Фадия Факир
Казвам се Салма (1)

Където реката среща морето

Бели овце бяха разпръснати по зелените хълмове като разчепкана вълна, а светлините на самотната воденица блуждаеха по спокойната повърхност на река Екс. Започваше нов ден, но свежата зеленина на хълмовете, белотата на овцете и сивотата на небето ме върнаха в далечното минало, в едно малко затънтено селце, сгушено между безлюдните хълмове, в Хима, където сребристозелените маслинови горички проблясваха под първите утринни лъчи. Тогава бях пастирка, която със своята тръстикова флейта водеше козите си под безжалостното слънце към някое от малобройните късчета земя, покрити със зелена трева. В Хима по това време на годината гъмжеше от камили, коне, крави, кучета, котки, пеперуди и пчели. Конете препускаха из равнината край селото, а изпод копитата им се вдигаха облаци прах. Беше пролет и сезонът на годежите току-що бе настъпил, а сватбите щяха да се вдигат едва след прибирането на реколтата. Аз бях едно от момичетата в селото, които бяха достигнали своята зрялост и бяха готови да бъдат откъснати. „Майко, видях луната — пеех на моите кафяви и черни кози — там, горе в небесата. Аллах, прости ми моя грях — гореща страст ме накара да съгреша“.

 

 

Поставих ежедневна превръзка на бельото си, а след това издърпах бикините си нагоре по избръснатите си и намазани с лосион крака и осъзнах, че най-после съм свободна. Отминали бяха дните, в които гонех кокошките, облечена в шалвари и широки рокли на цветя в ярките цветове на моето село: червено — за да се забелязвам, черно — като гнева, зелено — като пролетта, и яркооранжево — в чест на жаркото слънце. Ако това малко стъклено шишенце бе пълно със змийска отрова, бих го изпила на един дъх… Сложих си малко парфюм зад ушите и на китките, поех дълбоко въздух, разпуснах косата си, която вече не сплитах и не криех под фереджета, прибрах корем, изправих стойката си и излязох от „Къщичката на лебеда“, както Лиз наричаше своята английска къща-близнак. Поех с пълни гърди чистия утринен въздух, вдишвайки дълбоко, докато мускулите на гърба ми не се изопнаха и не усетих болка. Гледах късчетата бледо небе сред ослепително белите облаци, които се преобразяваха в различни фигури — ту като конска грива, ту като малко краче или като миниатюрна свита ръчичка, подобна на нежен, току-що разтворил се лозов лист.

 

 

В далечината катедралата изглеждаше тъмна и малка. Слабото английско слънце се опитваше да пробие сред облаците. Минах покрай студентските общежития, покрай големите бели къщи със спретнати градини и лаещи кучета, покрай затвора на Нейно Величество. Погледнах към високите стени с намотаната бодлива тел и малките прозорчета с решетки и осъзнах, че този път се намирам от другата страна на черната желязна порта, въпреки лошите си постъпки и срамното си минало. Бях свободна и вървях по тротоара, сякаш бях невинна като останалите. Лицето ми бе черно, като че покрито със сажди, с ръцете си бях омазала челата на семейството си с катран. Гъста, тъмна и лепкава течност капеше от парапета, за който се държах през целия път. Тръснах глава, опитвайки се да прогоня отвратителната миризма, и погледнах към Екс. Няколко чайки размахваха криле, летейки в кръг над жертвите си, а след това се гмурваха във водата да нанесат фаталния удар. И на мен отдавна ми беше дошло времето, но по някаква причина все още продължавах да живея живот назаем.

 

 

Следвах аромата на разцъфващите цветя, но уханието на орлови нокти, което се носеше от хълма, внезапно беше надвито от миризмата на мазнина — първи признак, че наближавам „При Питър“, магазина за риба и пържени картофи, който се намираше на ъгъла на Часовниковата кула. Подуших въздуха. Група студенти стояха отпред и крещяха: „Ученето свършва“. „Свършва“ — повторих аз.

 

 

Преди няколко години за пръв път опитах риба с пържени картофи, но арабският ми стомах не можа да смели мазнината дни наред. Салма се съпротивляваше, но Сали трябваше да се адаптира. Проверих значението на „адаптирам се“ в Оксфордския речник на английския език — „адаптирам се: приспособявам се, нагаждам се, променям се“. Явно в Англия полицията редовно те спира на улицата и проверява документите ти за самоличност и чувството ти за принадлежност, а някой имиграционен служител може да реши да провери чрез способността ми да храносмилам риба моята преданост към Нейно Величество. Продължих да дъвча изстиналите остатъци и казах на младия мъж, който ми ги беше купил: „Ммм, ’кусни са!“.

„Вкусни са!“ — поправи ме той.

 

 

В Хима майка ми ме мъмреше през цялото време: „Салма, нахрани ли кравите? Почисти ли обора? Издои ли козите?“. „Да, майко, направих го“. Всяка божа сутрин напъхвах краищата на бродираната си селска роба в оранжевите шалвари и тичах на полето. С едната си ръка хващах златните пшенични класове, а с другата държах сърпа и замахвах с всички сили. От брането на суха царевица и събирането на житни класове ръцете ми се разраняваха, а мръсотията се наслояваше под ноктите ми. Тогава, преди да избягам към свободата си, имах груби и захабени ръце. Сега поклатих глава и потърках големия изкуствен жълт камък на пръстена си с гладките си ръце, които не пропусках да намажа с какаово масло, и въздъхнах. Дните, в които работех на полето и пасях овцете, останаха в миналото… Сега бях шивачка, помощник-крояч, в едно модно ателие в Екстър — града, който преди няколко години бе обявен за най-красив в Англия. Сега Салма — тъмният ирис от Хима — трябва да положи усилия да се превърне в Сали — английската роза, бяла, самоуверена, която говори с елегантен английски акцент и носи косата си на конска опашка.

