Фадия Факир
Казвам се Салма (14)

Тъмен ирис

Нощта беше тъмна и безлунна и аз не можех да заспя. Всеки път щом затворех очи, чувах далечно хриптене, което се усилваше, идвайки сякаш от дъното на кладенец. Тичах в тъмното, минавайки по пътеките надолу по хълма от Дълбокия кладенец чак до фермата. Там се спрях задъхана, подуших въздуха, вслушах се в шумоленето на листата, огледах се за движение. От другия край на стопанството идваха ритмични писъци, последвах вонята на развалена майчина кърма и гниещи крайници. Тази миризма ме доведе до нея. Лайла се полюшваше гола под смокинята, ръцете и краката й бяха стегнати в неприлична поза и вързани за дънера на дървото, вратът й беше изкривен, лицето разрязано, а срамните й части бяха загнили. Черен облак от мухи жужеше яростно около нея. Беше цялата подпухнала. Събудих се обляна в пот, безпомощна като уловена нощна пеперуда.

 

 

— Ще те убият — каза Парвин.

Хванах лицето й с двете си ръце и казах:

— Трябва да отида. Да я потърся. Тя ме вика. Нуждае се от помощта ми.

— Аз не съм говорила със семейството си, откакто си тръгнах. Те не ме знаят къде се скитам. Да не мислиш, че сърцето ми е направено от камък? И на мене ми липсват, яяр — каза тя и издиша нагоре към правия си бретон, подразни се.

— Тя ми е дъщеря, Парвин — казах аз и отметнах косата си от лицето.

— Това е лудост. Какво ти става? Откакто роди, напълно се побърка. Не ядеш. През цялото време ревеш.

Приличаш на скитница. Пак ли започнаха да ти се привиждат мъже с пушки?

— Депресирана съм. Почти всяка нощ сънувам Лайла. Сигурно й се е случило нещо. Майчиното сърце знае! — казах аз.

— Не знам какво да кажа — рече Гуен. — Ако Салма го чувства така, значи трябва да отиде. В такъв случай се опасявам, че не можем да я спрем.

— Няма да те пусна, Салма. Ами синът ни? Ами аз? — задави се Джон.

— Можем да съобщим на полицията. Интерпол може да се свърже с приятелката ти, може да я потърси — каза Марк.

— Вече съм британска гражданка и властите ще ме защитят — казах аз.

— О, да! Виж само цвета на кожата си. Ти си втора класа гражданка. Няма да те защитят — каза Парвин.

— Сега никой няма да ме познае. Особено ако си отрежа косата и я боядисам.

— Ще те разпознаят, ще те надушат. Толкова много азиатски момичета са били убити, щом са се върнали — каза Парвин.

— Тя не спира да плаче. Хлипането й отеква в главата ми — казах аз.

Парвин се изправи с мъка и ме хвана здраво.

— Моля те, моля те не отивай! — уговаряше ме тя.

— Не виждаш ли? — изкрещях аз — Аз нямам имена. Не знам дори фамилиите на Нора и госпожа Ламаа. Трябва да отида. Дъщеря ми е в опасност.

— Ами синът ти? — попита Гуен.

— Синовете получават по-добро отношение. Те могат да се защитават. Дъщерите са безпомощни — казах аз.

— Грешиш. Той се нуждае от теб — каза тя.

— Той си има баща. Той ще се грижи за него, ако нещо се случи с мен.

Джон скри мокрото си лице и излезе от кухнята, гушнал Имран на гърдите си, както моят баща ме прегръщаше някога.

 

 

Отново сънувах същия сън, но този път приглушените викове на Лайла се усилваха. Сърцето ми знаеше, че трябва да отида и да я намеря, преди да е твърде късно. Извадих китайската кутия от червен сатен, която Парвин ми бе подарила за рождения ден, отворих я и започнах да разчиствам съдържанието: обратен билет до Бранскомб, вече пожълтял по ъглите, писмото на майка ми, кичурче от косата на Лайла, перлените гребенчета за коса от Нора, гилзата червило „Мари Квант“ от госпожа Ламаа и сребърната огърлица с тюркоазите на Франсоаз. Извадих кичура коса от кожената кесийка, направена специално за него и за майчиното писмо, и внезапно електричество сякаш удари пръстите на дясната ми ръка и пробягна нагоре чак до рамото и шията ми. Фините косъмчета по врата ми се изправиха и потрепнаха. Поставих всичко обратно в кутията, затворих капака, затегнах закопчалката, направена от усукани копринени конци.

