дяволски вярно.

— Ти си по-добър?

— Да — заяви Спърджън, но не така категорично.

— Друг път. Чувал ли си се някога как говориш с цветните пациенти? Звучи като че ли правиш на горкия човечец огромна услуга поради доброто си сърце.

— Направи на мен една услуга. Просто спри да говориш — каза той, като гледаше сърдито.

Триумфиращо Майерсън се промъкна зад една бавно вървяща, карана от жена кола и я накара да подскочи с бърз, нетърпелив вой на сирената, въпреки че линейката беше празна и се връщаха в болницата.

Спърджън някак си избута часовете.

Тази вечер откри, че изпитва голямо съжаление към Стенли Потър.

— Сигурен ли си? — попита той Адам.

— Видях сам — отговори той. — Беше в стаята на младшите хирурзи, четеше вестник и пиеше кафе, когато го извикаха в стаята на Стареца. След малко се върна, приличаше на настъпен, събра си нещата от шкафчето и ги отнесе в хартиен плик. Сбогом, доктор Стенли Потър.

— Амин. Но аз ще съм следващият.

Не беше разбрал, че го е казал на глас, докато не видя, че Адам го гледа.

— Не бъди магаре — сряза го той остро.

— Още два дни, човече. Оня Комитет на смъртта ще ме разкъса на мънички парченца.

— Несъмнено. Но ако се канят да те изхвърлят, драги, няма да чакат никакво заседание на комитета. Не губиха много време с Потър, нали? Защото беше безподобен мърляч. Ти си стажант, допуснал грешка. Една жена е умряла и това е скапано и срамно, но ако изхвърлят всеки лекар, който направи грешка, нито един доктор няма да остане в болницата.

Спърджън не отговори. Нека ми откажат постоянното място, ако искат, каза той без думи. Нека само ме оставят стажант.

Трябваше да остане в медицината.

Имаше нужда от музиката като средство да избяга в красотата от грозотата на болестта, която виждаше навсякъде, където погледнеше в болницата. Но в света, който отиваше по дяволите по четиринайсет различни начини, той дори не можеше да се преструва пред себе си, че искаше да прекара живота си като свири на пиано.

 

 

В сряда сутринта не беше толкова сигурен. Денят започна зловещо. Адам Силвърстоун беше на легло с рязко повишена температура — последна жертва на вируса, който превръщаше болничния персонал в пациенти. Спърджън не беше съзнавал колко много зависеше от неговата мълчалива поддръжка.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той нещастно.

Адам го погледна и изпъшка.

— О, боже, просто върви долу и приключвай с това.

Той пропусна закуската. Навън валеше силен сняг. Някои от специализантите се обадиха да кажат, че няма да присъстват на заседанието, което той считаше за добра новина до момента, в който съобщиха, че Комитетът на смъртта ще заседава вместо в амфитеатъра в библиотеката, където интимността щеше да го направи още по-голямо изпитание.

В 9:50, когато го извикаха на и му казаха да докладва в кабинета на д-р Кендър, той отговори вцепенено, сигурен, че ще го определят за уволнение още преди заседанието по смъртността — тази седмица чистеха неподходящите.

Когато отиде, имаше двама мъже при Кендър, които се представиха като лейтенант Джеймс Хартиган от Бюрото по наркотици и мистър Маршал Колфакс, фармацевт от Дорчестър.

— Вие ли сте написали това, д-р Робинсън? — попита Кендър спокойно.

Спърджън взе рецептите и ги прелисти. Всяка беше написана за двайсет и четири таблетки морфинов сулфат, по четвъртинка, предписани на непознати имена. Джордж Мозби, Семюъл Паркс, Ричард Мийдру.

Всяка беше под писана с неговото име.

— Не, сър.

— Как може да сте сигурен? — попита лейтенантът.

— На първо място, докато завърша стажа си имам само ограничено право да практикувам медицина, което означава, че пиша рецепти, които се изпълняват в болничната аптека, но не издавам външни. Второ, това е моето име, но не и моят подпис. И всеки лекар има федерален регистрационен номер за наркотици, но този не е моят.

— Няма нужда да се тревожите за себе си, д-р Робинсън — бързо се намеси Кендър. — Не сте единственият лекар тук, чието име е използвано. Само последният. Ще ви помоля, разбира се, да не споменавате това пред никого.

