Фадия Факир
Казвам се Салма (2)

Лозя и смокини

В тъмнината и на зазоряване растенията пазят цветовете си плътно затворени, а жените държат краката си здраво стиснати. Но аз като дръзко цвете, отварящо се към слънцето, приех Хамдан. „Салма, сега вече си жена… вече си моя, моя робиня“.

„Да, да, да“, казвах аз. Нямаше кърпички, гума или спермициди, само плодородния аромат на наскоро изорана земя. Измих шалварите си в потока и се върнах вкъщи зашеметена. Оттогава през повечето нощи лежах под смокиновите дървета и го чаках.

— Моята блудница е все още тук — казваше той и бързо ме превземаше.

— Още — шепнех аз.

Когато Хамдан спря да обикаля в кръг, а аз престанах да целувам коня, козите и дърветата, майките ни станаха подозрителни.

— Ти, малка кучко, какво си направила? — дръпна ме силно за косата майка ми.

— Майко, моля те.

— Очерни името ни с катран. Брат ти ще те застреля между очите.

— Майко!

Изскуба ми косата кичур по кичур, дърпаше, хапеше, би ме с камшика, докато цялата станах черна и синя и потънах в блажена тъмнина.

 

 

Вървях сама под електрическите стълбове, чиито сенки все повече се издължаваха. Притиснах по-силно пазарската си чанта към себе си. Не, не беше лесно да живееш в Англия като „чужденец“, както ме бе описал имиграционният служител. Веднъж написах на стената на една от градските тоалетни в Екстър: „Черен чужденец премина през небесата над Екстър“. Всяка сутрин ми се напомняше, че съм чужда. Всяка сутрин, докато утринната мъгла все още ни обгръщаше, Джак пощальонът ми махваше и извикваше: „Здравей, момиче!“. Натъжавах се, щеше ми се да ме нарича „пиленце“, както казваше на Бев от съседната врата. Въпреки че няколко пъти го поправях: „Салма, Джак. Салма, ако обичаш“, на следващия ден той забравяше и отново ме наричаше „момиче“. Но и нямаше нищо, което да напомня на Джак моето име, защото никога не получавах писма, адресирани с арабското ми име Салма Ибрахим-ал Муса. „Салма с нежните ръце и крака. Салма, ухаеща на бял жасмин и чиста като меда, налят в стъклен буркан“. Но понякога ми се искаше Джак да ми изкрещи някоя обида, както скинарите в Уайт Хеър. „Хей, навлек! На теб говоря, изрод! Защо не се върнеш обратно в джунглата? Иди да се катериш по палмите! Чупката! Отивай си!“ Не заслужавах да бъда тук, не заслужавах изобщо да съм жива.

* * *

Разхождах се по Южната улица, пълна с агенции за недвижими имоти, които с нетърпение очакваха да ти бръкнат в джоба. Колко далеч бях от първата си покупка? Две хиляди мили? Тридесет години? Цял живот? Ох! Какво ли не бих дала да имам къща в Бранскомб, където живееше пастор Махони, ирландският квакер, моят спасител! Малка къщичка с централно газово отопление, три спални, градина, с пудел, микровълнова печка, с няколко овце и кози и с крава, която да доя всяка сутрин. Трева тук има достатъчно, затова извеждането на овцете на паша ще е лесно. Бих прекарвала времето си като фермерка, ще отглеждам овце и ще си свиря с дудука. Някой добър английски лекар ще премахне всичките ми болки и аз, здрава и щастлива, ще живея с децата си. Съпругът ми ще работи в чужбина и ще ни изпраща пари. Ще си разказваме истории и ще се смеем: възрастната майка и нейните красиви деца.

 

 

Слънцето грееше над къщата на пастор Махони в Бранскомб. Лавиците бяха пълни със стари книги, имаше един протрит диван, едно старо радио в ъгъла и една Библия с оставени върху кожената й подвързия очила за четене. Мис Ашер го бе помолила да се погрижи за мен, защото тя „трябвало да се върне в Ливан и да се опита да спаси още невинни животи“.

