Фадия Факир
Казвам се Салма (12)

Рубини и сухар

Лицето на Парвин, перлите с форма на сълзи по края на ниско изрязаната накъдрена яка на кремавата й сатенена рокля и камъните и перлите, вградени в кристалните листа и цветя на тиарата й, блестяха под слабата светлина на залязващото слънце. Тъмна, царствена и спокойна в своята тясна рокля, тя държеше голям нож заедно с Марк, готови да разрежат тортата. Той й каза нещо. Тя се усмихна, погледна нагоре и го целуна по бузата. Родителите му, сестрите му Сара и Джени, роднини и млади приятели ги насърчаваха с викове, а те преброиха до три и с едно движение разделиха сладкиша на две, като развалиха танцуващата двойка младоженец и булка, направени от лилава разтопена захар. Лелята с огромната червена шапка с бели цветя каза: „Сама съм я правила. Парвин избра цветовете. Сигурно това е цветът на полята в Пакистан“.

— Не ставай смешна. Тя е англичанка — каза майката на Марк.

По-рано майка му потискаше сълзите си, когато служителят по гражданското състояние прочете едно стихотворение на Джибран^[1], което Парвин бе избрала за случая.

За желанията и потребностите

Да се разтопиш и да потечеш като поток,

който пее песента си на нощта.

Да познаваш болката от прекалено много нежност.

Да бъдеш ранен от собственото си разбиране за любовта;

Да си готов с радост и желание да пожертваш кръвта си.

Да се събудиш на зазоряване с окрилено сърце…

Парвин ме погледна изпод воала и се усмихна. Сведох поглед, поех си дъх, събрах смелост и едва тогава вдигнах очи и също й се усмихнах. Тя ме целуна и по двете бузи, както обикновено, и тръгна до Марк, хванала лявата му ръка. Куката бе притисната нежно до гърба й, докато вървеше към украсената спортна кола, чакаща отвън. Двамата ни помахаха и отпрашиха с гръм и трясък към живота си на младоженци. Зачервеното лице на майката на Марк светеше под слабата светлина на залеза. „Толкова съм щастлива, че той откри щастието след всичко, през което премина“ — каза тя и забърса лицето си с бродирана кърпичка.

Очите ми се пълнеха със сълзи и за да не заплача, казах:

— Госпожо, залезът е великолепен!

Останала без думи, тя кимна с глава и стисна ръката ми.

 

 

Тя бе смарагд, тюркоаз, обкован в сребро, диплеща се индийска коприна, свежи зърна кафе, счукани в хаванче от сандалово дърво, акациев мед в чист стъклен буркан, аромат на куркума, перла в оцветена мидена черупка, единствен стрък жасмин, останала сама там, високо вдигнала глава, без нищо да може да я нарани, освен изкуствената му ръка.

 

 

