Фадия Факир
Казвам се Салма (4)

Люляк или жасмин

Франсоаз, младата монахиня от Франция, остави таблата със закуската на страничната масичка и каза на развален арабски: „Добро утро“.

Отворих очи и осъзнах, че вече не съм в затвора. Светлината, влизаща през витража на манастирския прозорец, се отразяваше в цветна дъга върху леглото. За пръв път спях в удобно легло. На село спяхме на сламеници, поставени направо на пода, а в затвора първо спях на сламеник, а после на твърдо метално легло.

— Добро утро — усмихнах се аз.

Предишната нощ бяхме пристигнали късно. Хайрия изглеждаше много бледа, когато почука с месинговото чукче по тежките манастирски порти. Една сбръчкана стара жена ни отвори и ни пусна да влезем. Притиснала вързопа към гърдите си, аз ги следвах смирено по осветените със свещи коридори. Когато старата монахиня отвори вратата на една от стаите и каза: „Това е спалнята ти“, брадичката ми се разтрепери. Мястото, където щях да спя, беше широка, добре осветена стая с огромно легло в средата, покрито с чисти чаршафи, възглавници и одеяло.

— Не ставай глупава! — сопна ми се Хайрия.

Задържах сълзите си. „Благодаря ви!“

 

 

Пожелаха ми „Лека нощ“ и затвориха старата дървена врата.

Отворих прозореца и видях луната, високо в небето, застанала точно над дълбоката долина. Шепа светлинки блещукаха в тъмнината. Морето изглеждаше като сребрист саван, разстлан в подножието на стръмните скали. Отворих вратата и се затичах боса напред и назад по покрития с каменни плочи коридор, не можах да намеря жива душа. Свещите бяха угасени, а в коридора бе тъмно и студено. Върнах се в стаята и отново погледнах морето през прозореца, вълните се разбиваха една подир друга, оставяйки след себе си ивици бяла пяна. Къде се намирах? Колко далече е майка ми? Колко далече бях аз от нея?

 

 

Слязох на пръсти до кухнята, като внимавах Лиз да не ме забележи — тази сутрин нямаше да мога да понеса разпитите й. Стълбите, покрити с мокет, излъчваха студ под босите ми крака. Обхванах тялото си с ръце. Винаги скачах от леглото само по тениска и веднага — усещах студа наоколо. Направих си чаша кафе. Къщата беше тиха. Отидох във всекидневната, надявах се удобният фотьойл на Лиз да е свободен, но тя беше там, облечена в тъмносиния си пуловер и торбести индийски панталони, седеше на креслото си, пиеше чай и гледаше „Том и Джери“ по телевизията.

— Добро утро.

— Добро утро, Сал.

Не ми харесваше да ме наричат „Сал“, на родния ми език звучеше като мъжко име. Седнах на един от натъпканите със слама столове и бързо започнах да пия кафето си.

— Добре ли си прекара вчера?

Том гонеше Джери из къщата.

— Да, благодаря.

— Кой беше този?

Джери се опитваше да привърже опашката на Том към една ютия.

— Един човек, който има магазин за здравословни храни.

— А той има ли си име? — попита тя, като си играеше с бутоните на дистанционното.

За мой срам не бях запомнила фамилията му.

— Да. — Преди токът да удари Джери, Лиз смени канала, „Студен ден на юг, следобед в отделни райони се очакват превалявания“.

Притиснах топлата чаша към гърдите си, неспособна да намеря себе си, своето истинско място.

 

 

— Очерних името на семейството с кал — казах аз на Франсоаз, послушница в манастира Айлия. Тя внимателно сгъваше кърпи и парчета плат.

— Не, детето ми, всички правим грешки — каза тя и потърка лявото си око. Беше млада, с хубаво открито лице. Мислех си, че всички чужденки са руси, но Франсоаз, въпреки че беше французойка, имаше тъмна коса и очи.

— Франсоаз — казах аз и се усмихнах, знаейки, че езикът ми не може да се преобърне, за да произнесе името й.

И тя ми се усмихна.

— Къде сме? Колко далече е страната ми?

Арабският й беше слаб, звучеше непривично, но тя се впусна да обяснява, докато остана без дъх:

— Ние сме на север от Бейрут, на брега на Средиземно море. Твоята страна е далече на юг, почти на югоизток. На няколко часа път с кола.

