Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (24)

23.

Вашингтон

Вицепрезидентът Уолтър Монтгомъри бе поканил неколцина висши служители от ЦРУ на малък прием на моравата пред своята официална резиденция — достолепна бяла сграда от деветнайсети век. Помоли обаче заместник-директора Уайли да дойде по-рано, за да поговорят насаме в библиотеката на първия етаж.

Тази стая беше обзаведена с мебели от бяло дърво, имаше бледобежови тапети и удобни кресла в същия оттенък. В нея се долавяше очарование, на което и двамата мъже несъмнено бяха чужди.

— Уверен съм, че онзи мръсник О’Конър се радва на природните красоти в Гакона — изръмжа Монтгомъри и покани с жест Уайли да се настани в креслото срещу него.

— Най-близкото място до Сибир, където можех да го изритам — похвали се заместник-директорът. — Ще остане там, докато не измисля някакво по-трайно решение за него.

— Добре. А сега да те попитам — видя ли последните твърдения на онази кучка Вайцман? — Вицепрезидентът подхвърли на изящната масичка новия брой на „Археология на маите“.

Погледът веднага се приковаваше в корицата, на която доктор Алета Вайцман изглеждаше твърде привлекателна до Пирамидата на изгубения свят в джунглата, погълнала Тикал. И заглавието се набиваше на очи:

„Вайцман твърди, че ЦРУ е замесено в масово убийство в Гватемала. Отправя обвинения и срещу Школата на двете Америки.“

Уайли знаеше, че фактите зад това заглавие са погребани в дебрите на джунглата, а неговите подбуди да не допусне разгласяването на истината бяха несравнимо по-силни от тези на вицепрезидента. Да съобщи ли на Монтгомъри за дневниците, които бе водил човекът на ЦРУ в Сан Педро — бившият комендант на лагера Маутхаузен? Дневници, чиято следа се губеше…

— Хауърд, не е нужно да ти напомням, че изборите наближават — гневно продължаваше вицепрезидентът, — а ние сме затънали до коленете в лайната на Ирак и Афганистан. Нито президентът, нито аз искаме журналистите пак да подхванат разузнаването, тайните затвори или мъченията. Впрочем и шибаните гватемалци. Или мексиканци, венецуелци или който и да е друг в онова сметище на юг. Никсън беше прав за Централна Америка. На никого не му пука за нея.

— Съгласен съм, господин вицепрезидент. Сборище на боклуци.

— Не знам как ще го направиш, но искам да притиснеш тази Вайцман. Научи кой издава разрешенията за експедиции и им прати нещо от името на благодарен анонимен дарител с условието тя да попадне в черния списък. И без това една побъркана жена, която смята, че не Колумб е открил Америка, не заслужава да бъде археоложка. А ако има и най-слабия признак, че се кани да разкрие наши операции в Гватемала, Парагвай или където и да било, отърви се от нея. И се постарай гнусните медии да не споменават ЦРУ!

— Разчитайте на мен, господин вицепрезидент. Когато приключа с Вайцман, а и с О’Конър, онези данни на „Асошиейтед Прес“ ще бъдат още по-благоприятни за нас.

И Уайли, и Монтгомъри бяха насърчени от допитването на „Асошиейтед Прес“, според което дванайсет процента от американците никога не бяха чували за ЦРУ или не знаеха с какво се занимава.

Когато излизаше от резиденцията по-късно вечерта, Уайли вече бе замислил поредния ход на своята зловеща шахматна дъска. Налагаше се да върне О’Конър от Аляска, но пък щеше да се отърве веднъж завинаги от Вайцман.