Фадия Факир
Казвам се Салма (11)

Лимони и маймуни

Ароматът на борово масло за баня навяваше обещания за симпатичен богат мъж, застанал в градината под прозореца ми. Под влияние на изпаренията от концентрирания билков екстракт, забравих, че нямам прозорец, който да гледа към градина. Протегнах тялото си под топлите водни струи и се отпуснах. От цялото това стоене наведена, за да шия, гладя и да зареждам съдомиялната машина, вратът и раменете ми се бяха схванали. Скоро щях да навърша тридесет и две, щях да съм сгърбена, с посивели коси и чужда. Скоро щях да се моля на Садиг да ме вземе за жена и с радост щях да пращам по двеста паунда на месец на съпругата му в Пакистан. Едно лице, сякаш направено от разтопен восък, ме погледна от индийското огледало. Стегнах презрамките на сутиена си, сложих си черната дантелена блуза, която бях купила от благотворителния базар и след това преправих, и една дълга бродирана черна пола, която някога беше на Парвин. Един ден в общежитието тя просто полудя и нахвърля целия си гардероб по пода.

— Вече не мога да ги понасям. Вземи това и това. Всичките ги вземи! Така и не съм обувала черните обувки на нисък ток, които стоят увити в мека хартия, пъхнати сред зимните пуловери. Купих ги като прищявка и осъзнах, че в тази страна само възрастните жени носят удобни обувки.

Копнеех за износените бабини плоски обувки от зелена гума. „Стъпвам в потоците, в локвите и по сухата земя и са качествени. Баща ти е така добър да ми купува по два чифта в годината, когато ходи в столицата — всеки по за динар“ — казваше тя.

Излизайки от къщата, обула обувките с високи остри токчета, дочух Лиз да шепне по телефона: „Има повече пари. Купува пресен пълнозърнест хляб и чай «Ърл Грей», Сали сигурно се чука за пари“.

 

 

Седнах на една от пейките пред ресторант „Уотър Фронт“, където сервираха пицата под капак, и изпих диетичната си кола. Новопостроените апартаменти с изглед към реката изглеждаха все още празни. В тях нямаше никой, никой не можеше да си ги позволи. Подобно на захарни къщички с покриви от бисквити, те изглеждаха светли и лъскави, но много лесно можеха да бъдат смачкани и разрушени. Брегът на реката бе пълен с хора — млади италианци, които учеха английски, испански девойки, дошли на туризъм, студенти американци, местните скинари, които водеха големи черни кучета и които бяха облечени в нарязани черни якета и фланелки с британското знаме. Гледах как туристическият ферибот пренася хора през реката от единия до другия й бряг, а светлините му се носят по водата и чезнат от време на време.

Внезапно фините косъмчета на врата ми се изправиха. Познавах този полъх. Тя беше някъде там, плачеше и търсеше място къде да закрепи краката си. Познавах този полъх. Изведнъж по мен пробягнаха тръпки, наведох се напред, все едно вървях през вятър, и обхванах възбудените зърна на гърдите си с ръце. Мускулите, свързващи ребрата ми между гърдите, се изопнаха, и пак се свиха, сякаш потъвах. Давех се. Тъмната и коса беше залепнала по скалпа, мекото й коремче се беше издуло, а крачката й бяха слаби и тънички. Госпожа Ламаа я шляпна по дупето, тя си пое въздух й изплака. Преброих пръстчетата на всяка ръка: едно, две, три, четири, пет. Преброих и пръстчетата на крачетата: едно, две, три, четири, пет. Меките й пръстчета се обвиха около показалеца ми, подобно на нежна лоза, която току-що се разлиства. Секунди преди меките й устенца да докоснат гръдта ми, дойде Наима и ми я грабна. Уви я в едно одеяло и бързо излезе. Тя беше гладна, а гърдите ми преливаха от мляко. Започнах да вия на прозореца с решетките. Останалите затворнички ме възпираха да не се блъскам в стената. Когато се свестих, Нора и госпожа Ламаа ме държаха. „Така е за добро, любов. За добро е“.

Краката ми бяха целите в засъхнала кръв, а коремът ми лепнеше от мляко и сълзи.

