Фадия Факир
Казвам се Салма (8)

Мляко и мед

След поредното от многото зареждания на миялната машина зад бара, бях започнала да виждам блясъка на чашите, без да забелязвам самите чаши. Миризмата на миещ препарат, бира, никотин и издишан въздух изпълваше малкия бар. Изправих гръбнак и вътрешно си заповядах: „Не пресичай морето! Не заминавай! Тази вечер не ти е позволено“. Умът ми игнорираше смеха, крясъците, дима и спарената миризма на парцалите и пътуваше надалеч, чак до затвора, където двете с Нора чистехме всеки четвъртък. Въоръжени с метла, две кофи с вода, парцали и малко дезинфектант, Нора помиташе в килиите, а аз коленичех и забърсвах пода. Тя размахваше огромния сутиен на госпожа Ламаа и се смееше високо, а аз, навела глава, се опитвах да изтрия мръсотията от пукнатините на циментовия под. Седнала по турски на земята, надзирателката ме подбутна с пръчката си и каза: „Ами ъглите за паяците ли ги оставяш?“.

— От нищо, от абсолютно нищо друго на света не ме е страх така, както от паяци — каза Нора.

— Добре, трябва тогава да донеса цяла кофа — отвърна надзирателката.

 

 

Парвин се беше зачела в някакво лъскаво списание, когато й споменах какво ми беше казал общопрактикуващият лекар д-р Чарлс. Чистачката в общежитието твърдеше, че емигрантите живеят на гърба на държавата, а докторът ми беше казал, че „аз, чужденката, изсмуквам правителствени пари“.

Тя духна нагоре към бретона си, сгъна прилежно списанието и го остави обратно на полицата, приглади с ръка шалварите и ризата си и забърза към стълбите, хванала ръката ми. Отвори вратата и влезе в кабинета му — докторът не ни обърна внимание и продължи да си пише.

— Погледни ме — каза тя тихо, — само ме погледни!

Той свали очилата си и вдигна поглед.

— Тя ви е казала, че има сърцебиене, поти се нощем и не може да спи, нали?

— Да…

Тя не му позволи да я прекъсне.

— И се наричате доктор! Тази жена е болна, а вие сте я отпратили без никакво лекарство, страхувайки се да не похарчите безценния си бюджет.

Облегнат на стола си, докторът изглеждаше дребен, но когато се изправи, беше по-висок от Парвин.

— Седнете и слушайте — каза тя тихо и той седна.

— Мис Ашер има чувството, че мъже с пушки я преследват из цял Екстър — каза тя.

— Само общежитието — додадох аз.

— Добре, ще направите ли каквото е редно, за да й се предпишат лекарства за следващите три месеца?

Докторът започна да пише на малък лист хартия.

— Ето! Сега изчезвайте! — каза той и подаде хартийката на Парвин.

— Вие мислите, че ние, пакистанците, източваме правителствените средства. Ами имам новини за вас — ние и двете сме британски гражданки и скоро ще седим на мястото ви.

Въодушевих се и попитах Парвин:

— Окей ли е да пия лекарството?

— Искате от нас да плащаме данъци. Ще ви платим с лайна, защото това е всичко, което получаваме за момента — тя отново духна към бретона си и ме дръпна надолу по стълбите към чакалнята.

Дочух доктора да вика:

— Добре ви е дошло така… чудеса… няма пари… сърдечен удар… по-добре в Пакистан.

— Да ви се връща, по дяволите — изкрещя Парвин.

Изчервена, рецепционистката ни изтика през вратата и заключи зад нас.

Лешниковите очи на Парвин бяха пълни със сълзи чак докато стигнахме до аптеката. Тя подаде рецептата и се скри зад една полица, отрупана с кремове за слънце.

— На мен трябва отрова за плъхове — казах аз.

— О, моля те, млъкни! — каза тя някъде иззад претрупаните рафтове.

— „Флукстин“ 20 mg и крем „Е45“ — каза аптекарят и се усмихна.

* * *

Алън ме погледна и каза:

— Изглеждаш уморена. Може би трябва да се прибираш, все пак е само първият ти ден.

Казах му, че съм добре, но искам да отида до тоалетната. Влязох вътре и погледнах лицето си в огледалото: кичури коса падаха по запотеното ми чело, очите ми бяха хлътнали в тъмните си орбити, а лицето ми бе бледо. Вързах наново косата си на кок, измих лицето си със студена вода и внимателно го подсуших с хавлия. Върнах се горе и отново започнах да събирам мръсните чаши. Когато и последният клиент напусна бара, Алън ми помаха с чаша в ръка и каза:

— Опитай това вино.

— Безалкохолно, моля — отговорих аз.

Той повдигна вежди и каза:

— Не пиеш ли?

— Изморена съм, това е — излъгах аз.

Той ми наля газирана минерална вода в тънка висока чаша, добави малко лед и лимон и ми я подаде. Седнах на един от високите столове на бара и я изпих на един дъх.

— Ето, дванайсет паунда — каза той и ми подаде надницата.

Осъзнах, че е спазил първоначалната ни уговорка и не взема предвид цялото допълнително време, което бях останала.