Само пред входа на Рийд Хол се виждаше бледа светлина, останалото пространство беше тъмно, с изключение на няколкото слаби електрически лампи, които очертаваха пътя към университета. Дълго седях на стълбите, докато стана тъмно като в рог, и там опитах първата през живота си чаша шампанско на празен стомах. Историята на Макс за племенницата му ме отказа; от храната, а и си мислех, че ако ще повръщам, по-малкото зло ще е, ако в него няма парченца храна. „Проклет да е, който носи, пие и продава алкохол“ — чувах сякаш гласа на баща си. Ръката ми трепереше, докато поднасях забранената напитка към устните си. Бяха изминали почти двадесет години, откакто ги бях видяла за последен път. Бях само аз сред тъмните призрачни дървета, огромното небе без луна и флейтата. Изсвирих една носталгична мелодия, която раняваше сърцето. Тази гримирана жена със смирения глас, облечена в сатен и жоржет, не бях аз. Нямах нищо общо с тази сграда от деветнайсети век, с плътните, равно окосени морави, с широките каменни стълби, с голите статуи и старите дървета. Аз бях пастирка, която под безоблачното небе водеше стадото си към оскъдни ливади, която плачеше винаги, когато й се плаче, която изригваше обувките си всеки път, когато й се дощеше да походи боса, и която плевеше и правеше любов като вихрушка. Затичах се босонога по моравата, свирех на флейтата и танцувах, докато паднах по лице, търкулнах се по хълма, после се изкачих обратно, пеех с пълен глас: „Всяка твоя стъпка, всеки кейк, който разчупваш, всяка глътка, която отпиваш“. Отново се озовах по лице и започнах да плача, сякаш невидим джин бе излязъл от бутилката си. Баба Шахла в такива моменти погалваше косите ми и казваше: „Прибери джина на сълзите обратно в лампата му, цвете мое. Сълзите ти са скъпи като бисери“. Седях на тревата и плачех. Свитият ми гръбнак се тресеше конвулсивно, бях навела глава, зъбите ми тракаха, стомахът ми се свиваше, а ръцете и краката ми трепереха. Залюлях се напред-назад в ритъма на погребалната песен на баба. „Къде е гробът? Къде е камата му? Донесете ми кичур от косата му!“ — оплакваше тя, когато научи, че баща й е починал, загребваше пясък с ръце и го посипваше по главата и тялото си. Беше като облак прах, почернен в центъра. „Къде е дъщеря ми? Жива ли е, или мъртва? Очите ми жадуват за нейното лице? Ушите ми са вслушани дори само за един вик «мама», носът ми търси нейното ухание. Донесете ми одеялото, с което се е завивала, обувките, които е носила, кичур от косата й!“ — пеех в плача си аз. Мъгляв облак, бледоморав в центъра.

Пресичайки някаква непозната река далеч от мястото, където живеех, забелязах в далечината коне, погледнах по-дълбоко в сенките и видях как дърветата се раздвижват. Чувах стъпки, които шумолят по сухи съчки и отронени парчета кора. Внезапно почувствах как някой ми диша във врата.

— Махмуд? — проплаках аз.

 

 

Гуен приглади престилката си, прибра крайчетата на късо подстриганата си коса зад ушите и каза:

— Той не знаел, че това са рубини, говоря за баща ми. Донесъл тези прашни камъни чак от Южна Африка и ги сложил в работилницата си в градината, заедно с други дребни камъчета и парчета стомана. Един от приятелите му споменал, че са рубини и ги имал от някакъв миньор, като му дал няколко, които баща ми пъхнал в джоба на зимното си палто и забравил за тях — чак докато пристигнал в Суонси.

Тя намаза с масло една кифличка, сложи я на чинийка и ми я подаде.

— Разбираш ли, забравил за тях, докато един ден, докато търсеше бинокъла си, не ги забелязал на полицата, скрити в една кафява кесийка. Подържал ги в ръка и решил да ги поостърже, за да види дали са наистина рубини, или просто груб камък от мините. Не могъл да открие нищо, което да прилича на рубин под слоевете сив камък. Той продължил да ги почиства, стърже и пили цял следобед, докато накрая му писнало и ги хвърлил всичките по земята. Чак по-късно разбрал, че рубините трябва да се шлифоват по определен начин, за да се достигне до червената им сърцевина. Знаеш ли, Салма, той прекара по-късно години, търсейки рубини по пода на работилницата си, в бараката, в градината, навсякъде. Наблюдавах го от прозореца си как, коленичил, търси проклетите рубини.

Тя спря, за да си поеме дъх, пийна малко чай и каза:

— Няколко седмици преди да умре, намери един. Да, намери един необработен рубин.

 

 

Почувствах топлината на меко сако върху раменете си и погледнах нагоре. Видях познато лице, което обаче не можех да фокусирам.

— Махмуд? — изхлипах аз.

— Не. Аз съм, Джон — каза той и ме зави със сакото си.

— Кой Джон? — попитах аз.

— Джон Робинсън. Доктор Робинсън — отговори той.

В този момент изведнъж мускулите на корема ми се свиха и повърнах върху краката му. Тресях се, останала без дъх, болна.

— Тоалетна — успях да промълвя аз.