 

 

Започнах да пиша писмо наум: До заинтересованите: казвам се Салма Ибрахим ел-Муса, бях в затвора Ислах. През първата година там родих момиченце, което веднага ми беше отнето и занесено в дом за незаконородени деца. Чудя се дали не можете да ми помогнете да я намеря. Пощенският ми адрес е… Мислено скъсах писмото. Как можех да разкрия истинските си самоличност и адрес? Рискувах да ме проследят и убият. Как можех да пренебрегна плача на Лайла, виковете й, постоянните й молби? Стоях в кухнята и се обръщах насам-натам, гледах и напред, и назад. Чаят, който си сварих в четири сутринта, бе хладък и безвкусен, плочките на пода вледеняваха босите ми крака. Хълмовете, покрити със зелена трева, билки и храсти, внезапно изчезнаха — пук! — и на тяхно място се появиха кафеникави планини, покрити със сребристо-зелени маслинови горички, сливи, бадеми, смокини и лозя. Кое беше по-добре — да живея с половин бял дроб, бъбрек, черен дроб, сърце или да се върна в старата си родина и да рискувам да ме убият? Ако синът ми, който кротко спеше в креватчето си в спалнята, започнеше да плаче, тичах горе, без да се замислям, и го гушвах плътно до врата си, докато се почувства в безопасност и спре да плаче. Нещата в старата ми родина сигурно се бяха променили с времето, хората се променят, бях се променила и аз. Можеше да не ме убият, дори и да ме разпознаят. Отрязах си косата, изправих я и я боядисах руса, купих си и яркочервено червило. Ако облека къса блуза без ръкави, къса пола и нося слънчеви очила, никога няма да си помислят, че съм принадлежала към тяхното племе, щяха да видят само една безсрамна чужденка, чието тяло и прелести се предлагат свободно. Защо да се дават на семейството й двадесет камили, когато можеш да я имаш безплатно? Когато най-накрая вдигнах поглед, хълмовете на Хима бяха покрити с тъмни ириси, които се полюшваха в унисон с вятъра и шепнеха нейното име. Тих глас звучеше в главата ми: „Мамо? Мамо?“, после и той внезапно изчезна. Зарових лицето си в ръце и силно притиснах челото си точно над веждите и очите. Доколко е ценно зрението ми? Доколко е ценна дъщеря ми? Не трябва да ходя, не бива да ходя, няма да тръгна.

 

 

Пътят с такси от летището до моето село ми отне около два часа. С боядисана къса коса, сламена шапка, слънчеви очила и къси ръкави: Хавая — „чужденка“ — предположи бедуинът таксиметров шофьор с кърпа на бели и червени квадратчета, пристегната на главата с черен шнур. Той смотолеви под нос неодобрението си. Мислеше си, че съм дошла в страната им, за да изуча местния начин на живот и да им дам малко пари, за да ги насърча да продължат да живеят в мизерията си и да спят наедно с камилите и овцете.

— Цигара? — попита той и ми подаде незапалена цигара, като остави колата да се носи сама надолу по тесния стръмен път.

— Не, благодаря ви — казах аз.

Той си запали, свали стъклото, за да освободи чашата с чай, която беше закрепил между тавана на колата и стъклото на прозореца, отпи голяма глътка и запуши. Шофираше наляво-надясно, без да разлее и капка — лепкавата течност се въртеше в чашата като малка буря в чаена чашка.

— Пушенето лошо — казах аз, като посочих цигарата му.

— Жена лоша. Пушенето хубаво — каза той, наклони кърпата на главата си на една страна и повдигна вежди.

Напомняше ми за тайния знак, който ми правеше Хамдан, на който отговарях, като се втурвах към лозето и свалях шалварите.

Загледана в почти оголелите кафеникави планини с маслиновите горички, с неумолимо печащото слънце и лазурното синьо небе, аз си представях усещането от загрубелите ръце на майка ми, които галят лицето ми. Помирисах мускусния аромат на баща ми и се сгуших на гърдите му.

Когато видях двете килерчета, които някога бяха нашата къща, помолих шофьора да спре и му подадох четиридесет динара.

Той се изплю на земята и каза: Аджнабейе ва бакилех — „Чуждоземна и подла“.

