Фадия Факир
Казвам се Салма (9)

Дал^[1] и върбови дървета

 

Мъжът на Парвин беше помощник-мениджър в универсалния магазин, където тя работеше. Той бе едър, но в никакъв случай не беше дебел, имаше гъста руса коса, големи сини очи, масивна челюст и широка уста, на която устните почти не се забелязваха. Тя ми го представи с глас, изпълнен с гордост:

— Запознай се с Марк, моя годеник.

Не бях виждала Парвин от четири седмици и вече беше сгодена.

— Радвам се да се запознаем — казах аз и протегнах ръка.

Той повдигна ръкава на якето си и ми подаде метална кука вместо ръка от плът и кръв. Парвин вдигна вежди, насърчавайки ме да се ръкувам с куката. Хванах хладния метал в ръката си и се поклоних.

Той отиде до бара и поръча салата и плодов сок. Парвин ми намигна и попита:

— Не е ли сладък?

— Да, но е бял — казах аз.

— Е, и? — попита тя.

— И… и… — прошепнах аз.

— Имал е рак и се е наложило да ампутират ръката му. Сега се е изчистил — каза тя.

— Страхотно, добре, поздравления — казах аз.

— Той е добър мениджър, знае всичко за спортните принадлежности. Никога няма да се разори, защото англичаните обожават спорта — обясни ми тя.

Кимнах. Парвин не носеше много грим и лицето й грееше на обедното слънце. Марк се върна с табла, пълна с храна за трима ни.

— Парвин ми каза, че обичаш салата — каза той и седна. Погледна към Парвин и когато тя повдигна извитите си мигли и също го погледна, очите й бяха изпълнени с одобрение.

— Оу, не толкова бързо, мис! — каза той, когато тя започна да нагъва от салатата.

С пълна уста, тя отговори:

— Гладна съм.

Той ме попита с какво си изкарвам хляба и когато споменах Лордс Тейлърс, каза че може да намине към магазина ни, за да си поръча костюм за големия ден.

— С удоволствие ще те обслужим — казах аз и се усмихнах.

Когато приключихме с храненето, те и двамата останаха безмълвни и впериха очи в мен.

Пийнах малко вода и попитах:

— Какво? Паяк ли лази по главата ми?

— Не — каза той, — но искаме да те помолим нещо. Подпъхнах косата зад ушите си.

— Ще ни окажеш ли честта да бъдеш наша шаферка?

— Шаферка? За какво служи това? — попитах аз.

— Не, не да служи. Ще бъдеш свидетелка в моя чест, моя кума, нещо като втората по ранг на сватбата — каза тя.

— Не ти трябвам аз. Помоли някоя бяла, добре изглеждаща англичанка — отговорих й аз.

Парвин се изправи и ме прегърна.

— Не искам никоя друга освен теб, глупава бедуинка такава.

 

 

Не ходех често в университета, защото се чувствах така, сякаш всички останали знаеха всичко, а аз нищо; те бяха чели книги, които аз не разбирах, говореха език, който аз не говорех, и ме гледаха снизходително заради лошия ми английски. В мига, в който приближах към хълма край университета, сърцето ми започваше да тупа като чукчето на бедуински хаван. Чувствах се нищожно малка, застанала до огромната сграда с кулите и високите тавани. Цялата треперех, когато най-накрая намерих кабинета на определения ми като отговорник преподавател. С треперещи ръце показах на портиера това, което ми бяха дали като напътствия, той ме поведе през една просторна стая, пълна със скулптурни бюстове, плакати и разговарящи студенти, към тясното стълбище.

— По стълбите и после вляво — каза портиерът.

Докато намеря кабинета на д-р Робинсън, вече се бях притеснила: сърцето ми биеше учестено, раменете ме боляха и кафе се стичаше от раницата ми. Беше ми топло и се потях, но преди да избухна в сълзи, почуках на вратата.

— Влезте — чу се веднага отговорът на преподавателя ми.

— Сигурно джобният ми термос се е счупил — казах аз на оредяващата му коса.

Той вдигна поглед и видя кафето, капещо по килима. Изправи се и извади една хавлия от спортната си чанта, подаде ми я и каза:

— Използвай това!

Постелих кърпата на пода и внимателно оставих раницата си върху нея.

— Сега извади нещата си.

Не ми се искаше непознат да вижда личните ми вещи. Всичко, което носех в чантата си, беше евтино и износено и сигурно изглеждаше още по-зле, напоено с кафе. Започнах да изваждам: пуловера, ултракъсата пола, прозрачната блуза, чантичката с гримове, Мари Клер, папката, в която бях написала извинението си. Бях го написала, за да мога да го предам правилно: „Миналия уикенд започнах нова работа и бях изключително заета. Не можах да завърша есето си. Моля, приемете искрените ми извинения“. Гуен беше добавила „изключително“ и „искрени“, както и едно „х“ в края на „започнах“. След известно колебание извадих и малко бельо и накрая счупения джобен термос.

Той хвана рамката на очилата си и каза:

— Трябва ви нов термос.

— Да, трябва ми — казах аз.

Един плакат с гола жена, обърнала гръб на света, бе залепен на стената зад него. Главата й беше сведена към свитото й тяло и всичко, което се виждаше, беше добре очертаният й гръб.

— Добре — каза той, — нека да видя есето ви.

Погледнах към личните си вещи, струпани по пода, търсейки някакъв уклончив отговор. Казах го направо:

— Не съм го написала.

Ето, казах го.

— Защо? — попита той меко.

— Бях заета — казах аз.

— Свързано ли е със семейството или работата ви?

— Със семейството — излъгах аз, — дъщеря ми отива в университета. Ще учи медицина и трябва да й готвя и да се грижа за нея… и освен това работя вечер.

— Следващия понеделник искам есето на бюрото си — каза той.

— Да — отвърнах аз, докато събирах дрехите си и ги натъпквах обратно в мократа раница. — Да — казах и му подадох счупения джобен термос. — Да — казах още веднъж, докато вървях с гръб към изхода. — Да — казах пак и затворих вратата след себе си.

— Сали, почакай — извика той.

Не му отговорих. Името ми не беше Сали.