— Салма е добре дошла за няколко месеца — каза той бавно, така че и аз да мога да разбера, — но след Нова година и аз се връщам в Средния изток.

След като измиех чиниите от закуската, пастор Махони ме канеше да седна в гостната и се започваше моето „неформално обучение“ — два часа английски, математика и науки. След това той приготвяше обяда, а аз разчиствах. Следобед излизаше на дълга разходка, а аз прекарвах времето си, разглеждайки витрината на покойната му майка, неговата библиотека или снимките над камината. Разглеждах снимките, търсейки младото лице на пастор Махони. Забърсвах праха от ръчно рисуваната и позлатена по краищата колекция от порцелан на майка му и повтарях: „чиния за основното ястие, чиния за десерт, чиния за супа, купичка за десерт, чиния за торта, захарница и каничка за мляко, чайник, чаша за чай, чаша за кафе, чинийка“, както ме учеше той.

— Тя беше много привързана към този хавиландски сервиз — каза той, влизайки през вратата на гостната.

Не го очаквах да се върне толкова рано, затова седнах, внезапно объркана.

— Майка обича нейната шапка с парички — казах аз.

— Така ли? — отвърна той, свали палтото си и подпъхна краищата на ризата си в панталоните.

Погледнах тънките му бели ръце, широкия му гръб, дългите му тънки крака и казах:

— Аз недостойна за любов.

— Разбира се, че си достойна — каза той, като седна и се обърна към мен.

— Аз направих срамни неща — казах аз.

— Всички вършим неща, за които съжаляваме — отговори той, — това е част от човешката ни природа.

— Аз я изоставих. Заслужавам да умра, да не живея, аз… — казах аз и заплаках. — Аз също стара, без дом, без пари, без работа.

Той разтърка уморените си сини очи и каза:

— Нищо не остава едно и също, дете. Уважението, любовта, болката, болестта — нищо не остава същото. Идва и след това си отива. Дори можеш да си върнеш уважението. Колкото до семейството ти, един ден може да решиш да се върнеш, нещата може да се променят.

— Нещата да се променят? Аз да се върна? — попитах, докато втъквах кичурите коса, показали се изпод бялата ми забрадка.

— Някой ден трябва да го направиш — отговори той.

— Нещата може да се променят — казах аз и се разтреперих.

Той се поколеба, прокара тънките си пръсти през посивялата си коса и след това прегърна треперещото ми тяло и започна да ме люлее лекичко, повтаряйки: „шшш, якфи: достатъчно, шшш“, докато престанах да плача.

 

 

Пресякох пътя и минах по страничната улица, за да не ме забележи шефът ми Макс, който може би работеше в събота. „Върша много повече работа, когато ти не си тук да мърмориш и дърдориш“. Той винаги надничаше злобно към минувачите през покрития с никотин прозорец. „Виж! Виж й косата! Сигурно се е взривила в кухнята“ — казваше той, смеейки се с толкова заплашителен смях, че ме караше да сведа поглед и два пъти да мина подгъва с шевната машина. „Как казваш, че ти е името, Саламаа? О, боже, боже“.

Парвин каза, че се носел слух, че Макс подкрепя Британската националистическа партия, която искаше да се избият евреите, арабите и мюсюлманите. Тръпки ме побиваха когато и да ме погледнеше той с всепроникващите си очи. Веднъж, докато говореше с един от клиентите си, го чух да казва: „Сали пак е в някое от нейните настроения. Арабите са обсебени от мъката“.