 

 

Дори охранителите в „Дансърс“ бяха на средна възраст. Платих четири паунда и влязох. Погледнах отражението си в дългото огледало на входа — косата ми беше щръкнала, лицето ми лъщеше от пот, а полата ми бе омачкана. Отметнах косата си назад и влязох в полупразния клуб. Почувствах, че събрах погледите върху себе си — рентгенови очи, които можеха да видят всичко, включително срамното ми минало. Бързо отидох на бара, поръчах две диетични коли, за да си спестя разкарването, и отидох да седна на една от масите в ъгъла. Бях на нещо като подиум, обкръжена от дървен парапет, така че се чувствах сякаш съм седнала на някое булевардно кафене и наблюдавам минувачите. Огледалните дискотечни топки отразяваха червени и зелени светлини и ги разпиляваха по целия празен дансинг. Имаше само две блондинки на средна възраст, облечени в тесни бели поли, които танцуваха около дамските си чанти. Бяха хванали лактите си с една ръка, а със свободната описваха въртеливи движения във въздуха и точно в мига, в който вече щяха да полетят, бързо подмятане на десния крак във въздуха ги връщаше отново на пода. Разпознавах на мига затъващите жени като мен.

Представих си как съм застанала там, в средата на стария дансинг, и поклащам бедра в ритъма на самотен барабан.

— Откъде си? — попита ме млад мъж с английска тениска и черни панталони, излъскани от прекалено много гладене.

Приличаше на футболен запалянко, затова му отговорих:

— Не говоря английския.

Той ме погледна с големите си сини очи и каза:

— Хайде де, говориш английски.

— Не, не говоря.

— Откъде си? Барселона? Бил съм в Барселона. Италианка, нали?

Не му отговорих.

— Знам защо не отговаряш — защото си от Аржентина — каза той и си тръгна.

Ако му бях казала, че съм арабка, сигурно щеше да бяга още по-бързо — бедуинка от село, наречено Хима, чиято кръв беше пролята от племето й за всеки скитник, който пожелаеше да я изпие. Изправих гръбнак, глътнах корема си и затворих уста. Подобно на ключов свидетел на престъпление на мафията, аз промених името, адреса, миналото си и дори смених държавата, за да изтрия следите си.

 

 

Гуен каза, че е много важно да можеш да проследиш родословното си дърво назад през поколенията. Корените му те държат здраво на земята, всеки трябва да приема и да се гордее с това, което е. Когато я попитах за нейния баща, тя се опита да сглоби историята на семейството си.

— Някога баща ми се преместил в Мертър Тъдфил и учил за заместник-директор в мините. Отказал се от тази си идея и знам, че за известен период се преместил в Увърхемптън. По онова време бил гребец, играел ръгби и между другото се записал в армията. През 1912-а отишъл да работи близо до Йоханесбург в Южна Африка, където бе заместник-главен инженер на първите железодобивни и стоманени предприятия в района. Сега са собственост на „Квернер“.

От една муселинова кърпичка Гуен извади сиво парче метал, потърка го леко и каза:

— Това тук е една малка част от първия стоманен блок — около три инча дълга и с дебелина около осмина от инча. На едната страна на парчето е изписано ОСК, Обединена стоманена корпорация, мисля, Блок номер 1, а от другата му страна е датата, на която е отлято — 1/9/13. Това е парче от оригиналния първи блок лята стомана, който бе разрязан веднага след отливането. Всички големци бяха там и гледаха — каза тя и си наля още чай във фината порцеланова чаша с филигранно изрисувани английски рози от едната страна. Това бе специален ден. — Гуен споделяше безграничната любов към баща си с мен.

 

 

В „Дансърс“ един тъмнокос мъж на средна възраст и с бирено коремче седеше в ъгъла, пиеше бавно питието си и ме наблюдаваше. Жените се опитваха да го заговарят, но той внимателно ги отпращаше. Приближи се към мен: „Искате ли да танцуваме?“. Не трябваше да се отказва на подобно предложение, дошло от прилично изглеждащ мъж със здрави удобни обувки и чиста бяла риза, вероятно учител в общообразователно училище.

Поколебах се и накрая отговорих:

— Изморена съм, съжалявам.

Чайките тази сутрин приличаха на пухкави бели облаци, които се носеха над зелената равнина, някои отлитаха от ятото, а други стояха близо до своето племе, трети бързо се гмуркаха във водите, а четвърти просто стояха накацали по дърветата и наблюдаваха танците във въздуха, сякаш те самите нямаха същите бели пера и криле.