 

 

Една вечер, след като бяхме яли маядара — ризото с лук и леща — Нора погледна към решетките на прозореца и каза:

— Един ден Рами се разболя и го заведох в болницата. Беше в кома четири дни. Ходех в кебапчийницата и цяла нощ миех съдовете, а сутрин се втурвах към болницата. Никога не се моля, но в онази нощ отправих първата молитва в живота си. „Боже на Вселената, Боже на хората и джиновете, Боже на земята и на безкрайното небе, смили се над детето ми и го спаси. Моля ти се, Боже, ако го излекуваш, ще нося воала, ще се моля по пет пъти на ден, ще постя, ще давам закат^[2] на бедните и ще ида до Мека, за да ти се поклоня“. На сутринта състоянието на Рами се подобри, но аз загубих работата си. Оказа се, че Рами има диабет и му трябват две инсулинови инжекции на ден. Някой ми каза за „Къщата на парфюма“, така че отидох и вместо да започна да нося воала, както се бях заклела, започнах да се събличам. Знаеш защо съм тук, Салма, защото наруших всички обещания, които бях дала пред Аллах. Съпругът ми реши да вземе децата да живеят при него и втората му жена. И ето ме тук, в „Ялдъз палас“.

— Ялдъз палас?

— Така се казва дворецът на султана на брега на едно езеро в Турция — поясни тя.

— Затворът Ислах и Ялдъз си приличат, нали? — усмихнах се аз.

— Особено по матраците от щраусов пух и златната кана — отговори ми тя и се засмя.

Смехът й звучеше като нещо средно между сподавено хихикане и хлипане.

 

 

— Трябва да те науча на някои трикове за пред обществото — каза ми Алън, докато поставяше чашите в голямото чекмедже на миялната машина. — Така, когато приключа с теб, хората ще те бъркат с истинска принцеса.

— Сигурен ли си? — попитах аз точно по същия начин, както бях попитала и пастор Махони, милия квакерски свещеник.

След като изядох закуската си с вкус на трици, изпих изстиналото кафе, измих си зъбите, сресах се и си вързах косата. После на дебелата порта на главния вход на манастира се почука. Помислих си, че това трябва да е мис Ашер, и се опитах да изпъна смачканите чаршафи. Но влезе някакъв висок мъж със сиви очи, широка усмивка и светлокафява коса. Той каза на арабски:

— Al jaw bardun huna. „Климатът е студен по тези места“ — прозвуча изкуствено и класическо, като от учебника на госпожица Наила, затова се засмях. — Науа bina ya Salma. „Да вървим, Салма“ — каза той.

— Ма ’ak? — попитах аз на арабски.

— Да, na’amq ma’i, с мен — отговори той и отвори вратата.

Една бедуинска пастирка да се превърне в принцеса, преливаща от усмивки и лъчезарност, неотразима, с изправен гръб и плосък корем — няма начин!

— Като цяло си с добри маниери, но им трябва малко пооглаждане по краищата — каза Алън.

Усмихнах му се, докато си представях затвора Ислах, където лежах в мръсотиите, къпех се веднъж на две седмици и перях парцалите, които използвах всеки път по време на месечния си цикъл, в една кофа, пълна със сапунена вода, ядях с ръце и сънувах извор с прясна вода, като онзи, до който ме водеше майка ми, покачена на гърба на магарето, когато бях много малка. Изворът беше толкова чист, че по дъното му се виждаше всяко малко или по-голямо, гладко или нащърбено камъче. Водата извираше от едната страна на хълма, където нагъсто растяха лозя. Зрели дини, пропукани през средата, се носеха в леденостудената вода, подобно цветовете на червените олеандри, които растяха покрай потока по цялото му течение чак до воденицата в долината.

„Нашето племе е дало този поток като сватбен подарък към племето на младоженеца. За съжаление вече не е наш“ — казваше майка ми.

— Не знам как да разговарям с хората — казах аз на Алън, докато сърбах утайката на последното кафе, преди да затворим.

— Говориш добре — каза той, поглеждайки крадешком към изморените ми крака.

Не ми харесваше, когато Алън ми напомняше, че е мъж. Исках той да е просто приятел, без мераци и хвърлени крадешком погледи.

— Да, но днес се показах като глупачка, когато отидох да се срещна с преподавателя си от Свободния университет доктор Робинсън.

Алън прокара пръсти през намазаната си с вакса коса, притегна папийонката си и каза:

— Ти си студентка в Свободния университет?

В тона, с който го каза, имаше възхищение, объркване и укор.

— Да, първа година „Английска литература“ — казах аз по същия начин, по който и д-р Робинсън би го казал в неразтребения си офис.

— О! Тогава ще четеш Шекспир.

— Чета за сестра му, за жените и културния модул.

— О, боже! Значи Шекспир вече не е важен! — възкликна той.

Не знаех защо той да е или да не е толкова важен, затова си облякох пуловера, обух маратонките и казах:

— Тръгвам си!

— Лека нощ — пожела ми той и засмука пурата си.

 

 

Когато включих осветлението пред входната врата, от горния етаж се дочуха стенания.

— Лиз, ти ли си? — извиках аз, качих се бързо по стълбите и почуках на вратата на спалнята й.

Отвътре се чу слабо „Влез“.

Отворих вратата и я видях да лежи на леглото, зачервена, изпотена и дишаща тежко.

— Лиз, добре ли си?

— Трябва да е треска, ая^[3] — каза тя.

— Ходи ли на лекар? — попитах я аз.

Изглеждаше толкова отслабнала и бледа, свита под чаршафите.

— Не — каза тя.

Черно-бялата снимка на починалия й съпруг се усмихваше от нощното шкафче.

— Трябва ми малко портвайн — каза Лиз.

Върху мръсна сребърна табла стоеше почти празна бутилка и една чаша, цялата на петна. Налях й каквото беше останало от портвайна и й го подадох. Тя се поизправи и го изпи на един дъх.

— Ая, няма по-добра ая от теб — каза тя, гледайки към дантелените пердета, които се развяваха от вятъра.

— Да — казах аз и седнах на леглото.