 

 

Лиз, Елизабет, кралица Елизабет Първа, Нейно Величество, хазяйката ми все още спеше. Миризмата на евтино вино се бе просмукала навсякъде: в дивана, в креслата, в кухненската маса и столовете, в завесите и в овехтелите килими. Когато срещнах Лиз за първи път, тя бе облечена в морскосин пуловер, синя риза, кремави бричове за езда и ниски черни кожени ботуши. Беше прибрала грижливо дългата си вече посивяла коса на конска опашка и обилно бе напудрила подпухналите си клепачи. Стоеше изпъната, сякаш правеше проверка на стражата си, а аз търсех стая под наем. След като бях извървяла целия път до Коули, най-сетне бях открила улица „Крал Едуард“. Почуках леко на вратата на „Къщичката на лебеда“. Когато Лиз отвори, аз стоях отвън мокра и трепереща с тънката си риза и рошава коса. Беше първият ми опит да напусна общежитието и да навляза в света отвън. Опитах се да кажа „Добро утро“, но не можех да контролирам треперещата си брадичка. Стоях отвън слабичка и смугла, пристъпвах от крак на крак, забила поглед във върховете на обувките си, докато най-накрая успях да промълвя: „Слънцето грее“, въпреки че валеше силен дъжд. Тя ме покани да вляза.

 

 

Когато се върнах, Лиз все още похъркваше, затова се промъкнах в банята и заключих вратата. Звукът от резето беше като захлопване на врата, като стъпки по студени каменни павета, които не спират да я търсят… Ваната бе вече пълна, така че добавих няколко капки ароматно масло в горещата вода. Уханието на салвия изпълни малкото помещение и ми напомни за дългите следобеди в Хима, когато пиехме запарка от градински чай, предяхме и тъчахме. Тук никой не ходи из планините да търси чаени храсти, да бере меките зелени листенца, да ги мие, а след това да ги суши. Хазяйката ми ги купува готови — нарязани, пресовани и затворени в малки тъмносини шишенца. Намокрих бръснача и внимателно избръснах краката и подмишниците си. В Хима преди първата брачна нощ между краката на девойката разстилат дебел пласт гъст захарен сироп с лимон и го дръпват рязко, изскубвайки косъмчетата. Баба ми Шахла казваше: „Когато приключиха с мен, бях цялата зачервена и ожулена, но гладка и обезкосмена като деветгодишно момиченце. На дядо ти му харесваше, защото изглеждах чиста и непорочна“. Сега болезненото обезкосмяване с лепкавата захарна смес принадлежеше на миналото, както и женитбата ми, черната бедуинска роба, шапчиците с пришити сребърни монети. Всички те се намираха там далеч, на края на света, отвъд океана. Сега насапунисвах краката си, след това ги бръснех и готово — нямаше косми. Приятно и лесно, а и се отмиваше веднага, също като любовта в тази нова страна и като любовта в старата ми родина.

Преди да изляза от банята, почистих ваната с топла вода, докато не се уверих, че всяко черно косъмче е отмито в канала. Лиз не обичаше да ги намира из къщата, а мои косми имаше навсякъде: в кухненската мивка, във ваната, в умивалника, по килима, по спалното бельо, по облегалката на фотьойла, в който посядах, когато Лиз не беше вкъщи.

— Пак си седяла на фотьойла ми. Виж! Космите ти са навсякъде — мъмреше ме тя.

От счупеното огледало ме гледаше леко изкривено отражение с маслинена на цвят кожа, големи кафяви очи, гърбав нос и дълга, тъмна и гъста къдрава коса. Ако не се познавах, щях да кажа, че това е самата Салма, жива и здрава.

„Нарекох те Салма, защото си здрава, чиста и непорочна. Името ти означава жена с меки и нежни ръце и крака. Дано да живееш в охолство до края на живота си! Салма, мое малко птиче, сърце мое, нека Бог да те пази, където и да отидеш, мила моя!“

Ако не се познавах, бих казала, че аз съм същата тази Салма, но сега гърбът ми е превит, а главата — ниско приведена. Завих треперещото си тяло в топлата хавлия и помирисах аромата на въздуха.

 

 

„Гърдите ти приличат на дини, покрий ги!“ — казваше баща ми хаджи Ибрахим.

„Кичурите на косата ти червенеят — импулсивна си“ — добавяше майка ми.

Брат ми Махмуд ме държеше под око, докато разресваше коня си. Започнах да се прегърбвам, за да скрия гърдите си, а те бяха първото нещо, което Хамдан бе забелязал у мен. Срещнах го за пръв път край потока, докато търсех стръкове усойниче, които майка ми вареше и пиеше, за да облекчи болките в гърба си. В мига, в който докоснах прозрачната вода с пръстите си, видях Хамдан: по-точно отражението на едно смугло лице, бели зъби и тъмна къдрава коса, покрита с карирана червено-бяла кърпа за глава. Влюбих се в момента, в който съзрях отражението на раменете му във водата. А когато започнах да поливам зеленчуковите лехи по три пъти на ден и да милвам коня, майка ми изкрещя:

— Салма, глупаво дете, влюбена ли си?!

Оправих бялата кърпа на главата си, подръпнах шалварите си и кимнах утвърдително с глава.