Миризма на бира и никотин изпълни вече претъпкания клуб.

— Дай ми целувка, кучко — изкрещя някакъв мъж.

— Начукай го на майка си — отговори му тя.

Мъжът на дансинга, който цяла вечер задяваше жените и те го отрязваха, беше разкопчал панталоните си и се дупеше на танцуващите със своите долни гащи с цветовете на английското знаме.

Тъкмо приключвах второто си питие, когато красив, добре облечен тъмнокос мъж се изправи точно пред мен и ми намигна, за да отида с него. Представих си как се любя с този италианец водопроводчик на кожената седалка на жълтата му спортна кола. А когато всичко свършеше, той щеше да се среше, да закопчае ципа на панталоните си и копчетата на ризата си и да каже: „Трябва да бягам. Жена ми ще ме убие!“. Искаше ми се да го последвам, да се държа човешки, да се предам, но Салма и Сали отказаха да се помръднат от мястото си, да тичат подир него и да го търсят. Аз бях затворничка, емигрантка, боклук, а свалка за една нощ с водопроводчик бе повече, отколкото заслужавах. Ако бях на тяхно място, не бих допуснала себе си в техните чисти и приятно ухаещи домове. Сеех зараза и всичко, до което се докоснех, се превръщаше в черен катран. Гадеше ми се от гледката как мъж и жена, които до преди миг бяха напълно непознати, сега се целуваха с език. Сигурно беше от цялата тази кола, която изпих на почти празен стомах. Ако някой беше дошъл при мен като във викторианските драми, за да ме попита: „Желаете ли да излезем за малко на свеж въздух?“, аз бих отговорила с „Да“. Изсмуках кубчетата лед, обвих се в черния шал на майка ми и излязох от облака дим. Въздухът в ранната утрин навън бе студен, но силната миризма на бира бавно бе погълната от аромата на пържена храна.

 

 

Седях на пейката, вдишвах аромата на фалафелите, пържещи се в цвъртящото олио, и слушах разговор на арабски. На заден фон се чуваха някакви стари френски песни.

— Ясин, защо ми се случи това? — попита старецът.

— Късмет, човече, съдба — отговори младият.

— Защо трябваше да бъде моят син, я раби? — попита отново възрастният.

— Аллах подлага на изпитания истински вярващите — отвърна му Ясин.

— Амин — каза старецът.

— А и той е още млад и може да го надрасне — каза отново Ясин.

— Във войната за освобождение на Алжир аз се присъединих към Съпротивата. Изритахме французите от страната. Загубихме милиони хора, а сега европейските копелета поискаха сина ми. Щом вече не е арабин, вече не е човек.

Мъжът хвърли нова порция фалафели в тигана. Ароматът на смачкан нахут, чесън и магданоз, оваляни на топка и пуснати в горещото олио, отново долетя до носа ми.

— Виновна е майка му — англичанка. Тя му връзваше косата с панделки и му обличаше момичешки „дрехи“ — каза старецът.

— Тя само го е разглезила. Арабските майки са още по-зле — отговори Ясин.

— Той не ми е син и не искам повече да го виждам — заключи старецът.

— Той ти е единствен син. Не мисли така!

Наострих уши и подсмръкнах.

— Ще се разведа с онази кучка, ще го направя — каза старият.

— Спокойно, приятелю, спокойно — каза Ясин.

— Я какви големи мустаци си засукал, Мохамед! — извика някакъв английски младеж от отсрещната страна на улицата.

— Не ги слушай! Мустакът ти отива — каза Ясин.

— Чупката, английски надувки! Махай се, педераст такъв! Махайте се, тиквени глави! — изкрещя старецът.

— Кръвното ти, Хаджи, я ’айшак — каза Ясин.

Миризмата на стрит кимион, черен пипер и кориандър изпълни натоварената главна улица. Пияни млади мъже и жени се прибираха по домовете си с олюляващи се походки под светлината на ранната утрин. В далечината се чуваше гугукане на гълъби и вой на сирени. Изпълних дробовете си с аромата на дома, пристегнах майчиния шал около врата си, станах и се слях с тълпата, която слизаше по хълма.

 

 

— Не съм те виждала от векове, никаква не се обаждаш — каза Парвин.

Със своите лешникови очи, дълга черна права коса, право отрязания бретон и тъмната лъскава кожа, Парвин приличаше на модел, облечена в своите бледоморави шалвари и туника и белите маратонки. Прегърнахме се и се целунахме по бузите, както правехме обикновено.