Жена в черно седеше на издигнатата платформа пред две лошо изградени нови стаи. Помахах й, тя не ми махна в отговор.

 

 

На синчето ми, моето сърце, му никнеха зъби. Течаха му лиги, беше раздразнителен и непрекъснато пъхаше разни неща в устата си. Отново започна да плаче, затова го отнесох в гостната, която служеше за моя спалня, когато Елизабет беше жива. Сложих го на леглото, избърсах лицето му с влажна кърпа и нежно прокарах пръст по раздразнените му венци. Той започна да го дъвче и отново заплака. Гушнах го по-плътно и запях:

Заспивай, хабиби, заспивай,

Нека очите на враговете ти нивга не заспят!

Моля те, гълъбите никога не плачат.

Имран иска да заспи.

Най-накрая той затвори очи и въздъхна. Покрих го с одеяло, извадих чифт ножици и отрязах един кичур от лъскавата му мека коса и го скрих в джоба си. Подуших вратлето му, изпълвайки сърцето си с бебешкия му аромат, помилвах нежната му главица и задържах дланта си над сърцето му. Какво щеше да стане, ако го оставех за две седмици? Джон беше добър баща, през цялото време му шепнеше стихове на английски и нежни думи на арабски.

Погледнах през прозореца към тъмните силуети на дърветата, израснали покрай нивите на хълма. Всички се полюшваха насам-натам от вятъра. Докато затварях прозореца, в стаята нахлу малка вихрушка. Показах главата си навън и погледнах към очертанията на хълмовете, към проблясващата река и към стоманената железопътна линия. Звукът от шумоленето на листата внезапно се превърна в изплющяване на камшик.

Той беше там. Камата му бе затъкната от едната страна, патрондашът кръстосваше гърдите му, беше обут в износени кожени сандали, а нозете му бяха покрити с прахоляк и с дълги жълти нокти, нащърбени и наслоени с мръсотия. Пушката висеше на дясното му рамо.

Ослушвай се за галопиращи коне, за съскането на камите, измъквани от ножниците, за бухането на сови в тъмнината, за пляскането на крилете на прилепите, за леки стъпки. Ослушвай се за звук от плющене на роба на вятъра, за свистенето на острия му кинжал, който разсича въздуха. Подуши потта на убиеца. Вслушай се как ръката му сграбчва Лайла за врата и я дръпва обратно под ножа му, който се впива през плът и троши кости, за да стигне до сърцето й. Вслушай се как топлата кръв на дъщеря ти бълбука навън и капе по сухия пясък. Слушай как тялото й се гърчи на земята. Вой, писък, раздиране на черна роба. Ритмично блъскане на гърдите им едни в други. Последен дъх.

— Убий мен вместо нея! — изкрещях аз на сянката на Махмуд, застанала край железопътната линия.

 

 

Всичко ми изглеждаше по-малко — кладенецът в двора, плевните, конят, завързан под смокинята, кучето, седлото на баща ми, гърнетата и тиганите, дори сливата и ябълковите дървета.

— Хаджийке, добре ли си? — попитах жената, седнала на издигнатата платформа и скрила лице в черната си шамия.

Главата й бе покрита с черен воал, завързан с черна връв — знак на траур. Зеленикави изпъкнали вени личаха по съсухрените й и набръчкани ръце.

— Кой е? — изправи тя покритата си глава по посока на гласа ми.

Това беше майка ми, хаджи Амина, чието писмо ме бе запазило жива през всичките тези години, бузите й бяха набраздени от фините тунелчета на бръчките, жълтеникав секрет сълзеше от слепнатите й клепачи. Изглеждаше така, сякаш се усмихва — червените бръчки в ъгълчетата на бледите й устни се извиваха нагоре.

— Посетител в къщата ти — казах аз на арабски, притиснала силно сърцето си.

— Я хала би ил-даиф — „Бъди добре дошла, гостенке“ — каза тя и се подпря на металната рамка на вратата. — Ще ти сваря малко чай — додаде тя и тръгна, опипвайки с пръсти мръсната стена. Застана в средата на стаята като изгубена, без да знае накъде да тръгне. — Къде ли е проклетият термос? — стоеше пред нея, но тя не можеше да го види.

Хванах ръката й и я помолих да седне. Тя се дръпна, сякаш я допрях с нажежено желязо, което щеше да я изгори.

— Коя си ти? — попита ме тя.

— Шахла ме изпраща — отвърнах.