— Знаеш ли, ая, ще ми се кракът ми никога да не беше стъпвал в Индия. Всички се грижеха за мен и ми прислужваха. Слуги ме носеха до училище, ти ме обличаше, Хита ни готвеше, господин Криворъки се грижеше за градината, Риза пазеше входа — очите й бяха взрени в някакво пространство, което само тя можеше да види.

Преглътна тежко и каза:

— Хита правеше най-хубавите чаат, дал и лучени бахис. Пълнеше цяла табла и ми ги носеше в градината, докато аз си играех с Рекс. „Ето къде си била, принцесо Упа“ — казваше той. — Лиз погледна към шкафа и каза: — Трябва да беше Хита джаан; трябва да беше баща ти Хита джаан.

Хазяйката ми обърна глава и погледна към отлепения от единия край плакат на „Уилям Морис“, прокара пръст по гърба на избелялата черно-бяла снимка на покойния си съпруг, а накрая обърна поглед към мен и каза:

— Ти какво правиш тук?

— Чух нещо и се качих, за да видя дали си добре.

— Излез! Къш-къш! Излизай! — извика тя и размаха ръка към вратата, сякаш се опитваше да изтръска някакъв боклук.

Миризмата на евтино вино, прах, предателство, мръсотия, сълзи, неспазени обещания, мръсни чаршафи и дезинфектант за изкуствени зъби ме преследваше през целия път до стаята ми.

 

 

Трябва да е било любов. Седях на върха на една копа житни снопи и нагъвах филията си с масло, когато Хамдан се появи сред облак прах и седна до мен. Той подръпна мустак и попита:

— Как е моята кобилка?

Нагласих забрадката си и казах:

— Добре.

— Искам да те видя — каза той и пооправи червено-бялата си карирана кърпа за глава.

Беше горещо и сухо, а вятърът носеше облаци прах. Песните на жътварите бяха замлъкнали, сезонът на жътвата и вършитбата беше преминал и купчини пшеница, ечемик и леща бяха разстлани на хармана на върха на хълма. Преглътнах тежко и казах:

— Бременна съм.

Напереността му изчезна на мига, гърбът му се преви под тежестта на новината и гласът му затрепери:

— Не може да си. Как?

— Не знам — казах аз и натъпках последния залък хляб в устата си.

Когато най-накрая ме погледна, Хамдан не бе вече същият. Кафявите му очи, вместо с желание, ме гледаха с гняв. Той прочисти гласа си и каза:

— Ти си виновна. Ти ме изкуши с пълните с копнеж звуци на тръстиковата си флейта и с полюшването на бедрата си — каза той и вдигна ръка, сякаш понечи да ме удари.

Отдръпнах се върху купчината житни класове и скрих главата си с две ръце.

— Никога дори и с пръст не съм те докосвал. Дори никога преди не съм те виждал, разбираш ли? — каза той, обви лицето си с кърпата за глава подобно на маска и си тръгна в облак прах.

Седях там и слушах лая на далечни кучета, мученето на раждащите крави, шумоленето на листата и шепота на вятъра.

 

 

Лиз обикновено не ме пускаше в стаята си, но онази сутрин почуках леко и влязох вътре, сякаш навлизах в забранена територия. Лиз спеше дълбоко, легнала в изящното си желязно легло. Сребърен поднос с кристални чаши за коктейл беше оставен върху старинния скрин с чекмеджетата. Успокоих се, когато видях, че бузите й почти са възвърнали нормалния си цвят. Погледнах избелялата снимка на съпруга й, загинал през войната, оставена на нощното шкафче. Кървавочервената копринена кутия все още беше отворена. Приближих се на пръсти, за да погледна, и видях връзката писма, вързани с гумен ластик, и дневника с корици от зелена коприна с образа на кралицата, отпечатан отпред. Отворих го и прочетох: Понеделник 5-и, 1931, Джанки ая ми купи гривни от един амбулантен търговец, които греят във всички цветове на дъгата, но мама няма да ми позволи да ги нося много — каза: „Прекалено са индийски“. Лиз обърна глава на една страна. Оставих дневника обратно в сатенената кутия и тихо излязох от стаята. Бързо слязох по студеното стълбище към кухнята, сложих чайника, седнах на една от табуретките и зачаках всичко да се стопли: дървените бюфети, приборите от неръждаема стомана, старинните глинени съдове, купчината стари списания „Дом и градина“, които лежаха на бамбуковата поставка, мръсният таван и прашните канчета, закачени на куки по края на дървените полици в кухнята.

 

 

Излязох от къщата и вдъхнах чистия утринен въздух. Въпреки че беше средата на лятото, все още валеше лекичко. Постоянният лек ръмеж отнемаше горещината и проникваше в почвата чак до корените на дърветата и растенията. През голямата витрина на магазина виждах Садиг, който разстилаше молитвеното си килимче на пода. Той застана на единия му край, сложи ръце зад ушите си и започна да се моли. Вратата на магазина беше затворена, затова прилепих ухо до пощенската кутия и се заслушах. „Аллах Акбар! Аллах е велик! Трудностите се съпътстват и от лесни неща!“ Садиг коленичи на пода, наведе се и опря чело на килимчето.

Баща ми се изправяше, слагаше ръце пред гърдите си и започваше да се моли. Бе вече ноември, а онази година не беше капнала и капка дъжд. Той подхвана „таслема“^[4], като обръщаше глава ту към лявото си рамо — където се вярваше, че седи ангелът, който записва греховете, — ту към дясното — където се покланяше на ангела, който отбелязва добрите дела.

След като свърши молитвата си, баща ми помаха с ръка. Приближих се към протегнатите му напукани ръце, той ме вдигна и ме сложи на скута си, като каза: „Добро утро, малко птиче мое“.

Садиг изведнъж отвори вратата и каза:

— Добро утро, мемсахиб! Искаш ли да те науча как и ти да се молиш на Аллах?

Помахах му за здрасти и бързо пресякох улицата.