— Значи не сме много далече.

— Не, но сме достатъчно далеч.

Избърсах устните си, оставих таблата със закуската на широкия каменен перваз на прозореца и казах:

— Някой ден ще се върна.

Тя погледна през прозореца и каза:

— Виж, слънцето изгря. Ще те взема с мен на разходка до полето, за да ти покажа лозята. Нося ти удобни обувки и малко дрехи. Хайде, изкъпи се.

 

 

Тя беше смарагд, тюркоаз, обкован със сребро, индийска коприна, диплеща се на талази, прясно изпечено кафе, стрито в резбовано хаванче от сандалово дърво, мед с подправки, намазан върху току-що изпечен хляб, Франсоаз — бялата перла, блещукаща на кафяво-бялата й дреха. Балсамът за раните ми.

 

 

Влязох в манастирската баня и се изненадах от тоалетната със седало и ваната. В затвора ни даваха да се къпем веднъж на две седмици, освен ако някоя от нас не родеше или не умреше. Имахме тоалетна с клекало — обикновена дупка в земята, а след това се миехме с вода от една пластмасова кана. Да влезеш под душа беше по-лесно, отколкото да вадиш студена вода от кладенеца и да си поливаш главата с канчето. Аромат на зехтин се носеше в старата баня. Свалих дрехите си за пръв път в живота си се огледах от глава до пети в голямото огледало на стената. Конче с дълъг рог и гъста опашка бе гравирано на единия от ъглите на огледалото. Изглеждах слаба и мургава, с дълга рошава коса. Лицето ми беше прекалено голямо с тъмните очи, гърбавия нос и голямата уста. Наведох се над горещата вода и легнах във ваната, като цялата се натрих със сапуна. Светлините на утрото танцуваха свободно по стените, по пода и във водата. Чувах как врабчетата в далечината чуруликат и поздравяват идващия нов ден.

 

 

С края на ръкава си избърсах замъгления прозорец на всекидневната.

— Да, денят е прекрасен.

Лиз продължи да ме подпитва за „онзи“, когото бях довела вкъщи предишната вечер.

Исках да се държа мило с нея, но не успях. Не можах да й кажа за коя партия е гласувал.

— Обикновено не питаш хората за политика, когато се запознаваш с тях. Това е лично.

— Ох! Глупаво момиче! Разбира се, че ги питаш. Не искаш да свършиш до някой марксист, нали — изтърси тя.

Не знаех за какво говори, затова се опитах да сменя темата.

— Лиз, времето днес е великолепно. Защо не отидеш да се поразходиш? — Знаех, че Лиз харесва думата „великолепен“.

Тя прокара пръсти през сивата си коса и каза:

— Трябва да отида, защо не?

Цветята в средата на масата бяха увехнали преди няколко дни. Трябва да й купя малко нарциси. Стаята се нуждаеше от повече слънце. Качих се горе в стаята си, грабнах хавлията и бързо се мушнах в банята.

 

 

Разтърках косата си с твърдото парче сапун, докато се образува гъста пяна. Сестрите от манастира си го произвеждаха сами. Напълних канчето с вода и измих мръсотията. Светлокафява вода се понесе надолу по мивката. Натърках тялото си с луфата, докато кожата ми почервеня и се поливах през глава с гореща вода, докато се отмие всичката мръсотия от затвора. С бяла хавлия подсуших косата и тялото си. Мекотата и топлината й ми напомниха за напуканите ръце на майка ми. Тя ме хващаше между коленете си и мажеше косата ми със зехтин, решеше ме, сплиташе ме на две плитки, а след това ме потупваше по рамото и казваше: „Сложи си робата и отивай на училище! Не искам да си останеш неука като мен“. Госпожица Наила ме научи да разпознавам арабските букви и да образувам думи с тях. „Глава, глави — повтаряйте след мен!“ Запомнях думите една след друга, докато се ограмотих. В затвора, когато започнах да говоря, четях стари вестници на затворничките, като понякога подменях думите, за да ги накарам да се смеят. „Едно многоуважаемо магаре се оженило за скромна маймуна и им се родила една затворническа надзирателка“. „Едно красиво цвете увяхна: с наскърбени сърца ви съобщаваме за смъртта на котката ни Мишмиш“. Когато променях новините, получавах ръкопляскания отвсякъде. След това започнах да уча друг език. „Само ако можеше да ме чуеш как чета на английски, майко“. Представях си как майка ми свива устни и цъка с език: „Тц-тц-тц! Не си вече неграмотна — вече си в беда. Да говориш на много езици, не премахва бремето от сърцето“.

