Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (20)

19.

Истанбул

Алберто Феличи се наведе напред на малко протритото, но удобно кресло. Стените в кабинета на архиепископ Ронкали в посолството на Ватикана на „Йолджек Сокак“ бяха закрити от пълни библиотечни шкафове.

— Моля ви да не се съмнявате, че държавният секретар е изпълнен със съчувствие към всички потиснати хора. Но трябва да разберете и че в момента има по-важни проблеми от положението на евреите — настойчиво говореше той.

— Любопитен съм какво бихте могли да сметнете за по-важен проблем от съдбата на деца — отвърна Ронкали, чието лице беше като каменна маска. — Хитлер и Третият райх са огромна заплаха за мира в света.

— Ваше Превъзходителство, кардинал Пачели не е на същото мнение. Той смята комунизма за много по-голяма заплаха за Светата църква в сравнение с Хитлер. Светият отец е тежко болен — по-натъртено изрече Феличи — и не е изключено кардинал Пачели да е следващият, който ще седне на Светия престол.

— Този въпрос ще бъде решен от следващия конклав. Синьор, не смятате ли, че е неуместно да обсъждаме кой ще бъде следващия папа преди кончината на сегашния? — Неприязънта на Ронкали към този папски легат и по съвместителство банкер се засилваше с всяка минута. — А засега Истанбул ще остане един от основните маршрути за бягство на евреи. Нацистите ги лишиха от всичко и аз имам нужда от повече пари, за да им помагам. Още по-важно е в Рим да проумеят, че нацистите извършват масови убийства. Вместо да изпраща на Хитлер поздравителна телеграма за рождения му ден, кардинал Пачели би трябвало да настоява папата да заклейми недвусмислено убийствата. Ако и Ватикана не иска да осъди такъв геноцид, каква надежда ни остава?

— Ваше Превъзходителство, вие изглежда не желаете да вникнете в…

Телефонът върху бюрото на Ронкали прекъсна увъртанията на Феличи.

— Ронкали на телефона.

— Анджело, обажда се Мордекай Хершел. Случи се ужасно нещастие в Босфора. „Вилхелм Колер“ е потънал, след като се е сблъскал с руски товарен кораб.

— О, не… Ами децата?

— Още не знаем нищо за тях. Сега тръгвам към Кандълъ. Вече няма как да прехвърлим децата в Палестина, но друг параход отплава за Централна Америка утре вечерта. Ще ти се обаждам, когато имам новини.

— Ще се моля за тях… — прошепна Ронкали и прекъсна връзката. Погледна Феличи. — Синьор, налага се да изляза. „Вилхелм Колер“ — кораб, който превозваше еврейски деца от Австрия, е потънал в Босфора.

 

 

Оберщурмфюрер Фон Хайсен повика с жест сервитьора.

— Още една бутилка „Шато Латур“.

Ресторантът на „Пера Палас“ беше сред най-изисканите в Истанбул. Прекрасен кристален полилей, тежки плюшени драперии, бели ленени покривки и сребърни прибори се допълваха с изба, събрала някои от най-хубавите вина в света.

— Алберто, дали предложението за банка на Ватикана ще бъде осъществено?

Феличи кимна.

— Подозирам, че Пачели ще бъде следващият ни папа, а той гори от желание да я създадем. Това е поверителна информация, разбира се, но той вече ме помоли да стана член на съвета на директорите.

— Чудесна новина! — Фон Хайсен вдигна чашата си. — Предполагам, че такава банка ще разполага с внушителни средства…

— Убеден съм, че за подходящите клиенти ще можем да предложим услуги над равнището на нашите конкуренти в Цюрих — невъзмутимо каза Пачели.

Фон Хайсен се усмихна, щом се сети за трезора под щаба на СС в Маутхаузен.

— Има още нещо — продължи Пачели. — Бях при архиепископ Ронкали по-рано тази вечер. Чух, че два кораба се сблъскали в Босфора. На единия имало еврейски деца от Виена.

— Така ли? Да, този пролив е твърде опасен — отбеляза Фон Хайсен, като подбираше предпазливо думите си. — Дали има оцелели?

— Още не се знае, но Ронкали много се вълнува от случая.

 

 

— Колко бяха спасени? — попита Ронкали веднага, щом се срещна с игуменката в манастира на Сионските сестри в стария квартал Пангалти.

— Уви, само три. Момче и две малко по-големи от него момичета — отвърна сестра Марта и го поведе по тесен каменен коридор към набързо стъкмения лазарет.

Ронкали въздъхна и се прекръсти. Осемнайсет млади души… В такива мигове се съмняваше дали Бог изобщо присъства в този свят.

— Момчето в последното легло — тихо му каза сестра Марта — е Ариел. Нацистите убили баща му, майка му е в концентрационен лагер, загубил е и сестра си при катастрофата.

Очите й се наляха със сълзи.

Ронкали стисна леко ръката на Ариел. Какво да каже на това момче, което бе изстрадало толкова много през краткия си досегашен живот?

— Толкова съжалявам — промълви той накрая. — Само искам да знаеш, че не си сам.

Ариел кимна безмълвно и изтри сълза от бузата си.

Ронкали се обърна — друга от сестрите бе застанала до него.