— Тя е мъртва — каза тя и седна на неравния циментов под, избърса очите си с ъгълчето на кърпата си за глава и добави, сякаш се обръщаше към цялото племе:

— Всичките ни гости са добре дошли.

Сложих седем лъжици захар в медния чайник и една пълна лъжица чай, а след това оставих водата да заври. Внимателно й подадох една тънкостенна чаша. Когато отпи от чая, тя заплака.

— Сами ли сме — попита ме тя.

— Да, майко — отговорих аз.

 

 

Взех си довиждане с тях, докато спяха. Чантата с опакования ми багаж бе скрита в гардероба сред зимните ми дрехи, а британският паспорт и билетът бяха в дамската ми чанта, очаквайки точния момент за тръгване. Имран спеше в дървеното креватче до радиатора под прозореца. Смучеше устничките си и тихо проплакваше, очите му потрепваха под затворените клепачи. Помирисах главичката му, завих го хубаво, като подпъхнах одеялото с кученцето Снупи, което гонеше звездите, целунах мъничката му ръчичка и се изправих. Джон спеше в своята половина. Прокарах пръсти през оредяващата му коса, целунах върха на главата му, целунах чаровната бенка на гърба му, целунах косматите му крака и когато той въздъхна и се обърна на другата страна с лице към Имран, аз на пръсти излязох от стаята.

* * *

Магазинът на Садиг вече бе отворен и той тъкмо изпълняваше утринната си молитва. Направи поклона и погледна нагоре. Когато ме видя, излезе навън и каза:

— Приличаш на призрак. Тръгнала ли си нанякъде, също?

— Да, Садиг. Има нещо, което трябва да направя — казах аз.

— Отиваш на мисия?

— Връщам се у дома — отвърнах аз.

— Внимавай. Не само ти си чуждестранен кокосов орех, синът ти да не е зелка? Те няма да са на луната все пак — каза той.

— Знам. Ще помолиш ли Джон да ми прости?

— Чакай, чакай. Не си искала разрешение?

— Не и не ме поучавай. Ангелите ще се носят над главата ми и ще ме проклинат ден и нощ.

— Ти го каза — отвърна той.

— Те ме проклинат, откакто съм се родила — казах аз.

— Това заприличва да индийски филм — рече той.

— Моля те, слушай! Помоли Джон да ми прости и му кажи, че много ги обичам него и Имран. Обичам ги толкова много.

— Обичаш ги? Тогава остани — каза той.

— Не мога. Дъщеря ми ме вика — отвърнах аз.

— Имаш дъщеря там ли? Трябва да отидеш и да я спасиш. Имам двама синове и дъщеря. Майка й казва, че някакъв възрастен мъж иска да се ожени за нея. Тя е само на седемнайсет — каза той и прекара пръсти през намазаната си с олио коса. — Всеки ден мисля за завръщане.

— Ще се грижиш ли за тях вместо мен? — казах аз забързано и го целунах по двете бузи.

— Зелка или не, ще се грижа за него — каза той.

— Помоли ги да ми простят — казах аз.

— Очите ми ще чакат да те видят отново, Салма. Бог да те пази! — каза той, размърда брадата си и притисна ъгълчетата на очите си с фините си тъмни показалци.

Крачка след крачка, сякаш в транс, вървях към гарата. Стори ми се, че чух приглушено хлипане, сумтене, мъж извика името ми, изпищя свирката за потегляне, слаб вик. О, Аллах! Ще успея ли да стигна навреме?

 

 

— Затвори бързо вратата и прозорците, не се притеснявай за брат ти Махмуд. Той често ходи в столицата „да търси утеха“ — изхлипа тя.

С мъка затворих вратата, която сигурно никога преди това не е била затваряна. Обиколих из стаята и затворих и двата прозореца, ослушвах се за гласове, оглеждах се за някакъв признак на движение. Когато се уверих, че сме сами, седнах до нея, хванах ръката й и помилвах лицето си с нея. Тя ме целуна по челото и каза:

— Последните думи, които се отрониха от устните на баща ти преди да умре, бяха твоето и нейното име. Мъката го изсуши. Виж как ме остави тук сляпа, сама.

— Донесох ти очила, майко — казах аз.

— Каква полза от тях? — каза тя, бършейки сълзите си.

Целунах загрубелите й ръце и челото й и казах:

— Сълзите ти са перли, диаманти, не позволявай никой да ги види — както тя ми казваше, когато бях малка.