Той хвана ръката ми през рамо, закрепи се и ме изправи. Почти щях да падна, когато най-накрая усетих земята под босите си крака. Той ми помогна да прекося ливадата, качихме се по стълбите пред входа, влязохме и тръгнахме по коридора към дамската тоалетна. Стоях там объркана, докато той ми каза:

— Влизай!

Друг спазъм на гадене ме накара да изтичам в тоалетната, пъхнах главата си в нея и отново повърнах. Не си спомням колко дълго съм седяла там на студения, покрит с плочи, под, колко време, преди да чуя гласа му да ме вика:

— Сали! Сали! Добре ли си?

Помогнах си да се изправя с ръце върху тоалетната чиния. Когато най-накрая успях да отида до мивката, половината ми лице не се виждаше в огледалото, покрито със сухи листа, кал и трева, очите ми бяха червени и подпухнали, а косата ми висеше полувързана — полуразпусната по раменете ми. Роклята на Гуен цялата беше изцапана на зелени и кафяви ивици. Няколко пъти измих лицето си със сапун и вода, разпуснах косата си, сплетох я на плитка и жадно гълтах вода направо от мивката. Мигаща светлина заслепи дясното ми око. Пооправих се и бавно излязох навън.

Джон седеше на един от диваните и четеше вестник. Черната ми чанта, обувките и флейтата лежаха на пода. Той се изправи и каза:

— Добре ли си?

— Мисля, че е мигрена — казах аз.

— Горе има спални помещения. Мога да се обадя на дежурния портиер и да ти осигуря едно — каза той, сгъна вестника си и го пъхна обратно на стойката.

— Ключът от хотелската стая на Парвин е все още в мен. Тя искаше да й събера нещата.

— Можеш да останеш там до десет утре сутринта — каза той, хвана ме за ръка и ме поведе по стълбите, покрити с килим.

Отключих булчинската стая и той ми помогна да вляза, като остави чантата и обувките ми на пода. Леглото и двете кресла бяха покрити с блузи, джинси, гримове, ролкови парфюми, фиби, бельо и хавлиени кърпи. Сложих ръка на корема си и седнах на леглото. Гаденето отново се обаждаше.

— Ще изляза и ще ти донеса нещо за това — каза той и излезе набързо.

Свалих роклята на Гуен, за да видя дали е съсипана и как може да се поправи, облякох джинсите си и една тениска и легнах на широкото легло. Джон се върна с табла, пълна с разни неща. Виждах половината му лице, зачервеното му око, козята брадичка и смъкнатите очила.

— Нося малко кисело мляко, билков чай, бутилка вода и таблетка за мигрената ви, мадам — каза той и остави таблата на нощното шкафче.

Прекалено много се срамувах, за да го погледна, затова продължих да се взирам в мастилените черти на картината с японката, окачена на стената. За свое учудване, изядох киселото мляко, изпих чая и взех яркорозовото хапче. Седнал на едно от креслата, той ме наблюдаваше как се храня.

— Да ти донеса ли нещо друго, Сали? — попита ме той.

— Салма — казах аз и се пъхнах под белия чаршаф и одеялото, обърнах се на другата страна и заспах.

 

 

— Баща ми се върна вкъщи през 1914-а заради политическата заплаха от Германия и бе първенец в кавалерията, но не го мобилизираха. Сложиха го да проектира първите танкове, а брат му Арчи работеше по изграждането им. Уинстън Чърчил дошъл да гледа първото им изпробване и чичо ми разменил гумените ботуши, които Чърчил бил обул за случая, със собствените си. Казват, че ги е показвал на хора, които са го питали за гумените ботуши на Чърчил! Не знам какво се е случило с истинските, но като го познавам, сигурно по-късно ги е продал! Към края на войната баща ми бе във военновъздушните сили и имам снимки на огромни товарни самолети, които превозват по-малки самолети, вързани под тях. По този начин се опитвали да направят така, че самолетите да прелитат над Германия, пренасяйки бомби, и все още да имат гориво, с което да се върнат обратно.

Гуен спря да разказва, изправи се и отиде в спалнята си, откъдето се върна с един черен чадър. Когато го отвори, се видя, че дръжката му е едно ръждясало и неравно парче метал.