 

 

Някой ми каза, че кръчмата на ъгъла е доста приятно място с жива музика и т.н. Предпочитах Уайт Хеър, където един пиян скинар замалко не ме преби. Той искаше да танцува с мен и аз не можах да откажа. Изглеждаше слаб и висок в черното си кожено яке и панталони, а направената му на гребен коса бе боядисана в червено, също като на петел. „Аз съм водачът на бандата“ — повтаряха младите мъже в хор и вдигаха дясната си ръка за поздрав. Дъхът му миришеше на евтина бира, когато ме хвана за ръката, дръпна ме към себе си и ме притисна, докато почувствах острите метални шипове и главите на декоративните кабари с тялото си. След това той ме отблъсна от себе си и ме завъртя. Подчинявах се като парцалената кукла на Лиз. Пеенето започна да става по-яростно и вонята на бира и спарен дъх изпълни въздуха. Когато най-накрая ме пусна, толкова съжалявах, че все още съм жива. Заслужавах да ми се подиграват, да ме бият, дори да ме убият.

Хванах по-здраво пазарската си чанта и продължих нататък. Ученици излизаха на тълпи от колежа. Какво ли беше да си ученик? На какво ли ги учеха тук, в Англия? Дали бе възможно да изляза от тялото си, от миналото си, от името си? Дали бе възможно да отворя нова страница, да започна отначало заедно с тези млади, едва навлезли в пубертета готи? Да мога да седя с тях на чиновете и да слушам това, което лъчезарният учител има да ни каже, а после в междучасията да хапвам сандвича си с масло и захар и да пия тъмен горчив чай. Щях да плюя в сандвичите си, за да откажа съучениците си да ми ги вземат от ръцете и да ми изядат обяда. Така, както бях на петнадесет, вместо да отивам в затвора, щях да отивам към Центъра по изкуствата, за да гледам френски филм, хванала за ръка някое приятно срамежливо момче. Можех да си се представя облечена в прозрачна черна пола, черна тениска с голям червен надпис „Смърт“ отпред, с черен грим и черни обувки „Д-р Мартин“. Дори можеше да си боядисам косата лилава.

 

 

Беше много студено първия път, когато отидох на училище. Сезонът на жътвата беше приключил и гъсти облаци покриваха небето, заплашвайки всеки момент да завали. Можех да подуша горящите в мангала главни и опушената слама. Майка ми ме среса, сплете косата ми на две плитки, а след това облякох черната бродирана роба, която преди беше нейна, сложих филията със захар, масло и подправки в платнената си торбичка, заедно с тетрадката и молива, и забързах към училище. Боса, вървях покрай маслиновите горички, след това се изкачих и се спуснах по сухия хълм, докато вече можех да видя в далечината двете иззидани с кал класни стаи, които мъжете и жените от селото бяха изградили. Стените не бяха прави, формата на прозорците не бе нито триъгълна, нито правоъгълна, вратите бяха преправяни на ръка, за да паснат. Госпожица Наила, „жената с плътно затворените устни“, ни чакаше край вратата. „Яла! Побързай! Закъсняваш“ — каза ми тя.

 

 

Стискайки тетрадката и молива, аз влязох. Стоях на един счупен стол и се опитвах да се съсредоточа върху черната дъска.

Госпожица Наила каза:

— „Г“ — глава. „С“?

— „Салма“ — прошепнах аз.

— Какво? — каза тя и размаха показалката.

Аз прочистих гърлото си и казах:

— Салма, госпожице.

С резкия си глас тя отговори:

— Добре. Знаеш ли как да напишеш името си?

— Не, госпожице.

— Излез на дъската!

Стоях пред черната дъска и цялата треперех. Мехурът ми бе пълен и шалварите всеки момент щяха да се смъкнат.

Тя хвана тебешира и написа: „С-а-л-м-а“.

Аз взех тебешира и знаейки, че ме наблюдават десет чифта очи, започнах да прерисувам буквите „Салма“.

— На колко години си?

— На шест, госпожице.

Госпожица Наила каза:

— Много добре!

На път за вкъщи тичах, за да покажа на баща си какво съм написала: „Салма“, „глава“, „магаре“ и „човек“. Той толкова много се зарадва, че каза на майка ми да ми свари чай с допълнителна лъжичка захар „за това умно момиче“.

