Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (41)

40.

Гватемала

Ниски облаци се стелеха по вулканичните хребети на платата и се спускаха към долините. Пилотът насочи самолета към „Ла Аурора“, международното летище на град Гватемала, едноименната столица на страната. Монсиньор Дженингс се загледа през илюминатора до седалката си в бизнескласата. Под него небостъргачи сякаш се бореха за място с копторите в този кипящ от живот град с над два милиона жители, мнозинството от които живееха в мизерия. Гватемала беше третата поред столица. Първата — Сиудад Виеха, малко по̀ на изток, била разрушена от наводнения и вулканични изригвания през 1541 година. Втората — Антигуа, също разположена наблизо, била изравнена със земята от опустошително земетресение два века по-късно.

Дженингс бе намислил да отпътува веднага към Панахачел с някой от раздрънканите междуградски автобуси, но зърна през парцаливите облаци Олимпийския стадион с яркосините му седалки, които побираха 30 000 запалянковци в тази луда по футбола страна. А на север от стадиона започваше Първа зона с квартала на долнопробните бардаци. Старата жажда се пробуди в слабините му и той реши да остане в града тази нощ. Енорията Сан Педро можеше да мине и без него още един ден. Пък и така би могъл да поговори с познатия си в Националния музей по археология и етнография. От какво ли се бе развълнувала толкова онази Вайцман?

Дженингс излезе тромаво от новия пътнически терминал, повлякъл големия куфар на колелца. Носеше дънки и жълта тениска. Не понасяше лесно влажната жега, потта вече се стичаше по червендалестото му лице.

— Колко искаш до Първа зона? — попита той заядливо шофьора на раздрънкано жълто такси.

— Сто кецала — отговори мургавият сбръчкан мъж, несъмнено потомък на маите.

— Сто кецала! Пладнешки обир! Ще ти дам седемдесет — заинати се Дженингс.

Старият шофьор вдигна рамене и Дженингс се напъха в колата.

Улиците бяха претъпкани с автобуси, бълващи черни пушеци, очукани камиони с овехтяло окачване и вездесъщите пикапи „Тойота“, кой от кой по-нуждаещи се от основен ремонт.

— Хотел „Рио“ на Авенида 6а — заръча Дженингс на шофьора.

Не след дълго Дженингс издърпа куфара си по напуканите плочки на мърлявото фоайе. Тук го познаваха и срещу няколко кецала си затваряха очите, ако доведе някой уличен хлапак.

* * *

— Сеньор, искаш ли момиче? Много е чиста. Чука се страхотно!

Дженингс отпъди твърде младия сводник с нехайно движение на китката.

— Ами разкарай се оттук бе, педеруго! — кресна недораслякът.

Без да му обръща повече внимание, монсиньорът кривна в зле осветена пресечка зад автогарата в един от най-отдадените на порока квартали на Първа зона. Тръгна към любимото си местенце, където намираше момчета — клуб „Сеньор Чико“. Над входа нямаше никакви надписи. Дженингс плати десет кецала на бияча отпред и добави двайсетачка за бакшиш. Мустакатият здравеняк, чието шкембе започваше да издува мръсната риза, се ухили лукаво и пъхна парите в джоба си.

— Радвам се да ви видя отново, сеньор. Рейналдо още го няма, но ще дойде скоро.

Рейналдо беше на дванайсет, но се различаваше от всяко друго момче, което Дженингс познаваше. Горещо нетърпение изпълваше тъмните кътчета на душата му. Момчетата за забавления в клуба имаха на разположение тесни олющени стаички на горния етаж. Клиентите плащаха десет долара за трийсет минути с някое от тях, но половината получаваше собственикът на клуба. За редовен клиент като Дженингс и за доста повече пари биха пуснали Рейналдо да излезе с него. Отмести мръсната завеса и се навря в гъмжилото от потни възбудени мъже. Ниската зала вонеше на застоял дим от марихуана. Младежи танцуваха с много по-възрастни от тях клиенти, повечето европейци и американци, очите им изцъклени от евтин кокаин, „екстази“ и текила.

— Ром „Сакапа“, моля — каза монсиньорът на бармана. — С лед.

— Ей сега, сеньор.

Голият до кръста барман подметна ловко бутилката и загреба шепа съмнително чисти бучки лед. Сипа порция ром, сложи леда и плъзна чашата по плота. Кожата му лъщеше под светлината на разноцветните мигащи лампи.

— На вашата сметка ли да го пиша, сеньор?

Дженингс кимна, изсипа чашата в устата си и поръча още веднъж. За разлика от „Бакарди“ и други известни марки ром, „Сапата Сентенарио“ не се произвеждаше в Ямайка или друг карибски остров, нито пък го правеха от меласа. Тази изтънчена напитка бе резултат от първото пресоване на захарна тръстика в гватемалските стопанства. Дестилираха я в планините около Кецалтенанго и отлежаваше в бъчви от американски бърбън. Тъмната течност с богат аромат беше предназначена за ценители, но Дженингс бързаше да се отпусне. Обзе го радостно нетърпение, щом видя момчето да влиза през задния вход.