Разхождайки се по зеления пешеходен мост, виждах облаците, обагрени в бакърено от светлината на сутрешното слънце, които се отразяваха в реката като огромни пламтящи топки. Виждах как реката се разделя на два ръкава, като по средата се оформяше малък остров. Това бе едно спокойно място, покрито със зелена трева и диви цветя, а по бреговете му растяха брези, кестени, дъбове и офики. Бели чайки се гмуркаха и изплуваха от водата, а тъмнозелените дървета проблясваха като море от скъпоценни камъни, сякаш дъждът не бе от вода, а от чист искрящ зехтин. „Прекалено много минало — бе казал английският лекар — и недостатъчно бъдеще“. Хванах се за перилата на моста и погледнах нагоре тъкмо навреме, за да видя тъмната фигура, скрита сред дърветата, ранена, с поругана чест, с очи, излъчващи омраза. Краищата на червено-бялата му кърпа за глава бяха втъкнати в черната роба, за да я закрепят на главата му, пушката му бе прицелена в мен, готова за стрелба. Поех дълбоко дъх, сложих чантата си на земята между краката си, хванах се здраво за железните перила и открих гърдите си, готова да бъда погубена. Той свали пушката и я окачи на рамото си, измъкна единия край на кърпата за глава, за да покаже, че вече няма враждебни намерения, и тръгна към кълбата от пламъци. Когато най-накрая затворих очи, по крайчеца им се беше насъбрала фина ивичка сол. Напълних дробовете си със свежия утринен въздух, който се носеше откъм зелените хълмове, вдигнах чантата си и продължих пътя си към работа.

 

 

По време на обедната почивка отидох до обществената библиотека, за да потърся книги или статии за сестрата на Шекспир. Подобно на д-р Робинсън, моя преподавател в Свободния университет, и аз започнах да „осмислям“ защо всъщност библиотеките са плашещи: а) защото системата за класификация и вземане на книги е прекалено сложна за мен и б) защото гледката на толкова много книги ми припомняше моето собствено невежество и изостаналост. Щом влязох в библиотеката, се почувствах ужасно виновна, че съм си губила времето, за да чета списания. В „Космополитън“ имаше една статия за жените и пристрастяването към шоколада, който съдържал вещества, подобни на тези, които се отделят, когато се влюбваш, но нямаше и една дума за жените като мен, пристрастени към лъскави списания. Всеки път си казвах: „Какво толкова!“, отивах до вестникарската будка и си купувах дъвки, шоколад и лъскаво списание. Ядях и четях, дъвчех и четях, като накрая оставаха само купчина сребристи хартийки и смачканото по краищата списание с полуразпадащи се страници и отворена мостра парфюм, изцедена до капка.

Едно младо момиче с големи очи и изкуствена усмивка ме видя, че се колебая, и се приближи:

— Мога ли да ви помогна?

Щеше ми се да се престоря, че всичко ми е ясно, и да й кажа едно надуто „Благодаря“, но си спомних за преподавателя си и за разлятото кафе и казах:

— Да.

— Нека да ви обясня системата на класифициране — каза тя внимателно.

Когато осъзнах, че се отправяме към компютър, бях готова да се затичам обратно към изхода. Мястото ми беше непознато и болката от това, че е необходимо да науча още едно ново нещо, ме подкоси. Спомних си скъпоструващото посещение при зъболекаря, за което нямах здравна осигуровка, и дългото пилене с машинката, която сякаш дълбаеше в сърцето ми.

Тя посочи примигващия светлосин монитор и каза:

— Тук виждате изписано „предмет“, „автор“ и „заглавие“. Просто изпишете първата буква и натиснете „Ентер“. Какво търсите?

— „Сестрата на Шекспир“ — отговорих аз.

— Аха! — каза момичето. — Това трябва да е статията на Вирджиния Улф.

Усмихнах се разбиращо. През целия си емигрантски живот никога не бях чувала за нея.

— Бих ви посъветвала да потърсите в раздела за теория на феминизма.

Седнах на стола, изправих гръб и докоснах клавиатурата. Натиснах „предмет“, „Ентер“ и с показалеца си написах „теория феминизъм“.

Библиотекарката ме наблюдаваше:

— Изписали сте „феминизъм“ погрешно, добавете едно „и“ — каза тя.

Поправих го, натиснах „Ентер“ и на екрана внезапно се появи дълъг списък от заглавия на книги и статии. Бях загубена в пустинята без пътеводител до себе си.

— Какво да направя сега? — попитах аз.

— Изберете една книга като начало, например Теория на феминистката литература от Мери Игълтън.

— Тази ли? — попитах аз и натиснах върху заглавието.

— Препишете всички данни и ме последвайте, моля!

Заведе ме в голяма зала, пълна с огромни рафтове, претъпкани с книги. Напомняше ми за библиотеката на пастор Махони, където отпразнувахме освобождаването ми от ареста на имиграционните власти и където пиехме чай и обсъждахме времето. „Книгите, Салма, са единствената ни утеха. Как можем да забравим и да простим без книгите“ — казваше ми пастор Махони.

— Ето я — каза момичето.

— Много, много ви благодаря — отвърнах аз на усмихнатата библиотекарка, прегърнах първите си книги, взети от библиотека, и забързано се върнах на работа.

 

 

В деня, в който реших да си тръгна, в Бранскомб валеше силен дъжд. Беше изминала почти година, откакто се бях нанесла в къщата на пастор Махони. „Гостът не бива да притеснява домакина си за повече от три дни“. Английският ми се беше подобрил, отчасти, защото ми харесваше езикът, и отчасти заради привързаността ми към моя домакин квакер. Свикнах да се къпя, да нося чисти дрехи, да връзвам косата си и търпеливо да очаквам вечерните уроци в стаята за четене. Разглеждах лицето на пастор Махони и се чудех защо никога не се е оженил. Трябва да бе в началото на четиридесетте, златистата светлина от огъня проблясваше по пламналото му лице, по очите му с благия поглед, играеше в одобрителното му кимване и по дългите му тънки пръсти. Английската граматика на Кеймбридж беше отворена на условното наклонение. Майка ми често ми беше казвала, че ако започнеш нещо с „ако“, то несъмнено ще последва и „искам“. Казах му:

— Пасторе, тази вечер не съм в настроение за учене.

— Добре ли си? — загрижи се той.

— Може ли видиш, уморена аз съм тази вечер?

— Да, виждам колко си изморена тази вечер — поправи ме той.

— Нищо, но ние война. Война по радио. Не мога да заспя.

