Фадия Факир
Казвам се Салма (13)

Маслодайна роза и кучешки дрян

Дадоха на брат ми Махмуд заредена пушка, за да застреля най-хубавия жребец на Дафаш. „Те убиха коня ни и ние трябва да убием техния, иначе могат да започнат да избиват хората от нашето племе“ — бучеше гласът на баща ми. Онази нощ брат ми излезе късно и щом чухме изстрелите, Махмуд на галоп се върна в тъмния ни двор. „Благословен да си, момчето ми! Конят е член на семейството на Ел-Муса. За кръвта му трябва мъст!“ Деляхме се на групи, на семейства, кланове, племена, трябваше да пазим честта си, трябваше да отмъщаваме за кръвта си, хранехме се заедно, спяхме заедно по десет в стая или шатра, съдбата ни свързваше един за друг като с верига. Посрещайки бледите светлини на утрото с лекия дъждец по лицето си, аз осъзнах, че за добро или лошо съм скъсала металния кръг, който ме свързваше със семейството ми. Бях тук, в новата си страна, отивах на работа с раница на рамо, пълна с хартии, книги, термос с кафе и сандвич със сирене „Фета“. Бях спечелила сама всичко, което имах, освен парите, които пастор Махони ми беше дал. Вървях освободена от всичко, освен от кошмарите си. Ако нямаш семейство, не ти се налага да убиваш коне.

 

 

— И така, откъде идваш, моля? — попита ме Джон и отпи от кафето си. Седяхме в преподавателското кафене.

Погледнах прошарената му окапваща коса, изморените му сини очи, големите му уши, късите му и въздебелички пръсти, кутийката за очилата, подаваща се от джоба на измачканата му риза, погледнах източените му ръце, покрити с тънки тъмни косъмчета, и поклатих глава.

— Не, не аз. Ти откъде идваш? — попитах го аз.

— Идвам от едно малко село в Североизточна Англия, наречено Айклиф. Майка ми има там малка каменна къща край реката — отговори ми той и извади очилата си от кожената им кутийка.

— Имате ли скали, овце? — запитах аз.

— Почти равнинно е, но има много овце, кучета, кокошки. Селски район е — каза той и постави ръката си върху моята.

Майката на пастор Махони е използвала стара викторианска ютия с въглени, за да глади ризите на мъжа си. Трябва да е била много тежка и гореща. Потиснах една въздишка.

— Изгарящо гореща, доктор Робинсън, искам да кажа Джон. Там, откъдето идвам, има много кози. Лозя и маслини, и сливи, и бадеми, и смокини, и ябълки.

— Звучи като райско място — каза той и сложи очилата си.

— По някакъв начин, да.

— Защо си тук? — попита той.

— Защо си тук? — попитах го аз.

— Тук съм, защото не можех да си намеря работа на север. Затова съм тук, като изоставен, в този безчувствен Юг.

— Изоставен?

— Като човек, изолиран на самотно място, от което не може да си тръгне.

— Добре. Аз съм изоставена на този остров Великобритания — казах аз и погледнах настрана през стъклените стени на кафенето. Навън валеше и белите цветове на кучешкия дрян блестяха под светлините на залеза.

Тъмнорозови и червени олеандри растяха край потока чак до мелницата. Двете с майка ми вървяхме до съседния стан на гости на нейната братовчедка. Бе толкова горещо, че можеше да видиш как пукнатините по земята сякаш „врят“ от черни мравки, които носят сухи клечки. Същия онзи следобед майка ми каза: „Нека да поседнем край студения поток, за да си починем“. Тя тръгна през бостана да потърси някоя зряла диня, намери една и я откъсна, удари я няколко пъти в един остър камък, докато се разцепи на две. Седнахме и потопихме краката си в студената вода, ядохме сочната червена плът на динята и дъвчехме черните й семки. Майка ми ги плюеше и продължаваше да дъвче, а аз ги дъвчех и след това поглъщах. Тя натопи ръцете ми в студената вода, за да ги измие от лепкавия сок, изми и лицето ми.

— Майко, водата е хладна. Може ли да поплувам?

— Ако те видят, ще ме убият. Само разпусната жена може да се съблече и да плува на открито. Мъжете може да те видят — каза тя и сложи черния си яшмак през лицето. Поколеба се за миг и каза: — Бъди бърза!

