Фадия Факир
Казвам се Салма (5)

Праскови и змии

Туристическото общежитие беше много тихо, обитателите му най-накрая бяха заспали. Загледана в проблясващите отражения на оранжевите улични лампи по мръсните завеси, дочух от съседното армейско легло сподавените въздишки на Парвин. Сигурно плачеше. Сложих чайника и й направих чаша чай.

— Мис, чай?

Тя ме погледна с червени подпухнали очи и каза:

— Не ти искам чая.

Взех си обратно топлата чаша.

Тя започна да плаче и да повтаря:

— Извинявай. Да. Благодаря ти. Извинявай.

— Пийни си — казах аз, а тя взе чашата и отпи малко.

— Прекалено сладък — каза тя.

— Само четири лъжици — отговорих й аз.

След като изпи чая до последната капка, тя седна и попита:

— Откъде си?

— Отвъд морето — отговорих аз.

— От Арабия ли си?

— Да, аз бедуинка.

— Олеле! Шибана арабка бедуинка!

— Шибане аз не дава — промълвих аз.

Тя се усмихна.

Остави чашата, изправи се в леглото, нагласи възглавницата зад главата си и въздъхна. Каза, че така и не знае как се е озовала в тази дупка. Баща й искал да я омъжи за някакъв неук нещастник от Пакистан. Тя се опитала да го разубеди, молила и майка си, но не — трябвало да се примири с това или баща й щял официално да се откаже от нея. „Парвин не е моя дъщеря“. Тя избягала и се озовала в едно общежитие за бежанци, държано от някакви пакистанки близо до Лестър, където живяла досега, но жените я посъветвали да се премести на юг, защото някои от момичетата там станали жертви на отвличане.

— Отвличане? Какво значи? — попитах аз.

— Вземат ги насила. Вкарват ги в някоя кола и ги завеждат далеч — отговори ми тя.

Типично по бедуински зацъках с език, не можейки да повярвам. Единствените думи на английски, които ми хрумнаха в този момент, бяха: „Тревожиш сърцето си“.

Въпреки че сълзите все още проблясваха в лешниковите й очи, тя се усмихна и попита:

— Тревожа сърцето си?

— Не, не — отговорих аз.

Тя притисна главата си с ръце и отново започна да плаче.

— Как се казваш? — попитах я аз.

— Тъпото ми име е Парвин — каза тя и избърса сълзите си с опакото на ръката.

— Аз много имена. Салма и Сал, и Сали — казах аз.

Парвин отново заплака. Седнах на леглото до нея и притиснах длани между коленете си. Тя беше слаба и нисичка, с права лъскава черна коса и големи очи с цвят на лешник, скрити зад сведените й гъсти извити мигли. Имаше малко носле и плътни устни, които стояха полуразтворени и показваха един отчупен преден зъб. Носеше бяло фередже, което допълнително подчертаваше тъмната й кожа и ъгловатата й фигура.

— Парвин, спри да плачеш, моля. Сълзите ти злато — прошепнах й аз, както ми казваше майка ми, когато плачех.

Тя не ми обърна внимание.

Изправих се и след това седнах на армейското легло. Какво ме беше довело тук? Какво беше довело и нея тук? Кой ли бдеше над нея?

 

 

На здрачаване малкото пристанище изглеждаше призрачно със своите лодки, покрити с мрежи и мръсни парчета плат. Старият ливанец рибар се изплю във водата и започна да ругае, когато ни видя да се приближаваме. Бяхме закъснели. Метнах вързопа си в лодката и стъпих на единия й край, за да се кача. Когато поставих крака си на дъното й, започна да се люлее. Хванах сигурната ръка на мис Ашер и когато и двете бяхме настанени на дървената пейка в малката кабинка, старият рибар забърса ръце в широките си черни шалвари и дръпна една връв. Моторът забоботи и внезапно цялата лодка се разтресе. „Яла!“ — извика той и се понесохме по водата. Държах ръката на мис Ашер, за да стоя стабилно. Когато вече можех да погледна назад през малката вратичка, не се виждаше нито един осветен прозорец, въпреки че манастирът изглеждаше като голям тъмен орел, разперил криле и кацнал на върха на планината.