— Изглеждаш прекрасно — казах засрамено аз.

— И ти самата не изглеждаш зле — каза тя, вгледана в лицето ми за „признаци на параноя“, както тя ги наричаше. Усмихна се, когато не откри такива.

Настояваше да ме черпи обяд:

— Сигурна ли си, че не искаш десерт?

— Ще взема лимонов кейк — казах аз с благодарност.

Тя плати и двата обяда и занесохме таблите на горния етаж, където седнахме сред огромните пластмасови растения.

Парвин ме погледна.

— Ти си ми шаферка и затова искам да бъдеш там по-рано и да ми помогнеш да се облека — каза тя, дъвчейки бързо салатата си.

— По кое време? — попитах я аз.

— Ако можеш да дойдеш към десет сутринта, ще е страхотно. Не се обличай. Донеси си всичко и ще се облечем заедно. А, между другото, шаферките се обличат в каквото и да е, стига да е лилаво.

Бавно и внимателно ядях лимоновия кейк.

— Парвин, щастлива ли си?

— Да.

Ароматът на свежа лимонена кора ми напомняше за лимоновите плантации в полите на нашето село. През пролетта, когато дърветата цъфнат и заприличат на накипрени булки, вятърът довяваше силен аромат, който се впива право в сърцето.

— Ами семейството ти?

Никога повече не видях Парвин да плаче след онази нощ в общежитието. Сълзите й не бяха за пред хората, както казваше самата тя.

— Какво за тях?

— Ще дойдат ли на сватбата?

— Те не знаят къде съм — каза тя и си бодна с вилицата от салатата с моркови.

— Ами ако разберат за Марк и сватбата?

— Тогава ще е прекалено късно.

Ако не познавах Парвин, щях да си кажа, че е напълно спокойна, но тя сведе мигли, за да скрие очите си, и наведе глава, така че бретонът й покри почти цялото й лице, и се заигра със салфетката, като я сгъваше и разгъваше.

— Нали си казала на Марк за семейството ти?

— Да, а той ще каже на своето, че нашите са в Пакистан и не могат да дойдат на сватбата.

— Защо не се опиташ да се разбереш с тях?

— Мисля си за това всеки ден. Те няма да го одобрят. Въпреки че той се съгласи да приеме исляма, за да се успокоя, все още е бял англичанин.

— Може и да го одобрят, ако е мюсюлманин — казах аз.

— Веднъж християнин — завинаги християнин — каза тя, сгъвайки отново салфетката си.

— Добрите пакистански мъже не се катерят по дърветата — казах аз.

— Имаш предвид „не растат“ — поправи ме тя.

И двете се засмяхме.

Докато хапвах последното парченце от лимоновия кейк, се замислих, че всъщност истинските маймуни сме аз и Парвин, добри сме в катеренето по дърветата без чужда помощ и после слизаме от тях просто ей така. Протегнах ръка над масата, покрита с бяла покривка, и хванах елегантната ръка на приятелката си.

— Не се притеснявай! Сватбата ще бъде чудесна.

 

 

След работа бързо отидох у Гуен, която сигурно беше в кухнята, когато позвъних на вратата й. Чувах я как с мъка идва към входа. Отвори ми и бледото й лице се засмя.

— Здравей, Гуен, изглеждаш бледа — казах аз и я целунах по двете бузи.

— Тези крака ще ме уморят. Трябва да поотслабна — каза тя и прокара ръка по късо подстриганата си посивяла коса.

Прегърнах я и казах, че й трябват повече упражнения.

— Какво ще кажеш да се поразходим сега?

Все още беше рано и слънцето леко се подаваше иззад облаците. Тя облече якето си, сложи си шал на цветя и се пребори с връзването на обувките. Не й предложих помощ — щеше да се обиди. Тръгнахме надолу по пътя.

— Когато имаш артрит, течността, която смазва ставите, се износва и костите започват да се трият една в друга — каза тя. Болката беше изписана на лицето й, но тя продължи да върви. — Но ако спра да се движа, ще остана инвалид.

Хванах ръката й и се опитах да я окуража да се опре на мен. Тя я измъкна и продължи да се подпира на бастуна си. Челото й се беше изпотило, докато стигнем до първата пейка край реката. Гуен въздъхна с облекчение, че най-накрая ще седнем.