* * *

Филмовата звезда с късата тясна поличка и високите кожени ботуши, плътно прилепнали по краката й, продължаваше да прегръща своя очарователен принц под стъклото на една от рекламните витрини на автобусната спирка край Уайт Хеър, където постоянно свиреха хард рок за скинари. В тази страна поднасяха любовта като кутии шоколадови бонбони, като бутилки шампанско, като безплатни питиета. Тя беше в баровете, в автобусите и дискотеките, дори в Британските железници — върху крилата на техния безспирно летящ червен орел. Дивата любов, тази, която изпитвах към Хамдан, тук оживяваше само на синия екран и рядко се случваше в реалния живот. Човек можеше да я види единствено в старите черно-бели филми, които прожектираха в неделя следобед, и да я чуе в някой трепетен глас: „О! Не си отивай. Моля те, не ме оставяй“. Тя беше в трептящия екран, въздишките, белите кърпички и хлипането, „Любовта ми е безбрежна като морето и небето, огромна като Шейх планина и необятна като Сахара“.

 

 

Черната ми бедуинска роба, избродирана с толкова ярки цветове, че чак дразнеха погледа, бе закътана някъде в куфара върху гардероба, подобно на миналото ми. В индийския магазин на ъгъла продаваха етнодрехи, платове, бижута и килими. Червеният слон над вратата имаше паланкин^[1] на гърба си. На витрината две многоръки индийски богини, резбовани от дърво, постоянно наблюдаваха минувачите. Ярката бродирана коприна въздействаше толкова ободряващо, че човек имаше усещането, че лети през целия път до Тадж Махал. Магазинът бе пълен с облечени в рокли на цветя и обути в мисионерски сандали англичанки, които прокарваха между пръстите си каскадата от надиплени индийски тъкани. „Докато са били в Индия, са стояли под слънчобрани с харбалички, гледали са как облечените им в бяло мъже играят крикет на моравата, докато сервитьори индийци са сновяли наоколо и са им поднасяли студен шербет“ — разказваше пакистанската ми приятелка Парвин, издухвайки бретона от лицето си, и добавяше: „Това, което е останало от империята, са само тези малки острови на носталгията“.

Един следобед, докато живеех все още в туристическото общежитие, лежейки в легло, което преди това бе принадлежало на армията, внезапно чух силното чукане на портиера по вратата. Огледах се наоколо — завесите бяха спуснати, а обувките ми, панталоните, ризата и бельото ми бяха захвърлени на купчина върху мръсния под. Бях като таралеж, скрит в тъмен тунел, вдишващ и издишващ спарения въздух.

Портиерът използва своя ключ, за да отвори вратата, и въведе една нисичка, слаба и тъмнокожа жена, а аз покрих тялото си и половината си лице със сивкавия чаршаф.

Когато жената ме погледна, от мен се виждаха единствено леко притворените очи и бялата забрадка, така че тя се обърна и попита портиера:

— Откъде е тази?

— Някъде от Средния изток. Проклети араби! Яздила е камила през целия път от Арабия до тази дупка в Екстър — каза той през смях.

— Няма да деля стая с арабка — се наежи жената.

Престорих се, че спя и че не съм чула и дума.

— Това е единственото прилично общежитие в Екстър и единственото празно легло, което имаме, мис П-а-р-а-ф-и-н — каза той внимателно.

— Парвин — повиши тон тя.

— Да, мис — каза портиерът.

— Освен това тази цялата е покрита с рани — може да е нещо заразно — продължи жената.

— Не е нещо сериозно, а и това е единственото легло, с което разполагаме, мис — допълни портиерът.

— Добре! Добре! — тя остави раницата си на пода и седна върху нея, огледа се наоколо и каза: „Какво грозно място!“.

 

 

Тя бе смарагд, тюркоаз, обкован със сребро, диплеща се индийска коприна, свежи зърна кафе, счукани в хаванче от сандалово дърво, мед и подправки върху току-що изпечен хляб, перла в мидена черупка, кичур мека и деликатна черна коса, малки свити пръстчета, подобни на нежни лозови филизи. Беше нар, чист парфюм, налят в малко синьо шишенце, необработен диамант, необятна росна долина — морскозелена в краищата и лазурносиня в центъра. Беше бабините турски жълтици, нанизани на черна връв, и сватбената шапчица на майка ми, обшита със сребърни монети. Бе като пълна луна, скрита зад полупрозрачни облаци, като гривите на чистокръвни бели коне, като зениците на очите ми, бе дясната ми ръка и кръвта, капеща от нараненото ми сърце.

 

 

Същата вечер си взех душ, намазах струпеите си с крем, изпрах си мръсните дрехи и разчистих стаята, докато Парвин лежеше в леглото си и ме наблюдаваше. Опитах се да придам по-жизнерадостен вид на стаята, но с две армейски легла, скрин с чекмеджета, стар гардероб и мръсен сив килим това се оказа невъзможно. Щом отворих прозореца, Парвин се обърна на другата страна и заспа. Включих лампата до леглото си и започнах да разглеждам местните вестници, за да си потърся работа. Търсим продавачка. Представителна външност и добро владеене на английски език… Проверих „представителна“ и „владеене“ в речника. Нито бях представителна, нито говорех добре английски. Нямаше нищо подходящо за жена като мен — без добър външен вид, без образование, без опит и без препоръки. Освен това бях болна, много болна.

Извадих тръстиковата флейта и я надух, докато мекият й сипкав звук изпълни цялата стая, целия град и се понесе отвъд океана чак до ушите на майка ми. Парвин отвори очи и после отново заспа.

 

 

Неочаквано се озовах пред магазина, в който продаваха бебешки дрешки — нещо, което не ми позволяваха да правя при каквито и да е обстоятелства. Докторът каза: „Трябва да скъсаш връзките си с миналото, сега си тук, така че се опитай да свикнеш с това“. Направих крачка назад, после още една и се накарах да продължа нататък, но не и преди да бях зърнала рокличката от бял сатен и шифон. Ред перли бяха пришити внимателно над всяко воланче. Изглеждаше като светещ бял облак на зазоряване, а перлите блестяха като сълзи от радост. Бе като обещание да се съберем отново, като завръщане. Тази бяла рокля бе моят дом.