Спърджън кимна.

— Какво ви накара да заподозрете, че тези рецепти не са в ред? — попита Кендър фармацевта.

Аптекарят се усмихна.

— Започнах да забелязвам, че са много подредени. И много подобни. Вземете съкращенията, например. Почти всеки лекар, когото познавам, само надрасква prn, вместо pro re nata.

— Какво значи това? — попита Хартиган.

— На латински — „в зависимост от обстоятелствата“ — обясни Спърджън.

— Да. Е, вижте тези рецепти — каза Колфакс. — Това е изписано. Когато ги сверих видях, че всяка една е също като другата, сякаш който ги е писал ги е копирал наведнъж.

— И все пак е направил грешка — рече Хартиган. — Когато мистър Колфакс ми прочете рецептите по телефона, веднага разбрах, че са фалшиви. Използвал е шестцифрен федерален номер. В Масачузетс нямаме толкова много доктори.

— Хванахте ли човека, който ги е разпространявал? — попита Кендър.

Хартиган поклати глава.

— Зададох му няколко въпроса последния път, тъкмо преди да се обадя в полицията — каза Колфакс. — Вероятно съм го изплашил — той се усмихна. — Не ме бива за детектив.

— Напротив — възрази Хартиган. — Няма много аптекари, достатъчно будни, за да хванат нещо такова. Можете ли да опишете този човек на д-р Робинсън?

Колфакс се колебаеше.

— Ами, беше негър… — той притеснено погледна настрана.

Гледайте ни лицата, каза му мълчаливо Спърджън.

— Имаше мустаци. Боя се, че не си спомням нищо друго.

Спийд Найтингейл?

Хартиган се усмихна.

— Разбирам, че няма много върху какво да се продължава, д-р Робинсън.

Би било нечестно да назова Найтингейл, съзнаваше Спърджън. Има твърде много мустакати чернокожи, част от които използват наркотици.

— Би могъл да е всеки.

Хартиган кимна.

— Много хора могат да сложат ръка на кочани с рецепти. Хората в печатницата, всички в болницата, пациенти и семействата им, когато се обърнете — той въздъхна.

Д-р Кендър погледна часовника си и отмести стола си от бюрото.

— Има ли още нещо, господа?

Двамата посетители се усмихнаха и станаха.

— В такъв случай, боя се, че д-р Робинсън и аз трябва да присъстваме на заседание — каза д-р Кендър.

 

 

В 10:30 Спърджън седеше на един от страничните столове край дългата, силно полирана маса, погризваше бисквити, сръбваше кола и гледаше право напред стена, украсена с отпечатан от лекарствена фирма портрет на Марчело Малпиги, откривателя на капилярното кръвообращение, който малко приличаше на д-р Сак с брада и наметало.

Те се мъкнеха един по един и накрая той се присъедини към тях в ставането при влизането на д-р Лонгууд.

Меомартино представи един случай, много дълъг.

Меомартино представи друг проклет случай. Не случаят. Може би, мислеше той умолително, няма да го разглеждат. Просто, може би, защото времето няма да стигне. Но когато вдигна глава към стенния часовник, видя, че време ще има повече от достатъчно, стомахът му се надигна и той си помисли, че ще бъде първият стажант в историята на болницата, който ще направи беля върху сияещата маса, бутилките пепси, сладките и шефа на хирургията.

И тогава Меомартино отново представи нещо и той чу всички подробности, които знаеше толкова добре. Името й, възрастта й, фактите на автомобилната катастрофа, датата, когато я бе прегледал в спешното, миналата й история, рентгеновите снимки, които бяха направени и о, боже, снимките, които не са били направени, как я е изписал самостоятелно, как си е отишла вкъщи…

Задръж тук, помисли той с внезапна настойчивост. Какво става тук?

О, подло копеле.

Къде е обаждането ми на доцента по хирургия? Обаждането ми на теб, мислеше той вцепенено.

Но Меомартино завършваше, като разказваше как дамата с гатанките се бе върнала в болницата за последен път, мъртва.

Д-р Сак описа какво бяха намерили при аутопсията, като кратко нахвърли фактите в няколко минути.

Д-р Лонгууд седеше облегнат на стола си.

— Това е най-лошият начин да загубиш — каза той. — И въпреки всичко неизбежно губим пациенти така. Защо мислите че става това, д-р Робинсън?