Свалих дългата си оранжева риза, но останах по зелените си шалвари и скочих във водата. Тя беше толкова чиста и студена, че краката ми изтръпнаха в мига, в който стъпих в нея. Потопих глава точно над проблясващите малки камъчета и заплувах към лъчите светлина. Почувствах студената вода върху горещата си кожа като шок и нададох вик от изненада. Плътта ми трептеше от желание.

— Шшшт! Ще ти извият врата! Не искаме мъжете от племето да те чуят — каза тя.

Трябваше да ми каже „Не“, но тя каза „Да“.

— Защо не ми каза „не“? — попитах аз Джон.

— Кой? — попита ме той на свой ред.

— Майка ми — отговорих аз.

— Сали? Добре ли си? — попита ме Джон.

Издърпах ръката си изпод неговата, обърнах глава на една страна, погледнах лицето му, което не можех да видя ясно, и казах:

— Добре съм. Сигурно е от кафето. Много, много горещо е.

 

 

В края на учебния курс той ми подари кутия, привързана с плътна червена панделка.

— За теб е — каза той, — отвори я!

Слънчевите лъчи, идващи през огромните прозорци на кафенето, правеха лешниковите очи на Парвин да приличат на чист мед. Тя изглеждаше сияеща и спокойна.

Когато я отворих, почти извиках. Беше пълна със сладкиши от Средния изток: пакет фурми, баклава с шамфъстък, халва и локуми. Той каза, че знае малко за Ливан, но ще се радва да научи повече.

Прокарах ръка по ситно къдравата си коса, потърках брадичката си и казах:

— Парвин, Джон поиска да се оженим.

— Колко сладко — каза тя и наистина го мислеше.

— Каза още, че няма проблем да стане мюсюлманин. Не вярва в Бог, но ще бъде „номинал“. Какво значи това?

— Не наистина. Само така да се каже — отговори тя.

— Казах му, че да бъдеш мюсюлманин, е трудно и че не би искал да е такъв.

— Да си мюсюлманин, е дяволски сложно — каза тя и отпи от кафето си.

— Но той прочете толкова много за това и знаеше какво прави. Казах му, че „развалям доброто“, както ми беше казала Елизабет. Осен това го предупредих: аз съм като ранено животно. Може да загубя самообладание.

— Това не го ли отказа?

Слънчевата светлина изглеждаше така, сякаш е втъкана в тъмните коси на Парвин, очите й светеха, кожата й изглеждаше здрава, а брачната халка и годежният й пръстен светеха на безименния й пръст.

— Джон също има свои проблеми. Не е светец. Но иска да се оженим. Чисто и просто е това.

— Ами ти? Харесваш ли го? — попита ме тя.

— Не съм способна на любов. Прекалено уморена съм, прекалено много е миналото — казах аз.

— Не спираш да говориш за него. Обзалагам се, че ще се ожените — каза Парвин.

— Не, няма да се омъжа за него — казах аз и отпих малко от млякото с карамел, което тя ми беше поръчала.

Приятелката ми спря да сгъва и разгъва салфетката, погледна ме в очите и каза:

— Салма, обзалагам се, че ще се омъжиш за Джон.

— Брат ми ми донесе торбичка, пълна с бисквити и локум — казах аз.

 

 

Цветарят се засмя, когато му поисках червени маслодайни рози. Понесла букет английски червени рози, взех такси, за да отида до крематориума и да присъствам на погребението й. Бе умряла внезапно в съня си, прегърнала сребърната кутийка, пълна с гранясало масло. Чернодробна недостатъчност. Когато слязох от колата, по цялото ми тяло пробягнаха тръпки. Беше „великолепен“ ден, топъл на слънце, но хладен в сенките.

Роднините й пристигаха в лъскави черни коли, а приятелите й вървяха след процесията. Всички жени бяха облечени в черно — черни рокли, костюми, черни шапки и големи черни слънчеви очила. Мъжете изглеждаха неловко в сивите си или тъмносини костюми. Млада жена стоеше край входа и се ръкуваше — висока, с приведен гръбнак, облечена в черна рокля със сако. Русата й коса бе прибрана прилежно под черна шапка с мрежа, която покриваше челото и подпухналите й червени очи. Сигурно тя беше Наташа. Инвалидната количка на майка й препречваше входа. Приближих се към тях и се представих. Сестрата на Лиз, дребничка и пламнала от потисканата скръб, хвана ръката ми и каза:

— Благодаря ви, че сте се грижили за нея.

