Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (16)

15.

Виена

По вратата на апартамента блъскаха безцеремонно.

— Отворете, чифути!

Стреснатата Рамона се подпря да седне.

— Леви! Дойдоха ли вече?

Той вдигна пръст пред устните си.

— Тихо… Аз ще говоря с тях.

Той облече халат и изведнъж си спомни за двете карти от дървесна кора, които бе оставил до модела на пирамидите в кабинета си. Прибра ги и се върна в спалнята. Ребека и Ариел, ококорени и уплашени, бяха дотичали при майка си. На Леви му хрумна внезапно, че нацистите трудно биха заподозрели дете. Даде картите на Ариел.

— Пази ги за татко — помоли той. — Всичко ще бъде наред, обещавам ви — добави, за да успокои децата.

— Отворете, чифути, иначе ще изкъртим вратата!

Когато Леви отвори, есесовците, на които помагаха и „кафяви ризи“, го събориха на пода и нахълтаха в апартамента. Леви се изправи болезнено и се озова срещу Фон Хайсен, който потупваше високите си ботуши с къс камшик. Опря края му под брадичката на професора.

— Да не се канеше да пътуваш, евреино? — попита есесовецът, видял веднага куфарите в коридора.

Леви бутна камшика настрани.

— Как се осмелявате да нахлувате така?!

Фон Хайсен го цапардоса по лицето.

— Къде е статуетката?

Болката беше непоносима.

— Нямам представа… Някъде в джунглите на Гватемала, предполагам.

Фон Хайсен пак го удари по лицето.

— Къде е?

В очите на Леви изскочиха сълзи и той изскърца със зъби, но не каза нищо.

Фон Хайсен едва сдържаше беса си от упоритостта му.

— Сержант! Арестувайте ги и претърсете навсякъде тук! Търсим статуетка от нефрит, висока трийсетина сантиметра.

— Слушам, оберщурмбанфюрер. В кабинета има сейф, но е заключен.

— Сейф, така ли? — Доволна усмивка се мярна по лицето на Фон Хайсен. — Евреинът ще го отвори — каза той и пак пъхна камшика под брадичката на Леви.

Леви напрягаше ръката си да не трепери, когато завърташе ключа. Отвори вратичката и се дръпна. Молеше се безмълвно за Рамона и децата.

Фон Хайсен огледа вътрешността на здравия стоманен сейф, където Леви и Рамона бяха сложили всичките си ценности. Там имаше над 4000 шилинга от бутика на Рамона, които още не бе разменила срещу новите райхсмарки.

— Статуетката не е и тук — ядосано установи Фон Хайсен.

Разочарованието му пролича. Прерови останалото — накитите на Рамона и три златни менори, седемте им разклонения символ на пламтящия храст, намерен от Моисей. Фон Хайсен взе тежък златен кръст. В средата имаше великолепен рубин, заобиколен от дванайсет големи диаманта. Есесовецът въртеше кръста между пръстите си и го разглеждаше съсредоточено.

На Леви му беше трудно да запази самообладание. Този нагръден кръст бил открит от прадядо му при разкопки близо до Йерусалим и вече четири поколения от семейството го съхраняваха грижливо. Реликвата беше от времето на Третия кръстоносен поход, Ричард Лъвското сърце и Саладин.

— Качете тези отрепки в камиона — накрая заповяда Фон Хайсен, затвори сейфа и пусна ключа в джоба си.

Леви се запъна, когато един есесовец го дръпна.

— Трябва да се облека!

Фон Хайсен се засмя злобно.

— Качете го в камиона, казах. Не са му нужни дрехи там, където отива.

Фон Хайсен застана до прозореца към улицата, гледаше как младоците активисти набутват грубо Вайцман в камиона, спрял пред сградата. През нощта се бе натрупал сняг, а заледените павета блестяха в първите лъчи на изгрева. Нататък по „Юденгасе“ пълнеха още камиони с евреи за изпращането им в Маутхаузен, но Фон Хайсен се чувстваше измамен. Зад него есесовците и активистите изтърбушваха апартамента. Нямаше и следа от изчезналата статуетка. Фон Хайсен си каза разярен, че може би все пак тя е останала в Гватемала. Зарече се, че евреинът ще си плати за това. Обърна се на пети и мина на метър от двете статуетки, скрити под дюшемето.

 

 

Леви прегръщаше с едната си ръка Рамона, с другата — двете деца. Ребека плачеше, опряла лице на гърдите на баща си. Рамона се бе примолила на малко по-човечен ефрейтор, който й позволи да се облече и да облече Ариел и Ребека, но Леви трепереше по пижама.

— Татко, къде ни водят тези хора? — изхълца Ребека.

Леви я целуна по къдриците и я притисна до себе си.

— Ще видим… всичко ще се оправи, миличка — прошепна й, за да успокои някак момиченцето си.

Минаха над Дунав при Емерсдорф и продължиха по северния бряг. Леви си разтриваше ръцете, за да не замръзнат. Децата дремеха до лявото му рамо, Рамона бе опряла глава в дясното. Около два часа по-късно камионът забави ход на влизане в градчето Маутхаузен, няколко километра по-нататък изкачи полегат склон и спря пред огромния дървен портал на концентрационния лагер. Часовите провериха документите на шофьора, надникнаха небрежно към човешкия товар отзад и отвориха портата. Камионът продължи навътре и спря рязко на долния плац.