— Не знам, сър.

Хлътналите очи не го изпускаха. Той видя с някакъв ужасен интерес, че лек тремор е започнал да поклаща главата на д-р Лонгууд почти незабележимо.

— То е защото този тип случаи изискват да разпознаваме увреждания, които не се срещат всеки ден. Увреждане, което е поправимо и което, непоправено, може да причини смърт.

— Да, сър — рече Спърджън.

— Няма нужда някой да ми описва напрежението и бремето на тежката работа, извършвана от нашите служители. Преди доста голям брой години и аз бях стажант и после лекар тук, после специализант, докато получа накрая пълноценен пост в тази болница. Знам, че при нас идват пациенти, чието състояние е занемарено, усложнено и ни ги пращат в такива количества, че някои частни институти няма да повярват какво вършим. Но точно бедността на много от нашите пациенти и изискванията към нашето време ни карат да бъдем двойно по-бдителни. Което пък прави необходимо всеки стажант да се запита дали е напълно наясно, че трябва да се изпълни всяка диагностична процедура, да се направи всякаква рентгенова снимка. Вие запитвали ли сте се за тези неща, д-р Робинсън?

Треморът беше станал по-явен.

— Да, запитвал съм се, д-р Лонгууд — каза той твърдо.

— Тогава защо умря тази жена?

— Предполагам, че защото не съм знаел достатъчно, за да й помогна.

Д-р Лонгууд кимна.

— Липсвал ви е опит. Поради което един стажант никога не трябва да се наема сам да изписва от болницата пациент, дори когато той горчиво се оплаква, че го карат да чака, докато по-опитен лекар не намери време да го освободи. Никой пациент не е умрял от недоволство. Нашата отговорност е да го пазим от самия него. Знаете ли какво би се случило, ако не бяхте я пуснали да си отиде?

Той потърси с поглед Меомартино, но доцентът по хирургия бе зает с историята на болестта.

— Щеше да е жива — отговори Спърджън.

Последва тишина и той отново погледна към д-р Лонгууд. Хлътналите сини очи, които го бяха измъчвали по време на заседанието, все още бяха отправени към него, но видя, че блясъкът им е изчезнал и са фокусирани някъде далече над него.

— Д-р Лонгууд! — обади се д-р Кендър. — Харланд! — меко продължи той. — Да пристъпим ли към гласуване?

— Какво?

— Да гласуваме ли, Харланд?

— Да — отговори той.

— Предотвратима смърт — каза д-р Кендър.

Д-р Лонгууд прекара език по сухите си устни и погледна д-р Сак.

— Предотвратима.

Към д-р Паркхърст.

— Предотвратима.

Предотвратима.

Предотвратима.

Предотвратима.

Спърджън отново се опита да улови погледа на Меомартино, но не успя. Вероятно пропускът е неволен, реши той, като изучаваше портрета на Марчело Малпиги.

 

 

Когато отиде в стаята на Силвърстоун на шестия етаж, помисли, че Адам ще се покатери по стената от бяс.

Бяс, насочен към Спърджън, смаяно откри той.

— Как можа да оставиш Меомартино да се измъкне от такова нещо?

— Той не ми каза да я изпиша. Вярно е, че го повиках по телефона, но той нищо не ми каза, човече. Само ме попита дали наистина имам нужда от него и аз му отговорих, че мога да се справя сам.

— Но си го повикал — каза Адам. — Негово задължение е било да ти каже да задържиш пациентката, докато може да слезе. Комитетът е трябвало да знае това.

Спърджън сви рамене.

— Ще отида при Стареца.

— По-добре не ходи. Той изглежда толкова зле, че не съм сигурен дали може да се оправи с такава ситуация.

— Тогава върви при Кендър.

Той поклати глава.

— Защо не?

— Защото — отговори Спърджън — има правило стажантите да не изписват пациенти и аз го наруших. Защото Меомартино не ми каза да я пусна вкъщи. Защото ако имах някакви възражения, трябваше да ги направя на заседанието.

— Робинсън, ти си най-глупавата личност, която съм срещал през целия си живот — чу вика на Адам зад себе си, когато излизаше.

Меомартино показа, че не е човек, мислеше си той отчаяно, като трополеше към асансьора.