 

 

Лиз бе объркана, когато се нанесох да живея при нея. Каква бях — наемателка, довереница или слугиня? Решението й постоянно се променяше в зависимост от количеството алкохол, което беше изпила. Тя определяше достъпа ми до кухнята половин час сутрин и един час вечер и се разстройваше, когато миех дървените кухненски прибори и съдове. „Намазала съм ги със зехтин и бих искала той да остане, за да предпазва дървото, благодаря. Виж какво си направила!“ Това, което тя не знаеше, бе, че щом пристигнах в мръсната й къща, на момента ми се дощя да стопля една кофа вода, да добавя миещ препарат и да се развъртя наоколо — да изтъркам всяко стъкло, всеки порцеланов съд, всеки домакински прибор. Щеше ми се да измия и пода, стените, тавана и най-вече дървената седалка на тоалетната, на която беше полепнал засъхнал екскремент. Бях проклета мюсюлманка и трябваше да съм чиста и неопетнена. Задните ми части не биваше да се допират до нищо, което е „наяс“ — нечисто, така че аз или вдигах седалката на тоалетната и прикляках отгоре, като внимавах никъде да не се опирам (като си беше цяло изкуство да се запази равновесие), или се миех във ваната с леденостудена вода, защото през седмицата топла имаше само между седем и осем сутринта. Така в повечето дни ходех на работа със замръзнали интимни части, търсеща облаче топъл човешки дъх.

 

 

Садиг, собственикът на магазина за алкохол „Омар Хаям“ отсреща, беше мургав, висок и слаб човек с гъвкави пръсти. Преди да заговори, той размърдваше брадичката си наляво-надясно, сякаш търсеше подходящи думи, и след това казваше: „Също отлично“. Молеше се по пет пъти на ден. Когато и да минех покрай магазина му, постелката му винаги бе разстлана на пода, а той стоеше прав с ръце на корема, със затворени очи и мърмореше стихове от Корана. Баща ми, хаджи Ибрахим, не се молеше редовно. Изваждаше постелката винаги когато ни откраднеха някоя коза или ни налегнеше продължителна суша. Една вечер, докато седях на коленете му и галех брадата му, той ми разказа, че предната зима не бил паднал никакъв дъжд, дори капчица, така че помолили всички мъже в селото да се съберат в полето, за да направят молебен за дъжд. Всички те коленичили едновременно пред Създателя и започнали да Го молят да изпрати дъжда. Още преди да били свършили, небесата се отворили и водата се изсипала оттам. Същата вечер, замръзнали и мокри до кости, те обикаляли из селото и повтаряли: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е негов пророк“. Когато баща ми свърши разказа си, ме погледна с тъмните си очи, погали главата ми със загрубялата си ръка и ме целуна по челото.

— Щастлива си, че си се родила мюсюлманка — каза той, — защото последният ти дом ще бъде в рая. Там ще седиш в облак от парфюм и ще пиеш мед и мляко.

Баща ми миришеше на мускус, който държеше в едно кожено пашкулче. „Хвала на Аллах“ — казах аз и се сгуших в скута му, за да попия от топлината му и да почувствам как гръдният му кош, опрян до моя, се изпълва с въздух.

 

 

Облак от парфюм. Химиците твърдяха, че техните бои покриват дълготрайно посивелите коси, а кремовете им за лице изглаждат всяка бръчка. На англичанките им обещаваха да „изглеждат с десет години по-млади“. Аз винаги отивах на най-скъпия щанд и пробвах по лицето и ръцете си сенки за очи, очни линии и всякакви кремове и парфюми. „Имате ли мостра на този парфюм?“ — попитах аз, като посочих скъп парфюм, наречен Beautiful^[2].

Силно гримираното момиче зад щанда припърха с мигли, дебело подчертани с очна линия, и ме погледна подозрително. Вече ме бе преценила. Не изглеждах като жена, която би си купила изключителния нов летен аромат.

— Не, нямаме мостри на този парфюм — каза тя презрително, а мострените шишенца блещукаха като кристали под лампите на стъклената полица.

Погледнах надолу към износените си обувки и прехапах език. Ако бях на нейно място, щях да се изритам от магазина — жена като мен, боклук. Моето племе бе дошло в страната й, търсейки лесна печалба. На нейно място щях да извикам да ме арестуват.

 

 

Нора държеше малко тъмно шише, пълно със зелена течност, което под студената лунна светлина изглеждаше като отрова. Тя извади корковата тапа, наклони шишето и капна една капка на опакото на дланта ми. Студената зелена и лепкава течност се разтече по ръката ми и попи. Имаше силен аромат, сякаш седях в голяма градина, където портокали, лимони, бадеми, ябълки и нарове са разцъфнали едновременно. Помирисах опакото на ръката си. Нора сплиташе дългата си лъскавочерна коса на плитка, а големите й блестящи кафяви очи бяха загледани в желязната решетка на малкото високо прозорче.

— Това ни го даде безплатно старецът, собственик на бордея, за да масажираме клиентите с него. Доволните наричаха нашата барака „къщата на парфюма“; недоволните й казваха „къщата на отровата“.

Тя прехапа пълничката си, издадена напред долна устна, разтърка нос, прокара пръсти през идеално извитите си вежди и каза:

— Харесва ми колко е наситен ароматът, това, че може да те задуши, да те убие на мига. — Тя хвана ръката ми, помириса парфюма и каза: — Всичко, което искам сега, е да можех да простя.