— Не ми благодарете, че съм изпълнила дълга си — казах аз в превод от арабски.

Когато ни вкараха в малкия параклис, за да извършат опелото, видях букета червени рози, поставен в една стъклена ваза върху полираната махагонова повърхност на пианото. Слънчевите лъчи осветяваха помещението и се пречупваха в стъклената ваза, хвърляйки няколко малки дъги. Седнах, облегнах се на малката молитвена възглавничка и отместих настрана Библията.

Много малко чифтове очи бяха непокрити, останалите се криеха зад големи тъмни очила, шапки или воалетки. Устните бяха здраво стиснати. Сълзите бяха срамни.

Когато почина леля ми, жените сложиха черни роби и кърпи на главите си, свалиха яшмаците си и цели три дни ридаха, ритмично люлеейки се напред-назад. Измиха я в килера сред житото и пшеницата, увиха тялото й в чист бял саван, положиха я в импровизиран ковчег и мъжете я пренесоха на раменете си през целия път до джамията. Майка ми и баба не искаха да стоят вкъщи и последваха процесията чак до върха на хълма. Другите жени останаха далече назад, за да одерат коза за курбан и да приготвят джамид: изцедено кисело мляко в пръстена паница, останаха, за да сготвят месото, а сълзите им капеха в сгорещените тигани. Чак от джамията в другия край на долината можеше да се чуе как всички едновременно се удряха в гърдите и разкъсваха дрехите си. Когато същата вечер най-накрая се върна вкъщи, майка ми цялата бе покрита с пепел, робата й бе разкъсана на врата, гърдите й бяха омазани със сополи и прахоляк, а главата й беше открита. Беше загубила гласа си, затова само ми посочи пръстеното канче в ъгъла. Донесох й малко вода. Тя я изпи и отново излезе навън. Под лунната светлина виждах как силуетът на тялото й в тъмнината се полюшва напред-назад от мъка.

Прощалната реч бе произнесена от един от приятелите на съпруга й, сложил стръкче мак на бутониерата си. Той възхвали мъжа й, неговата смелост, чувството му за хумор, а накрая с акцент в стил Би Би Си каза:

— Най-накрая Елизабет и Чарлс са събрани отново. Нека да се помолим за тях.

— Упа и Хита най-накрая са събрани отново, нека се помолим за тях — прошепнах тихо аз.

Русо момиче в бял костюм изсвири класическо произведение на пианото, беше едното от любимите на Лиз. Тя харесваше класическа музика и често ми казваше: „Божествена мелодия. Предполагам, че не знаеш много за нашата музика“.

Тя сядаше в кухнята, слушаше Радио три, пиеше чая си с индийски билки от чашка най-фин порцелан и разглеждаше Дом и градина, въпреки че живеехме в място, което едва можеш да наречеш дом, и нямахме градина. Тя ми се усмихваше и казваше, сочейки скъпа старинна столова:

— Не е ли прекрасна?

— Прекрасна — опитвах се аз да имитирам произношението й.

В края на музикалното произведение свещеникът натисна някакъв бутон и чамовият ковчег се плъзна в една дупка в стената, спусна се автоматична завеса и проскърца, докато се затвори. Нямаше копаене на гроб, спускане на импровизиран ковчег, четене на Корана — нямаше нищо, освен подсмърчането и въздишките на добре облечените опечалени.

Сълзите ми напираха, затова побързах да изляза, преди бедуинският ми плач да пропъди птиците от дърветата. Наташа ме последва и каза:

— Сали, благодаря ти за всичко, което си направила за нея. Надяваме се да продадем къщата. Скоро ще дойдем да приберем нещо от покъщнината.

— Колко скоро? — попитах аз.

— След няколко седмици — каза тя.

Приключихме разговора и тя тъкмо се канеше да си тръгне, за да се присъедини към семейството си, но подръпна воалетката на шапката си, поколеба се за миг и каза:

— Леля ми те харесваше, Сали.

Брадичката ми силно се разтрепери, така че не можах да кажа нищо. Елизабет обичаше да говори за маслодайни рози, за пламък и за хибискусите и красивите лилави паркови дървета, които растяха в Индия. Закрих очите си с ръка и тръгнах през градината, търсейки цъфнала акация, но тогава се сетих, че дори и да я видя, няма да я позная, затова седнах под един конски кестен, който беше единственият вид дърво в тази страна, което можех да назова по име. Сама, обкръжена от съдинки, пълни с пейсмейкъри, зъбни пломби, златни сватбени халки, останки и пепел, аз здраво обгърнах сърцето си.