— В деня, в който те отведоха, той внезапно се превърна в старец, започна да ходи трудно и се подпираше на тояга. От конника на селото се превърна в мишена за шегите и подигравките им. Дъщеря му бе омазала с катран честта на семейството и се беше махнала.

— Ами Хамдан?

— Той се промени. Превърна се в сянка, бродеща наоколо.

Със свито сърце и трепереща брадичка попитах:

— Какво стана с дъщеря ми, майко?

— Малката? Прибрах я от социалните. Казах на брат ти, че тя е невинна. Тя носеше радост на сърцата ни, толкова чиста, толкова красива — каза тя и избърса с палеца и показалеца си сбръчканите ъгълчета на устата. — Благодаря на Бога, че съм сляпа. Само ако можеше и сърцето ми да ослепее — каза тя и покри лицето си с две ръце.

Побиха ме ледени тръпки от върха на косата чак до пръстите на краката ми. Притиснах гърдите си с ръка да спра сърцето си да не изскочи.

— Преди два месеца вуйчо й, който не струва за нищо, я хвърли в Дълбокия кладенец. „Каквато майката, такава и дъщерята“ — каза той. Баща ти и Джандан я извадиха и я погребаха в гробището против волята на останалите мъже от селото.

Тя дръпна черния яшмак към лицето си и каза:

— После, сломен от мъката, баща ти също умря.

— Баща ми! Майко! — започнах да вия аз, сринах се на пода и занареждах, както баба оплакваше мъртъвците: „По-ценна от зениците ми, скъпа моя, не можах да те спася от него. Чернилка да почерни лицето ми! Увийте ме в нейния саван! Погребете мене, не нея! О, Аллах, къде е тя? Искам да видя лицето й. Донеси ми кичур от нейната коса!“

 

 

Лицето ми почерня от пепелта, тениската ми лепнеше от разлетия чай, потта и сълзите, седях на земята и посипвах разчорлената си глава с пясък. Дясната ми ръка падна парализирана в скута. Гробът й почти не можеше да се различи сред другите гробове. Земята бе леко повдигната, а баща ми бе сковал импровизирана, вече почти изгнила, дървена кутия с гравиран надпис: „Починала 1990“. С лявата си ръка започнах да изскубвам плевелите и тръните, покрили малката могила, и разчистих мястото около нея.

На здрачаване тъмният ирис в края на гробищата изглеждаше по-висок и заплашителен. Стоях там, покрита с пясък, с изпорязани и издрани ръце, протегнати към небето, тя с трепет си проправи път обратно към сърцето ми. Познавах този бриз. Изведнъж ме побиха тръпки, каращи всяко косъмче по тялото ми да се изправи нервно, а гърдите ми хлътнаха, сякаш потъвах. Тя беше изтощена, хленчеше, беше гладна и търсеше местенце къде да закрепи мъничките си крачка. Коленичих и прегърнах гроба й. Познатият аромат на тялото ми, нежните гърди и топлите прегръдки можеха да я успокоят, да я накарат да се чувства защитена и в безопасност. Един ден тя, „погребаната“, можеше да спре да плаче.

Лайла стоеше там, където белите облаци срещат ивиците синьо небе, подобна на чистокръвна кобилка с тъмното си изправено тяло с кожа с цвета на кафе с мляко, с очи с цвят на кехлибар, с устата на Хамдан, алена като зърна зрял нар, с коса, падаща на каскади по раменете и гърба й. Усмихна се, като перла в мидената си черупка, и си тръгна между лозята, проблясваща между нежните млади листа, подобно на вихрушка от диамантен прах. Опитах се да я спра, но вихрушката се изви и се понесе към тъмните ириси и изчезна там, където стоеше Джон, прегърнал нашето бебе, нашия син, застанал между черните ириси и мрачното небе.

Изведнъж чух гласове зад себе си. Жена умоляваше мъж да не прави нещо. Младият мъж отговори, че „това е негов дълг. Той трябва да може да държи главата си високо. Срамът може да се измие единствено с кръв“.

— Пусни ме, стара изкуфяла жено! — изкрещя мъжът.

Стори ми се, че чух майка ми да казва:

— Можеш да имаш фермата, всичко, което притежавам, сега тя има пеленаче, умолявам те…

Когато обърнах глава, ледена болка ме прониза в челото, точно между очите, и се разля навсякъде като кръв във вода.