Там чакаха капитан и десетина войници от СС.

— Свалете ги от камиона и ги подредете до стената! — изръмжа хауптщурмфюрерът.

Леви пак прегърна жена си и децата, преди да им прошепне:

— Бог ще ни закриля.

Леви, Рамона и децата се озоваха по средата на редицата. Леви се оглеждаше предпазливо. Лагерът беше обграден от високи каменни стени с бодлива тел отгоре. На много места в оградата имаше високи наблюдателни кули от гранит със здрав покрив от каменни плочи. Той видя двама часови на кула, насочили картечницата си към новите затворници. Долови и внезапното напрежение във войниците, когато портата на лагера се отвори отново.

— Achtung!

Още десетина есесовци изтичаха от главното караулно помещение, строиха се и взеха пушките си за почест. Началникът на караула застана мирно, изпънал дясната си ръка напред и нагоре, преди черният мерцедес на Фон Хайсен да спре на плаца. Фон Хайсен излезе от колата, кимна на подчинения си офицер и доближи нехайно затворниците. Пак потупваше ботушите си с камшика. Мина бавно покрай редицата и спря пред Ариел, който бе пъхнал едната си ръка в джоба.

— Какво имаш там, момче?

Ариел се вторачи безмълвно в земята, долната му устна затрепери.

Фон Хайсен вдигна главата му с края на камшика.

— Дай ми каквото криеш!

Леви понечи да защити сина си, но един войник го блъсна към стената.

— Казах да ми го дадеш, момченце!

Сълзите напираха в очите на Ариел, но той извади едната карта, на която линии се пресичаха над езерото Атитлан.

— Я да видим какво е това… — проточи Фон Хайсен и се обърна към Леви.

— Детска рисунка — отвърна Леви сдържано.

— Лъжец!

Камшикът пак се изплющя по лицето му и Рамона се разплака.

— Смееш да се опълчваш на Третия райх, така ли? Щурмшарфюрер!

Ниският и набит старши сержант тракна с токове. Униформата се опъваше по туловището му, червендалестите бузи опираха в яката. Щурмшарфюрер Шмит бе назначен в лагера Маутхаузен преди всичко заради неизчерпаемата си омраза към евреите. Имаше вече двайсет и пет години служба в германския Вермахт, а отскоро бе преместен в СС. Никога не си позволяваше изблици на гняв, но този покорен на началството садист беше мразен еднакво и от затворници, и от останалите в охраната. Фон Хайсен обаче смяташе, че е полезен.

— Шмит, заведи тези боклуци в казармата на охраната и ги накарай да изчистят тоалетните.

— Слушам, хер оберщурмфюрер!

Фон Хайсен пак опря жезъла си под брадичката на Леви.

— Ще чистиш тоалетните до блясък. Така ще имаш време да помислиш дали не трябва да си малко по-сговорчив.

Есесовецът се врътна на токовете на безупречно излъсканите си ботуши и се отдалечи.

Шмит подкара затворниците в колона към главния вход на лагера, където две внушителни каменни кули пазеха портала. Леви погледна наляво. Мъже и жени къртеха парчета гранит от почти отвесен склон и ги носеха към големи дървени вагонетки. Няколко жени напрягаха силите си докрай, за да бутат пълна вагонетка и писъците им огласяха каменоломната, когато един надзирател ги налагаше с дебела пръчка. По-нататък мъже носеха големи каменни късове на раменете си. Надзиратели с готови за стрелба пушки ги заставяха да тичат по стръмни стъпала, изсечени в гранита, които водеха към ръба на канара.

Есесовците набутаха групата в тоалетната на казармата.

— Съвсем уместно, не мислите ли? — ухили се Шмит. — Чифутски лайна чистят мястото, където войниците от СС си оставят лайната.

 

 

— Моят талит, Леви… Накараха ме да търкам тоалетната с молитвения си шал.

Ребека сподавяше риданията си, докато войниците ги подкарваха към празна барака в лагера.

Ефрейтор Шауб угаси лампите. На Леви му се струваше, че този млад немец е от малко по-свестните в охраната на лагера, затова се изненада, когато Шауб доближи неговия нар.

— Ей, ти! Излез навън!

Претръпнал и физически, и емоционално, Леви безропотно се остави Шауб да го избута към вратата. Щом излязоха пред бараката, ефрейторът затвори вратата плътно.

— Нямаме много време, затова ме слушай внимателно — заговори немецът припряно и тихо, докато дърпаше Леви встрани от осветения кръг под единствената лампа над входа. — Съжалявам, че сте подложени на всичко това. Ще се опитаме да ви измъкнем по-скоро, но засега е прекалено опасно. Ще измислим обаче нещо за децата. Ако изпратят Ариел и Ребека в пералнята, не се опитвайте да ги задържите при себе си и им кажете да правят каквото се иска от тях.

— Как научихте имената им… Кой сте вие? — промърмори Леви, който не можеше да се справи с изумлението си.

— Няма значение. Достатъчно е да спомена Еврейската агенция в Истанбул.

Изведнъж вратата на казармата в отсрещния край на лагера се отвори и Леви се присви, когато Шауб го зашлеви през лицето.

— Чифутски боклук! Не може да излизаш, след като лампите са угасени! Връщай се вътре!