 

 

Където и да отидех, в далечината се виждаха църкви — стари, рушащи се, тъмни Божии къщи. Когато и да влезех в катедрала или църква, ми ставаше студено, сякаш те имаха своя собствена охладителна система, която разнасяше миризмата на плесен, попила в старите камъни. Те винаги бяха тъмни, тихи и самотни места. Ако хората не ходеха насила на църква, за какво ли биха ходили? Трябваше да има силен имам или свещеник, който да размахва пръчката си, да призовава Бог и да вещае страдания: „аршин за всяко сърце“, ако не Го почиташ. Катедралата беше пуста, ако не броим свещениците, които ходеха забързано насам-натам, облечени с черни роби и с пурпурни колани и шапки, няколко възрастни дами с поддържани сиви коси и двамата луди, стоящи до стъклената кутия за дарения. Можеше да се види стар алкохолик или бездомник да спи на възглавниците за молитва, поставени по дългите дървени пейки. Религията в тази страна бе толкова слаба, колкото и чаят. Всичко, което беше останало от нея, бе: „Това рожденото или християнското ви име е?“, както ме беше попитал имиграционният служител и аз не знаех как да отговоря.

— Мюсюлманка, не християнка.

— Име? Nome? Izmak? — попита ме той.

— Име? Име? Саали Ашиир.

— Господи! — каза той.

 

 

На върха на сухия хълм се виждаше синьото кубе на джамията и минарето, откъдето имамът призоваваше за молитва. Той привикваше за молитва и подчинение пред Бога по пет пъти на ден. „Аллах Акбар! Аллах е велик. Стани и се моли!“ Старците се събуждаха по изгрев, правеха ритуалното си измиване и тръгваха с младите, полузаспали и вървящи с неохота мъже към джамията. Имамът стоеше там на високата си платформа и ги приканваше да влязат, молейки Аллах за опрощение.

„Не можем да продадем маслините, без да сме получили благословия от имама“, казваше баща ми. Погледнах баща си с очите на десетгодишно дете и осъзнах, че той е по-слаб от имама. Неговото високо, слабо и мургаво тяло подсказваше за години на езда, оран и жътва, блуждаещият му поглед говореше за взиране в небесата с дни, в очакване да се появят облаци и да завали, за да се спасят посевите му. Защо този висок и силен мъж беше по-слаб от имама? Защо той трябваше да се допитва до него, преди да продаде щайгите с маслини, които гниеха в килера?

 

 

Над река Екс се бе изписала дъга и вещаеше дъжд. Баща ми, хаджи Ибрахим, би потръпнал, ако я видеше, с нейните цветни ленти, обещаващи чували жито в хамбара, ходене до града, за да се продаде реколтата, и ново наметало от агнешка вълна. Някои хора в Хима можеха да видят в дъгата обещание, че ще направят много пари и ще могат да си вземат втора жена. „На тебе се моля и на тебе благодаря, Аллах“, щяха да кажат те. Точно до мястото, където разтоварваха железниците, дъгата се появяваше в пълния си блясък — измамно отражение на светлината във водата. Попих потта от челото си и завързах косата си с гумено ластиче. Трябваше да гледам един филм. „Монахини бегълки“ — разказваше се за двама гангстери, които се криеха в женски манастир и се преструваха на благочестиви монахини. Аз също бях грешница, която се преструваше на мюсюлманка, но всъщност бях неверница, която никога нямаше да бъде допусната да влезе в джамия. Тогава се сетих, че Лиз ми забрани да използвам видеото в дневната, защото разбъзиквах часовника му и защото тъмните ми косми падаха навсякъде.

 

 

Хазяйката ми пиеше евтиното си вино и ме чакаше да се върна, за да ми даде съвет за едно или друго нещо. Оставих покупките на тротоара и отключих вратата. Лъхна ме силна миризма на вино. Тя отново беше пила.