Но по време на мъчителното слизане от шестия етаж до партера той със стар болезнен страх се застави да признае пред себе си причината, поради която не бе привлякъл вниманието на заседанието към телефонното обаждане.

Беше ужасен от всички тези бели, бели лица.

 

 

Денят продължи както бе започнал.

Опустошително.

Той и Майерсън бездействаха и си досаждаха взаимно до средата на следобеда. От 3:30 до 8:30 имаха шест повиквания, четири от тях — на дълго и мъчително разстояние, след това в 8 и 35 бяха изпратени да вземат мисис Томас Катлет, която щеше да ражда, на Симънс Корт 31, Чарлстаун. Но Майерсън зави от Експресуей и тръгна по улици, които не бяха разширявани от времето, когато бяха обявени достатъчно широки за коня на Пол Ривиър. Накрая спря в забранена за паркиране зона пред книжарницата на Шапиро на Есекс Стрийт.

— Къде отиваш? — попита Спърджън уморено.

— Гладен съм. Ще взема сандвич и нещо за пиене от деликатесния, ти ще караш, докато ям. Окей?

— По-добре побързай.

— Всичко е наред, отпусни се. Искаш ли да ти донеса нещо? Сандвич с пушено говеждо?

— Не, благодаря.

— Пастърма? Те попарват месото.

— Майш, не искам да губим време.

— Трябва да ядем.

Спърджън се предаде и извади долар от портмонето си.

— Швейцарско с бял хляб. Кафе, както винаги.

Той седеше на предната седалка на линейката и изучаваше книгите от витрината на Шапиро, докато секундите се превръщаха в минути, а Майш не се появяваше. След малко излезе от линейката, зави зад ъгъла и се взря през голямото стъкло на деликатесния магазин. В рамката на гигантски кръг колбаси на витрината, с тяло, скрито от пирамида сарфалади, Майерсън стоеше на опашка и сериозно разговаряше с двама шофьори на такси.

Спърджън почука на прозореца, без да обръща внимание на сто и двайсетте единични очи, които изведнъж се обърнаха към него и посочи часовника си.

Майш сви рамене и посочи касата.

Господи, още не го бяха обслужили.

Той се обърна и се върна назад, мина покрай магазина за книги до края на блока. Долу лежеше китайския квартал, бляскава неонова джунгла от палми и дракони.

Върна се. Облегна се за малко на линейката.

Накрая не можеше да търпи повече. Отиде до деликатесния и влезе.

— Вземете си чек — каза човекът на вратата.

— Няма да стоя.

— Тогава на излизане ще го върнете.

Майш седеше на една ъглова маса с таксиджиите, с празна чиния пред себе си, като се изключат няколко парченца месо. В шишето му имаше още два сантиметра бира.

— Веднага излизай в линейката, да те вземат дяволите — рече му Спърджън.

Майш погледна към шофьорите и вдигна очи.

— Нов човек — поясни той.

В линейката подаде на Спърджън плик от кафява хартия и ресто от двайсет цента.

— Реших, че ще е по-добре да го излапам вътре. Така ще мога да карам. Познавам Китайския квартал. Помислих си, че можеш да се загубиш.

— По-добре незабавно да се отправим да вземем родилката. Това пък аз решавам.

— Когато стигнем там, ще й трябва още ден и половина, докато роди. Гарантирам.

Минаха през Китайския квартал към магистралата.

— Яж — изкомандва Майш, еврейската майка на линейкаджиите. Сандвичът беше като пощенска картичка на нервния му език, кафето студено до гадене, изгълтано, докато громоляха по моста Тобин Мемориъл.

— Получи ли си двайсет и петте цента? — Беше работа на шофьора да плаща пътната такса, но Спърджън се бръкна и си отбеляза на ум по-късно да си прибере парите.

Улиците изглеждаха еднакви. Къщите изглеждаха еднакви. На Майш му отне десет минути да си признае, че не може да намери Симънс Корт и още пет минути, докато зареже картата на града.

Сред продължителна консултация с двама полицаи и патрул от крайбрежния флот те я намериха — неосветена сляпа уличка в края на затрупана със сняг уединена улица. Катлетови живееха на третия етаж, разбира се. Апартаментът беше тъмен и мръсен, миришещ на социални помощи. Имаше изплашени в съня си деца и мълчалив, мрачен мъж. Жената приличаше на свиня от живота, прекаран в колосване, тревоги и прекалено чести кърмения. Сложиха я на носилката и вдигнаха, като пъшкаха в унисон. Най-голямото момиче остави кафяв хартиен плик на носилката при майка си.