Най-скъпа ми приятелко, Нора,

Прости ми, че ти пиша всички тези писма. Вероятно плачеш, когато видиш поредното мое послание. А получаваш ли ги изобщо? Пълен ли е адресът? Аз съм сама в тази нова страна и се чудя каква ли е последната спирка на прелетните птици. Чудя се защо сме тук и за какво е всичко това? Какво става, Нора? Дали сърцето е малко по-голямо, отколкото е нужно, за да се побере в гърдите, или е прекалено малко, за да понесе живота? Майка, която ти позволява да плуваш в потока? Кълбо вълна, обагрено в кървавочервено, вместо в зелено, в цвета на селото? Защо все още съм жива и какво ме доведе тук?

С любов и признателност,

Салма

Грабнах тестера и се напръсках обилно под подчертания с очна линия неодобрителен поглед на продавачката. В облак от парфюм се върнах обратно до „Сейнт Пол“, едно заведение в жилищната част на града, където се срещаха обикновените хора, и седнах на един от белите столове на булевардното кафене. Алжирецът сервитьор, който се преструваше на французин, дотича и ме попита:

— Какво иска да пие мадам?

— Малко вода, я’йшак?

Той се усмихна, като се престори, че не е разбрал думата на арабски, и изчезна. Все пак от него се очакваше да бъде Пиер, чийто дядо е служил във френската армия. Парвин ми беше казала, че северноафриканците са известни с това, че размахват навсякъде документи от армията, за да си осигурят вход към крепостта Европа.

— Какъв е адресът ви? — бе ме попитал имиграционният служител.

Не го разбрах, затова продължих да подръпвам края на кърпата за глава.

— Къде живеете?

— Еанглия, мисля — казах аз.

— Къде в Англия? — търпеливо продължи да пита той.

— Реката среща морето. — Което беше начинът, по който сестра Ашер ми бе описала Саутхемптън.

— О! За бога! — каза той.

— Да, за бога!

 

 

Екстър е известен с чая си със сметана. Ако на масата видиш чайник, кифлички, мармалад и бита сметана, то тогава човекът, който ги яде, задължително е местен. Туристите и чужденците не могат да понесат плътния вкус на сметаната и вместо това си поръчват еспресо или капучино. Стомахът ми не можеше да поеме чай със сметана, а и не бях го заслужила. Ако си прекосил земя и вода в търсене на отговори, в търсене на дъщеря, в търсене на Бог, накрая свършваш, пиейки горчиво кафе от малка чашка. Бе денят ми за пазаруване, напомних си аз. Това бе най-приятният ден от седмицата, когато си се представях гримирана като парижанка, със скъпа прическа и сексапилна рокля, как пия минерална вода и чета Мари Клер, седнала в някое кафене край морския бряг. Отне ми страшно много време да си преобърна езика и да произнеса „Мари Клер“ с лек френски акцент. Силният ми бедуински арабски трябваше да бъде скрит далеч, чак накрая на света. Казвах на Хамдан: „Любовта в сърцето ми рита и се блъска като уловено муле“. Той ме прегръщаше и казваше: „Люби ме!“, имайки предвид „притисни ме силно, придърпай ме по-близо до себе си“.

Аз седя с изправен гръб и прибран корем и на малки глътки изпивам горчивото си кафе до дъно. Тук нещата са различни. Всичко се измерва с малки лъжички. Ако харесваш някого, никога не споменаваш за мулета, а просто прошепваш над чаша кафе или газирана минерална вода с тънък резен лимон: „Би ли искал чаша кафе?“.

 

 

Предлагах кафе на всички: на имиграционните служители, на полицаите, на млекаря, на пощальона, на продавачките. Домът ми винаги бе отворен, а кафе с кардамон се вареше по цял ден, като ароматът му привличаше съседи и приятели. Една сутрин отворих вратата на пощальона, за да взема една пратка за Лиз. Вместо Джак отвън на вратата стоеше млад мъж с тъмна късо подстригана коса, големи сини очи и щръкнали уши. Онази сутрин беше студено, затова, след като подписах с името си (този път като Сали Ашер), го попитах дали не иска чаша топло кафе.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да, навън май е студено — отговорих аз.

Той каза, че ще се върне за кафето в шест вечерта. Почистих ниската масичка и купих малко английски чаени бисквити, които поставих в чинийка. Той пристигна точно в шест часа, но не можах да го позная — тъмната му коса бе пригладена назад с гел, бе облякъл чиста и лъскава риза, усмихваше се и задържа ръката ми малко повече, отколкото е прието. Поканих го да влезе и му посочих всекидневната, а аз донесох кафето и бисквитите на табла. Той сръбна една глътка и каза:

— Защо седна там? Ела, седни на дивана до мен!

— Тук ми е добре — казах аз и се усмихнах. Бе първият ми гост.

Той стана, изправи се пред мен, постави пръстите си под брадичката ми и повдигна лицето ми, така че да го погледна.

Аз подскочих и казах „Не!“.

— Как така „не“? Ти ме извика да дойда.

— Не, съжалявам — казах аз, като обгърнах раменете си, кръстосвайки ръце.

— Как така съжаляваш?

Устните ми трепереха, когато го попитах: „Още бисквити?“.

Той оправи ризата си, приглади косата си назад, разтърка нос и излезе от стаята. Отвори входната врата, изкрещя нещо, което звучеше като „Кула и чай, човече“, и затръшна вратата след себе си. Може би трябваше да му сервирам кула. Лиз скоро щеше да се прибере, затова станах и с треперещи пръсти започнах да търся паднали трохи от бисквити и тъмни косми.