* * *

През малките илюминатори на самолета, носещ ме към Гърция — която вече нямаше да остане непозната, — виждах пухкави бели облаци, които се носеха щастливо по ярко осветеното небе. Формите им се променяха, преливайки от галопиращи коне във вълни, борещи се за надмощие, или в чайки, които се реят безспир над реката. Дълбок кладенец, студена вода, разпукващи се семена, тяло, което се освобождава, отстъпчивост. „Щеше ми се никога да не те бях поглеждал“, „Такъв е животът на дъщеря ми!“, „Исус умря, за да спаси всички нас“, „Сега си сама, Салма“, пушка окачена на рамо, пълни с кир нокти на краката, „Стига! Застреляй ме!“, хвърли се в купа, „Да разтърсим крепостта“, „прекалено много минало“, плачещи гълъби, миризма на фалафели, „Всяко твое движение, всеки твой ход“, да се омъжа за Садиг, да ям сух хляб, кръвта и сополите на Нора, потекли по брадата й, сърцераздирателен вой.

— Нещо друго, мадам? — попита стюардесата.

— Не, благодаря ви.

Увиснала между земята и небето в малкия самолет, тя с вълнение си проправяше път обратно към сърцето ми. Познавах този вятър. Лайла ме викаше. Внезапно ме побиха тръпки и всеки косъм на главата ми настръхна, гърдите ми хлътнаха, сякаш се давех. Той хвана ръката ми и попита:

— Дланите ти са изпотени, добре ли си? Страх ли те е от летенето?

— Не, не се страхувам да летя — казах аз, за да се защитя, и се вкопчих в ръката му.

Тя беше изтощена, ридаеше тихо, бе гладна, търсеше опора за малките си крачка. Бях близо до старата си страна и погледнах през кръглото прозорче, мислено запечатах една прегръдка и целувка в бутилка и я захвърлих сред облаците. Вълните можеха да я отнесат на отсрещния бряг. Стар арабин рибар може да я намери, заровена в пясъка и морската сол, и да й я отнесе. Познатата миризма на тялото ми, нежните зърна на гърдите ми, топлите ми прегръдки щяха да й върнат куража, да я накарат да се чувства защитена и в безопасност. Някой ден тя щеше да спре да плаче.

Тениската на съпруга ми бе подгизнала от сълзи и той ми каза:

— Трябва да се отървеш от мисълта за нея, скъпа. Нищо не се знае — някой ден може отново да се съберете.

Опитвам се да се отърва от мисълта за нея от деня, в който се роди. Опитвах се отново и отново и все не можех.

 

 

Лайла бе смарагд, тюркоаз, обкован със сребро, диплеща се индийска коприна, свежи зърна кафе, счукани в хаванче от сандалово дърво, мед и подправки върху току-що изпечен хляб, перла в мидена черупка, кичур мека и деликатна черна коса, малки свити пръстчета, подобни на нежни лозови филизи. Беше нар, чист парфюм, запечатан в сини шишенца, необработени диаманти, просторна росна долина — морскозелена в краищата и лазурносиня в центъра. Беше бабиният наниз турски жълтици и сватбената шапчица на майка ми, обшита със сребърни монети. Бе като пълна луна, скрита зад полупрозрачни облаци, като гривите на чистокръвни бели коне, като зениците на очите ми, бе дясната ми ръка и кръвта, капеща от нараненото ми сърце.

* * *

Лайла беше някъде там зад прозрачните бели облаци, с красиво мургаво тяло като на чистокръвна кобилка, кожа с цвят на кафе с кардамон, с очи, светли като кехлибар. Има устата на Хамдан с цвят на зрял нар, а косите й падат на каскади по гърба и раменете. Тя се усмихва, прилича на перла в черупката си и тръгва между лозята, проблясваща измежду нежните меки листа като стълб от диамантен прах. Крайниците ми са схванати. Клон от смокинята, натежал от плод, но в същото време кух и изгнил отвътре, внезапно се прекърши и тежко се стовари на земята. Като погрешна ампутация, пълна с минало, с бъдеще и с необяснима болка… вдигнах ръка, за да пропъдя прашинките, които се носеха из въздуха, уловени в лъч светлина.