— Здрасти — казах аз.

— Ти ли си, Салма? — попита тя.

— Кой друг да е, Лиз?

Знаех какво ще последва след това — въпрос за времето.

— Днес си остана сухо?

— Поваля малко, но сега е сухо.

Погледнах правата й посивяла коса, замъглените очи, фината мрежа от червени капиляри по бузите и носа й, видях я как се е излегнала на дивана, леко подпийнала, и казах, за да я ободря: „Има голяма дъга над полята и хълмовете, която се отразява в реката“.

Тя отпи още веднъж от мръсната чаша и колебливо каза: „Може би трябва да погледна?“.

— Да, да. Искаш ли къмпания?

— Компания — каза тя с безупречен английски акцент.

— Компания — повторих аз, като стегнах мускулите на челюстта си.

 

 

„Майко!“ — пищях аз и плюех киселия лимон от устата си. Акушерката натикваше остри железа в мен. Потокът от сълзи не можеше да потуши огъня.

— Моля те! — крещях аз.

— Моли се! — извика тя.

— Аз… аз… — и преди да бях довършила изречението, подпухналото лице на майка ми изчезна в тъмнината.

Когато се събудих, майка ми каза:

— Нищо. Все още се е вкопчило в утробата ти като истинско копеле.

Робата ми бе пропита с кръв, мръсната ми коса беше прилепнала по главата, а лицето ми гореше от сълзите. С две ръце започнах да удрям главата си и да плача: „Какво да правя?“.

— Ако баща ти или брат ти разберат, ще те убият.

Завързах бялата забрадка около главата си, изправих се и побягнах през сухия хълм към училището. Госпожица Наила обикновено спеше в една от стаите. Почуках по желязната врата и извиках:

— Госпожице Наила! Госпожице Наила!

— В името на Аллах, кой е там?

— Те ще ме убият, ще ме застрелят между очите!

— Кой? Какво? Защо? — питаше тя, докато отключваше вратата.

Побързах да вляза и застанах в средата на стаята. Удрях си гърдите с ръка и плачех: „Оставям се на закрилата на Аллах и на вашата, госпожице Наила“.

— Какво е станало?

— Бременна съм.

Тя пребледня и каза: „бедната, злочестата ти“, приглади дългата си коса, сложи си забрадката, притегна възела й под брадичката си, преглътна тежко и седна на края на леглото.

Стоях там в средата на почти празната стая и треперех.

Най-сетне тя успя да проговори и каза:

— На първо място, трябва да си държиш езика зад: зъбите. Не казвай на никого.

 

 

— Искаш ли компания, Лиз? — попитах аз отново.

— Не. Предпочитам първо да довърша това — и тя повдигна зацапаната си чаша с вино.

Внимателно наклоних шишето с миещ препарат, което криех зад кутията със зърнени закуски в шкафа, който Лиз ми беше отпуснала да ползвам, докато една мъничка зелена капка падна върху жълтата гъба. Трябваше да внимавам, когато миех чашата си. Ако Лиз усетеше и лек мирис на лимонов аромат, щеше да има караница. Щях напълно да загубя ума и дума и да замлъкна, а тя щеше да ми досажда на главата със своето британско „Радио 4“. „Приборите и посудата са стари. Не трябва да ги миеш с химикали. Какво ви става бе, хора? Миене и чистене през цялото време. Не е за чудене защо цялата си в струпеи“. Говореше ми сякаш бях слугинята й в Индия, където е живяла, а не наемателка, която й плаща четиридесет паунда на седмица плюс сметките.

