Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (33)

32.

Виена

Алета запали камината и си наля чаша вино. Въпреки непреклонното си решение да намери скритите статуетки и Кодекса на маите, на каквито и трудности да се натъкне, първо щеше да замине с влак за Бад Аролсен — балнеоложки курорт в централна Германия. Оттам щеше да отиде и в Маутхаузен недалече от Линц, където бе завършил животът на нейния дядо, когото толкова обичаше, макар че бе починал много години преди раждането й. Не очакваше да намери допълнителни следи в концентрационния лагер, превърнат в мемориал, но се чувстваше длъжна да го види с очите си.

Взе от нощното шкафче папката, където бе събрала предварително материали за Бад Аролсен. Шестте сгради на казармата, използвана някога от есесовците на Химлер, сега побираха рафтове, чиято обща дължина надвишаваше двайсет и шест километра. Картотеката заемаше цели три стаи, а само чрез нея някой би могъл да открие търсените медицински доклади, транспортни отчети, регистрационни книги и още безчет отделни документи. Въвеждането на архива в компютърна база данни още не бе завършено, пък и Алета не би пропуснала да провери всичко лично.

Намерението й укрепна още откакто научи, че в Бад Аролсен се съхраняват и така наречените Тотенбухен — „Книгите на смъртта“ от Маутхаузен. Потръпна неволно, щом си представи как намира в тях и името на своя дядо. „Книгите на смъртта“ бяха попълвани от прилежни писари и един от деловите записи в тях смразяваше кръвта. По заповед на коменданта оберщурмбанфюрер Фон Хайсен на всеки две минути в продължение на час и половина един затворник бил застрелван в тила — неговият „подарък“ за рождения ден на Хитлер. Дали убийците се бяха разправили и с нейния дядо през онзи ден?

Алета стана от креслото и доближи солидните библиотечни шкафове. На един рафт бе сложена рамка със снимка на семейството на нейните баба и дядо. Леви и неговата висока привлекателна съпруга Рамона, заедно с баща й Ариел — тогава на десет години, и по-малката му сестра Ребека. Снимката бе направена през 1937 година, когато нацистите вече се готвели за война. И все пак личеше, че тогава семейството било щастливо. Стояха на палубата на туристически кораб в стръмна клисура, през която протичаше Дунав. Зад тях се виждаше склон в прочутата с виното си област Вахау, терасите с лозята се издигаха над камбанарията на черквата в село Йохинг. Усмивката на баща й беше палава, каквато я помнеше и Алета.

Тя изтри сълзите от бузите си, щом спомените нахлуха в съзнанието й — как я носеше на раменете си към брега на езерото Атитлан. Сядаха в лодката си и отплаваха към тайното си местенце за риболов. Сега Алета се досещаше, че някои от рибите, които хващаше тогава, са били пуснати от баща й на това място. Той винаги успяваше да озари живота й с тайнственост и вълшебство. Но вече го нямаше също като дядо й.

Уморена и посърнала, тя отиде в банята и изтръска на дланта си поредната лилаво-розова капсула „Сарафем“. Лекарството и дългият сън през нощта щяха да я крепят, за да върши каквото трябва и през следващия ден. Знаеше обаче, че няма да й върнат жизнеността, нито ще заличат вечно тегнещото чувство за безнадеждност.

Антонио Содано се вмъкна незабелязано в двора. С шперц, който почти не се различаваше от онези, които използваше Къртис О’Конър, той отвори стоманената врата към стълбището. Сложи черна вълнена маска на главата си и се качи безшумно към площадката пред апартамента на Алета.