 

 

Онази нощ бе толкова горещо, че непрекъснато се въртях в леглото под бялата мрежа против комари. Изпих хладния шербет, който аята ми беше оставила по-рано върху нощното шкафче.

Татко бе излязъл на лов с някакви приятели индийци. Рекс лаеше ли, лаеше в тъмнината. Станах и задъхваща се за свеж въздух, погледнах през прозореца. Тамариндовото дърво, натежало от плод, светеше на лунната светлина и аромат на зрели плодове на манго изпълваше нощния въздух.

Джон каза:

— Спри да ме дразниш — и ме целуна.

— Ай! — казах аз.

Боса и облечена единствено в бялата си памучна нощница, отидох в кухнята, за да потърся лед. Вчера бяхме купили голям леден блок от продавачите на лед и се надявах, че ще е останало някое парченце.

Изтиквайки грубото любене с Хамдан и мисълта за него далеч от съзнанието си, посрещнах нежните целувки на съпруга си. Той прокара върховете на пръстите си по кожата ми толкова леко, сякаш бях чуплива.

— Оникс — каза той.

Хита седеше на кухненската тераса и се взираше в тъмнината. Когато ме видя, се усмихна. Стоях там, седемнадесетгодишна девойка, бяла, недокосната и преливаща от копнеж.

Слънцето проблясваше през листата на бадемите. Чувах лая на овчарските кучета и жуженето на пчелите.

— Искам малко лед — казах аз на Хита.

— Не ми остана никакъв лед, Упа, но направих „кулфи“. Искаш ли малко? — попита той и докосна с фините си пръсти неравния дървен плот на кухненската маса.

— Навън всичко е замряло — забелязах аз.

— Нощта е идеална за гръмотевична буря — каза Хита, докато гребваше с лъжицата сладолед с лимон, шамфъстък и семена от кардамон.

Исках да бъда насилвана, убивана, но Джон се отнасяше с еднакво внимание към всяка частица от тялото ми. Той изследваше, галеше, разглеждаше и милваше. Аз хапех, драсках, щипех и пищях, докато той не каза: „Измъчваш ме!“ Хамдан би казал: „По-плътно, по-силно, по-близо“.

Заедно ядохме сладолед и слушахме гръмотевиците. Широките му плещи с цвят на кафява захар светваха всеки път, щом светкавица проблеснеше пред кухнята. Той се изправи и прекоси морето, което ни разделяше, хвана главата ми с две ръце и ме целуна настойчиво по устните, толкова силно, че можех да усетя катрана в кръвта му.

В прегръдките му търсех начин да забравя… забрава… цвят на ново начало.

Той се превърна в господаря, а аз се прекланях пред всяко негово желание. Той шепнеше заповедите, а аз — английската лейди, им се подчинявах.

Кожата по телата ни сякаш се бе разтопила, оставяйки оголени и чувствителни вени, туптящи сърца и тръпнещи мускули.

— Не мога да ти се наситя — каза Джон.

 

 

Ако някой ни видеше как се разхождаме по плажа, хванати за ръце, щеше да си помисли, че сме обикновена двойка. Нямаше нищо необичайно в нас, освен това, че моята кожа бе тъмна. Седнала на скалите край Санторини с гледка към тюркоазеното море, аз гледах как един младеж грък излиза със старата си лодка на риболов. Той метна въдицата и потопи кордата във водата. Джон четеше дебела книга за гръцката митология. Аз просто си седях — не душех въздуха, не се оглеждах за облаци или пушки, просто си седях. Момчето закачи още стръв и отново метна кордата в леко развълнуваните води. Белите скали и финият чист пясък обрамчваха спокойното синьо-зелено море, без да достигат до отсрещния бряг. Момчето подскочи от радост, изправи се, извади рибата и я сложи в голяма мрежеста кошница.

— Сигурно ще е добре да поплувам.

— Да — каза механично Джон.

— И няма да си помислят, че съм разпусната жена? — попитах аз.

— Не, защо пък да го правят? — учуди се той.

— Искам да се науча да плувам — казах аз на отсрещния бряг на Хима.

— Може да се запишеш на курс, когато се върнем — каза Джон разсеяно, все още зачел се в книгата си.

Измъкнах книгата от ръката му и я затворих. Тънките пръсти на краката му изглеждаха смешно, обути в големи кафяви кожени сандали. Погалих оредяващата му коса и целунах уморените му очи.