 

 

Чайникът вреше, затова го изключих, налях малко гореща вода в чашата, пуснах вътре едно пакетче чай и разбърках. Веднага във водата се завъртяха кафяви ивици. Убедена бях, че това, което приготвях, не беше чай, защото не можех да видя чаените листенца и защото водата покафеня веднага. Всеки следобед в Хима слагах чаени листа в метално канче, пълнех го с вода, добавях сух градински чай или кардамонови шушулки, седем големи лъжици захар и поставях канчето на открития огън, който палехме под смокинята, докато заври. Вдигах го от огъня и след това отново го оставях да заври, докато ароматът на чай и кардамон достигнеше до носа на майка ми. Извадих мокрото пакетче чай, изхвърлих го в коша и се опитах да отворя кутия с мляко. Дърпах и бутах крилцата на капачето настрани, но не искаше да се отвори. Не можех да отворя дори проклета картонена кутия! Ядосах се на себе си, че съм толкова чуждоземна, и пробих картона с нож, като разлях млякото по целия плот. Когато ти потрябва мляко в Хима, вземаш купа и я поставяш под кравата, после дърпаш бозките на вимето й, докато прясното топло мляко потече изпод пръстите ти. Забърсах разлятото с мултифункционалната бърсалка, която Лиз използваше за всякакви повърхности, включително и за пода. Бърсалката не беше чиста, измих си ръцете със сапун, сръбнах от вече изстиналия чай и забързах по стълбите към стаята си.

 

 

Не ми беше позволено да си оставям чашата върху двата старинни скрина, които стояха в ъгъла, подобно на овчарски кучета. Поставих я върху евтината масичка до леглото ми, което скърцаше всеки път щом седнех или легнех на него. Сложих телевизора, който си купих за двадесет паунда от един вехтошарски магазин, върху старинната малка масичка, която Лиз ми бе дала за целта. Когато погледнех през шитите по мярка завеси на прозореца си, можех да видя железопътната линия и проблясъците на залязващото слънце. Завесите — комбинация от кремаво с морскосиньо, бяха единственото нещо в стаята, което обещаваше по-добро бъдеще, бъдеще, в което си имам къща и я обзавеждам с нови неща, правени по поръчка. На полицата лежаха няколко книги и множество лъскави списания. Изпразних пазарската чанта върху леглото — този път се бях поувлякла. Бях си купила боя за коса, ексфолиант за лице, освежител за уста, шампоан, крем Е45, препарат за почистване на тоалетни, което беше номер едно в списъка със забранени неща на Лиз, и буркан нескафе. Кафето караше жената да предприеме действия — да отиде и да заеме малко захар от красивия тъмнокос съсед, който току-що се е нанесъл.

 

 

Ако не го чаках навън сред лозята, Хамдан издаваше пронизителен звук, сякаш викаше кучетата си обратно в плевнята. Когато чуех свиренето му, се промъквах през металните решетки и скачах долу, за да се срещнем. Боса пристъпвах покрай стената, край стволовете на дърветата, зад камъните, страхувайки се да не събудя кучето. Когато стигнех в лозята, лягах тихо и гледах звездите в далечината, ослушвайки се за стъпки. Познавах неговите — леки, сякаш лапите на хиена докосват земята и след това бързо отскачат отново. Той сграбчваше глезена ми, потискайки кикотенето си. Под индиговосиньото небе и сред тъмните сенки на дърветата ние се прегръщахме.

Той сграбчваше косата ми и казваше:

— Ти си моята наложница, моя робиня.

— Да, господарю мой — казвах аз.

Лежах неподвижна под тласъците му, захапала долната си устна, за да не издам и звук. Задъхана отпусках глава върху гърдите му, а той галеше с пръсти косите ми и ми пееше любовни песни, „любовта ти ме превзема отвътре, душо моя“.

— Любовта ми към теб рита и се блъска като муле — казвах аз, а той се смееше и ме прегръщаше.

За няколко мимолетни мига чувствах, че Хамдан ме обича, че бях скъпа на сърцето му. Никога не успях да си възвърна това усещане отново.