 

 

Кръгове светлина все още грееха в банята на манастира, подобно на малки дъги. Сложих си бикини и сутиен — неща, които никога преди не бях обличала. Облякох чифт сини джинси и тениска, които Франсоаз ми беше донесла, вързах косата си на опашка, сложих си бялата забрадка и излязох от банята: като една нова, чиста и необучена на нищо жена, усещах как ластиците обхващат бедрата и гърдите ми. Яркото слънце ме посрещна на излизане от главните порти. Засених очи с ръка и погледнах надолу. Синьо-зелено, морето се простираше в подножието на високите кафяви планини. Можех да помириша плодородната почва и соленото море. Поех от свежия въздух колкото можах и тръгнах след Франсоаз, обута в здравите обувки, които тя ми беше дала. Докъдето се виждаше, всичко беше само лозя. Десетки млади монахини чужденки, облечени в кафяво и бяло, копаеха земята или поливаха растенията. Всички си тананикаха някаква чуждестранна мелодия и работеха едновременно.

— Не трябва да поливат лозята — казах аз.

— Защо? — попита Франсоаз.

— Защото на лозята не им трябва много вода. Ако искаш реколтата да е сладка, не трябва да се полива много.

Тъмните й очи се смееха, когато ми каза:

— Разбира се, все пак си работила на село във ферма.

— И като козарка — казах аз.

 

 

Саксиите с африкански теменужки и пълзящите традесканции^[1] сега бяха единствената ми връзка със селскостопанската работа. Те растяха, поникнали като въпросителни знаци, по первазите на прозорците на Къщичката на лебеда.

Аз ги почиствах, наторявах и ги поливах прекалено много. Живеещите на тази улица нямаше как да си имат градини. Отвсякъде бяхме обкръжени от железопътната линия и депото. Поне имаше хубава гледка към реката и към хълмовете; виждаха се и градините на другите хора. Имаше една къща на Ню Нортроуд с много голяма и хубава градина. Вечер, когато нямаше хора наоколо, стоях на тротоара и провирах глава през живия плет, за да погледна нацъфтелите през сезона цветни лехи. Сменяха растенията на всеки три месеца. Минавайки оттам, човек можеше да усети аромата на орлови нокти, люляк, пирен или жасмин в зависимост от сезона.

 

 

Събуждах се рано сутринта, миех се и се преобличах, а след това закусвах заедно с монахините. После ходех на дълга разходка надолу из долината и след това се изкачвах по планината. Компания ми правеха единствено амулетът, висящ на врата ми, и тръстиковата флейта. Гледах как морето се пробужда, докоснато от утринните лъчи, цветът му се променяше от сиво, през коралово до златисто, а след това ставаше тюркоазено като огърлицата на баба ми, която представляваше наниз, обкован със сребро. Слънцето се бореше с тъмнотата на морето, като дневната светлина взимаше превес и изпълваше въздуха с лъчите си. Тъмносиньото море, победено, ставаше зелено като мъх по краищата. Време беше да се присъединя към монахините, работещи в лозята. Отивах при тях и свирех френския химн на тръстиковата флейта. „О, Спасителю! О, Боже мой!“ — запяваха те заедно. Запретвах ръкави и навивах крачолите на шалварите, изритвах настрана обувките си и боса започвах да работя на полето.

— Вижте я! — казваше Франсоаз. — Плеви като вихрушка.

 

 

Небето беше синьо, виждаха се само няколко разкъсани облачета. Грабнах чантата си и бързо излязох от къщата, като затръшнах вратата след себе си. Исках Лиз да чуе, че съм напуснала Къщичката на лебеда. Приятелката ми Гуен, която обикновено ме очакваше да намина всяка неделя сутрин, живееше на номер осемнадесет. Вратата й имаше месингова табелка с надпис Docendo Discimus, подарена на Гуен от колегите й при пенсионирането. Беше ми казала, че това е на латински и означава „Учим се, като преподаваме“.