— Съюзниците са се възпротивили на войната и искат мир — отговори ми той.

Прочистих гласа си и казах:

— Ако можех да ви помогна, бих. Ако можех да остана в тази къща, бих. Трябва да си тръгна. Престоят ми е изчерпал гостоприемството ви.

— Не си ли щастлива тук? — попита ме той.

— Да, вие сте толкова мил. Като… баща сте ми — казах аз, внимателно подбирайки думите си, за да не обидя този по-благ и от меда човек.

Той извърна поглед и попита:

— Ще можеш ли да се справиш сама?

— Вие казал, че Екстър най-добър южен град да си намеря работа. Ще опитам! — казах аз.

— Има опасност да не успееш.

— Да, но може и да успея.

— Ако се провалиш, поне трябва да се постараеш да не паднеш твърде зле — усмихна се той и излезе от стаята.

* * *

Вечерта бе спокойна и тиха, ако изключим трополенето на Лиз из всекидневната. Оправих леглото си, забърсах разклатената маса, избутах я близо до прозореца и подложих парче картон под единия й крак, за да я закрепя. Сложих лампата за четене отгоре и я включих. Гуен ми беше подарила пълната колекция от творбите на Йейтс за рождения ден.

О, дете, ти тук ела!

Край реката в пустошта.

С чудна фея за ръка

полети ти към земята,

де печал е непозната.

Поетът сигурно е бил като прилепите — нощна птица, учен, който обожава тъмното и тишината. По онова време са използвали фенери. Отворих феминистката книга толкова нежно, сякаш беше направена от стъкло, и погледнах съдържанието: Вирджиния Улф. Започнах да чета за това какво е да имаш собствена стая и достатъчно пари, за да ти стигат да се издържаш. Майка ми нямаше никаква собственост, брат й беше взел и нейния дял от фермата, а когато мъжът на Шахла умря, я изхвърлиха от къщата и тя дойде да живее с нас. Всичко, което аз имах, бе една дъщеря, която плачеше ли, плачеше за мен. Умът ми се понесе из пустите планини, където само тук-таме се срещаха прашни храсталаци, където растяха тъмни ириси и маслинови дървета, към един свят, пълен с мъка и печал… насилих се да се върна към думите на белия лист. По средата на книгата намерих препратка към „Сестрата на Шекспир“. Езикът на статията ми бе прекалено сложен и се наложи да започна да търся думите в речника: „бягство“, „съществен“, „присмех“, „нездрав“. Не знаех, че „поколение“, което срещнах, докато разгръщах страниците, всъщност означава деца.

Докато се опитвах да подредя парченцата на пъзела, внезапно отдолу се чу силно изплющяване. Сигурно беше Лиз. Слязох бързо по стълбите и я намерих седнала във всекидневната, държеше камшик за езда. Три празни бутилки от вино шумно се търкаляха по пода. Беше облякла брича за езда и ботушите, около врата си беше вързала червен шал, а сивата й коса бе прибрана на конска опашка. С празен поглед тя гледаше през мен към прозореца. Звукът, който бях чула, идваше от камшика, който плющеше по бутилките и по килима на пода.

— Лиз, какво си мислиш, че правиш? Дай ми камшика! — казах аз и се приближих към нея, за да взема камшика от ръцете й, но бях прекалено бавна и тя успя да ме шибне по ръката.

Хванах кожената дръжка с едната ръка, а опашките с другата и се опитах да го изтръгна. Дърпах наляво-надясно, дърпах, докато Лиз най-накрая го пусна и падна на земята. Ръката ми започна обилно да кърви, изтичах в банята, превързах се и поръчах такси. Докато чаках колата на площадката пред входната врата, дочух истеричния смях на Лиз, тя сякаш говореше за някоя от индийските си прислужници: „На робите не трябва да се позволява да дишат английския въздух“.

 

 

— Доста зле изглежда — каза шофьорът на таксито, подавайки ми стар вестник, с който да застеля задната седалка. Докато стигна до спешното отделение, кръвта бе напоила превръзката и започваше да капе навън. Посрещнаха ме неонови светлини и няколко сестри с уморени погледи. Докато разглеждаше извития разрез на ръката ми, сестрата каза:

— Това е дълбока рана с жлеб. Трябва да докладваме на полицията.

— Не — казах аз, — няма нужда. Правех салата и ножът ми се изплъзна.

— В такъв случай е било по-скоро неуспешен опит за самоубийство.

— Не, беше злополука. Ако беше самоубийство, нямаше да съм тук.

Тя прибра късата си коса зад ушите, погледна часовника, който висеше на гърдите й, и се усмихна. Сигурно вече беше свикнала хората да я лъжат.

Попълни някакъв формуляр и ме помоли да изчакам в тесен коридор със седалки. Стените бяха боядисани в лимоненозелено, а столовете и мокетът бяха сиви. Огледах се наоколо и видях, че състоянието ми всъщност не е чак толкова спешно. До мен седеше млад мъж, чието дясно око бе закрито с голямо парче памук, а лицето на друг бе цялото ожулено и кървеше.

— Раната е чиста — каза младият уморен доктор. — Как, за бога, успяхте да си причините това?

— Ами, режех моркови…

— Вижте, трябва да сигнализираме за това в полицията.

— Не, моля ви — уговарях го аз, — просто ножът ми се изплъзна, а беше доста остър.

Виждах как двете емоции се борят в очите му — чувството му за отговорност, което изискваше той да докладва за инцидента на полицията, и преумората му, която го възпираше да се занимава по-нататък с моя случай. В крайна сметка изтощението му надделя.

Когато развърза превръзката, лекарят каза, че трябва да ме зашие. Раната продължаваше от лакътя ми чак до китката и се виеше като змия. Оставих се на действието на местната упойка и се понесох далеч от тази западнала болница, далеч от Екстър, чак към Саутхемптън, взех кораб до Ливан, а после с кола стигнах до Хима, където зад ограда от бодлива тел ме чакаха баща ми с тъмното сбръчкано лице, майка ми със светнали търпеливи очи и Лайла с къдрава черна коса и бяла рокля. Прегърнахме се и се целунахме, а след това аз обелих един от портокалите, които бяха донесли, и го натъпках в устата си. Портокалов сок и солени сълзи се стичаха по лицето ми и, смесили се, капеха по земята като горчиво-сладко-солена течност. Майка ми прокара напуканите си пръсти през косата ми, а баща ми се прокашля и попита: „Как си дъще?“, после ме прегърна и изпълни сетивата ми с аромат на мускус, плодородна почва и мляно кафе с кардамонови шушулки.