— Нощницата ми и нещата — каза гордо жената на Спърджън.

Те тръгнаха към вратата и тогава Спърджън спря, като носилката се заби зад коленете му.

— Не искате ли да й кажете „довиждане“? — обърна се към мъжа.

— Чао — каза той.

— Чао — отговори тя.

Беше много тежка. Промъкваха я надолу по тясната, скърцаща стълба и навън в тъмната миризма на коридора.

— Внимавай на леда — предупреди Вождът Майш.

Ръцете й краката им бяха напрегнати и треперещи, когато най-после я пъхнаха в линейката.

Тя изкрещя.

— Какво има? — попита Спърджън.

Мина почти минута, преди да отговори. От първоначалната уплаха той забрави да погледне часовника си.

— Получих болки.

— Какви болки?

— Знаете какви.

— За пръв път ли?

— Не. Вече имах много.

— Майерсън, по-добре тръгвай — каза той. — Пусни си свирката.

Майш веднага включи сирената — перчи се, кретенът — и потеглиха през празните дворове и по пустата улица, докато във всеки апартамент светваше прозорец и черна или кафява глава надничаше през него.

Той седна до нея и опря крака в отсрещната стена, за да закрепи коленете си, докато ги използваше да пише на тях.

— БИХ МОГЪЛ ДА ОПИТАМ ДА ПОДГОТВЯ НАЧАЛОТО НА ИСТОРИЯТА НА СЛУЧАЯ — изрева, надвиквайки се със сирената. — КАК Е ПЪЛНОТО ТИ ИМЕ, МАЙКО?

— КАКВО?

— ПЪЛНО ИМЕ?

— МАРТА ХЕНДРИКС КАТЛЕТ. ХЕНДРИКС Е МОМИНСКОТО МИ ИМЕ — говореше дрезгаво.

Той кимна.

— РОДЕНА КЪДЕ?

— РОЧЕСТЪР.

— НЮ ЙОРК? — Тя кимна. — ТОМАС Е ИМЕТО НА СЪПРУГА ВИ. СРЕДЕН ИНИЦИАЛ?

— Ч. ЧАРЛИ — лицето й се изкриви и тя изпищя, като се завъртя в носилката.

Този път Спърджън погледна часовника си. Девет и четирийсет и две. Контракцията бе траяла почти минута.

— КЪДЕ Е РОДЕН МЪЖЪТ ВИ?

— ЧОКТО, АЛАБАМА. ПРОКЛЕТ ЛЪЖЕЦ!

— ЗАЩО?

— КАЗВА НА ДЕЦАТА, ЧЕ Е ЧАСТИЧНО ИНДИАНЕЦ.

Той кимна, усмихвайки се. Започваше да я харесва.

— Къде работи?

— БЕЗРАБОТЕН — извика тя, като превърна думата във вик на страдание. Спърджън си погледна часовника: девет и четирийсет и четири. Две минути.

Две минути?

Не мога да изродя бебе, помисли се Спър зашеметен.

Целият му опит се свеждаше до пет дни практика в родилното отделение по време на следването му в трети курс, преди две години.

Дали бе внимавал?

— ИМАТЕ ЛИ ПОДЛОГА, ДОКТОРЕ?

— НЕ МОЖЕТЕ ЛИ ДА ЧАКАТЕ?

— НЕ МИСЛЯ, ЧЕ МОГА.

Това и стана. Той разбра, че детето беше почти дошло. Наведе се към предната седалка и докосна рамото на Майерсън.

— ОТКЛОНИ И СПРИ.

— ЗАЩО?

— ИСКАМ ДА ТИ КУПЯ ОЩЕ ЕДИН ПРОКЛЕТ САНДВИЧ С ПУШЕНО МЕСО — изрева той.

Линейката намали скоростта и спря, като глътна воя на сирената си със звук като хълцане. Внезапно стана много тихо, с изключение на изплющяването на колите, които профучаваха много бързо и много близо.

Спърджън погледна навън и му прилоша. Бяха на моста.

— Имаш ли от онези димни сигнали, нали знаеш, пътни светлини? — попита той Майерсън.