Веднага щом се преместих при Елизабет, започнах всяка неделя да се разхождам край реката. Веднъж пресичах улицата и видях една възрастна дама, която се навеждаше да вземе падналия си бастун. Аз й го подадох, а тя ми каза: „Благодаря ви!“, и пооправи фризираната си коса.

— За нищо — казах аз и се усмихнах.

— Наоколо ли живеете? — попита ме тя.

— Да, на номер 15 — отговорих.

— Към реката ли отивате?

— Да — отвърнах аз.

— А имате ли нещо против да ви придружа? — каза тя и се усмихна.

Същия следобед не спряхме да си говорим. Разговаряхме за цвета на дъгата, извила се над реката, за кучето на Гуен, което било твърде старо и болно, така че трябвало да го приспят, за моя началник Макс и за приятелите, които ни липсват.

Щом почуках на вратата, чух провлачения звук от краката й, тътрещи се по пода, и изтракването на ключа и веригата.

— Добро утро, красавице — казах аз и целунах Гуен по бузата.

Тя се засмя, притисна очилата към носа си и ме прегърна.

— Влизай, Салма. Идваш точно навреме за чай с бисквити.

Седнах на един от кухненските столове и гледах как възпълничката Гуен, сложила си кухненска престилка, прави чая. Някога е била директорка на средно училище в Лийдс — град, който тя описваше като грозен, красив, парадоксален и индустриален. Беше решила да се пенсионира в Девън. Купила си тази английска къщичка, натъпкала всичко, което притежавала, в една камионетка под наем и отпътувала по пътя.

— Гуен, защо не поседнеш? Нека аз да направя чая.

— Не, ще стана прекалено зависима от теб. Не мога да си го позволя — каза тя с напевния си уелски акцент.

Зачервена и изморена, тя остави таблата на кухненската маса. Забърса очилата си в престилката си и въздъхна, аз знаех, че вече мога да започвам да говоря.

— Донесох ти малко френски конфитюр от ягоди и една книга на Джордж Елиът.

— О, колко си мила. Но не трябваше да ми носиш подаръци. Не и с твоята заплата.

— Виж, конфитюрът е подарък, но книгата не е. Спомняш ли си, че ме помоли да ти купя „Даниел Деронда“?

Тя се усмихна и извади банкнота от пет лири от джоба на престилката си. Кухнята беше студена и тъмна, само с един прозорец, гледащ към железопътната линия. Седяхме си там, пиехме чай и дъвчехме кокосови бисквити. Всяка неделя разговорът се въртеше около нейния син Майкъл. Майкъл направи това, Майкъл направи онова. „Изпратил ми е картичка, виж. Айфеловата кула, но обърната наобратно и с маратонки. Има си нова приятелка“ — казваше тя и поправяше късо подстриганата си сива коса с трепереща ръка.

— Така ли? Хубава ли е?

— Сигурно. Заедно са отишли в Париж.

Той беше отишъл до Франция, но да се прибере до Екстър, му се струваше твърде скъпо. За да се възпра да изрека нещо, което можеше да я натъжи, аз казах само:

— Той сигурно е щастлив.

— Да, Салма, така е — каза тя и втъкна крайчетата на късо подстриганата си коса зад ушите.

 

 

Когато разбрах, че съм бременна с теб, Лайла, майка ми ме умоляваше да напусна селото, преди брат ми да е научил. „Той ще те застреля между очите с английската пушка. Трябва да бягаш, дъще, преди да са те убили“. Тя прокара загрубелите си пръсти по лицето ми, шепнейки стихове от Корана, целуна ме, а след това ме отблъсна от себе си. Госпожица Наила хвана ръката ми и ме дръпна настрана. Ръка за ръка, двете отидохме в полицията.

Сега живея във Великобритания. Имам си работа, кола, съпруг и голяма къща. Богата съм, толкова богата, че мога да платя да следваш в университет. Някой ден ще ме видиш точно пред себе си. Сигурна съм, че сърцето ми ще те познае, ще може да те различи, дори и да се намираш сред стотици други деца.