 

 

Двамата с Хамдан от няколко седмици си играехме на криеница. Майка му се оплакваше на моята майка по време на сутрешното кафе, че по-малкият й син се върти като магаре на кладенец. Майка ми посръбна от кафето си и каза: „Свари му малко лайка“. Аз лежах на тревата под смокиновото дърво, а косата ми се стелеше като ореол около главата ми. Желанията на сърцето ми се изливаха в звука на тръстиковата ми флейта, когато Хамдан се изпречи пред погледа ми. Аз спрях и погледнах умоляващото изражение на лицето му. Слънцето проблясваше между листата, а мирис на жасмин изпълваше вечерния въздух, чуваше се лаят на овчарските кучета, които се прибираха у дома. Затворих очи, прехапах долната си устна и стаих дъх. Той прокара пръсти през косата ми, затягайки хватката си, и след това си тръгна, за да се върне по-късно и да поиска това, което вече бе негово, да ме освободи и да ме направи затворница до края на живота ми.

 

 

„Американка плаща на похитители, за да отвлекат дъщеря й“. Оставих вестника и погледнах още веднъж към мургавия италианец, който седеше сам и пиеше кафето си. Изглеждаше досущ като Хамдан, но вместо бяла роба носеше бяла тениска със сложна заплетена шарка и сини джинси. Той ми се усмихна и аз му върнах усмивка в отговор. Италия е чудесна — мислех си аз, докато се опитвах да разгадая резултатите от поредното гласуване, публикувани във вестника. Консерваторите изостават. Лейбъристите водят с пет процента. Опитвах се да разбера политиката на тази страна.

— Не можеш повече да се правиш на неграмотна бедуинка — каза Парвин, — по дяволите, трябва да научиш правилата на играта.

Но аз продължавах да се снишавам, да се надявам и да подкрепям победителите — така съветваше вътрешният ми емигрантски наръчник от А до Я. Знанията ми за британската политика започваха и свършваха с предаването „Поразителна прилика“^[3], където не можех да различа коя кукла кой е в реалния живот. Това бе един от редките случаи, когато гледах телевизия с Лиз.

— Това министърът в сянка ли беше? — попитах Лиз.

— Не, министър-председателят. Министърът не прилича на този — отговори тя и отново се загледа в телевизора, показвайки, че не иска да прекъсвам заниманието й.

— Кои са тези кукли? — попитах аз.

— Чужденци! Пришълци като теб — каза тя и се засмя.

— Като мен ли? — попитах аз.

— Да, нелегални емигранти — отговори Лиз.

— Аз не нелегална — казах аз, внезапно забравяйки английския.

— Напротив, такава си. На такава приличаш — отговори тя.

— Би ли искала чашка чай? — попитах я аз, като имитирах приятелката си Гуен, опитвайки се да сменя темата.

— Не, благодаря — каза тя и гласът й звучеше още по-раздразнено. Тя не харесваше Гуен и уелското влияние, което упражняваше върху мен. — Една чашка? Стига де! — каза тя, поклащайки глава.

Лиз беше права, аз бях отрепка.

* * *

Когато и да се качвах нагоре по Рим — най-високата планина в Хима — заедно с козите, Хамдан ме следваше дискретно, мяркайки се от време на време иззад скали и храсти. С широките си рамене, с кафявата си наметка, която се развяваше на вятъра, с червено-бялата си карирана кърпа за глава, която закриваше част от гъстата му къдрава коса, той тичаше, опитвайки се да не изостава много от мен. Един ден бе толкова горещо, че задухът бе сграбчил цялата ни долина. Аз свирех с флейтата си и водех козите към Дълбокия кладенец. Напълних коритото със студена вода и козите ми веднага започнаха да пият. Наострих уши да доловя цвиленето на коня на Махмуд, но беше толкова тихо. Отново спуснах каучуковата кофа в кладенеца и я чух как пада в студената вода и след това потъва под собствената си тежест. Изпищях от нетърпение, знаейки, че кафявите очи на Хамдан ме наблюдават, а слухът му лови виковете ми. Хамдан съвсем притихна зад храстите, когато излях съдържанието на кофата върху главата си. Докато се къпех, изпях една от старите песни на баба Шахла: Hala hala biik ya walla, hey ya halili ya wala — „Ела, добре си ми дошъл, момко! Хей! Любов моя! О, момче! Приветствам те с добре дошъл, половинке на душата ми! Ела, съпруже бъдещ мой“. Когато мъжът й си взе втора жена, баба ми умря от сърдечен удар. Няколко месеца по-късно дядо ми също умря.

 

 

Стъмваше се и булевардното кафене се готвеше да затваря за днес — никой не си уговаряше срещи след пет часа. В пет англичаните обикновено се връщаха при своите котки и кучета в празните си крепости. Виждах ги в малките им кухнички как пъхват замразени пилешки хапки във фурната и пържат полуфабрикатни картофи. В ранната вечер градът принадлежеше на нас — бездомните, наркоманите, алкохолиците и имигрантите, на тези, които или нямаха семейство, или се опитваха да заличат миналото си. Във времето между пет и седем ние плъзвахме навсякъде и завземахме всичко, подобно на мъха, който прораства в процепите на паважа. Допих си утайката и оставих малката чашка за еспресо върху чинийката.

„Знаеш ли, Салма, ние сме като херпес, невидими, змиеподобни. Херпесът се спотайва в тялото ти и внезапно избива по кожата ти, а след това боли ли, боли“ — бе ми казала Парвин, смеейки се.