— Добре дошли в Гватемала, сеньор — поздрави го то.

— Рейналдо, свободен ли си тази вечер? — дрезгаво попита Дженингс.

Погледът му се плъзгаше похотливо по стройното тяло на момчето.

Рейналдо кимна. Лицето му оставаше толкова лишено от изражение, сякаш не можеше да се усмихва.

Властите не се отказваха от усилията си да смажат онези, които въвличаха децата в предлагането на платен секс. Но както в много други големи градове отвратителната търговия с плът процъфтяваше и който искаше, научаваше къде да търси разтуха.

Щом седнаха в такси, пухкавата потна длан на Дженингс се плъзна по стегнатото бедро на Рейналдо.

Жегата стана непоносима още от сутринта и Дженингс с облекчение влезе в прохладните розови сгради, където се помещаваше Националният музей по археология и етнография. Тътреше крака в скърцащи маратонки покрай стъклените витрини с остриета, ножове и върхове на копия от обсидиан. Скъпоценни маски от млечнозелен нефрит с очи от седеф и обсидиан зяпаха безжизнено сред червено-бели изваяния и керамика, извадени от царските гробници на пирамидите в Тикал и Паленке. Дженингс не поглеждаше експонатите, а бързаше да намери своя познат.

Един от пазачите му даде знак скришом да отидат в ъгъл на залата, оставащ недостъпен за камерите. Чернокосият Карлос се озърташе притеснен.

— Ти ми каза, че доктор Вайцман била тук преди два месеца — подхвана направо Дженингс и изтри потта от порозовялото си чело.

— Да, тя имаше разрешение да посети хранилищата.

— Знаеш ли какво я развълнува толкова?

— Една от по-малките стели, която винаги си е била в хранилището.

— Трябва и аз да я видя.

Карлос сви рамене.

— Не е толкова просто, сеньор… Вие нямате разрешение.

Дженингс пъхна в ръката му банкнота от сто кецала.

— Елате с мен, сеньор — усмихна се Карлос, — но нека е набързо.

И Дженингс не остана равнодушен, докато разглеждаше малката варовикова стела.

— Тази е от Тикал — отсъди той. — Откога е в музея?

— Май е от експедицията на нацистите през 30-те години. Тук не обичаме нацистите, сеньор, затова никога не е била слагана в залите.

— Не може ли да проверя в архива?

Карлос пак размърда рамене.

— Сеньор, забранено е да се копират данни от архивите.

— Трябва да проверя веднага, разбираш ли? — с досада настоя Дженингс и му подаде още една смачкана банкнота.

Дженингс се добра до езерото Атитлан в късния следобед, а докато пристигне в градчето Панахачел, последният ферибот бе отплавал към Сан Педро на южния бряг.

Уморен и ядосан, монсиньорът нямаше желание да се раздели с още сто кецала, колкото му поиска старият лодкар.

— Сеньор, горивото поскъпна — отсече старецът. — А трябва да ми платите и връщането.

— Четиридесет! — озъби се Дженингс.

Лодкарят го изгледа, пусна ключа за двигателя в джоба на панталона си и се отдалечи от малката лодка от фибростъкло.

— Шейсет! — извика след него монсиньорът.

Старецът не забави крачка. Дженингс се озърна, но брегът беше безлюден, само лодките се поклащаха край малките кейове.

— Добре де, осемдесет!

Лодкарят спря, обърна се и тръгна към него. Осемдесет кецала бяха малко повече от десет долара, но и като приспаднеше цената на горивото, оставаше нещо, за да купи храна на внуците си.

Лодката се разклати плашещо, когато монсиньорът послуша стареца и се премести към носа. Старият, но прилежно поддържан двигател запали с едно завъртане на ключа. След секунди се понесоха по гладката хладна повърхност на езерото. Слънцето се спускаше към планините над Сан Маркос и огряваше в оранжево плантациите с кафе по склоновете на трите вулкана. Монсиньорът не се интересуваше от красотата на природата, улисан в единствената страница от архива, която успя да препише в музея.

Стелата наистина била извадена по време на разкопки от експедицията, която Химлер изпратил в джунглата през 1938 година. Нямаше подробности как е попаднала накрая в музея. А и за Дженингс най-важен беше знакът с формата на буквата „фи“, издълбан на камъка. За пръв път виждаше този знак на паметник, останал от маите. И какво ли означаваха числата, също изписани на камъка? Той разбираше добре двайсетичната бройна система на маите, но му беше трудно да разчете набързо захабените от вековете точки и чертички по стелата.

На триста километра североизточно от него последните лъчи на слънцето огряха върха на храм III над зеленото покривало на джунглата. В този момент лъчите почти се изравниха и с храм IV. Наближаваше зимното слънцестоене.