 

 

Работехме в лозята с часове, докато свирката на игуменката не ни подскажеше, че е време за обяд. Събирахме се в средата на лозето около една вградена дървена маса, отрупана с храна. Измивах калта от ръцете си, вземах си чиния и се нареждах на опашката. Ядяхме прясно изпечен хляб, домати, зелени чушки и козе сирене, подправено с мащерка и зехтин. Хранех се бързо с ръце и тъпчех резените домат в устата си. Монахините ми се смееха.

— Никой не те е подгонил с пръчка, яж спокойно — казваше ми Франсоаз.

— Шуая, шуая? — преструвах се аз, че не разбирам арабския й.

Тя се усмихваше.

— На юг оттук, казваш?

— Да — каза тя, започна да събира празните чинии и да ги оставя на масата.

Когато чайките се извисяха над главите ни, разбирахме, че е станало време да се връщаме на работа и да им оставим остатъците от обяда.

 

 

— Ще ме отведеш ли до всекидневната? — вяло ме попита Гуен.

Хванах ръката й и й помогнах да изкачи със схванатите си от артрита крака стълбите между кухнята и всекидневната. Когато най-накрая стигна до стола си, й дадох книгата, която щеше да я занимава няколко дена.

— Виж какво изплетох за твоята Лайла — каза тя и разстла едно малко бебешко елече върху покритите си с одеяло колене.

Загледах се безмълвна в сложния модел на цветя и звезди. Сигурно й е отнело месеци да го изплете на една кука.

— Но тя трябва да е вече на шестнайсет. Разбира се колко съм глупава!

Държейки остаряващите й ръце, търсех нещо познато в сините й очи, треперещите устни и аромата на лавандула. Когато прокарвах пръсти по нейните изпъкнали зеленикави вени, трепетите на сърцето ми се успокояваха и можех да сдържа сълзите си.

 

 

„Имало едно време едно момиче, наречено Джубайна. Нарекли я така, защото била бяла като козе сирене, с тъмна коса, алени бузи и големи очи. Играела си на двора с кокошките, козите и камилите, те всички много я обичали. Един ден, докато гонела кучето, един зъл великан я грабнал, метнал я на гърба си и я занесъл в плен в далечния си палат. Една от камилите й я последвала, стигнала до долината, която обграждала палата, и запяла:

Джубайна, аз съм твоята камила,

развикай се, момиче, и плачи,

веригите му скъсай ти.

Камилата дълго плакала и крещяла. Джубайна плакала, плакала, докато сълзите й напълнили долината около палата“.

 

 

В този момент майка ми внезапно спря.

— Майко, какво се случило после? — задъхано казах аз.

— Камилата й я спасила с незнайна сила — каза тя, прегърна ме и ме покри с бялата завивка от козя кожа.

 

 

След като измих съдовете и почистих кухнята, целунах Гуен по бузата както винаги и си тръгнах. Вървях по улицата и продължих по главния път, като нарочно не минах по пешеходната пътека. Какво толкова, ако ме блъснеше камион? Дали някой някъде щеше да пророни и една сълза за мен? Ръцете ми трепереха, когато попълвах донорския си картон. Предоставям всяка част от тялото си на всекиго, който може да се нуждае от нея след моята смърт. Свържете се с… Семейството ми не знаеше къде се скитам, а аз не знаех къде се намира дъщеря ми. Наум изброих списъка с хората, които познавах в тази страна: Парвин, мис Ашер, Лиз, пастор Махони, началника ми Макс. „В случай на спешност, свържете се с Гуен Клейтън, улица «Крал Едуард» номер 18.“ — написах аз. Ако умра, Гуен няма да може да се справи сама и ще повика сина си Майкъл да й помогне, така поне смъртта ми може да ги сближи.

 

 

Мис Ашер, една от монахините, англичанка, която говореше със стегнати устни, седеше на леглото ми и се опитваше да ме убеди на развален арабски, че трябва да отида с нея в Англия и да напусна манастира Айлия в Ливан, където бях щастлива.

Бяха ми намерили шевна машина и сега прекарвах утрините, работейки на лозето, а следобед шиех калъфки за възглавници, роби, панталони, фусти, колани, покривала за лампи и яки. Копирах всичко, което бяха донесли от Франция. Шиех ли, шиех и чак по здрач вземах флейтата и отивах на любимото си място на самия връх на планината, където свирех радостни трели и гледах как слънцето потъва в морето, слушах подрънкването на звънците на кравите и блеенето на овцете. Една по една керосиновите лампи в долината светваха. Напомняха ми за моето село Хима, за майка ми и за учителката ми госпожица Наила. Тя със сигурност е успяла да избяга с плуване на сигурно място далеч от палата, а камилата й я е върнала у дома.