Докторът се изненада, когато видя, че очите ми се изпълват със сълзи:

— Със сигурност не боли чак толкова — каза той. Избърсах очите си с лявата ръка и издухах носа си. За секунда маската на професионализма се смъкна от лицето на лекаря, но той бързо я върна на мястото й и попита: — Имате ли някакви роднини тук?

— Да — излъгах, — родителите ми и дъщеря ми.

— Трябва да дойдете пак вдругиден, за да проверим шевовете и да сменим превръзката. Това са антибиотици: три таблетки на ден и… и се успокойте.

Когато най-накрая успях да си извикам такси, слънцето почти бе изгряло и оранжевите електрически лампи гаснеха една по една, оставяйки улиците осветени със сивкавата светлина на утрото. „Осемнадесет шева, но не се притеснявайте — няма да остане белег“. Шофьорът пиеше кафе, докато шофираше бързо из празните улици. Извадих портфейла си с лявата ръка и му платих. „Благодаря ви, госпожице“ — каза той и си тръгна. В Хима „госпожици“ наричаха девствените момичета, „госпожи“ бяха омъжените жени и вдовиците, но нямаше име за тези, които бяха правили секс, без да са встъпили в брак, защото тях просто ги застрелваха.

Гуен сигурно спеше и не ми се искаше да я притеснявам, затова отворих вратата на Къщичката на лебеда и на пръсти влязох във всекидневната. Лиз лежеше по очи на пода. Нямаше да мога да я заведа до леглото, затова само обърнах главата й на една страна, проверих дали диша и я завих с одеяло. Как да им позволя да докладват за инцидента на полицията, да обвинят тази стара пияна жена? Защо да й създавам проблеми? Защо да си създавам проблеми и самата аз — Салма — не Сал или Сали, чужденката, която не трябва да се противопоставя на местните? Качих се по стълбите, без да се облягам на парапета; заключих се в спалнята си и се хвърлих на леглото; изключих нощната лампа и се замислих за сестрата на Шекспир; сякаш нагласях огледалото за обратно виждане и се впусках да изследвам тази нова земя; спях между студените чаршафи, без да знам къде да поставя ръката си, как да я наглася, така че да не усещам пулсиращата болка; така затворих очи и се унесох.

 

 

След като приключих нощната смяна в хотела, тръгнах по главната улица и сякаш с ченгел ме дърпаха към микробуса-кебапчийница, паркиран край кулата. Седнах на пейката, поех дълбоко аромата на фалафелните кръгчета, цвъртящи в горещото олио, и се заслушах в северноафриканския арабски.

— Hadi? Belhaq miziana, но тази е грозна като баба ти, vriament, haraq w makhabel — каза старецът.

— ’Кво? — отговори му по-младият — Ма nifhamsh. Не разбирам арабски.

— Казах, че Ясин няма документи, няма и акъл — каза по-възрастният.

— Значи не струва и пукнат грош — отговори по-младият.

— Да, пусни пукната пара в някой уличен телефон, обади се на имиграционните и го довърши — додаде старецът.

Те пуснаха нова порция фалафели в тигана. Ароматът на топчетата смлян нахут с чесън и магданоз, потопени във врящото олио, отново достигна до носа ми.

 

 

Хайрия паркира колата край неравния тротоар, изключи двигателя и слезе. От това, което ми беше казала, предположих, че сме в някое от селата покрай главния път в Ливан. Тя се приближи до малката бакалница, където няколко дървени щайги с плодове и зеленчуци лежаха подредени върху наклонена поставка. Сграбчих дръжката, свалих прозореца на колата и показах главата си навън, душех ли, душех въздуха, вдишвах аромата на свободата. Усетих топлия и деликатен въздух, изпълнен с миризма на пържена храна, да гали страните ми подобно на най-скъпа индийска коприна. Заслужавах смърт, но не само че бях още жива — аз бях свободна.

Тя се отправи към големия казан, поставен върху медната керосинова печка, и каза нещо на човека с бялата шапка, който бе зает да разбърква съдържанието на съда с една голяма лъжица. Той улови няколко хрупкави кафяви кръгчета и ги пъхна в свития на фуния арабски хляб. С дясната си ръка притисна хляба към масата, смачка кафявите кръгчета, сипа лъжица бял сос вътре, добави малко маруля и няколко резена домат, обви всичко в лист прозрачна бяла хартия и внимателно го сложи в кафява торбичка. Хайрия му даде пари, взе кафявия плик и се върна при мен.

— Ето ти сандвич с фалафел! — каза тя и ми подаде едната опаковка.

Скъсах малко от тънката хартия и опитах фалафел за пръв път. Хрупкавите кръгчета се натрошиха в устата ми и оставиха вкус на чесън, кимион и стрит кориандър.

— Какво е това? — попитах аз.

— Направено е от нахут, семена от фава, магданоз и лук и малко сос „Тахини“ — отговори тя и отхапа от своя хляб.

Вкусът и ароматът на фалафелите и подправките в храната изпълниха колата и широкия прашен път.

Кожата на тила ми настръхна, сякаш студен вятър бе духнал във врата ми — погледнах назад към миража над прашното шосе и видях баба Шахла в черната си бедуинска роба — пресичаше пътя в облак прах и носеше кожен мях, пълен с мляко. Поех си дъх и разтърсих глава.

— Mkhabil gultilak — каза старецът в микробуса-кебапчийница, паркиран от едната страна на главната улица.

— ’Кво? — попита по-младият мъж.

— Горе, в главата му, няма никой — каза възрастният.

— Никой не иска купува фалафел, само чипс, чипс — рече, подсмърчайки, трети мъж, който сигурно беше Ясин.

— Те са англичани, какво очакваш — каза младият.

— Погледни младите, господине — отвърна старецът.

— Спри да ме сочиш, по дяволите. Аз съм алжирец! — каза по-младият мъж.