— Ако искаш, вярвай, но това е част от истински военен самолет — каза ми тя.

 

 

Лиз не бе в състояние да ме подложи на кръстосан разпит. Бе все още в леглото си. Направих малко овесена каша и две чаши чай и занесох таблата горе в спалнята й. Вътре беше по-разхвърляно и спарено откогато и да било. Мръсните й дрехи бяха скупчени на пода, парче студена пица мухлясваше в една чиния, а тъмночервените петна по бежовия килим бяха засъхнали. Миришеше на прахоляк, лавандулов сапун, дезинфектант за зъбни протези и лекарства. Отместих настрана връзката писма и сребърната кутийка върху нощното й шкафче и оставих таблата. Лиз се събуди, огледа се наоколо с пожълтелите си очи и каза, фъфлейки без зъбните си протези:

— Това е всичко. Благодаря ти.

— Мислех си, че може да закусим заедно — казах колебливо аз.

— Така ли? Сериозно? — попита тя, като възвръщаше предишната си същност.

— Сватбата беше прекрасна — казах аз, за да я изкуша.

Ивици кръв заплуваха в чашата с дезинфектант, когато тя бръкна, за да извади ченето си. Пъхна го в устата си, тракна със зъби, върза косата си и разтърка с ръце подпухналото си лице. След това се измъкна изпод белия бродиран юрган с къдрички, целия на жълти и бели петна, и погледна към купичката овесена каша. Сложих таблата на скута й и тя започна да се храни.

Седях на ръба на огромното й като за крал легло и ядях овесена каша.

— Как мина сватбата? — попита тя.

— Беше чудесна. Времето беше прекрасно, през цялото време грееше слънце — казах аз.

— Показаха ли ти чеиза и седемте сарита от шубея? — попита тя и отпи от чая.

— Какво е шубея? — попитах я аз.

— Там се слагат дрехите и бельото на булката. Ами младоженеца? Качиха ли го на сребърно столче, за да натрият лицето и ръцете му с нейното масло? — запита ме тя.

Грабна връзката писма, вързани с ластика, и каза:

— Татко все още ли се крие в библиотеката?

Оставих таблата на нощното шкафче, забърсах лицето й с кухненската кърпа и й казах:

— Сега трябва да си починеш.

— Не ми казвай какво да правя — съкрушено ми отвърна тя.

 

 

Носът на Нора кървеше, след като я бяха хранили насила. Беше петият ден от гладната ми стачка след раждането. Не бе останало нищо, за което да живея, затова започнах да се удрям силно по лицето, в корема, по краката. После падах от изтощение върху мръсния под и отказвах да докосна хляба и супата, които ми носеха и слагаха под носа всеки ден по обяд, докато Нора не се върна, олюлявайки се, в стаята след хранене насила. Наима и още една надзирателка я домъкнаха през металната врата и я хвърлиха на сламеника с изподрано лице и ръце, сополи, омесени с кръв, капеха от носа й, а бяла течност лепнеше по устата й. Лежеше със затворени очи.

Побутвайки ме с пръчката си, както аз побутвах магарето, Наима каза:

— Какво ще кажеш за нея сега? Мислиш ли, че още е на гладна стачка?

— Нее — прошепна Нора.

След като заключиха вратата, Нора отвори очи, усмихна ми се и промълви: „Яж, моля те“. Гласът й бе едновременно сломен и силен, но в него имаше нещо страшно, сякаш се беше сблъсквала с бродещ таласъм. Изправих се, развързах вързопа с нещата си, прочетох отново майчиното писмо и погледнах през прозореца. Тя искаше да дойде да ме види, но баща ми и брат ми сигурно са й забранили да излиза извън прага на къщата. Захапах сухото парче хляб. През мъглявата лунна светлина, идваща от зарешетения прозорец, се виждаше как дъвча вече мокрия и възсолен хляб. Лицето на Нора бе леко усмихнато, когато обърна главата си към стената.