— Салма! — засмя се той.

Излизайки от устните му, името ми звучеше хубаво. Научих го как да го произнася, на кои букви да поставя ударение и на кои не.

 

 

Макс не одобри женитбата ми за северняк — „Джорджи“^[1]. „Там, на север, всички мислят, че французите са маймуни — каза той, шляпна се по коляното и се ухили самодоволно. — Измъчвали са горкия негодник, докато не са изтръгнали от него признание, че е френски шпионин“.

Макс отмести стола си назад и се засмя с глас. Когато най-накрая престана, каза:

— Не ги виня, че толкова мразят проклетите жабари.

Наведох глава и продължих да шия един подгъв на машината.

— И освен това са големи скръндзи. Искат да направят печалба на гърба на нас, южняците — каза той и опипа с пръсти гела по косата си, за да се увери, че силният смях не е разместил перчема му.

Онзи ден беше горещо и един вентилатор или климатик щеше да бъде точно на място, но Макс упорстваше, че за пет слънчеви дни в годината не си струва да се прави такъв разход. Потта се стичаше между гърдите ми чак до вече надутото ми коремче. Избърсах челото си с кърпичка и се заслушах в доктора, който говореше по Би Би Си 2 за мъжете, които срещат трудности с ерекцията.

Макс наостри уши.

Аз се престорих, че нищо не съм чула.

— За какво говори този? Ние, на юг, сме толкова мъжествени — самодоволно се ухили той отново.

Потърках корема си, където бебето току-що ме бе ритнало здраво, и подадох на Трейси двадесетия панталон, който да изглади.

Тя ми намигна.

Усмихнах се.

— Аз съм омъжена за шотландец — каза тя.

— Северняците са ужасни, нали? — казах аз.

И двете се разсмяхме.

Докторът тъкмо казваше, че сперматозоидите в Англия били прекалено слаби, за да се изкачат до яйцеклетката.

— Ами ако сперматозоидите са си наред, само дето „знаеш кое“ не ще да стои „знаеш как“? — запита той старото радио върху перваза на прозореца.

Едва се сдържах да не се засмея.

— Не съм ви наел, за да ми се смеете — каза Макс, хвърли панталоните, които префасонираше, и захапа сандвича си със сардини.

 

 

Въпреки че съм влизала няколко пъти в спалнята й, все още се чувствах сякаш пристъпвам в забранена територия. Вътре беше голяма бъркотия — смачкани чаршафи, мръсни дрехи, скупчени по пода, някаква плесенясала купа със супа, тъмни петна по бежовия мокет на местата, където бе разливала вино. Миришеше на мръсно, на прахоляк, на лавандулов сапун и на разтвор за зъбни протези. Огромното викторианско легло, което бе наследила от „смахнатия“ си дядо, бе изящно. Бе направено от сребрист метал, боядисан в кафяво, двете табли, при главата и краката, имаха големи медальони, вплетени във формата на буквите „V“, „R“ и „I“, обградени от по-малък полукръгъл обков с декорация на цветя по краищата.

Прибрах купчината писма, вързани с гумена лента, сребърната кутийка с гранясалото масло и дневника й в червената сатенена кутия, затворих капака и я скрих в гардероба си, зад зимните пуловери.

Когато понечих да отворя завесите, кадифеният плат и дантелата изсипаха облаци прах, които се понесоха към пода, уловени в слънчев лъч. Махнах покривките от матрака, калъфките, юргана, откачих завесите, навих на рула пътеките и дантелените покривки за маса, вече пожълтели от годините употреба, и ги оставих в началото на стълбището. Почистих с прахосмукачка сатенения матрак и от двете му страни, обрах праха от сребристия метал на таблите на леглото и забърсах буквите V, R и I, както и металната рамка, с препарат за полиране на мебели. Прахосмукачката изсмука паяжините по ъглите на тавана, праха върху старинния гардероб, който влизаше в списъка на Наташа с неща, които трябва да останат в семейството, и плесенясалите трохи, паднали под нощното шкафче, обра и тънката паяжина от прави посивели косми на Лиз по килима покрай скрина, където тя държеше гримовете си и се решеше, вгледана в отражението в дядовото си въртящо се огледало за бръснене в дъбова рамка с цвят на ечемик. Изпрах килима, полирах мебелите, измих рамките и стъклата на прозореца и вратата, почистих праха от плаката на Уилям Морис и закачих нови завеси.