 

 

Лежах на земята, когато Хамдан излезе откъм лозята и застана прав над мен. Не бях гладна, но въпреки това откъснах няколко грозда и започнах да ги тъпча в устата си. Когато погледнах нагоре, неговият силует вече бе приклекнал точно пред мен. Обгърнах гърдите си с двете си ръце. Той си пое дъх и бързо ме целуна по устните. Хладният въздух на здрачаване се завъртя около шалварите ми и ми напомни за правилата на честта в нашето село. „Не! Полудя ли? Не бъди импулсивна!“ — сякаш чувах как майка ми крещи в ушите ми. „Не! Ще те застрелят между очите!“

Да. Не. Не. Не! Отблъснах го.

„После ще съжаляваш, красавице“ — каза той, подръпна тъмните си мустаци и си тръгна. Когато гърбът му изчезна в лозята, треска обзе цялото ми тяло. Слънцето бе залязло и ставаше студено. Загърнах се по-добре в шала на майка ми и тръгнах към къщи.

 

 

Върховете на покривите и стъклата на прозорците улавяха последните лъчи на залязващото слънце и ги отразяваха в избледняващо златисто. Приближих се до катедралата, където сред гълъби и химни тъмнокосият мъж можеше да се почувства достатъчно уверен, за да ме заговори. Май беше арабин. Група свещеници прекосиха поляната и влязоха в катедралата. Изглеждаха странно в дългите си роби от черен сатен с пурпурни колани и шапки. Чух как вратите на общите спални се заключват. Сребърната огърлица с тюркоазите, която сестра Франсоаз ми бе дала, лежеше в китайската сатенена кутия.

Тъмнокосият мъж ме посочи и каза: „Здравей?“.

Обърнах се, за да разбера дали някой не ме наблюдава. Ако брат ми Махмуд ме видеше да разговарям с непознат мъж, щеше да завърже всеки от краката ми за различен кон и да ги подгони в противоположни посоки. Не се виждаше никъде. Запънах краката си, за да им попреча да вървят напред, и се усмихнах. Тук, в тази нова страна, само мъжете говореха с мен.

Сестрите по това време вероятно заключваха тежките порти на манастира, а звукът кънтеше в празния вътрешен двор. Аз тичах насам-натам боса по студения каменен под и я търсех.

 

 

— Аз съм Дейвид. Наричай ме Дейв.

— Сали — отговорих аз, използвайки английското си име.

— Ще изпиеш ли чаша кафе с мен? — попита той със силния си девънски акцент.

— С удоволствие — отговорих аз, прибирайки вестника, а с него и надеждите си да срещна арабин тук, някой, който щеше да ме предаде на полицията или да ме убие на мига.

Тръгнахме надолу по пътя към магазина, в който продаваха етностоки и който в същото време служеше и за кафене. Някакъв човек, носещ плакат: „Не мога да платя. Няма да платя“, крещеше ругатни към минувачите. Дейвид ме прегърна с лявата си ръка през раменете, за да ме защити, и ме поведе през вратите. Той настояваше да плати, затова аз взех само чаша портокалов фреш и бутилка газирана вода. Дейвид си поръча чай със сметана в кафене, което се опитваше да се наложи като моден джаз клуб.

— В Екстър ли живееш? — попита той.

— Да — отвърнах аз, докато поглеждах към симпатичния млад сервитьор.

— Работя в един спортен клуб — продължи той.

— О, колко интересно! — казах аз, опитвайки се да имитирам акцента на Кралицата. Хазяйката ми Лиз би се гордяла с мен.

— Откъде си? — попита ме той.

Ако му кажех, че съм мюсюлманка, бедуинка от пустинята и бегълка, той би изплюл чая си.

— По рождение съм испанка — излъгах аз.

— Бил съм в Испания много пъти. Откъде в Испания?

— Гранада — казах аз. В училище ни бяха разказвали толкова много за величието на мюсюлманска Испания и за маврите в Гранада.

Гледайки как тъмнината настъпва малко по малко през френския прозорец, внезапно се почувствах страшно изморена. Не можех повече да понасям това. Може би заради погледа на Дейвид, омагьосан и пълен с надежда. Салма изяде плода, разсърди племето си и плати висока цена. Бях прекалено крехка за близост, кожата ми бе все още болезнена и насинена. Ако бях на негово място, дори не бих се удостоила с втори поглед. А глупавите растения ставаха по-големи и по-големи, превръщайки кафенето в зелена къща. Можех да чуя тракането на прибори долу и тропота на столовете, когато ги обръщат върху масите. Сервитьорките започваха да стават нетърпеливи. Не можех да го понеса. Не бях вече внучката на баба си Шахла, направена от напълно различен материал, не изпитваща срам и страх.

 

 