— Благодаря ти, Алън — казах аз, — има ли нещо, което искаш да свърша, преди да си тръгна?

— Да — отвърна той, — моля те, прибери чистите чаши.

 

 

Вълна подир вълна страхът, подобно на електричество, пробягваше по тялото ми, докато лежах в бившето армейско легло, превръщайки ме в купчина плът и кости, в заклано пиле, което подскача в последни конвулсии. Хващах гърдите си и се люлеех напред-назад, рецитирайки майчиното писмо, докато паниката поотпуснеше здравата си хватка около вътрешностите ми, докато свеж въздух проникнеше в стаята, докато изплувах на повърхността и започнех да дишам. Знаех как се чувства пилето, борейки се за последна глътка въздух, преди да умре. Английският лекар беше казал, че ми няма нищо и че му губя времето, както и парите на правителството.

— Но умирам всеки ден. Сърцето тупа — казах аз.

— Ами, ако сърцето ви бие, значи сте все още жива — беше ми отговорил той.

— Вижте кожата ми. Трябва да е болна.

— Това е просто псориазис — бе отговорът му.

Върнах се обратно в хотела толкова изтощена, че сякаш бях изкачвала всички планини около Хима. През нощта бях по-щастлива, защото не се налагаше да мисля за възможността да изляза от стаята. Лежах в леглото и се чудех — какво ли щеше да се случи, ако семейството ми откриеше къде се скитам? Какво щеше да е, ако трябваше да изляза от тази стая и да си потърся работа? Какво, ако бях болна, сериозно болна? Държах писмото на майка ми, тръстиковата флейта и кичура нейна коса — Нора бе успяла да го отреже — и се полюшвах в леглото си. Прозорецът бе твърде малък, леглото беше малко, светът беше малък и когато умра, гробът ми ще се затвори над мен, защото съм грешница.

 

 

Беше малко след полунощ, когато най-накрая се добрах до вкъщи с болки в раменете, гърба, ръцете — „всичко по тялото ме боли“, казваше майка ми и пиеше отвара от усойниче. Застанала на най-високото на пътеката, която някога е била главният път, облегната на зеления парапет, най-после осъзнах къде се намирам — тази страна с право ми се противеше, с право отказваше да ме приеме, защото нещо в мен й се противопоставяше и никога нямаше да й принадлежи. Поставянето ми между четири покрити с ламарина стени още при пристигането ми не беше помогнало. Ако ме бяха спуснали с парашут в Бранскомб, където живееше пастор Махони — в онази зелена долина с изглед към морето, — можеше и да заобичам Англия, но сега бяхме като двама стари приятели, които взаимно са опознали гнева си. Трябваше да простя на Англия за това, че ме превърна в мъх, растящ в пукнатините, че ми бе дала свободата да се скитам из градовете й между пет и седем вечерта, за това, че ме заклещи като камък, заседнал в кухината между подметката и тока на обувка, а Англия трябваше да ми прости, че подкрепях Италия по време на Световното първенство, защото тя най-много приличаше на родната ми страна.

 

 

Парвин влезе през стъклената врата, а аз вървях точно след нея. „Имам интервю този следобед“ — каза тя на младата жена, застанала зад гишето за обслужване на клиенти.

Момичето я измери с поглед и каза:

— Моля, изчакайте тук.

Един млад мъж, облечен в черен костюм с черна риза и сива вратовръзка, се приближи към нас.

Костюмът, който бях ушила на Парвин, й беше малко широк и торбест, но самата Парвин, изпънала гръб и с изправена брадичка, го правеше да изглежда елегантен и скъп.

— Марк Паркс, помощник-мениджър — каза той и протегна към нас лявата си ръка.

Парвин се ръкува с него и се представи:

— Парвин Хан.

— Госпожице Хан, насам моля — каза мъжът и я поведе през коридора.

Не знаех дали да тръгна с нея, или да чакам отвън.

С ръка зад гърба си тя ми даде знак да се махам.

Стоях там, гледах към коридора и се чудех дали всичко с Парвин е наред. Спешно ми трябваше тоалетна, но не смеех да помръдна, за да не я изпусна, ако излезе.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита ме момичето от обслужването.

— Да, ако приятелка излезе, моля кажете аз уринира.

— Ще й предам, че сте отишли до дамската тоалетна — каза тя и натисна копчето на касата, иззвъня звънче и черното чекмедже се плъзна напред.

 

 

Докато гледах „Големите надежди“ по телевизията, отворих Речника за напреднали и прочетох посвещението на пастор Махони: „На Салма, нека тази страна да ти донесе щастие“. Отворих на буквата Н. „Надежда: предположение или вярване, че нещо ще се случи, желание или сигурно усещане, че ще се получи нещо“. Лиз се надяваше тази страна да не се промени, богатството й да не намалее и слънцето никога да не залезе над Къщичката на лебеда. Мечтаеше си имението и конете й да не бяха разпродадени и все още да имаше покорни слуги чужденци. Гуен искаше да учи децата добре, така че да обичат майките си, да им се обаждат често, да идват да ги виждат и да ги прегръщат. Аз се надявах да намеря мед и мляко, които да се стичат по пътя ми, щастието да изскача иззад всеки ъгъл — „Изненада, изненада!“, да се омъжа щастливо и да имам три дечица, които да носят радост на сърцето ми. Парвин се надяваше на работа, женитба, стабилност и семейство, което да я приема такава, каквато е. Приятелката ми имаше добро образование, беше ходила в общообразователно училище, имаше само шестици и беше започнала да учи социология в местния колеж, когато бе избягала. Тя често казваше: „В началото всичко в тази страна изглеждаше възможно, но проклетият оргазъм не продължи дълго“.