Майш кимна.

— Добре, сложи ги отвън, за да не ни убият.

— Искаш ли да направя още нещо?

— Трий две пръчки една в друга, за да запалиш огън. Кипни много вода. Моли се. Стой далече от мен, да те вземат дяволите.

— Ааааа — извика жената.

Под платформата на носилката имаше малка банка с азотист двуокис и лицева маска. И акушерски пакет. Измъкна ги. Започна да мисли много усилено. Тя положително не беше първескиня, не й беше за пръв път. Но имаше ли там пет деца, което я правеше многодетна?

— Колко деца имаш, майко? — попита я той.

— Осем — каза тя, като изохка.

— Колко момчета? — попита той, макар че не му пукаше колко са. Беше раждала много, което означаваше, че има голяма вероятност да изстреля бебето като снаряд.

— Първите две — момчета, останалите — момичета — отговори тя, докато й събуваше обувките. Нямаше стремена, разбира се. Той вдигна стъпалата й и ги опря на перилата от двете страни на носилката, така че кръвта да тече назад към тялото й, вместо да се стича по краката.

Майерсън отвори вратата, като пусна вътре грохота на трафика.

— Докторе, имаш ли монета? Ще намеря телефон и ще се обадя в болницата.

Той му даде петаче.

— Трябва да се обадя и другаде.

Даде му шепа монети, избута го навън от линейката и заключи вратата отвътре. Жената изстена.

— Ще ти дам нещо против болки, майко.

— Ще заспя ли?

— Не. Ще се почувстваш само като добре пийнала.

Тя кимна и той й даде да вдъхне един-два пъти от азотистия двуокис, отгатвайки количеството, като беше много умерен, за да не сбърка. Подейства бързо.

— Радвам се — измърмори тя.

— Защо?

— Цветнокож доктор. Никога не съм имала цветнокож лекар.

Боже мой, горката жена, помисли си той. С удоволствие бих позволил бебето да се изроди от Джордж Уолас или Луиз Дей Хикс, ако единият беше акушер-гинеколог, а другата акушерка, и двамата бяха тук сега.

Той отвори акушерския пакет, в който нямаше кой знае какво: круша за изсмукване, кръвоспиращи пинсети, ножици и форцепс. Като дръпна роклята й до гърдите, откри бедра като дъбове и чифт копринени пликчета, които успя да разреже и махне.

Тя заплака.

— Подарък са от втората ми дъщеря.

— Ще ти купя нови.

Открит, стомахът беше страховит, една раздута тъмна плът, на петна от тлъстина и раждания, на която мъжът й бе лежал и се бе борил в единственото удоволствие, което беден черен мъж може да си позволи, единствената радост, която не струва пари, по-евтина от киното, от пиенето, за да положи мъничкото семенце, което бе порасло до това нещо, огромно и стегнато като диня под кожата й.

Полека, полека.

„Имам въпрос от галерията, доктор Робинсън. Как ще извадя предмет като несъмнено дебелото бебе на тази дебела жена през отвор, който — макар че съм виждал и по-малки — е сравнително малък?“

Толкова малък!

Това е възможност, мрачно разбра той, да се загубят двама пациенти, да се нанесат в сметката втора и трета черта едновременно, както е тръгнало.

Имаше шишенце със зефиран. Отвори капачето и изля свободно върху вулвата и перинеума, след това на двете си ръце и ги размаха да изсъхнат — незадоволителен заместител на доброто хирургическо стържене на ръцете, но най-доброто налично средство.

Жената викаше, пухтеше, блъскаше, опитваше се да се освободи от бремето.

— Как си, майко?

Тя само изпъшка.

Моля те, Боже.

Силна струя вода изпръска белия му панталон. Ниагарски водопад с цвят на слама. Очите й бяха затворени, големите мускули на бедрата — на възелчета. Малка плешива главичка се появи в отвора, обкръжена от космите на неподготвените гениталии на майката като тонзура.

Още две контракции и главата беше навън. Спърджън използва крушата, за да изсмуче течността от мъничката уста и тогава разбра, че тя се мъчи повече с раменете.

Направи малък срез, от който потече съвсем малко кръв. При следващата контракция помогна с ръце и цялото бебе се озова навън, в студения свят. Постави два клипса на пъпната връв и сряза между тях, след което сметна за необходимо да погледне часовника си; за пред закона беше важно да се отбележи момента на раждането.