 

 

„Живни! Спретни се! Продай се! — казваше ми Парвин. — Сега си в общество на капитала, различно от твоето“. Беше права. Повечето видове боя за коса бяха създадени за русокоси жена и такива, с тъмна коса като моята, която посивява преждевременно, много трудно можеха да възстановят първоначалния си цвят. Вчера по радиото някакъв човек говореше за „институционален расизъм“. Може би имаше предвид всички блондинки. Свежа блондинка рекламираше паста за зъби, сешоар и обезмаслено мляко. Всеки път, когато погледнех в богато украсеното огледало, което Лиз бе донесла чак от Индия, виждах лице, сякаш разтапящо се като восък, една вече остаряла физиономия. Косата ми беше черна, ръцете ми бяха черни и бях способна на черни дела — това си мислех, докато гледах към добре осветения вагон от първа класа на Лондонските железници. Там, на сините седалки, може би седеше бъдещият ми съпруг, облечен в сив костюм с розова риза, и четеше Файненшъл Таймс. Чувствителен, щедър, богат бял англичанин, който е запленен от мисълта да срещне екзотична жена като мен, с тъмни очи, кожа, коса и с тъмни постъпки. Щях да отъркам маслинената си кожа в неговата и „пук!“ — сякаш с магия, тя щеше да стане бяла. Просто така, без в продължение на години да използвам избелващи кремове, щях да стана по-светла и бяла. Щях да изчезна просто така.

 

 

— Трябва веднага да напуснеш това място — каза учителката ми госпожица Наила.

— Защо? — изпаднах в паника аз.

— Ако не го направиш, ще те убият. — Тя прокара език по пресъхналите си устни. Притиснах мокрото си лице с ръце. „Къде да отида? Какво ще стане с козите ми?“

— Не мисли за козите. Сега се опитваме да спасим кожата ти. — Госпожица Наила духна керосиновата лампа, сложи я на пода и здраво хвана китката ми. — Най-добре да те предадем на полицията и да се надяваме, че ще те пазят на сигурно място завинаги.

 

 

Докато нареждах покупките си на прозореца на банята, все още си представях отражението на светлините на старата мелница във водата. Пречупените светлини се носеха по течението на реката в различни посоки. Познавах този бриз. Тя беше там някъде, търсеше място за покой, местенце, където да закрепи крака си, търсеше спасение. Беше там някъде, изморена и хлипаща. Тя ме викаше. Притиснах ушите си с ръка. През тялото ми пробягнаха тръпки, сякаш ме беше обхванала внезапна студена вълна, а грозните черни зърна на гърдите ми, дълги сантиметър и половина — колкото първата фаланга на малкия ми пръст, — се изправиха. Тази нощ не можех да остана вкъщи. Трябваше да отида в някоя топла кръчма, в добре осветен ресторант, изпълнен с проблясващите отражения на свещи в чашите с вино, където щях да бъда обгърната от топъл човешки дъх, от глъчка и смях и от възможността да срещна унизително отношение.

 

 

Лежах в леглото си в „Къщичката на лебеда“ и гледах как мазилката се лющи и пада по пода. Стаята беше същата дупка като затворническата килия, където бях прекарала пет месеца. „Строг тъмничен затвор“ — бях повтаряла след надзирателката. Полицаят ми каза, че ще ме затворят в килия заради собствената ми безопасност. Племето ми бе решило да ме убие, да пролее кръвта ми и всички млади мъже душеха наоколо. „Опитваме се да спасим живота ти“ — каза надзирателката, казваше се Наима. Свикнах да броя драскотините по стената, като добавях по една всеки следващ ден. Имаше едно нещо, заради което се радвах, че съм бременна — какво щях да правя по време на месечния си цикъл? Можеше ли да седя върху тенекиената кофа в продължение на шест дни?