 

 

Гледах как английското слънце залязва зад хълмовете, оставяйки след себе си бледа ивица светлина, която се носеше по реката, докосваше върховете на дърветата и грееше в косите на хората, разхождащи кучетата си по това време. Те се усмихваха и прошепваха поздравите си. Това бе спокойно пространство, покрито със зелена трева и диви цветя, а по бреговете растяха брези, кестени, дъбове и офики. Седнах в тревата на наклонения бряг, водата бягаше бързо по течението си, опитах се да изсвиря една проста мелодия, която щеше да е в хармония със звука на водата, с лекия ветрец, който си играеше с косата ми, с лая на далечните кучета и цикадите, скрити във високата трева. Тази мелодия щеше да бъде за английската Сали, застанала изправена с високо вдигната глава и махаща с бялата си кърпичка на залязващото слънце. След това щях да изсвиря пастирската мелодия като довиждане за деня, целувка за слънцето и тъга, задето си е тръгнало. В мелодията имаше много тропот на нозе, скубане на коси и съдиране на дрехи — това беше за арабската Салма, седнала на земята, полюшваща напред-назад горната половина на тялото си и посипваща главата си с пепел. А последната мелодия бе за едно самотно дърво, нито на изток, нито на запад, за зехтин в стъклена лампа, за гукането на гълъбите, за бялото в тъмнината и тъмно то в бялото, за светлината там, където небето срещаше тъмните очертания на дърветата, за агнетата и хълмовете на края на света.

 

 

Мислех си за следващия час за консултации с д-р Робинсън… Джон. Да отида ли, или не. Дали да не се направя на болна, да си счупя ръката, или просто да кажа, че имам важен семеен повод, на който трябва да присъствам. Опитвах се да вникна в речника, използван във вечерните новини по Би Би Си 2: „от друга страна“, „следователно“, „въпреки факта, че вземането на заложници се случва навсякъде по света, това е основен проблем в арабските страни“. Погледнах думите в речника, написах ги няколко пъти, за да ги запомня, и надрасках набързо речта си: „Мисля, че е време да ви кажа довиждане и да се насоча към друг преподавател. Все пак вие бяхте много добър с мен, помагахте ми, въпреки че сте северняк. От друга страна, мога да ви представя болнични и вие можете да продължите да сте ръководител на обучението ми. Но в случай че вече не ме уважавате, не бих могла да работя с вас, толкова съм тъжна и съкрушена, също така. А и не знам къде са заложниците. Надявам се, да съм се изразила ясно.“

 

 

— Здравей, Макс — поздравих аз.

Той намести бифокалните си очила на носа, посочи една снимка и каза:

— Виж това — принцесата по бикини! Как, за бога, да я приемаме като част от кралското семейство сега?

Той искаше да пообсъжда с някого и аз се подчиних.

— И тя е жена. Човек като всички нас — казах аз.

— Като теб? Като мен? Не ставай смешна! Тя е от кралското семейство, носи синя кръв. Кълнем се във вярност към Бога и след това към тях.

— Така е — казах аз, опитвайки се да го успокоя.

— Гола! По дяволите — гола е! — каза той.

— Облечена е в бански костюм.

— И ти наричаш тези ивици ликра бански?

— Фотографите си врат носа навсякъде — казах аз. — Тя е искала просто да прекара почивката си на тихо място, това е.

Разговорите ни винаги приключваха по един и същи начин — или със: „Сал, дълъг път имаш да извървиш още“, или „Сали, много имаш още да учиш“, но този път беше: „Сал, нищо не знаеш за нас, англичаните, нали? Как се чувстваме, когато сме видели принцесата си гола във вестника“.

Винаги му доставях удоволствието да се предам пред логиката му.

— Предполагам, че не.

— Не те обвинявам изобщо, ти си чужденка — каза той и си запали цигара.

