Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Codex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Ейдриън д’Аже. Кодексът на маите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Милко Стоименов

ISBN: 978-954-655-210-5

История

  1. — Добавяне

18.

„Вилхелм Колер“

Гладни, зъзнещи и съсипани, Ариел и Ребека се гушеха под мостика на „Вилхелм Колер“. По-близо до кърмата други деца търсеха спасение от вятъра, свити до десния борд. Ръждивата палуба под краката им вибрираше от равномерното боботене на парния двигател. Вятърът от юг носеше дъжд из Черно море, но и това се понасяше по-леко от тежките миризми в каютата. От джоба, където съхраняваше картите на своя баща, Ариел измъкна внимателно сухар, който не изяде на закуска, и го раздели на две. Тъкмо даваше половината на Ребека и откъм мостика над тях се разнесоха крясъци.

— От три месеца ти разправям, че основните лагери прегряват! Все искаш максимална скорост, но ако продължаваш така, накрая лагерите ще блокират!

Черните очи на Барзани се блещеха от гняв. Тази словесна битка вече му се струваше стара като самия двигател. За кюрда прегретите лагери вещаеха непоправимо бедствие. Но за инатливия турчин на мостика всяко забавяне означаваше разправии със злонравния собственик на кораба и орязване на заплатата.

— Аз съм капитан тук, господинчо, и ти ще изпълняваш заповедите ми. Поддържай максимални обороти!

Барзани се смъкна яростно по тясната стълбичка, зацапаният му гащеризон разкопчан до пъпа — по мургавите космати гърди още се стичаше пот от жегата около двигателя.

— Кучи син! — мърмореше си под носа, докато слизаше в машинното.

Грохотът на буталата, съскането на парата и бученето на пещта бяха оглушителни, но той долови и нов звук. Досущ като изкусен диригент, който знае, че някой обой в оркестъра звучи мъничко фалшиво, механикът чу леко потракване. Зад двигателя единственият витлов вал лъщеше по дължината на кораба, закрепен от стойки с лагери колкото малка кола. Барзани провери налягането на парата и протегна ръка към очукания съд с машинно масло. Тръгна назад, гърбеше се, за да мине в теснотията. Добра се до първата стойка и я опипа — прекалено гореща. Сипа по навик точно необходимото количество масло в отвора. Поспря само колкото да размаха юмрук нагоре.

— Копеле!

Отиде да смаже следващия лагер.

 

 

„Вилхелм Колер“ наближи Босфора в късния следобед. И Мустафа Гьоколан знаеше, че този морски път е сред най-опасните в света. Твърде много криволичеше този пролив по своите седемнайсет морски мили. На повърхността водата се устремяваше от Черно море към Мраморно, а поради различната соленост на двете морета в дълбочина имаше насрещно течение. Гьоколан ту захапваше лулата си, ту отпиваше от кафето, в което бе сипал няколко капки силна ракия.

— Виж, Ариел — рибарско селце — посочи Ребека към първата земя, която виждаха след излизането на кораба от делтата на Дунав.

„Вилхелм Колер“ се движеше на някакви си триста метра от брега. Малки, пъстро боядисани дървени лодки се поклащаха пред рибния пазар. Дъждът отслабна и на рида над пазара се виждаха къщи под клоните на чинари. По-назад се извисяваше голяма старинна крепост. На азиатския бряг отсреща можеше да се различи един от някогашните летни дворци на султаните.

От юг пълзеше гъста мъгла. Гьоколан самоуверено дръпна мръсното въже, увиснало от тавана на мостика. Три кратки изблика на пара накараха корабната сирена да изреве три пъти, но звуците не стигнаха далече в бялата мътилка. Капитанът пренебрегваше мерките за безопасност и продължаваше с пълна скорост към Кандълъ — печално известната издатина на сушата, която налагаше завой на четиридесет и пет градуса. Тук плаващите на юг кораби бяха слепи за движението в обратната посока. Гьоколан се взираше във все по-гъстия здрач и напразно търсеше носа, който бяха подминали. „Вилхелм Колер“ неусетно навлезе в онази част на пролива, където бяха пътуващите на север кораби.

Друга сирена се обади разтърсващо пет пъти — международния сигнал за опасност от скорошен сблъсък. От мъглата се подаде много по-големият корпус на руски товарен кораб.

Гьоколан изпсува и дръпна ръчката на машинния телеграф към „пълен назад“.

В машинното отделение Барзани скочи към регулатора и незабавно спря тромавия двигател сред облак от пара и скърцане на претоварени бутала. Каквото и да си мислеше за своя твърдоглав и сприхав капитан, механикът спазваше жизненоважно правило на мореплавателите. Трескавото дрънчене на машинния телеграф можеше да означава само едно — опасността е твърде голяма. Завъртя регулатора на другата страна докрай. Гледаше как мотовилките мудно ускоряват движенията си.

На мостика Гьоколан въртеше припряно щурвала надясно, но когато тежкият парен двигател достигна максималните си обороти, един от прегрелите лагери на витловия вал не издържа. В най-близката до двигателя стойка лагерът задра и се пръсна във взрив от искри. Лишен от едната си опора, блестящият витлов вал започна да се огъва и усуква. Барзани се хвърли към регулатора, но беше късно. Валът се скъса точно пред повредената стойка. Двигателят вече не се бореше да завърти витлото и изведнъж оборотите нараснаха до стойности, които не бе предназначен да понесе. Мотовилката в първия цилиндър проби буталото, вторият и третият цилиндър се разпиляха на късове секунда по-късно. Парче нажежена стомана откъсна главата на Барзани и окървави облаците пара в машинното отделение.

Руският кораб се вряза в десния борд на „Вилхелм Колер“ между мостика и кърмата. Носът му разцепи ръждясалите метални плочи с влудяващо стъргане. Главата на Ребека се блъсна в някакъв ръб и момичето падна в несвяст. Ариел крепеше отпуснатото й тяло с едната си ръка, с другата успя да се хване за една тръба.

Руският капитан веднага заповяда „пълен назад“ и с чегъртане и скърцане на стомана в стомана неговият кораб се измъкна бавно от останките на „Вилхелм Колер“. Тонове ледена вода се вляха тутакси в трюма на кърмата, „Вилхелм Колер“ се килна застрашително надясно, а разпенената вода заливаше и останалата част от трюма, защото херметичните прегради долу не бяха затворени.

— Спуснете спасителната лодка! — извика Гьоколан.

Един от моряците се бореше с въжетата, но не постигаше нищо. Мустафа Гьоколан не си бе правил труда да проведе учебна тревога от толкова години, че макарите на скрипците бяха безнадеждно проядени от ръждата. Капитанът изтрополи по стълбата към все по-кривата палуба.

— Хайде бе, спуснете я!

И той започна да дърпа въжетата, но лодката само се люшкаше като пияна над водата. „Вилхелм Колер“ се наклони още повече и се разтресе. Ариел, Ребека и онези деца, които не се давеха в трюма, изпопадаха в смразяващото море.

Ариел изкашля солена вода, щом подаде глава недалеч от обречения параход.

— Ребека! Ребека! — крещеше и търсеше панически сестра си в тъмната, омазнена вода.