— Ти? Алжирец? А козата ми е блондинка — отговори Ясин.

И тримата се разсмяха.

— Да, не мога да говоря арабски, но съм алжирец — отвърна по-младият мъж.

Ароматът на стрит кимион, черен пипер и кориандър изпълваше главната улица. Седях на пейката в тъмното, така че да не ме виждат, но чувах звука от полицейските сирени, чувах как някакъв човек си хвърля боклука в коша, а група младежи пеят: „Англия, Англия, велика, велика Англия!“. Някъде жена изкрещя: „Махни се от мене, пияницо!“.

Помирисах въздуха за последно, обещах си повече никога да не идвам тук и тръгнах към къщи.

* * *

Звъненето на телефонния апарат в коридора ме събуди и изтичах по стълбите, за да вдигна слушалката, преди Лиз да е чула. Макс крещеше: „Къде си, по дяволите? От универсалния магазин си искат обратно всички панталони“.

Изгубих ума и дума — как, по дяволите, щях да довърша петдесет чифта панталони за един ден? Не беше толкова лесна работа. Когато най-накрая успях да се поокопитя, казах:

— Стана злополука. Порязах си лявата ръка и сега имам шевове. Дай ми само днес. Ще дойда на работа в понеделник.

— Имаш предвид два дни отпуск. — Макс включи и съботата, която за мен обикновено беше почивен ден.

— Нека да са два дни тогава — отговорих аз.

Той ме изненада, като каза:

— Надявам се, че скоро ще си по-добре. Без семейство и така нататък…

— Благодаря ти, Макс. Ще се видим в понеделник — казах аз и затворих слушалката.

 

 

Отпаднала от гаденето и повръщането, започнах да виждам малки светещи точки всеки път, щом се изправех по-рязко от бившето армейско легло. В общежитието, където липсваше каквото и да е гостоприемство, изключваха отоплението след девет часа сутринта, така че оставах в студената стая и търсех отговори, търсех опора, нещо, за което да се хвана, търсех упование. Разрових раницата на Парвин за найлоновата торба с касетите. Избрах си една, на която с розово мастило беше написано: „Когато гълъбите плачат“. Включих касетофона, пъхнах касетката и натиснах копчето. Държах химикалка, готова да си запиша текста. Безупречен висок глас пееше за дворове, за цъфтящи теменуги и за плачещи гълъби. Това — последвано от пасаж с писукане, което звучеше сякаш някой си поема въздух с ридание. Проверих в речника думите, които не разбирах, и четох и препрочитах текста, докато го запомня. Пренавих касетката и отново си пуснах песента, изправих се и използвайки облегалката на стола като опора, започнах леко да танцувам в такт с музиката, пристъпвайки напред-назад, както бях виждала да правят по телевизията. Започнах да подскачам и да се приземявам на върха на пръстите си, после се отпусках, докато петите ми докосваха студения килим на пода. С лед това отскачах все по-високо и по-високо, докато косата ми не се разлетя от раменете ми. В този момент влезе Парвин и ме завари така.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?!

— Защо си крещим? — попитах я аз.

— Аз не крещя — отговори ми тя.

— Може би си същата като майка ми — запях аз.

Тя остави куфарчето си на масата, изрита обувките си и седна на края на леглото, наведе глава и скри лице в ръцете си.

Спрях да пея и да танцувам и седнах до нея.

— Аз изморена. Аз болна. Търся цъфтящи цветя казах аз.

Тя хвана и двете ми ръце и каза:

— Само ако не беше отслабнала толкова.

— Изречение с условно наклонение, ясно. Изразява желание — издекламирах аз като ученичка.

* * *

Когато се обърнах, осъзнах, че Лиз стои точно зад мен.

— Добро утро — поздрави ме тя с усмивка.

— Добро утро — отвърнах й аз и понечих да се втурна обратно към стаята си.

— Какво е станало с ръката ти? — попита ме тя.

Погледнах разрошената й коса, подпухналите й очи, ръката й, притисната към челото, острия й нос и отговорих: „Нищо“. Тя стоеше на площадката на стълбището и изглеждаше уморена, просто съсипана.

— Какво й е на ръката ти, Сал? — запита отново тя.

— Нищо, малък инцидент — отговорих й. Тя, естествено, не помнеше какво се беше случило предишната нощ.

— Тази работа, на която ходиш вечер, явно е опасна — каза тя.

Знаех какво си мисли — че съм долнопробна емигрантска курва, която си подбира клиентите долу на кея и е насилвана от сводника си. Всичко това беше изписано на смръщеното й лице.

— Сега трябва да вървя — казах аз.

— Сегаа тря’ва да вървя — повтори тя акцента ми и се засмя.

Не прозвуча като мен, звучеше като предаване по телевизията за слуги и господари, имаше някакъв северняшки акцент. Като се замисля, даже ми прозвуча като д-р Джон Робинсън. Изтичах нагоре по стълбите и затръшнах вратата на спалнята си.

С три почивни дни трябваше да мога да довърша есето си „Сестрата на Шекспир“. Започнах да пиша: Защо ми бе възложено да пиша за сестрата на Шекспир, а не за самия Шекспир, въпреки че толкова много е казано и написано за него? Сигурно е имал приятели и жени, които да му помагат, но никой не говори за жените. Спомних си историите за Абу-Заид ал-Хилали, героя, чиито приключения се помнеха наизуст от млади и стари. Никой никъде не споменаваше жена му, дъщеря му или майка му. Прекарах цялата сутрин в писане на седемте страници, които изискваше преподавателят ми, като използвах за примери някои от приказките, които ми бяха разказвали като малка. Посръбвайки изстинало кафе и зяпайки от време на време навън през прозореца към безоблачно ясната утрин, аз успях да довърша есето. Заключението се основаваше върху моя собствен опит като чужденец в тяхната страна. Те, както и аз между впрочем, мислеха, че не живея тук, но аз живеех — точно като жените, които в приказките винаги ги пренебрегваха. Като сравних есето си с книгата, моето звучеше като клюкарската колонка в „Неделен спорт“. Това беше положението! Не можех да пиша като тях — ако можех, нямаше по цял ден да шия подгъви.