 

 

Когато отидох в кръчмата „Турска глава“, бях забола червено цвете в косите си, за да изглеждам екзотична като момичето от рекламата на Сейшелските острови. Тя беше с дълга права и пригладена черна коса, гладка маслинена кожа, черни очи с дръпнати клепачи и с големи гърди с невидими зърна. Стоеше на плажа с кокосов орех в едната си ръка и полюшваше сламената си пола в ритъма на музиката на племето си. „Златните ни жита, я-я-я, жънем и трупаме накуп, я-я-я“. Летните песни предизвестяваха началото на сезона на годежите, когато всички момичета в Хима започваха да се въртят в леглото и да поглеждат през железните решетки на прозорците, очаквайки зората. Майката на младоженеца ще дойде утре, за да я поиска, носейки златна огърлица, смарагди, рубини, копринен брокат, ленени тъкани, стъкло от Хеброн и чист парфюм от цветна есенция, налят в богато украсени стъклени шишенца. Най-после щяха да пристъпят под закрилящата сянка на мъж.

Скъпа Нора,

Щастлива съм, толкова съм щастлива! Омъжих се за английски джентълмен от много добро семейство и очакваме дъщеря. Видяхме я на ехографа. Той е толкова богат. Къщата му е стара и голяма. Пълна е с хубави книги, цветни книги от цял свят. Западняците четат много, не са като нас. Също така са приятни и кротки хора, не като нас. Представи си — полицаят спира движението, за да могат патиците да преминат през пътя! А ние се отнасяме ужасно с животните си, освен аз към козите си — бях ги разглезила много. Как е майка ми? Надявам се, че добре се грижи за себе си. Все още помня как държеше лицето ми в загрубелите си ръце, благославяйки ме. Все още помня прясно изпечения хляб, филиите с мед и масло с подправки. Тя почти беше ослепяла от мъка, когато си тръгнах, затова съм й купила чифт очила. Знам, че са скъпи, но джентълменът, мой съпруг, ми даде парите и ме посъветва да купя такива за гледане и наблизо, и надалеч.

Липсваш ми,

Салма

 

 

Тя плаче за мен. Здраво притиснах сърцето си, отворих фризера и извадих малко замразени рибни пръчици, сложих пет от тях на грила заедно с две филии хляб. Рибните пръчици бяха почти изгорели, когато ги извадих, но въпреки това щях да ги ям. Пийнах глътка от разгазираната диетична кола и захапах рибата-треска, чиято вътрешност бе все още сурова. Облегната на перваза, си представих лъчи перлена светлина, струящи иззад полупрозрачните облаци. Отворих прозореца и разперих ръцете си, целите покрити със сухи струпеи, към небесата. Студеният бриз довяваше заглушавания й плач чак до този затънтен остров. Ако запуша ушите си с памук, може да не чувам нищо — нито шумоленето на листата, нито звука от маневрите на влаковете, нито как пияната Елизабет тропа из дневната, нито шепота на Хамдан, нито сподавените ридания и туптенето на сърцето ми.

 

 

Стоях на върха на копата житна слама и нагъвах филия с масло, когато Хамдан внезапно се появи иззад облак прах и седна до мен. Идваше насам, облечен в бялата си роба, ходейки подобно на пантера — леко и без да полага много усилия. Очите му бяха загледани в тъмните ми тънки глезени, които той почти всяка вечер дръпваше под лозята.

— Как е врабчето ми? — попита той и нагласи карираната си червено-бяла кърпа за глава.

Преглътнах с усилие и казах:

— Добре съм.

— Изглеждаш уморена. Изтощават ли те нуждите ми? — прошепна той.

Хвърлих филията на птиците и казах:

— Бременна съм.

 

 

На мръсния под в затворническата килия вързопче плът си проправяше път към живота. Крещях, плачех и се молех, а след това се роди малко, подпухнало същество, зачервено като цвекло. Алкохолички, проститутки и жени, убили съпрузите си, ме гледаха, докато аз, грешницата, раждах на пода на затвора Ислах. Госпожа Ламаа оправи розовия си шал, избърса лицето си с две ръце и прегърна Нора, която цялата беше обляна в сълзи, и каза нещо, което не можах да разбера: „Някой ден ще… един ден ще…“