 

 

Четях една листовка за кредитни карти, предоставяни от магазина, когато Парвин излезе. Тя вдигна палец и ми намигна, знаех си, че е получила работата. Когато излязохме от стъклената врата, тя изкрещя:

— Да! По дяволите, да! — и подскочи от радост. — Е, моя бедуинска приятелко, това трябва да се отпразнува.

— Страхотно, страхотно! — казах аз и я прегърнах.

Хванати за ръце, двете отидохме в най-доброто кафене в града. Седнахме на високите столове, от които през големите прозорци се виждаше главната улица, и Парвин поръча на сервитьора:

— Аз искам горещ шоколад със сметана, бонбони от ружа и блокче корнфлейкс с карамел.

Той сниши таблата си и попита:

— А за вас, мадам?

— Аз искам мляко с мед и масло.

— Не предлагаме това, мадам.

Парвин приглади надолу късата си пола и каза:

— Със сигурност предлагате овкусено мляко.

— Да, имаме. С какъв вкус желаете?

— Нека бъде карамел — каза тя и се усмихна.

Хванах ръката й и казах:

— Щастлива съм за теб.

Тя издърпа ръката си и каза:

— Не ме хващай за ръка и не ме докосвай на публично място. Ще си помислят, че сме от планетата Лесбо.

Когато горещият шоколад пристигна, изглеждаше огромен, с розичка бяла сметана отгоре и малки розови парченца, подобни на памук, които плуваха във високата чаша. На чинийката бе поставено блокче шоколад. Тя го взе и започна да го яде, но то веднага се натроши върху бялата сметана и салфетката.

Кафенето беше топло, светло и чисто, елегантно и пълно. Слънчевите лъчи осветяваха бара и грееха в каните за вода. Във въздуха се носеше аромат на кафе и деликатна миризма на топло мляко, карамел, лешници и орехи. Отпих глътка от млякото си с мед — имаше вкус на ислямския рай. Гледахме минувачите и се усмихвахме, белотата на зъбите ни допълнително се подчертаваше от матовокафявите ни кожи. Преди всяка глътка Парвин вдигаше чашата си и сякаш поздравяваше невидима публика, а аз започнах да правя като нея. Седяхме там, тъмнокожи, намерили си работа, изцапани с тънки млечни мустачки, махахме и намигахме на минувачите.

 

 

Онази сутрин Макс ме погледна и каза:

— Момиче, тази сутрин изглеждаш изтощена, какво ти се е случило?

— Седях до късно снощи — казах аз и втъкнах един кичур коса зад ухото си.

— С кого беше? С някой от онези араби?

Поклатих глава.

— Знаеш ли какво ме тревожи при тях — идват тук на тълпи, купуват къщи и коли, без да можем ние, работещите англичани, да спечелим и пробито пени от това. Те не отиват при агент по недвижими имоти или дилър, ами купуват направо един от друг.

— Не познавам араби тук — казах аз и седнах.

— Странно, и защо не познаваш?

Стеснявах отстрани една смачкана кадифена бална рокля. Беше лилава на цвят, но когато се обърнеше на светлината, ставаше ту светло-, ту тъмнозелена, като пауново перо. Можех да си представя собственичката й: висока блондинка с безупречна фигура и дълги крака, обути в равни сатенени пантофки като на балерина, с коса, вързана с кадифена лента, с алени устни и обици като малки водопади от перли. Беше поседнала на старинен диван в някое имение и пиеше шампанско, обкръжена от най-знатните ергени в Европа, които чинно й целуваха ръка. Единствено поруменелите й бузи издаваха, че се вълнува. Тя можеше да се усмихва като богиня, направена от розов порцелан, обвита в мистериозност, гладка и скъпа.

— Въобще не ме слушаш, нали?

Макс държеше игла между дебелите си устни, очите му изглеждаха изморени и подпухнали зад очилата за близо и далече, а сивата му коса изтъняваше. Една снимка на семейството му бе залепена на стената. Кракът му бе стъпил на педала на шевната машина, а обядът му от сандвич със сардини и портокали лежеше в една кафява хартиена торбичка точно зад него. Пикантният аромат на сардини, мариновани в олио, изпълни ноздрите ми. Той казваше гордо:

— При мен не минават никакви саламурени истории.

Понякога, когато гладех на пара крачолите на панталоните, ми замирисваше на сардините на Макс.

— Приключих с тази рокля, да я окача ли?

— Да, сложи й етикет и напиши „Шарън“.

Името на богинята беше Шарън! Не София, Алексия, Надин или пък Наташа. Не можеше да бъде Сали, Салма, Шарън или Трейси, които бяха от друга порода — такава, която достигаше само до определена големина. Роклята принадлежеше на някоя си Шарън!