За кратко бях задрямала, докато към обяд не ме събуди силното чукане на Лиз по вратата, сигурно беше изтрезняла. Тя си отвори — държеше дървена табла, покрита с бяла бродирана покривка, на която носеше купичка супа, филии черен хляб и чаша чай. Застана над главата ми с ангелски доброжелателна усмивка. Благодарих й и се нахвърлих на храната. Признателност. Аромат на лавандула изпълни стаята, сигурно бе взела душ.

— Ще ходиш ли някъде?

— Да, трябва да поизляза. Ще отида на доктор. Начинът, по който го каза, целеше да ме остави с впечатлението, че ще иде да се види с личния си лекар на Харли Стрийт, където ходеха звездите, но аз знаех, че и тя като мен е регистрирана в местната поликлиника.

Скъпа Нора,

Поздрави от Екстър. Не се чувствам много добре. Хазяйката ми, която е алкохоличка, ме взе за понито, което е имала някога, и ме удари с камшика си за езда. Раната се вие по ръката ми като змия. Като нямам никой, който да ми носи супа, освен ако не броим хазяйката, чувствам, че се самосъжалявам. Иска ми се ти да беше тук и да погалеше с ръка главата ми. Искат ми се толкова много неща. Лайла си е взела изпитите с шестици и скоро ще отиде в университет. Ще си идва вкъщи за събота и неделя и ще караме до Дартмут, за да прекарваме деня, плувайки в морето. Виждам, че се усмихваш. Да, научих се да плувам в градския басейн, където се чака ред с дни, плащат се тринадесет паунда и след това получаваш урок по плуване. Инструкторката е около петдесетте, но изглежда толкова млада — тя каза, че плуването запазва кожата стегната. Ето защо толкова бързо остаряваме в Хима, защото нямаме вода за пиене, да не говорим за плуване.

Нора, надявам се, че ти, Рами и Рима сте добре. Как е диабетът на Рами? Следя някои нови методи за лечението му тук. Правят опити с панкреаса на прасета, но ти може да не искаш свински клетки да се имплантират в тялото на детето ти мюсюлманче.

Никога не знаеш — съдбата може и да ни събере отново!

Навлажних с език плика без адрес и го залепих.

 

 

Ако се огледате внимателно, можете да откриете стотици писма, изхвърлени в кошовете за боклук или носени насам-натам от вятъра, изхвръкнали от пощенските кутии и разнасяни из улиците и парковете на тази страна, с изтрито и зацапано мастило. Пожълтели страници, хартийки, празни найлонови торбички и сухи листа се разпръсват и събират отново, докато намерят някой удобен ъгъл, в който да изгният. Старинните бели гръцки къщи блестят край лазурното море, изпълнено с пенестите гриви на бели вълни. Щях да спестявам и да замина за Гърция — най-близката точка, до която можех да стигна, без да ме застрелят. Застанала на някоя висока скала, щях да изпращам хиляди поздрави отвъд Средиземно море.

 

 

Гледах някакво токшоу, в което разискваха темата за мъжете, които излизат с по-млади жени. „Крадли на съпрузи“ — извика някаква жена от публиката. Говорете за сестринството, помислих си аз. Нора ми беше разказвала за женените мъже, на които е предлагала услугите си.

— За тази държава ли говориш, сигурно се шегуваш? — не можех да повярвам аз.

Тя се смееше с онзи смях, за който клиентите й бяха готови да платят толкова много, и ме потупваше по бузата:

— Пиленце, толкова си наивна — казваше ми тя.

След това надзирателката идваше и казваше на Нора:

— Остави момичето. Неприличното ти кикотене ме изнервя, да ми прости Аллах! Това не е публичен дом.

— О, да, как така винаги ни наричаш кучки? — Търпението на Наима се беше изчерпало. — Между другото, правих свирка на мъжа ти — каза Нора.

Наима я зашлеви.

Нора се сви на земята и започна да реве — сълзи от болка и обида.

Наима затръшна вратата и процеди:

— Измет! Ето какво сте всичките!

Госпожа Ламаа, която и бездруго беше убедена, че е измет, се изправи навреме, за да чуе последното, казано от Наима. Тя запуши ушите си с длани и започна да плаче.

 

 

Гуен дойде да ме види в неделя. Обадих й се по телефона да й кажа, че не съм я изоставила, но не се чувствам много добре. Тя дойде, въпреки че не харесваше Лиз, и ми донесе един роман, купен втора употреба, който отдавна търсех. Тя седна на края на леглото ми и попита, сочейки превързаната ми ръка:

— Кой ти причини това?

Махнах й да се приближи и прошепнах:

— Лиз беше пияна и ме удари с камшика за езда.

Гуен приглади крайчетата на късо подстриганата си сива коса зад ушите и въздъхна:

— Колко ужасно! Тази жена се е побъркала.

— Излъгах доктора, казах му, че съм се порязала, докато съм режела салата — казах аз.

— Той повярва ли ти?

— Не, но беше прекалено уморен и претрупан с работа, за да се занимава.

— Трябва да се изнесеш.

— Не мога.

— Съжалявам, Салма — каза ми тя и силно ме прегърна.

Това бе близостта, която чаках от много време, и се разплаках.

— Сега пък какво ти стана? — попита ме Гуен с наставнически тон.

— Нищо, просто ми се иска да съм при семейството си — казах аз като малко дете.

— Но, скъпа, знаеш, че не можеш да си със семейството си, ако все още имаш такова… — Гуен на мига съжали, че го е казала.

Подръпнах яката на нощницата си и казах:

— Няма значение… вече.

— Да, няма значение — отговори ми тя и погали с ръка покривката на леглото.

— Виж какво съм ти донесла — любимото ти сирене „Фета“ — каза тя и извади от платнената си чанта бучка бяло сирене, увито в найлон.

Аромат на мента и саламура изпълни стаята ми.

— Къде успя да го откриеш? Доста трудно се намира.

— Един магазин за деликатеси в града ми го достави специално — отговори ми тя.

Погледнах спретнатата посивяла коса на Гуен, изчервените й бузи, очилата с позлатени рамки и блузата с V-образна яка и се усмихнах.

— Така е по-добре — каза тя.