 

 

Д-р Робинсън… Джон ме изгледа, застанала там в широките си панталони, старата тениска и раницата, пълна с недояден обяд, сякаш бях паднала от Марс. Седнах, както ми нареди. Той се държеше професионално и изглеждаше сякаш никога не бях повръщала по крачолите на панталоните му и обувките, сякаш никога преди не беше галил косата ми, преди да заспя, сякаш никога не ми бе носил яркорозово хапче. Говореше ми, сякаш бях мравка, пъплеща по академичния му под. Проблемът при английския ми, усвоен от вечерната емисия новини, бе, че не можех да произнеса по-голямата част от думите. Опитах се да преметна езика си с „превъзходство“, но не можех и затова стоях там като глухоняма и слушах Джон да ми казва колко „неграмотно, опростено и субективно“ е писането ми, сякаш есето се е написало само. Преглътнах трудно, за да се възпра да изрека някоя от нововъзприетите английски думи. Ако не бях неграмотна, нямаше да седя в кабинета му и да го слушам как разкъсва първото ми есе на части, въпреки че не знаех много за академичния стил или кризата със заложниците. Той продължаваше, без да спре. Гледайки хлъзгащите се надолу очила с форма на полумесеци, оплешивяващата му глава, сините му очи с фини червени венички, заострената му козя брадичка и бялата фланелка, аз казах:

— Сега трябва да вървя.

Грабнах есето, което той размахваше, и излязох.

— Все още ли искаш диплома? — извика той зад гърба ми, преди да затръшна вратата.

В пороя от обиди, който току-що ме беше засипал, забелязах, че непрекъснато се споменаваше проектът „Пилас“. Отидох при един от портиерите, който, като видя, че се приближавам, се направи, че сортира пощата.

— Здравейте — казах аз.

— Здравейте, госпожо — отговори ми той иззад плъзгащото се стъкло.

— Извинете, сър — казах аз, — какво представлява проектът „Пилас“?

— Насам, мис — каза той и ме поведе през един тъмен коридор, отвори една голяма врата и ме въведе в голяма, добре осветена стая, пълна с проблясващи компютърни монитори.

— Това ли е? — попитах аз.

— Това е, госпожо.

 

 

Онзи следобед нямахме много работа. Макс си приказваше с клиентките, а аз изпробвах спагети-бод на „новата високоскоростна цилиндрова шевна машина“. Внезапно той ме повика, използвайки арабското ми име в пълната му дължина, като наблегна на „а“-то накрая:

— Салмаа!

Едва не паднах от стола от изненада. Той ме държеше в задната стаичка и никога не ме викаше отпред в магазина, ако там имаше клиенти.

— Да, Макс — казах аз.

Той прокара ръка през намазаната си с гел коса, за да се увери, че е заметната през темето му, прочисти гласа си и каза с тон, сякаш изнасяше реч пред парламента:

— За да те наградя за годините добра работа, реших да ти дам десетте процента увеличение на заплатата, за които ме помоли.

Не можех да повярвам на ушите си и в същото време му се разсърдих, задето го съобщи пред мисис Смит от Кралските пощенски служби. До утре сутринта целият град щеше да е научил новината. „Макс е толкова мил, даде увеличение на черната си работничка“.

Знаех какво очаква Макс от мен, затова казах:

— Макс, винаги си бил толкова мил с мен. Много, много ти благодаря.

Мисис Смит сгъваше и разгъваше зеления си чадър с къдрички, напълно доволна от спектакъла. Макс от месеци се опитваше „да я привлече“.

Погледнах Макс с очи, изпълнени с благодарност. Вече беше разбрал, че съм сантиментална глупачка и че вземам нещата присърце. Единственият знак, че той приема благодарностите ми, бе потъркването на носа, вече добре го бях научила.

Вдишах пълната с нишесте за колосване пара, хванах дървената дръжка на тежката ютия и я плъзнах като лек ветрец по синьото сако, което лежеше на масата.

Мотото на Макс беше „вземам кеш, давам кеш“, така че в края на всеки месец той ми даваше връзка смачкани банкноти. Остави заплатата ми върху новата шевна машина, така че докато вземах плика с моето име отгоре, забелязах листовка на Британската национална партия, която лежеше на пода до стола му. Преглътнах тежко и се престорих, че не съм я видяла. Благодарих му и набързо излязох от магазина на чист въздух. „Не ставай глупава — повтарях на себе си, — мастило върху хартия не може да те нарани“. Макс не беше виновен, сигурно зет му я е оставил. Той вярваше, че всички чужденци трябва да бъдат натоварени на кораби „като банани, каквито всъщност са“ и стоварени на бреговете на Африка.