 

 

Днес реших да похарча два паунда за обяд и отидох до кафенето в универсалния магазин. Поръчах си супа, две филийки хляб и чаша портокалов сок — всичко излезе общо два и седемдесет. Взех си таблата и седнах на горния етаж с изглед към входа. Извадих списанието Мари Клер, вече подгънато по ъглите, и започнах да чета някаква статия за защитата на кожата през лятото, когато сме на плаж. Косата на манекенката беше много дълга и руса и грееше на слънцето като река от разтопено злато. Кожата й беше гладка, изпъната и с хубав тен, а зърната на гърдите й никак не се виждаха. На кой ли плаж беше снимана? Пясъкът бе бял като захар, а морето имаше светлотюркоазен цвят — със сигурност това беше Средиземноморието. Отпивах малки глътки от супата си с моркови, когато погледнах нагоре и ги видях. Доктор Джон Робинсън, моят преподавател в Свободния университет, влизаше с една дребничка жена с късо подстригана руса коса, красиви големи сини очи и стройна фигура, облечена в широка тениска и сини джинси. Тя се овеси на ръката му, докато той избираше храна на бара. Бях го срещала само веднъж, когато отидох да се записвам като студентка в Свободния университет. Загледах се в супата си и продължих да я пия на малки глътки. Те двамата седнаха, всеки носеше по табла, пълна с плодове и салата. Продължих да се взирам в манекенката, снимана в полуръст, а кадърът отрязваше ръцете и краката й като на пиле с подрязани криле. Преструвах се, че чета. С ъгълчето на окото си можех да забележа, че са седнали и започнаха да се хранят. Увих остатъците от хляба в една салфетка и заедно със списанието ги прибрах в чантата си, след което набързо излязох през плъзгащите се стъклени врати на универсалния магазин. Навън ръмеше, катедралата беше утихнала, чуваше се само тъжният звук на органа; събрах остатъците от разбитото си Аз и погледнах към ярките цветове на витража — изображение на Христос с кръв по челото, изработено от емайлирани сини и червени стъкълца. Приближих се до олтара, сложих една възглавничка на пода, коленичих и повторих: „Нека Аллах се смили над Салма! Облекчи страданията й, Господи, намали товара й, освободи дъха й! Благослови я с дара на забравата!“

Издухах носа си и излязох от студената катедрала. Навън все още ръмеше лек дъждец, от който, ако не обърнеш внимание, може да се прибереш целият мокър, мокри бяха тротоарите, улиците и прозорците. През замъглените стъкла можех да видя Алън с напомадената коса, който ми махаше. Помахах му и аз и вътрешно се подготвих да посрещна гневния изблик на Макс — бях закъсняла с половин час. В момента, в който влязох през вратата и изтръсках мокрите капки от косата си, Макс ме изненада и каза: „Плакала си, нали?“. Нямаше ядни заплахи да бъда изхвърлена от тази прекрасна месторабота в тази велика страна, нямаше: „Никакво уважение не проявяваш към работодателя си“, нямаше: „Стотици бели англичани биха дали по една ръка и крак, за да получат твоята работа“. Нищо такова, освен това: „Ще тропосаш ли това вместо мен?“.

Не можех да погледна Макс в очите, можех да понеса ядосаната му реч, но милостта му не можех да приема. Милост аз не заслужавах, той трябваше да ми се разкрещи, да ме нарече „чуждоземна кучка“, да ме рита в корема, докато ми притъмнее. Не заслужавах милост.

 

 

Върнах се вкъщи, изкъпах се, избръснах краката си, измих си косата и намазах цялото си тяло с крем, напръсках се с дезодорант и си сложих малко парфюм. Изсуших косата си и я тупирах, обух черни чорапогащи, сложих си къса черна пола и обувки с висок ток и облякох една натруфена бяла риза без ръкави. Изрисувах по една цветна дъга върху клепачите си и се погледнах в огледалото — оттам ме гледаше изображение на клоун. Тази вечер можеше да ме нападнат, да ме изнасилят групово и да ме убият. След това щяха да намерят тялото ми под тисовото дърво край реката. Когато Елизабет ме видя, каза:

— Сали, напоследък се чукаш за пари, нали?

 

 

Алън приглади с ръка лепкавата си коса.

— Салма — прочисти гласа си той, — изглеждаш много добре.

Предната вечер ме беше привикал в офиса си и ми изнесе една лекция за външния ми вид. „Клиентите ни искат да бъдат обкръжени от красиви жени; всички ходят на кино, за да гледат онези момичета като от реклама на Бакарди. Трябва да изглеждаш представителна, като… като стюардеса. Всеки път, когато се кача на самолет, за мен се грижат момичета с очертани очи, тесни поли и плътни червени устни“.

Как можех да се превърна в Санди — красивата бяла кукла? Аз бях само Шанди, черна кукла, черна кучка, силно гримирана и бързо сваляща презрамките и задръжките си. Бях спала с Джим, нали? Но Гуен ме съветваше да се опитвам да изглеждам като дама.

— Ясно — казах аз.