 

 

Полата, блузата, бельото и мръсните кърпички бяха струпани навсякъде по пода на спалнята ми. Какво ли беше фамилното име на Джим? С цялото това опипване в тъмнината за няколко мига можеш да забравиш кой си всъщност. Леглото беше намачкано, а покривката на матрака бе изцапана. В стаята беше задушно и миришеше на пот и градински чай. Отворих широко прозореца и седнах на леглото. Малката кожена кесийка със сгънатото писмо от майка ми и обвития в него кичур нейна коса висеше от едната страна на индийското огледало и приличаше на амулет. Защитата на племето ми беше премахната, кръвта ми бе пролята и целите ми ръце бяха покрити с червени язви. Пронизаха ме тръпки, сякаш внезапно се бях простудила. Студеният вечерен бриз нахлуваше в стаята през отворения прозорец. Наметнах си нещо и започнах да свалям мръсните чаршафи и калъфките от леглото и възглавниците. Сложих всички за пране в пералнята в банята и завъртях копчето на максимална температура 90 градуса за чисто бяло пране. Седнах на тоалетната чиния и гледах как дрехите се подмятат из сапунената вода, изцеждат се и после пак се въртят в пяната. Накрая вибрациите на центрофугата разтресоха стария дървен под. Искаше ми се и аз да се пъхна сред прането, за да изляза после скърцаща от чистота, без засъхнали петна или тъмни постъпки в миналото. Без одобрението на възрастните, без документи, без да съм омъжена, бях си легнала с непознат. Трябваше да ме нарежат на парчета и да хвърлят всяко на различен хълм за храна на лешоядите.

— Салма — развика се Лиз от долния етаж, — трябва ми тоалетната, стоиш вътре вече почти час.

 

 

В Хима ритмичното потракване на чукалата в хаванчетата, когато стриваха изпечените зърна кафе, бе един от ранните знаци, че сватбите наближават. Тази година беше ред на Айша. Един мургав фермер от долината бе дошъл да я вземе с каруцата си. Зестрата й беше едно парче плодородна земя близо до реката. Не бях сигурна дали да отида на сватбата й, но майка ми каза, че ако не ида, старите клюкарки ще започнат да говорят. В петък отидох в женската шатра, поздравих всички и седнах на земята до останалите жени от племето. Беше толкова топло, че усещах как потта се стича дори от вътрешната страна на носа ми. Бях млада, неомъжена и бременна. Състезанието с коне изпълни селото с облаци прах и с виковете на победителите и победените. Айша отиде в палатката със съпруга си. Мъжете се хванаха за ръце и започнаха да се кланят и да пеят в един глас: Дииа, дииа, дииа!, докато гласовете им се превърнаха на дрезгави звуци и накъсан дъх. Едно момче им подаде бяла кърпа и те изведнъж спряха да пеят и да танцуват и започнаха радостно да стрелят във въздуха, отпразнувайки честта на Айша, нейната чистота и добър късмет. „Простреляха Шаба. Ох! Братко, застреляха Шаба!“ — изпищя майка й. Шаба ми беше съученичка. Шепотът в тъмното се превърна в слух, а след това доведе и до куршум в главата. Преглътнах тежко. Една стара жена, облечена в черно, бе клекнала до мен и пушеше дългата си лула. Тя прошепна:

— Отървахме се! Измихме срама си с кръвта й.

 

 

Ослушай се за галопиращи конски копита, за звън на кинжали, изваждани от ножниците, чуй бухането на совите в тъмнината и пляскането на крилата на прилепите, леките стъпки, абаята^[1], развяваща се на вятъра, свистящия звук на кинжала, който разсича въздуха.

Подуши потта на убиеца. Чуй как ръката му те сграбчва за врата и те дръпва назад, камата му реже жива плът и прониква през костите, за да достигне сърцето. Слушай как топлата кръв бълбука и капе по сухия пясък. Чуй как тялото се гърчи за последно на земята. Вой. Писък. Раздиране на черна роба. Ритмично блъскане на гърди в гърди. Последна глътка въздух.

 

 

Мис Ашер седна под керосиновата лампа и започна да чете високо Евангелието на английски. Рибарят Али пееше на арабски за далечни земи и самотни звезди, а пресипналият му глас се извисяваше и се спускаше с ритъма на морските вълни. Аз седях свита върху студената дървена пейка и гледах през кръглото прозорче, търсейки някакъв знак, че наближаваме Кипър. Мъглата и вълните ми подсказаха, че се отдалечаваме от страната ми, далече от майка ми и най-вече далеч от нея. Бях се загърнала плътно с черния майчин шал, но все още усещах студа. Когато брат ми Махмуд ме биеше, майка ми ме погалваше по главата и ме успокояваше. „Всичко е наред, детето ми. Всичко е наред, принцесо“. Тя разплиташе плитките ми, намазваше главата ми със зехтин, прокарваше пръсти през косата и милваше лицето ми със загрубелите си пръсти, подръпваше ушите ми и разтриваше дланите ми. „Толкова си хубава и здрава, Салма, направо ми се иска да те изям“.