 

 

Когато се върнах вкъщи същата вечер, Лиз се беше пооправила. Обула ботуши за езда и бричове, тя се разхождаше като генерал из всекидневната. Яката на полото й се бе свлякла надолу, бе вързала косата си с кожена лента и държеше бамбукова пръчка в ръка. След инцидента камшикът й бе внимателно скрит между зимните ми пуловери в гардероба. Виждах колко красива трябва да е била в младостта си. Бели кръгове обграждаха синьото на очите й, фина паяжина от едва забележими венички се простираше по бузите и носа й, коремът й изскачаше от тесните кремави панталони, а гърдите й висяха плоски под синия пуловер. Носех посребрената табла за сандвичи в стил „Кралица Анна“, която току-що бях купила като сватбен подарък за Парвин. Когато ме видя да надничам през леко отворената врата, тя щракна с пръсти и извика:

— Момиче, донеси ми вечерята! Да, на тебе говоря. Не се преструвай, че не ме чуваш.

Не знаех какво да правя — дали да вляза във всекидневната и да се престоря на индийската слугиня на Лиз, или да й кажа къде може да върви. Сигурно й липсваха конете й, чиито снимки бяха заели стените в началото на стълбището, сигурно й липсваше Пешавар или където там беше живяла преди войната, сигурно й липсваше и Хита, нейният любовник, липсваха й баща й и дори покойния й съпруг Чарлс, но аз не можех да й помогна. Ако се престорех на индийската й слугиня, тя щеше да затъне още по-дълбоко в своя объркан от алкохолното опиянение свят. И за двете ни щеше да бъде по-лесно, ако го направех, но не можех и не трябваше. Оставих я долу да дава нареждания на измислени слуги и слугини и се качих в стаята си, за да опаковам подаръка за Парвин.

 

 

Въпреки че Парвин го бе нарекла расист, сексист и свиня, Макс ми даде работа, когато никой друг не искаше да ме вземе. Ако не бях отишла при него онази сутрин, щях да съм умряла от глад. Стоях отвън пред „Лордс Тейлърс“, пристъпвах от крак на крак и потривах ръце. С месеци репетирах как ще се кача по стълбите, ще почукам на вратата и ще кажа, че имам трудов опит от фирма в моята страна и че тъкмо съм се преместила в Екстър и си търся работа. Опитах се да запомня наизуст всички изречения, които ми трябваха на английски, така че шефът да си помисли, че английският ми е добър. Избърсах лицето си в бродираната кърпичка, която пастор Махони ми беше подарил за Коледа, и се качих по стълбите. Коленете ми трепереха, затова се хванах за перилата. Стъклената врата изглеждаше замъглена. Отворих я и влязох. Същият човек, който ни беше изгонил двете с Парвин предния път, сега тропосваше, шиеше, говореше по телефона и смучеше цигарата си, всичко това едновременно. Спря, когато ме видя, че стоя пред него, пристъпвайки от крак на крак. Той попипа с ръка главата си и каза:

— Седни.

Седнах и се зазяпах в шевните машини. Как можех да му кажа, че имам опит, но единствената машина, на която съм шила, е един стар ръчен „Сингер“? Той затвори слушалката и ме погледна.

— Добро утро, много съжалявам, не си намерих работа — казах аз.

— Добро утро — отвърна ми той, посочи единствения стол и каза: — Ти си момичето с бялата рокля, нали?

— Спомняте ли си? — казах аз и се строполих на стола.

— Ти ли направи онази рокля? — жестикулирайки, попита той, като изговаряше думите бавно.

— Да — казах аз, притиснала дланите си между коленете.

— Знаеш ли как да шиеш подгъв?

— Всичките видове — отговорих аз.