— Алън, наричай ме Алън.

— Да, Алън.

На Алън му бяха харесали буйната ми къдрава коса и късата пола. С малко усилия на въображението вече можеше да си ме представи като стюардеса, която му гука и флиртува с него, идва, за да го завие с одеяло или да му поднесе питие, и го целува с начервени устни. От начина, по който Алън ме следеше с поглед, можех да позная, че за него вече не бях неразбираемата чужденка, бях се превърнала в жена нито с млечнобяла, нито с маслинена кожа, но в никакъв случай не с черна. Цветът на тялото ми бе избледнял и бе заместен от извивки, плът и обещания.

 

 

Откакто Парвин беше започнала работа, я виждах много рядко. Будилникът ни беше нагласен за 6:30 сутрин. Ставахме и се надпреварвахме за общата баня, където се нареждахме на опашката пред вратата и чакахме. Бързо се обличахме, хапвахме малко корнфлейкс с мляко, миехме си зъбите, сресвахме се, правехме си сандвичи и ги пъхвахме в чантите си. Парвин слушаше сутрешните новини и ги коментираше: „Ама че чекиджия! Глупак. Какъв никаквец!“ Аз не разбирах много, затова само гонех люспиците корнфлейкс из купичката си и я слушах как става все по-настървена. Беше качила няколко килограма и сега костюмът, който й уших, й стоеше наистина добре. Точно преди да излезе от стаята, тя ме питаше:

— Да си виждала наскоро някакви мъже с пушки?

— Не — лъжех аз.

— Пиеш ли си хапчетата?

— Да — отговарях й.

— Добре — казваше тя, грабваше куфарчето си и изхвърчаше навън.

 

 

Госпожа Ламаа седна на гумения дюшек, подпрян на стената, и погледна към прозореца с решетките. Сигурно беше лято, защото същата нощ бе горещо и острото жужене на цикадите изпълваше въздуха.

— Госпожа Ламаа, жадна ли си? Ето ти малко вода — каза Нора и й подаде тенекиена чаша, пълна с прясна вода, наточена от гърнето, покрито с влажно зебло.

— Благодаря, Бог да те благослови — рече тя, изпи я и забърса устата си с края на ръкава.

Изправи се, нагласи шала си, така че да покрива посивелите й коси, и каза:

— Сутиени с моя размер ги няма на пазара. Една приятелка ми уши този. Онзи ден те видях да го размяташ.

— Просто се шегувахме. Ние толкова много те уважаваме — каза Нора.

— Намериха ме да стоя гола под една улична лампа на главната улица. Помислиха ме за проститутка. Аз не съм проститутка.

— Знаем това. Изглежда, казваш истината, но, госпожа, защо стоеше гола на улицата? — попита Нора.

— Родих му петима синове, чистех му къщата, готвех му прясна храна всеки ден. Когато се обърнеше в леглото нощем, отварях за него цялото си сърце. Но всичко това не му беше достатъчно — каза тя и избърса потта от челото си.

— Мъжете са ненаситни — каза Нора.

— Няколко години по-късно започнах да наддавам на тегло. Първо коремът ми наедря, а после мазнини се натрупаха по цялото ми тяло. Започна да ми капе косата и загубих блясъка в очите си и лекотата на стъпките си.

— От какво? Син-ил-ля: безнадеждната възраст?

— Така каза докторът — син-ил-ля: менопаузата, безсъние, сърцебиене, нощно потене и тъмни косми навсякъде — над горната ми устна, около зърната на гърдите ми, по корема.

— И?

— Той спря да спи при мен. „Отвратителна си“ — повтаряше ми и никога повече не се обърна към мен. Тогава чух злите езици да говорят: „Той си търси втора жена“.

— Ето ти още вода — предложи й Нора.

Госпожа Ламаа я изпи и избърса устата и лицето си с кърпа. Сграбчи огромните си гърди и каза:

— Какво щеше да стане, ако той ме изхвърлеше от къщата? Ами ако тя дойдеше да живее под един покрив с нас? Ако той ме накараше да й стана слугиня, нейна прислужница след всичките тези години? Какво щеше да стане, ако момчетата ми започнеха да я харесват? Обзе ме страх и започнах по цяла нощ да требя ориз и да търся камъчета и черни зърна в него, да се оглеждам за прелетни птици и да търся отговори.

— Ах тази проклета цикада! — каза Нора и добави: — Плашат ни, че ще си вземат втора жена, за да ни държат на мястото ни.

— Една нощ отидох в килера, отворих всички чували и разпилях по пода ориз, захар, леща, сушени плодове. Съблякох се и излязох от къщата гола, както Аллах ме е създал, застанах под Неговото широко небе и се загледах в звездите. Съдията каза, че това е развратно, и се озовах тук, без приятели, без любим или компания — каза госпожа Ламаа и се извърна настрани.

— Щеше ми се да съм по-закръглена, по-дебеличка, като тебе — казах аз.

Тя скри лице в шепите си.

— Тази проклета цикада! — изкрещя Нора.