Баба ми Шахла сплиташе дългите си изтънели и побелели коси на плитки и говореше: „Винаги следвай сърцето си, дъще“. Нейната женитба е била по любов. Тя принадлежала към племето на свирепите Удаи, а той към Фурсаните, които били в постоянна война с тях. Видял я в една пролетна утрин, докато пълнела глинената си стомна с вода. По гръбнака му пробягнала вълна на трепет. „Добро утро, млада газелке“ — извикал той отдалеч, страхувайки се да прекоси в територията на племето на Шахла. От начина, по който бил вързал кърпата си, килната надясно и покриваща окото му, тя разпознала, че той е от племето на Фурсаните. Започнал да я чака рано сутрин, когато капчиците роса по стръковете пшеница все още блестели под утринното слънце. Шахла погледнала широките му рамене, тъмните му гъсти мустаци, дългата му тъмна коса, сплетена на две плитки, и решила, че трябва да ходи на кладенеца всяка сутрин, за да е сигурна, че конете и камилите им никога няма да останат жадни. Било много рано една сутрин, когато неговият силует й извикал: „Довечера ще дойда да те отвлека. Приготви се!“. Тя засенила очите си с ръка и погледнала към фигурата му отдалеч. Той стоял там висок, мургав и величествен на фона на изгряващото слънце. Четирите шатри на нейното семейство били направени от тънка козя вълна и вечерта тя решила да спи в тази за гости, за да не събуди майка си, когато той пристигнел. Сламеникът на майка й бил сложен срещу входа, сякаш за да бъде на пост, затова тя се престорила, че отива да чисти мангала в палатката за гости, докато не чула хъркането на майка си. Седяла там напълно облечена и го чакала и едва когато била вече прекалено изморена, за да държи очите си отворени, чула тропота на галопиращи копита и цвиленето на коня му и изтичала навън, за да го посрещне. Онзи маскиран мъж с пушка, препасана през рамо, протегнал ръката си към нея, а тя я грабнала, полетяла във въздуха и се приземила леко на седлото пред него. Погледнала назад към техния бивак с плътно завързаните входове на палатките, към конете, вързани на стълба, към камилите със спънати предни крака, към козите, спящи зад жилището им. Шахла цъкаше с последния си зъб и казваше: „Тц. Това беше последният път, когато зърнах жилището и племето ни“.

 

 

Какво щеше да направи Шахла в това жилище? Дали щеше да вечеря с Дейвид и да му позволи да я „грабне на коня си и да яздят, докато медните гривни по ръцете и глезените й се разбъркат“? Би ли протегнала тя ръката си на напълно непознат и би ли яздила с него в тъмнината? Дали доверието щеше да надделее над съмнението? Ами миналото, онази дебнеща тъмна сянка?

Здраво хванах пазарските си чанти и се отправих към главния вход. Той ме последва и каза:

— Ще вечеряш ли с мен?

— Много ти благодаря, но не мисля — казах аз.

— Защо не?

— Заета съм. Трябва да вървя, Дейв.

Наведох глава и излязох от магазина под сухите палмови дървета. Сред индийските пауни, фигурките на Буда, мексиканските папагали и юрганите, сред китайските маси в главата ми се оформи един нов глас — „Не“, на който емигрантският ми наръчник от А до Я винаги ме бе съветвал да се противопоставям. Месингов еднорог, подскочил във въздуха в опит да достигне небето, грабна погледа ми.

Бързо казах на Дейвид:

— Не, съжалявам. — И преди да му дам възможност да отговори, побързах да изляза през африканските врати на студената улица. Помирисах въздуха, търсейки аромата на дома. Миризмата ме призова и аз сякаш в транс й се подчиних. Всеки си има някаква слабост, моята беше ароматът на пържена храна.

 

 

Подуших уханието на познатото, на дома и свободата, и се заслушах.

— Балак, тази сигурно е от МИ5 — каза възрастният мъж.

— Какво ти става? Агентите не се разхождат наоколо облечени като арабски уличници. Те носят големи шапки като Филси, нал’ тъй? И са бели, руси и с пура в уста — отговори по-младият мъж.

— Искаш да кажеш Филби, идиот такъв. А и в наше време агентите могат да изглеждат всякак. Могат да приличат дори и на самия Господ, откъде да знаеш — додаде възрастният мъж със северноафрикански акцент.

— Ти си параноик. Нощем, когато листата шумолят, ти си мислиш, че американските сателити те снимат — каза младият мъж.

— Която и да е, не ми е приятно да се размотава така — отсече възрастният мъж и хвърли няколко нови фалафелни кръгчета във врящото олио.

Студеният въздух пренесе аромата на пържена храна направо в сърцето ми. Цвъртящите звуци от пърженето, изваждането с черпака, смачкването на фалафела в топлата питка хляб и пикантната миризма на леблебия, магданоз и кориандър ми дадоха сили. Плътно увита в черния бедуински шал на майка ми, застанала насред Екстър, аз летях над земи, реки и морета чак до сухите пустинни планини, където пасат няколко кози, а зрели маслини натежават по сребристозелените клони. Реех се високо над родните си земи.

— Тя е безобидна, татко. Стои си тихо и души студения въздух — каза младият мъж.

Не можех да видя предната част на караваната-кебапчийница, но чух някакво раздвижване, плъзна се врата и се чуха стъпки. Преди да се усетя, възрастният мъж се озова точно пред мен, там, където бледата мъглица на зората среща синевата на небето. Беше висок и издължен, с големи очи, побелели от възрастта, с набола сивкава брада и изтъняла коса, покрита с бяла шапчица, плетена на една кука, широки бродирани черни шалвари бяха стегнати около глезените му, носеше заострени пантофи от кафява кожа, а голям надпис с червени букви: Bon Jovi No Pain No Gain бе напечатан отпред на черната му фланелка.

Стоях лице в лице със своетоминало и настояще.

— Търся спасение в Аллах — каза той.

Пристегнах маминия черен шал около главата си и не казах нищо.

— Идваш да ни подслушваш. Шпионин ли си, или какво? — попита той.

Ако бях в Ливан, щях да се изправя, да хвана дясната му ръка, да я целуна, да го нарека господине и да се представя: „Здравей! Здравей! Аз съм Салма Ибрахим-ел-Муса“, но сега съм в нова страна и съм бегълка с досие, затова останах да седя на дървената пейка и се преструвах, че не го разбирам.

Той се поколеба, а после каза:

— Не искам да душиш наоколо. Къш! Къш! — отпрати ме той.

Искаше ми се да мога да целуна изпъкналите зеленикави вени на опакото на напуканата му старческа ръка, челото му и наболата му сива брада, но вместо това се изправих и с олюляваща се походка си тръгнах във вечерната мъгла, докато изчезнах, подобно на пустинен плевел без корени, носен от вятъра.