Когато най-накрая легнах до Джон под завивка от египетски памук от Нил — сватбен подарък от Садиг, полумесец, подобен на резен лимон, проблясваше между завесите, обещаващ скорошно пълнолуние. Спах непробудно, сякаш леглото на Елизабет, което тя бе наследила от дядо си, който пък го имаше от своята баба, бе дебел, ръчно направен, дюшек, натъпкан с ресана овча вълна и покрит с шарени вълнени халища, тъкани в здрача от жените на Хима.

 

 

Онази неделя Едуард Стрийт бе пълна с коли, които трябва да се измият, с простряно пране и деца, които играеха на фризби и караха велосипеди по средата на пътя. Миналата седмица нашата оферта за номер 15 бе приета. Отвинтих двата ръждясали болта и свалих дървената табела с надпис „Къщичката на лебеда“ и я размахах към Садиг. Той вдигна показалеца и средния си пръст в знака на победата, а после бързо прибра ръцете си до тялото и сведе глава. Сигурно бе тъжен, защото Елизабет бе не само негова приятелка, но и най-добрият му клиент. Приличаше на призрак, размахвайки ръце, облечен в бялата си роба, застанал зад прашната витрина на магазинчето си.

— Ще си купя завеси, но не какви да е — казах аз.

Парвин примигна с дългите си мигли и каза:

— Нямам представа за какво ми говориш?!

На долния етаж Джон и Марк изнасяха старинния гардероб от розово дърво. Парвин каза, че Марк би искал да помогне и че ампутираната му ръка никога не му е пречила да живее нормално, можел да държи дори по-добре с металната кука.

Тя бавно отпиваше от билковия си чай, когато забременя, отказа кафето и чая. Имран смучеше палеца си и гукаше в кенгуруто, окачено на гърдите ми, когато на вратата се позвъни. Беше Гуен, цялата зачервена и останала без дъх, носеше малък куфар.

— Добре ли си? Не отиваш в болница, нали? — попитах я аз, докато я целувах и по двете бузи.

— Не, не, бедрената ми става е добре — каза тя и остави куфара на кухненската маса, седна на един от столовете, попи потта от челото си и въздъхна. Отвън се чуваше как Марк и Джон се борят с гардероба. — Там има двама много здрави мъже — каза Гуен и се разсмя.

— Долу ръцете! — каза Парвин и ми намигна. Бе привършила парчето плодов кейк, което й сервирах. С нежните си пръсти тя полепи трохите от салфетката и също ги пъхна в устата си.

Погалих главичката на Имран, докосвайки нежната му тъмна косица, преброих пръстчетата на ръцете и краката му, погледнах очите му и леко поставих ръката си над нежната вдлъбнатина на черепа му.

Напълних бързовара с вода и попитах високо:

— Някой иска ли кафе?

— Да, моля — в един глас ми отговориха Джон, Марк и Гуен.

Кафето на Гуен бе точно както тя го харесваше, силно, с малко сметана и лъжичка кафява захар.

Зимното слънце бе слабо, но въпреки това осветяваше част от коридора и основата на стълбището.

Старият прашен куфар бе пълен с бебешки дрешки: някои от тях бели, бродирани с лъскави цветни конци, други — розови, лилави, с патета, кончета, бягащи или летящи мечета по платките на рокличките, къси бебешки гащички с дантела по крачолите, памучни ританки, бяла и розова жилетчица — едната завършена с пике и със сатенена панделка, а другата с плетени на една кука жасминови цветчета по края, към нея имаше и шапчица комплект. Имаше още рокля на цветя с широка платка в комплект с ританки, чорапки с дантела, по-дебели чорапи с мечета и лигавничета с избродирани клоуни и феи.

— Някои съм ги купувала, други ги направих за твоята Лайла. Но сега вече е на шестнадесет, пораснала е и сигурно вече е сгодена и ще се омъжва — каза Гуен и млъкна.

Бялата рокля, която бях ушила за Лайла със зигзаговидния подгъв, якичката с форма на цвете, малките джобчета, подобни на розички, и миниатюрните буфан ръкавчета бе горе в куфара върху гардероба, заедно с билета за връщане, който ми бе дал пастор Махони, писмото на майка ми, кичура от нейната коса, перлените гребенчета на Нора, сребърната огърлица с тюркоазите на Франсоаз, Корана и червилото „Мери Квант“, дадено ми от госпожа Ламаа, шишето парфюм и черната бедуинска роба. Бях прекарала часове, опитвайки се да си представя как би изглеждала водна лилия в светла лунна нощ — Лайла. Бях се опитала да й придам форма на лилия.