 

 

Когато тъмната ми коса почти падаше в напитките на клиентите, те поглеждаха нагоре с подпухнали очи, облизваха устни и се усмихваха. И аз им се усмихвах и събирах празните чаши. Имаше много малко жени клиентки и всичките бяха по-добре прикрити с дрехи, отколкото аз. Сякаш подканях: „Ела, погледни в деколтето ми, виж закръгленото ми дупе, дългата черна коса и тънките глезени! Защо не искаш?“ Алън ме видя да отблъсквам ръката на един възрастен мъж от задните си части и не му хареса свободното държание, което старецът си позволяваше. Когато се върнах зад бара, за да заредя миялната машина, Алън каза:

— Стой тук, Бари ще прибира чашите.

Изгледах го с благодарност. Зад нагласеното си облекло, лепкавата коса и папийонките Алън бе истински джентълмен. В края на смяната си направих чаша кафе, седнах на един от тапицираните столове, събух обувките си и си качих краката на масата. Алън заключваше тежката дървена врата. Той потърка ръце, дръпна си друг стол и седна.

— Не е необходимо да носиш високи токчета — каза той.

— Благодаря ти, господи! — отговорих аз.

Той се засмя и каза:

— Ако зависеше от мен, щях да ти позволя да носиш каквото искаш. Всичко зависи от шефа на хотела, господин Брайтуел. Той непрекъснато говори за имиджа ни.

— Не ми се струва подходящо да се разхождам така сред пияни мъже. Бих предпочела нещо по-скромно.

— Ако господин Брайтуел дойде в бара и те забележи раздърпана, няма да му хареса.

Допих си утайката от кафето и извадих маратонките си от чантата. Ходенето пеша до вкъщи ми отнемаше половин час. Обикновено му се наслаждавах, но тази вечер ми се струваше като тежка задача. Обвих раменете си с черния шал на майка ми, закопчах ципа на чантата си и докоснах с длан ръката на Алън. Бях му благодарна, че ме взе на работа и че ме задържа зад бара, далеч от пияните ръце и очи.

— Лека нощ, Бари. Лека нощ, Алън.

 

 

Седяхме в кафенето, пиехме чай и спорехме. Парвин дъвчеше края на пластмасовата си химикалка и каза:

— Защо литература?

— Защото трябва да знам английски. Заради английския език — отвърнах аз.

— Можеш да учиш езика и без да четеш литература — каза тя.

— Не, истории хубави. Учат те на английски и как да се държиш като английска госпожица — беше отговорът ми.

Тя духна нагоре към бретона си и каза:

— Но, Салма, тази бакалавърска програма не е английски. Тя не те учи на английски език, учи се за Йейтс, Джойс, феминизъм и Шекспир, за бога!

Пийнах малко чай.

— Искам да знам за Шеексбиир. Искам да знам разни неща — отвърнах аз и подръпнах мекото на ухото си.

— На твоя отговорност, добре! Нека да попълним формуляра. Име: Сали Ашер.

— Не, Салма Ибрахим ал-Муса — прекъснах я аз.

— Това ли пише в британския ти паспорт? Трябва да дадеш точни данни или ще платиш цяло състояние като чуждестранна студентка — каза Парвин и задържа химикалката над линията след името.

— Не, но искам арабско име.

— Не може. Ще те депортират — каза тя и започна да пише „Сали Ашер“.

Знаех, че лъже, но си замълчах. Все пак тя попълваше формуляра.

— Е, значи искаш да кандидатстваш за бакалавърска програма по английска литература?

— Да — казах аз и погледнах през прозореца към белите облаци, които меняха формата си. Силният вятър ги събираше на едно място и после ги разпръскваше за минути.

— Трябва ти приличен адрес. Общинските общежития не стоят добре във формуляра.

Погледнах Парвин в лицето — дългите й извити мигли покриваха лешниковите й очи, имаше широка уста и голямо чело. Облаците станаха по-гъсти и тъмни. Кафенето изглеждаше мрачно без слънчевата светлина. Облякох якето си и казах:

— Трябва да си потърся място, където да живея.

— Аз трябва да се преместя някъде по-близо до работа — каза тя и духна нагоре дългия си прав бретон.

— Да наемем ли къща заедно? — попитах аз.

— Това ще е прекалено скъпо. Разумно би било да наемем стая в къща — отговори ми тя и задъвка края на химикалката.

— Да вървим! — казах аз. — Не искам Макс да ме изгони.

— Марк ще се чуди къде ли съм отишла — каза тя и погледна тясната ивица синьо небе, която се виждаше между плаващите облаци.