Той ми хвърли чифт сиви панталони и ми каза да тропосам подгъва. Забърсах ръцете си, концентрирах се върху ръбовете от гладенето и започнах да шия. Направих го с кръстосан бод, който обикновено не се ползваше за подгъви, само за да му покажа, че имам опит. Той погледна треперещите ми ръце и поклати глава. Отне ми пет минути, за да се справя с единия крачол. Той погледна равния шев, огледа кръстосания конец, който държеше подгъва здраво на мястото му, и вдигна показалеца и средния си пръст под формата на буквата „V“, казвайки:

— Какво ще кажеш за два паунда и петдесет на час?

— Да — казах аз и кимнах.

— Наета си. Ела утре точно в осем сутринта — каза той и изчезна нагоре по стълбите.

Първоначално не можах да схвана какво каза, а след това осъзнах, че ми е предложил работата. Бях прекалено изтощена и гладна, за да се усмихна. Поклоних се с благодарност и излязох навън, преди да е променил мнението си.

* * *

Облякох чифт чисти джинси и една синя тениска и вързах косата си с лента. Сложих само малко крем и никакъв грим. След като се бях поупражнявала на стария компютър в офиса на Алън, бях малко по-уверена в цялата тази работа с ученето. Исках да покажа на д-р Робинсън… Джон, че не съм алкохоличка, не съм варварка, че родителите ми са ме възпитали добре там далеч в Хима и че нито той, нито дори папата могат да ме вбесят отново. Когато отворих вратата на кабинета му, той ми се усмихна с бледа усмивка и ме покани да седна. Сигурно вече му бях като бреме, поредната домакиня в Свободния университет. Усмихнах му се в отговор и го попитах направо:

— Какво ви харесва в книгата на Маргарет Атууд?

По свиването на устните му на една страна можех да позная, че съм успяла да го изненадам:

— Коя книга?

Англичаните бяха педантична раса, не като нас, ние оставяме повечето си изречения недовършени и се разбирахме по жестовете, наклона на главата, по избора на думите. Приказките на слугинята?

— Интересна книга, добре написана — каза той и потърка брадата си.

— Трябваше да ми препоръчате нея вместо „Жустин“. Беше много, много трудна. Наистина трудна.

Той се засмя така, сякаш бях дете, което разказва за деня, прекаран в цирка. Никога не ми го казваха, но повечето от тях се отнасяха с мен сякаш съм павиан, който се катери по дърветата. Гуен веднъж ми каза защо е така — защото прекалено често използвах „много“. „Няма нещо, което да е много, много хубаво“ — каза ми тя.

— Ти си много, много тъмна — бях казала веднъж на Парвин.

— Не знам как да изкореня това „много“ от речника ти — отговори ми тя.

Джон ме гледаше над очилата си с форма на полумесеци и все още потриваше брадата си, сякаш бях загадка. Идвах от тъмна страна на кръвни вражди и вземане на заложници. На негово място не бих преподавала на такава като мен.

Най-накрая той вдигна поглед, свали очилата си и ги остави в износена малка кутийка, затвори вестника си, бавно го сгъна и каза, сякаш говореше на гърба на жената от плаката:

— Ти ни излъга.

Изчервих се и забравих всичко на английски, което бях наизустила. Стана ми горещо и реших изобщо да се откажа от образованието. Погледнах към персийското килимче.

— Във формуляра си за кандидатстване казвате, че сте сама, а всеки път, когато има някакъв проблем, вие твърдите, че дъщеря ви или някой от семейството ви е в беда. — Той удари по бюрото със сгънатия вестник и продължи: — Нямате нито дъщеря, нито съпруг.

Очаквах атаката да дойде отдругаде, откъм липсата ми на интелект и слабото образование, от това, че не знам как да работя на компютър, но не очаквах така да ме удари право в лицето. Не знаех как да поема атаката. Трябва да се откажа от тази диплома и да се прехвърля в „Социология“ или „Антропология“.

Когато се изправи и заобиколи бюрото си, аз се свих, очаквайки да ме удари, но объркан от моята реакция, той просто седна до мен, където можех да подуша свежестта на изпраната му риза, и каза:

— Нямаш нито дъщеря, нито съпруг.

Взряна в сложния модел и ярките цветове на персийското му килимче, аз прошепнах:

— Имам само дъщеря.