Едната му ръка държеше мъничките вратле и главичка, а другата — мъничките бутчета, топлото кадифе, меко като… като бебешко дупенце. Автор на музика, изпълнител на музика, опитай да превърнеш такова събитие в звук, си каза той и разбра, че това не може да бъде направено. Бебето отвори уста, сгърчи личице като смешна слива и издаде слаб вик, като в същото време изстреля струйка урина от мъничката си пишка — добре обзаведено момченце.

— Имаш отличен син — каза той на жената. — Как ще се казва?

— Как е твоето име, докторе?

— Спърджън Робинсън. На мен ли искаш да го кръстиш?

— Не, по дяволите. Назови го с името на баща му. Просто исках да знам името ти.

Той още се смееше миг по-късно, когато Майерсън и полицаят почукаха на вратата на линейката.

— С нещо да помогна, докторе? — попита полицаят.

— Всичко е под контрол, благодаря — зад тях движението се беше задръстило на километър. Клаксоните, разбра той за пръв път, бяха оглушителни. — Почакайте малко. Елате и подръжте Томас Катлет за малко, ако обичате?

Раждането беше като всяка хирургическа процедура, що се касае до възможностите за шок. Той й постави система, декстроза и вода.

Покри я с одеяло, като реши да изчака по-асептични условия, за да извади плацентата. След това взе бебето от полицая.

— Мистър Майерсън — каза той с огромно достойнство, — ще бъдете ли така добър да ни откарате от този проклет мост?

Когато пристигнаха в двора на болницата, първата светкавица го накара да замига, щом отвори вратата на линейката.

— Дръжте бебето, докторе. Приближете го до майката — нареди един кинооператор.

Имаше двама фотографи, двама репортери, два телевизионни екипа.

Що за дяволия, помисли си той и тогава си спомни шепата монети, които потрябваха на Майерсън за телефони.

Той диво се огледа.

Майш беше в процес на изчезване през входа на спешното. Като лист отбрулен — не, като Мартенския жребец — Майерсън се изниза от полезрението.

 

 

Много по-късно Спърджън се добра до стаята си. Смъкна бялата униформа, която миришеше силно на кръв и амниотична течност. Душът в края на коридора го мамеше, но той дълго седя по бельо на кревата, като мислеше твърде малко, но се чувстваше отлично.

Шампанско, помисли си той накрая. Ще се изкъпе, ще се преоблече и ще купи две малки бутилки много хубаво шампанско. Едната ще изпие с Адам Силвърстоун. Другата ще раздели с Дороти.

Дороти.

Той излезе, пусна две монети в коридорния телефон и набра нейния номер.

Обади се мисис Уилямс.

— Знаеш ли колко е часът? — го смъмри остро тя, когато попита за Дороти.

— Уух. Това е една от особеностите на лекарския живот. По-добре е да свикнеш с това, мамо.

— Спърджън? — обади се Дороти след малко. — Какво стана на заседанието?

— Все още ще бъда стажант.

— Ужасно ли беше?

— Натриха ми носа с това, както се прави с кученце.

— Добре ли си?

— Екстра. Най-великият жив специалист по зъбовидния израстък. — Внезапно придобил увереност, той установи, че й бърбори за едрата тлъста тяхна сестра и най-сладкото мъничко момченце с меко задниче и чудесна пишка, появило се на бял свят, защото д-р Робинсън е безстрашен фронтови лекар.

— Обичам те, Спърджън — каза тя много тихо, но отчетливо, и той си я представи застанала в кухнята, по нощница, оградила слушалката с хубавата си шепа и майка й, кръжаща наоколо като голяма тъмна пеперуда.

— Слушай — изрече той високо, без да го е грижа, дали Адам Силвърстоун или който и да е във вселената го чува.

— Аз също те обичам, дори по-силно, отколкото искам твоето узряло нубийско тяло. Което е много повече от значително.

— Ти си побъркан — отсече тя със старомомински учителски глас.

— Ъхъ. Но когато твоят билет за великата бяла средна класа най-после бъде пробит, аз ще съм перфораторът.

Помисли, че я чу да се смее, но не можеше да бъде сигурен, защото тя затвори. Спърджън изпрати шумна, мокра целувка в бръмчащия телефон.