Гуен разтръска жълто-червената дрънкалка с пластмасово пате и каза:

— Някога беше на блудния ми син. Запазила съм я през всичките тези години.

В този момент излязох в коридора, захапала долната си устна, и се престорих, че търся Джон и Марк. Толкова много плетени жилетчици, костюмчета и роклички за нея, но къде беше Лайла? Как ли изглеждаше? Жива ли беше, или мъртва?

Гардеробът от розово дърво, една чамова витрина, два махагонови скрина с чекмеджета, две старинни малки масички, индийското огледало, нощни шкафчета и потъмнял изтърбушен пътнически куфар, пълен с дрехите и личните вещи на Елизабет, стояха подредени на тротоара и чакаха да бъдат прибрани от приятеля на Наташа.

Върнах се в кухнята, погледнах неразопакованите и смачкани бебешки дрешки, струпани по кухненската маса, и се засмях. Гуен и Парвин също се разсмяха.

— Тази е луда — каза Парвин.

Гуен държеше ръката на Имран, въртеше очи и му говореше по бебешки.

 

 

— Селям джуди — Здравей, дядо! — казах аз на стареца от караваната кебапчийница на главната улица.

Джон държеше Имран, който изглеждаше страхотно в плетената синя жилетка и шапчицата в комплект с нея, които Гуен бе изплела за Лайла, приличаше на цар, закичен с гирлянда от жасмини.

— Ахлан уа сахлан бинти — Добре дошла, дъще — отговори ми той.

— Помниш ли ме? Аз съм жената, която седеше зад караваната ти и душеше въздуха — казах аз.

— Да, да. Мислехме, че си някоя скитничка или от МИ5 — засмя се той.

Беше висок и издължен, с големи очи, изсветлели от възрастта, набола сивкава брада, оплешивяваща глава, покрита с плетена на една кука бяла шапчица за темето, носеше широки панталони, стегнати около глезените, кафяви кожени чехли със заострени нагоре върхове и бродирана северноафриканска риза.

— Това са съпругът ми Джон и синът ми Имран — казах аз.

— Ахлан уа сахлан — В името на Аллах, трябва да опитате фалафелите — каза мъжът.

Съпругът ми, като истински Джорджи от Севера, налапа наведнъж фалафела и каза:

— Шукран — Благодаря!

— Ла шукр-ала ваджиб — Не ми благодарете, че съм изпълнил дълга си! — отговори старецът и потупа по гърба мургавия млад мъж, облечен в сини джинси и черна тениска с надпис „Bon Jovi No Pain No Gain“, изписан с големи червени букви отпред. Гъстата му тъмна коса бе къса и допълнително изправена нагоре с гел, а очите му се криеха зад тъмни гъсти и извити мигли, беше си оформил веждите, а лицето му бе гладко и проблясваше под бледата светлина в караваната. Плътните му напукани червени устни се разтегнаха в усмивка. — Запознайте се със сина ми, Рашид — каза възрастният. — Малко е кекав като англичаните, но иначе си е наред.

— Мархаба! — Здравейте! Толкова знам, не мога много да говоря арабски — каза той и се усмихна.

Здрависахме се, поговорихме и хапнахме фалафели на тротоара пред караваната. Ако не ме познаваше, щеше да си помислиш, че сме само едно обикновено семейство, излязло в свободния си ден, за да се наслади на краткото зимно слънце. Представям си те, Нора, как се рееш над главите ни, мургава, изпълнена с гордост, с извитите си вежди, изкусителния поглед и алените устни, перлените ти зъби мляскат дъвка и правят розови балончета с нея, представям си Рима и Рами, който вече е излекуван от диабета — хванала си ги за ръце. Гледаш към квадратния покрив на бялата каравана, виждаш черните точки, които представляват всъщност нашите глави, виждаш Имран, който прави първите си стъпки към татко си, прилича на пухкаво синьо цвете, виждаш колите, които се плъзгат зад караваната, виждаш лицето ми, което търси твоята светлина и смях — неприличен, жив и заразителен смях, който остава задълго да кънти в гърдите.