— Я кажи, какъв е проблемът? — попита ме направо тя.

— Парвин ме помоли да й бъда шаферка, но нямам лилава рокля. Между другото, не е поканила семейството си.

— Е, и?

— Трябваше да помоли някоя от приятелките си в универсалния магазин. Те щяха да знаят какво да правят.

Гуен чертаеше линии с бастуна си по тревата. Погледна ме с отслабващите си очи и каза със заповеден тон:

— Време е да се стегнеш. А) Нейното семейство не е твое и от нея си зависи дали да ги покани или не; Б) Поканила е теб и никоя друга, за да й бъдеш шаферка, и В) Имам стара лилавоморава рокля, която съм обличала само веднъж преди четиридесет години на сватбата на сестра ми. Не е по последна мода, но можеш да си я преправиш както ти харесва — каза тя и се загледа в реката.

— Наистина ли? Страхотно, страхотно! — казах аз.

Лебедите танцуваха валс в реката, сякаш на този свят нямаше никаква несправедливост. Погледнах изпотеното лице на Гуен, късата й сива коса, пълното й тяло и подпухналите крака, изпънати на тревата, и намразих сина й Майкъл за това, че не идва да я вижда. Шахла щеше да каже: „Даваш месо на този, който няма зъби, и подаряваш обици на някой, чиито уши не са пробити“. Изправих се, извадих бамбуковата флейта и изсвирих мелодията, която бях свирила толкова много пъти, докато седях на брега на реката и се наслаждавах на залеза. Опитах се да пресъздам грациозните движения на лебедите, да предам откъслечните крясъци на чайките и звука на течащата вода. Стоях пред Гуен, сякаш на представление, изправена пред самата Нейно Величество кралица Елизабет. Когато получавах гражданството си, ставайки британски гражданин, трябваше да се закълна във вярност на кралицата и нейните потомци. Гуен беше моята кралица, затова, когато свърших, поклонът ми беше за нея.

Тя изпляска с ръце и се засмя.

— Знаеш как се свири на това нещо! Никога не си ми казвала — каза тя.

— Сега вече знаеш — усмихнах й се аз.

— Да, сега вече знам — засмя се и тя.

 

 

Макс забеляза угрижената ми физиономия и попита:

— Какво не е наред пък сега?

— Парвин ще се жени и иска да й бъда шаферка.

Той ме удостои с един поглед, който изразяваше: „Ще ми се и ти да се омъжиш скоро“, и каза:

— Това е хубаво.

— Те са елегантно семейство, а аз не знам какво да правя — казах аз.

Той изплю няколко топлийки, попипа с пръсти влажния перчем на главата си, за да се увери, че е на мястото си, и каза:

— Каквото и да правиш, не я замеряй с обувки. Племенницата ми била поканена на сватбата на своя приятелка от университета. Сещаш се, били „тра-ла-ла“ — хора, коне и състезания с лодки. И гламавата негодница, като видяла цялото онова безплатно пиене, започнала да се налива. Първо шери и шампанско, после бира, вино, портвайн и уиски, докато не изтряскала цялата вечеря от пет ястия върху шифонената рокля на майката на булката — разкиска се Макс. — Чакай, нататък е още по-зле, тъпачката била отишла на сватбата само за да си намери богат съпруг! — смееше се той.

Това, което той не знаеше, бе, че никога не бях близвала алкохол. Бях проклета мюсюлманка. Но какво щеше да стане, ако толкова се притесня, че повърна на пода?

— Ако са от надутите, говори с тях за времето, казвай „мадам“ на майка му и всичко ще бъде наред. Между другото, не се тревожа много за теб, защото много малко от тях ще бъдат трезви. Ако си спомняш как е минала една сватба, значи е било много зле — каза Макс.