— Пред входа на манастира чака германски офицер — прошепна тя.

Ариел гледаше излизащия Ронкали и си казваше, че това е човек, на когото може да се довери. Пак опипа под възглавницата и въздъхна с облекчение. Картите си бяха на мястото.

Висок офицер от СС с безупречна униформа стоеше до входа. Ронкали изпита силна погнуса при вида му, но все пак го доближи.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин офицер? — каза кротко.

— Ваше Превъзходителство, аз съм оберщурмбанфюрер Карл фон Хайсен. Дойдох да поднеса съболезнованията на германското правителство и личните си пожелания за скорошно възстановяване на оцелелите. Потресаваща трагедия…

— Много любезно от ваша страна, оберщурмбанфюрер. Сигурен съм обаче, че разбирате в какво състояние са сега децата. Може би ще минат няколко дни, докато пуснем посетители при тях. Възможно ли е да дойдете пак вдругиден… да речем, в ранния следобед?

Фон Хайсен потисна раздразнението си.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство… Вдругиден.

 

 

Отдавна бе минало полунощ, докато Ронкали и Мордекай Хершел най-сетне прехвърлят Ариел и момичетата на по-сигурно място — посолството на Ватикана.

Двамата продължиха да се трудят до ранните утринни часове. Едва ли други свидетелства за приемането на католическа вяра са били подготвяни с такава нежна грижа.

— Корабът „Звездата на Белиз“ отплава утре вечерта към Британски Хондурас и Гватемала — каза Хершел и си разтърка очите. — Уредих места за децата, а в столицата на Гватемала имаме агент, който ще ги посрещне. Ще занеса документите в имиграционния отдел, щом започне работното им време, и ще уредя да получат турски паспорти.

Ронкали се засмя.

— В моята родина това би отнело седмици… Всичко се протака — домани, домани.

— Анджело, тук е същото като в Италия, но имам познат в отдела, който е готов да помогне. Дано децата да понесат пътуването…

— Мордекай, децата често са изумително издръжливи. Все пак се тревожа за Ариел Вайцман. Преживял е толкова, колкото не би трябвало да се събере и на възрастен за целия му живот.

* * *

Архиепископ Ронкали караше бавно старичкия фиат по тъмното пристанище на южния бряг на Златния рог. Бетонът още беше мокър след проливния дъжд по-рано вечерта, релсите на крановете проблясваха в мъждивата жълта светлина от илюминаторите на корабите.

— Ето го — в края на онзи кей.

Коминът на „Звездата на Белиз“ вече бълваше пушеци, докато екипажът довършваше подготовката за отплаване. Ронкали спря малката кола до наглед крехкото подвижно мостче, но мракът изведнъж беше пронизан от два мощни фара на черен мерцедес, спрял в плътните сенки. На кея излезе висок рус офицер и Ронкали го позна мигновено.

— Ваше Превъзходителство, какво ви води на пристанището в този късен час?

Фон Хайсен потупваше дланта си с камшика.

— Оберщурмбанфюрер, бих могъл да ви задам същия въпрос — отвърна Ронкали и също излезе от колата.

— Надявам се, че не сте намислили да изведете тайно тези деца от Турция — учтиво каза есесовецът, вторачен в трите деца на задната седалка. — Опасявам се, че властите, чийто представител съм аз, имат сериозни съмнения във валидността на документите им, както и много въпроси за начина, по който са се озовали в Истанбул.

Стомахът на Ариел се сви на топка от страх. Взираше се в очите на убиеца, който погуби баща му. Още не знаеше, че и майка му е мъртва. Ненавиждаше този немец с цялата си душа.

— Бих очаквал Райхът да има по-важни занимания от имиграционните проблеми на няколко деца — поклати глава Ронкали.

— Какво става тук?! Трябва вече да отплаваме! — развика се със силен испански акцент ниският плещест капитан, който слизаше по подвижното мостче.

— Капитане — веднага каза Фон Хайсен, — тези еврейски деца са под попечителството на германската държава. Ако ги качите на борда, ще бъдете обвинен в отвличане. Съмнявам се, че във фирмата, която притежава кораба, ще се зарадват на спирането му от плаване още в следващото пристанище.

— Капитане, оберщурмбанфюрерът се заблуждава — възрази Ронкали. — Тези деца са католици и са под попечителството на манастира на Сионските сестри в Истанбул.

Той вече вадеше кръщелните свидетелства и паспортите от куфарчето си.

Капитанът погледна документите и вдигна рамене.

— Синьор, ако има проблем, няма да си навличам неприятности.

Обърна гръб с намерението да се върне на кораба и Фон Хайсен се подсмихна.

С три крачки Мордекай Хершел пресрещна капитана, преди да е стъпил на мостчето.

— Капитане, документите им са напълно валидни, а германските власти нямат никакви правомощия в това турско пристанище.

Извади дебела пачка турски лири от джоба си. Очите на капитана блеснаха, изгледа парите, озърна се към децата и пак присви очи към пачката.

— Качете ги — заповяда накрая. — Отвързваме въжетата след десет минути.

Ариел стъпи на палубата с ръка в джоба — проверяваше за стотен път дали не е изгубил картите, които бяха толкова важни за баща му.