 

 

Краката ми бяха целите в пришки и не можах да се насладя на среднощната си разходка до вкъщи. Мислех си за зелените хълмове, за овцете и кравите, които вече са заспали, за възрастния мъж, облечен в хавайска риза, нахлупил шапка за сафари с пластмасова козирка, който ни подтиква да бъдем по-експресивни. Въпреки че беше ветровито, небето бе чисто и тъмнината сякаш се въздигаше от хоризонта, а не се спускаше. Върховете на хълмовете светеха с ярка ивица, а тъмнината бе заклещена точно в средата на небосклона. Завесите се затваряха, спускаха се щори и целият град започваше да диша равномерно в съня си. Всичко спеше. Къщата на Ню Нортроуд, която със завист гледах всеки път, щом минех покрай нея, имаше нова тухлена ограда, червена на цвят, която опасваше цялата градина. Затворих очи и вдъхнах аромата на прясно окосена трева, помечтах си какво ли би било, ако живеех вътре, ако бях или дъщерята, или съпругата на собственика — трите ми русокоси английски дечица бяха на сигурно място, завити в леглата, а съпругът ми пиеше брендито си и гледаше късния филм на ужасите. Аз тъкмо си вземах топла вана с балончета пяна, обличах си чиста памучна нощница и се готвех да си лягам в сигурното си широко брачно легло, сред чаршафи, които миришат на омекотител с лилии от долината, когато съпругът ми нахълтва в стаята с кинжал в ръка и се навежда, за да ме прободе.

 

 

Когато стигнах до нашата улица, видях някакво тяло да лежи на тротоара — беше Лиз, паднала вдясно от входната врата. Миришеше на евтино вино. Морскосиният й пуловер беше мръсен, полата й се беше събрала нагоре и разкриваше по-голямата част от бедрата и белите й памучни гащи, чорапогащникът й бе целият в бримки, а обувките й не се виждаха никъде. Лицето й бе бледо, а затворените й очи бяха потънали дълбоко в орбитите си. Издишайки, издаваше звук, подобен на нещо средно между хъркане и грухтене. Коленичих и леко я шляпнах по бузите.

— Лиз, събуди се! — прошепнах аз. — Не искаш хората да те виждат така.

Най-накрая започна да се осъзнава и се събуди. Обвих ръце около раменете й, издърпах я да се изправи и я поведох навътре.

— Благодаря ти, скъпа — промълви тя.

Сложих я в леглото, завих я с мръсния бродиран юрган и обърнах главата й на една страна, за да не се задави в повръщаното си. Пурпурната кутия от едната страна на леглото й беше пълна със стари писма, привързани с гумена лента, и дневник с името „Елизабет“, изписано върху зелената копринена корица. Пъхнах всичко обратно в кутията и затворих капака.

 

 

Лежах будна и можех да усетя вибрациите от преминаващите влакове. През полуотворените завеси виждах безлунното небе, безбрежно и ясно. Защо бях преспала с Джим? Защо го бях направила? Той дори не разбра, че бях там. Дали се дължеше на чая от салвия? Дали това не беше просто гърчещо се от страх тяло? Сигурно виновни бяха дългата ми ситно къдрава коса и гърбавият нос. Погледнах към гардероба и видях познатото лице на Хамдан — двойника на душата ми. Беше висок, силен и тъмен. Протегнах ръцете си към него. Той се приближи и каза: „Как е малката ми блудница, моята наложница, моята кучка?“. Тялото ми посрещна тежестта му, загрубелите му ръце и неговата настоятелност. Изпълних ноздрите си с мускусния аромат на лицето му, помирисах намазаната със зехтин коса и пригладения с восък мустак. Подобно на суха пустиня аз посрещнах обилния дъжд. Бях обратно край Дълбокия кладенец, напълних кофата със студена вода и я излях на главата си, борейки се за глътка въздух. Хамдан ме хвана здраво. Когато ярката утринна заря започна да се показва слой след слой, завих схванатите си крайници с юргана и се понесох на вълните на съня.

* * *

Столовата на „Хелена“ бе празна, когато двете с мис Ашер влязохме. В неделя сервираха свинско с картофи и вино. Вече бяхме на половината път до Саутхемптън. Мис Ашер наля малко вино от гарафата в чашата си, отпи малка глътка и каза:

— Виното е добро, трябва да го опиташ.

— То забранено в исляма. Губиш контрол и правиш всякакви грехове — казах аз.

Тя прокара пръст по ръба на чашата и попита:

— Не, но аз различна. Аз мюсюлманка. Аз ще полудея. Аллах така казва.

— Седни, дете! Хапни нещо!

— Не ям свинско. Мръсни животни.

— Христос е казал: „Нищо, което човек яде от външната природа, не може да го омърси“. Мога да те уверя, че в тази храна няма свинско, само месо е.

— Не мога ям месо, аз мюсюлманка. Аз яде само халал месо, заклано по ислямски начин.

Мис Ашер показваше, че е притеснена:

— Тогава изяж картофите!

— Не, готвено със свинско — отговорих й аз.

— Няма нищо друго — додаде тя.

— Не мога да ям, липсва ми мой дом.

— Знам, дете. Но трябва да ядеш, за да бъдеш силна за дъщеря си.

— Не мога да опитам храната. Мюсюлманка, аз — казах аз колебливо.

— Бог е Любов, той те обича, дете. Той ще ти прости, каквото и да е станало.

— Аллах ме наказва. Гори ме в ада. Ще затвори гроба над гърдите ми.

— Не, християнският бог — той е Любов. Той обича и прощава. Исус умря на кръста, за да изтрие греховете на човечеството.

— Бог ме обича? Не мисля така.

— Исус Христос те обича, дете. Така пише в Евангелието. Ето тук едно, чети го понякога — каза мис Ашер.

Взех Евангелието и бързо го оставих на масата, страхувах се да се допра до християнското писание.