* * *

Роклята на Гуен — преправена, дадена на химическо чистене и увита в найлон, шумолеше при всеки полъх. Увесих закачалката на вратата на стария гардероб, да не се мачка и да мога да я гледам преди лягане. Беше бледоморава на цвят, без презрамки и обгръщаше фигурата, имаше бюстие във формата на сърце и широк жоржетен топ в лилаво с дълги ръкави и висока яка. Голяма магнолия, направена от бледоморавия сатен и лилавия шифон, бе закрепена от едната страна на яката. Скъсих сатенената пола до под коляното, свих я малко на гърба и оставих широкия топ както си беше. Бе просто прекрасна. Отворих куфара, който стоеше върху гардероба, и за пръв път от месеци извадих бялата рокличка на Лайла. Бях прекарала часове, правейки тази бебешка дрешка, часове да си представям как би изглеждала водна лилия в светла нощ — една истинска Лайла. Опитах се да придам на рокличката формата на лилия — искаше ми се животът на тази, която я носи, да бъде по-бял и по-щастлив от моя. Зигзагообразният подгъв, якичката с форма на цвете, малките розоподобни джобчета, миниатюрните буфан ръкавчета — всичко носеше пожелание за добро. Повдигнах найлоновото покривало на роклята на Гуен, смъкнах ръкавите на топа от закачалката, окачих на тяхно място рокличката на Лайла и отново закачих отгоре бледоморавата рокля и лилавия топ. Прекарах металната кука на закачалката през дупката на найлона и така закачих двете рокли на края на гардероба. Финият бледоморав сатен и няколкото перли, пришити за якичката на нейната рокличка, заедно проблясваха в тъмнината.

* * *

Лиз бе прикована на легло. Коремът й бе подут, ръцете — посинели и натъртени, а и изглеждаше бледа като старите тапети. Стоплих малко супа от консерва, нарязах хляб, поставих внимателно всичко на голяма табла и й го занесох в спалнята. Почуках на вратата и тя каза:

— Влез, дойке.

Оставих внимателно таблата на нощното й шкафче и забелязах, че черно-бялата сватбена снимка с изящната сребърна рамка не се вижда никъде.

Тя все още носеше същото изпоцапано бяло памучно бельо. Изправих я и сложих възглавниците зад гърба й. Сребърната кутийка с отвратителния крем беше под възглавницата й. Тя погледна нагоре към мен и се усмихна. Жълтото от маслото, което изстъргах от лицето й, се бе просмукало в бялото на очите й. Поставих таблата в скута й и пригладих мръсната завивка. С треперещи пръсти тя хвана лъжицата и се опита да гребне малко супа. След няколко опита се предаде и остави лъжицата, затова седнах на леглото до нея и започнах да я храня като дете. Тя преглъщаше трудно, погледна нагоре и попита:

— Хита прави ли кокосови ладии, дойке?

— Да, Лиз — отговорих й аз.

Тя изяде половината супа и изтощена се пъхна обратно под завивката. Погалих с ръка посивялата й права коса и казах:

— Искаш ли да се свържа с някого? Да се обадя ли на племенницата ти?

— Къде е Чарлс? — попита тя. — Все още ли е в провинцията?

— Да, госпожо — отговорих й аз.

* * *

— Тичай, тичай, също — изкрещя Садиг от другия край на улицата, — къде отиваш? На борсата? Цената на акциите ти пада?

— Добро утро и на тебе, Садиг — извиках му аз в отговор.

— Или сигурно отиваш при приятеля си англичанин?

— Нямам приятел англичанин, аз съм мюсюлманка — отвърнах аз.

— Всички черни имат приятели англичани. Мюсюлмани сте само за да се наречете такива — каза той.

— Има мюсюлмани и мюсюлмани — казах аз.

— Има само един ислям — бе неговият отговор.

Пресякох улицата и отидох при него на тротоара пред магазина.

— Какво искаш да направя, за да ти докажа, че съм мюсюлманка? Да се моля по пет пъти на ден пред прага ти? — попитах аз.

— Това би било добре, също — каза той и се разкиска.

— Харесвам новата ти прическа, прилича на петльов гребен — подразних го аз.

Той помръдна брадата си наляво-надясно и каза:

— Не се прави на умница, също. Задето веднъж си пресякла на тротоара пред университета, няма да те направят професор — каза той и посочи към хълма.

— Как са жената и децата? — попитах го аз.

— Добре, както може да се предположи. Не е хубаво, дето сме разделени — каза той.

Хванах дясната му ръка и след малко я пуснах.

Той притисна с показалци ъгълчетата на очите си, усмихна се и каза:

— Боли ме стомахът. Ям прекалено много хамбургери и харесвам лютото.

— Фалафелите не са много добри за здравето ти — казах аз и се усмихнах.

— Може да опитам — каза той, намигна ми, поклати глава и прокара пръсти през намазаната си с гел коса, като развали внимателно направения да стърчи нагоре бретон.