Загледана в дървената купа с грозде, оставена на широкия перваз на прозореца, аз казах на англичанката: „Не, никъде няма да ходя, мис, тук съм щастлива“. Игуменката на манастира, майка Ариана, се опита да говори с мен за Исус, който умрял, за да спаси цялото човечество. Помолих я да не ми говори за Бог и тя спря, но остана все така мила и разбрана. Бяха ме лишили от всичко: от достойнство, от сърцето ми, от моята плът и кръв. Лицето на майка ми сияеше от обич, когато ми разказваше приказката за Джубайна. Тя ми повтаряше, че съм по-добра от всички останали, докато не й повярвах, а после стигнах до падение. Дори камилата разбираше значението на приятелството и привързаността.

* * *

Когато вървях по Ню Нортроуд, минавах покрай голямата бяла къща до тенис клуба. Беше ми любима заради огромната градина. Промъкнах главата си през живия плет, за да погледна красиво подредените цветни лехи. В средата на градината имаше голямо ябълково дърво, чието стъбло цялото беше покрито с бръшлян. Белите дантелени завеси на малките стари прозорци се вееха от вятъра. Внезапно осъзнах, че тъмната сянка до портата е ротвайлер, на който бях предложила главата си. Кучето започна да скача и да лае, а аз затворих очи, надявайки се да съдере кожата ми ивица по ивица, да изтръгне очите ми с черните си лапи и да ме парализира с едно захапване на острите си като ножици челюсти. „Стой, Райдър!“ — една жена извика от прозореца на горния етаж и така пропуснах възможността да се сложи край на всичко това.

 

 

Една сутрин Франсоаз дойде да ме види, изглеждаше сериозна и уморена. Беше все още рано, лежах в леглото си и се мъчех да различа дали крясъкът, който бях чула, беше на чайка или на гарван. Ако беше гарван, значи някъде щеше да има раздяла.

— Трябва да говоря с теб, Салма.

Аз се надигнах и й се усмихнах за добро утро.

Тя заби поглед в краката си и каза:

— Тази сутрин се получи писмо от Хайрия. Пише, че семейството ти е разбрало, че си избягала от затвора. Брат ти Махмуд те търси.

Махмуд? Когато бях малка, ми купуваше локум, но няколко години по-късно започна да ме скубе с тънките си кафяви пръсти. Дори и майка ми го гледаше със страх. Аз седнах в леглото.

— Сестра Ашер, която е една от нас, иска да отидеш с нея в Англия.

Скрих ръцете си под белия чаршаф.

— Там ще бъдеш в безопасност.

Исках да покрия главата си с фереджето и просто да лежа неподвижно в тъмнината.

Тя потърка лявото си око и каза:

— Не можем повече да рискуваме, един полицай наскоро е ходил при Хайрия и я е питал за местонахождението на всички момичета, които сме успели да измъкнем. Трябва да отидеш с мис Ашер в Англия.

— Аанглиия? Далече Аанглиия?

— Достатъчно далече е — каза Франсоаз и разтърка лявото си око. Ако лявото ти око потрепери, значи ти предстои раздяла.

Тя окачи дългата си дървена броеница на врата и подръпна пискюла.

— La ma widi Аанглиия — казах аз и я прегърнах.

— Знам, че не искаш да ходиш, но ще свикнеш да я харесваш, habibti^[2] — каза ми тя.

 

 

Сивата бетонна сграда на Градската библиотека в Екстър приличаше на казарма, но прозорците й блестяха под топлите лъчи на слънцето. Когато отворих вратата, отвътре ме посрещна внимателно пазена тишина, така че прочистих гласа си и казах на библиотекарката — жена на средна възраст:

— Искам да се запиша в библиотеката. — Обърках всичките букви „о“ в изречението. Страхувах се, че ще ми откаже.