— Трябва ли да носиш този воал? Бог те е направил идеална и обича всяка част от теб, включително и косата ти — каза ми тя.

— Косата ми е „аура“, трябва да я крия. Също като интимните ми части.

— Христос бе разпнат на кръста заради греховете на човечеството. Той умря заради нас. Всички грехове ще ни бъдат опростени.

— Христос не е бил разпънат. Така изглежда. Християните така мислят. Не вярно.

— Каква огромна глупост! — възмути се тя. — Как да изчистя ума ти от тази заблуда?

— Ти ядосана? — попитах я аз.

— Не. Ама и ти вярваш в доста неща. Не е задължително да са истина. Един ден ще видиш светлината, един ден истината ще те освободи.

— Не мога да сваля воала, сестро. Моята страна, моят език, дъщеря ми. Не е само парче плат. Чувствам се гола, аз.

— Христос бе разпнат. Той те обича — каза мис Ашер.

— Няма разпятие, не ме обича — казах аз.

Мис Ашер се изправи и ме зашлеви през лицето. Хванала смъдящата си буза, аз избягах в каютата.

 

 

Слънцето грееше над зелените хълмове, които ми напомняха за Хима. Там всеки ден галех почвата, но сега, затворена в сапунен мехур, живеех далеч от земята и дърветата. Виждах само гледка, подобна на пощенска картичка, и мислех колко ли далече е реката, въпреки че тя беше само на метри от мен. Бях се разделила със земеделската си същност, но в утрини като тази чувствах, че ръцете ме сърбят от желание да хвана коса и да докосвам прахта и лозята. Обула чехли и загърната в халата си, се приближих на пръсти до стаята на Лиз и отворих вратата. Тя все още спеше и дишаше равномерно. Какво облекчение! Влязох в банята и докато седях на тоалетната, се сетих, че трябваше да предам работата си за сестрата на Шекспир. Освен малко предварителни бележки, нямаше какво друго да представя. Цялата тази работа с Джим ме беше разсеяла. Трябваше да обясня закъснението си на моя преподавател д-р Робинсън. Излапах надве-натри закуската си, изпих набързо кафето си, което изгори езика ми, и изтичах навън.

 

 

— Добро утро, Макс.

Той вдигна главата си от страниците на „Сън“ и ми отговори разсеяно. Шефът днес не бе в лошо настроение. Започнах да работя и обмислях как да кажа на д-р Робинсън, че се извинявам. Той бе висок, леко мургав мъж, което беше необичайно, но Парвин ми каза, че два пъти годишно ги изпращали в Кипър, за да преподават и там. Той имаше тъмна изтъняваща коса, остра козя брадичка и носеше очила с формата на полумесеци, които винаги висяха на върха на дългия му нос. Когато той казваше: „Свободният университет изпълнява мисията да направи висшето образование достъпно за цялата нация“, гледах очилата му и си мислех, че всеки миг ще паднат. Той наведе глава, докато големите му сиви очи не се взряха право в мен над рамките на очилата, и каза:

— Откъде си?

С пресилен глас казах:

— Англичанка съм.

— И аз съм англичанин — каза той, усмихна се и продължи.

Беше като проклятие над главата ми; беше съдба; акцентът ми и цветът на кожата. Чувах го навсякъде: в катедралата — „Откъде си?“, на пазара: „Знаеш ли откъде е дошъл този зеленчук?“. Понякога дори кравите по хълмовете се нареждаха, подритваха в такт и пееха: „Откъде си дошла? Отивай си у дома!“

Отправих се към парната ютия и започнах да гладя непокорните подгъви, яки и ръкави. В малката си стаичка, гледаща към центъра на града, обгърната отвсякъде с пара, миризма на колосано и никотин, престанах да разбирам коя съм, вече не бях нито Салма, нито Сал или Сали, нито арабка, нито англичанка. Пук! — и като по магия щях да се превърна в бял облак.

 

 

Зърната на гърдите ми бяха напрегнати, потърках ги леко с длани. Тя сигурно плачеше за мен. Познавах този бриз. Тя сигурно беше там и ме викаше. Нора казваше, че душите са воини на господаря ни Соломон и че имат сложна система за комуникация. След смъртта на баща си Соломон станал цар. Той измолил от Аллах царство като никое друго и Аллах изпълнил желанието му. Той можел да заповядва на ветровете, да разбира и да говори с птиците и животните. Аллах му казал да научи хората и джиновете да разкопават земята и да извличат минерали, от които да правят инструменти и оръжия. Той му дал също и една медна мина — метал, който в онези дни се срещал рядко. Соломон можел да разбере дори мравката, която викала: „Бягайте и се крийте в домовете си, иначе невнимателният Соломон и армията му ще ви премажат“. Той се засмял, защото знаел, че Аллах смята да спаси мравките. Тогава Нора спря разказа си и погледна към прозореца с решетките.

— Това ли е? — попитах аз.

Тя прочисти гърлото си и каза:

— Пророкът Соломон умрял внезапно, опрян на жезъла си. Неговите хора така и не разбрали, че е мъртъв, докато мравките не изяли жезъла и тялото му не се свлякло.