Тя затърси формуляр. Едно предупреждение за СПИН, „Сдружение на жените: Обадете ни се…“ бе закрепено с карфица на таблото за обяви. Чаках библиотекарката, която ровеше из чекмеджетата, търсейки си извинение, за да ми откаже да ме запише. Вие сте чужденка, нямате осигурителен номер, не можете да го получите. „Но аз не съм от останалите нелегално, не съм от онези албанци с временните визи, аз съм британски поданик“ — повтарях си аз като мантра. „Аз съм британски гражданин“. Бях се врекла във вярност на Кралицата и нейните наследници. Изчервена и засрамена, библиотекарката ми намери формуляр, който да попълня. Толкова се зарадвах, че ме записват като член, че ме третират като една от тях, че изпуснах формуляра и писалката върху лъскавите й черни обувки.

 

 

Бях се свила в одеялото и седях на пода, когато мис Ашер каза: „Промених името ти на Сали Ашер и ти намерих временни документи“. Показах главата си изпод одеялото и видях една жена на средна възраст с очила със сребърни рамки, обута с кожени сандали и облечена със закопчана догоре сива риза. Изражението й наподобяваше това на Исус на разпятието в голямата зала. „Един адвокат в Бейрут изготви документите за осиновяване. Визовият отдел не хареса особено идеята да бъде осиновен някой, който е навършил двадесет и две, но си поговорих с посланика, който е силно вярващ, и му обясних, че си загубила цялото си семейство в Южен Ливан и всичките си документи, както и че страдаш от тежко психическо разстройство. Казах му: «Исус ще се погрижи за нея и ще й намерим семейство — прекръсти се тя и добави: — Ще й покажа Божия път и ще я науча на английски»“.

Франсоаз ми превеждаше това, което монахинята англичанка казваше.

Държах тръстиковата си флейта и я слушах мълчаливо.

— Това е временният ти ливански паспорт и документите за пътуването ти. В три часа ще вземем лодка до Кипър.

Погледнах бялата нощница с джобове като цветя, която правех за Франсоаз, и голямата купа с грозде и повторих като папагал: „Но аз съм щастлива тук“.

Франсоаз потърка лявото си око, хвана ръцете ми и каза:

— Дете, трябва да разбереш, че животът ти е в опасност. Трябва да тръгнеш.

Тя бръкна в джоба на кафявата си роба и извади късче синьо небе.

— Тази тюркоазена огърлица принадлежи на далечното ми минало по задните улици на Париж. Искам ти да я вземеш.

Докоснах студените сини зърна, вградени в сребърен обков, и се опитах да си представя как ли изглеждаше Париж. „Благодаря ти много!“ — казах аз и пъхнах огърлицата във вързопа си.

 

 

Седнах на един от свободните столове и разтворих голяма илюстрована книга пред себе си. Предобед библиотеката беше тиха. Възрастна гъркиня, облечена в черна рокля с широка фуста и вързан на главата черен шал, търпеливо премиташе двора на старата си къща. Книгата се казваше Непознатата Гърция. Щеше ми се някой ден да отида там, да свиря на флейтата си след овцете, да гоня кокошки, да тичам след кучето и да яздя кон. Боядисаните в бяло стени на манастира отразяваха слънчевите лъчи и горещината. Затворих голямата черна книга и се загледах в наведените глави на читателите в библиотеката. Те се усмихваха един на друг, поздравяваха се, но никога не биха изрекли това, което хората в Хима казваха на непознати: „В името на Аллах, трябва да обядваш с нас. Не приемам отказ“.

 

 

Игуменката Ариана направи молебен специално за мен. Прегърнах силно монахините, целунах Франсоаз, чиито сълзи се стичаха по лицето, и тръгнах надолу по хълма с мис Ашер. Казаха ми, че брат ми Махмуд ще пристигне там всеки момент с кама, препасана на кръста, и заредена пушка. Подвикваха ми, че е по-добре да побързам. Чувах как пеят песнопения на френски и виждах как свещиците им проблясват, дори когато тръгнахме към морето. Чайките се рееха над нас подобни на бели облаци. Едно такси ни чакаше — преди да се вмъкна на задната седалка, погледнах нагоре и за последно помахах на манастира с цветните му стъкла и разпнатия Исус. Мис Ашер ме подръпна за ръкава:

— Да вървим.

— Да вървим — повторих аз. Това бяха и първите ми думи, изречени на английски.