 

 

Докато пришивах подгъви, правех ръбове на яките и гладех тъмносините костюми в „Лордс Тейлърс“ пред погледа на началника ми Макс, аз си мечтаех за белота. Докато седях в облак от пара и колосвах, си мечтаех за щастие. Седях в кафенето на универсалния магазин, мажех с масло кифличките си, отпивах хладък чай и разглеждах шарените рокли и обувки по витрините сякаш щяха да ми прилягат. Докато гладех, четях етикетите на роклите и ризите: „Мечтана почивка“, „Вечерна светлина“, „Селски бриз“. Стоях сред облаци от пара и си мечтаех за почивка, прекарана в някое имение в провинцията, мислех си за чай с Кралицата и затова да бъда бяла. Какво ли щеше да бъде, ако се събудех някоя сутрин като руса мацка с големи гърди — като онези момичета, които демонстрираха дългите си крака по страниците на „Неделен спорт“ — единствения вестник, който Садиг четеше. Какво ли щеше да бъде, ако станех бяла като мляко, като чайките и облаците, които се рееха в небето. Пуф! — и миналото ми на грешница щеше да изчезне, някой хирург трябваше да изреже част от мозъка ми и най-вече грозните зърна на гърдите ми! Щях да стана бяла като Трейси, която работеше и непрекъснато дърдореше, докато държеше карфици, захапани между устните си. Нямаше да има повече нежелани черни косми; нямаше повече да ме питат: „Как казваш, че ти е името?“.

 

 

Не ни отне много време да стигнем от манастира Айлия до Кипър. Когато пристигнахме, беше вече тъмно и брегът бе пуст, ако не броим няколкото мъже, които крещяха нещо на гръцки. Рибарят Али, който през целия път до Кипър ни бе пял тъжни песни, завърза малката лодка на пристанището. Сестра Франсоаз ми беше разказвала, че Кипър е красив остров с много добра храна и лъчезарни хора, които свирят на бузуки и пият узо. „Твоята флейта много прилича на бузукито — и двете издават тъжни звуци“. Притегнах възела на забрадката си и изскочих от лодката, щастлива, че отново съм на твърда земя. Въпреки студения бриз пясъкът бе запазил топлината си. Посрещна ни една жена, която много приличаше на мис Ашер. Аз свалих обувките си и тръгнах след тях боса. „По бедуински“ — обясни мис Ашер на жената. Вървяхме по брега, докато стигнахме една порутена сграда. „Апартаменти «Сън Холидей»“ — каза жената, която приличаше на мис Ашер. Няколко нови еднакви блока бяха построени около вътрешен двор, в който растеше асма. Както и в Хима, и тук въздухът миришеше на неспазени обещания, разлят мед и разбито сърце. Вече бях готова да избухна в сълзи, когато чухме сънливия глас на хазяина:

— ’Дравейте, ’дравейте. Вие имали добро пътуване?

— Да, благодаря ви — отговори мис Ашер рязко. И тя беше изморена.

 

 

Уличното осветление пред общежитията вече беше спряно, но аз все още стоях будна и разглеждах раните по ръцете и краката си. Парвин се въртеше неспокойно в леглото. Пресегнах се и я завих с одеялото, което бе паднало на пода. Завесите бяха спуснати, но въпреки това далечен постоянен шум от движението изпълваше стаята. Чух писък в съседната стая — сякаш някой имаше мускулни спазми или раждаше. Духаше вятър и издуваше завесата на прозореца. Два кафеникави крака, обути в кожени сандали, се подаваха изпод едната от завесите. Сякаш кръв потече по бедрата ми. Сграбчих възглавницата. Когато конят ни си счупи крака, лежеше безпомощен на земята и дишаше тежко от болка. Баща ми извади пушката и го уби. Беше любимият му кон, имаше го още откакто е бил момче, това беше животното, което го караше до най-близкия град всеки месец. Баща ми го обичаше, но въпреки това го застреля. Погледнах нагоре към тъмната фигура зад завесата и казах на арабски: Yala tukhni w khalisni. „Това ще бъде моето избавление“.

Парвин обърна главата си, присви очи и попита:

— С кого говориш?

— Някой е в стаята и ме преследва — казах аз.

Тя стана, погледна под леглата, зад гардероба и отвън през вратата.

— Зад завесите — казах аз.

Тя отвори пердето и там нямаше нищо — нито Махмуд, нито сандали или пушка.

— Той трябва скочил прозорец — промълвих аз.

— Как, за бога, може да се промъкне през отворен пет сантиметра прозорец? Трябва да е или акробат, или котка — скара ми се тя.

— Не виждаш ли колко съм болна? — молех се аз и протягах ръце към нея, за да види раните.

Тя седна, отметна бретона си назад и каза:

— Салма, не си болна.

— Съм, съм — заплаках аз.

Тя протегна ръка, за да ме докосне.

— Стой далече. Може заразно — казах аз.

 

 

„Аллах е Съградителят и Разрушителят. Понякога биваш съсипан, а друг път те създава отново“. Мис Ашер бе коленичила и се молеше пред разпятието от тъмно дърво над леглото, а аз отворих вратата към терасата и излязох навън за моята молитва. Чувах как двама от гърците си говорят. Тъмното море бе покрито с бяла пяна, сякаш вълните водеха битка една с друга. Вдишах въздуха с аромат на зрели маслини и бял портокалов цвят. Някъде там, отвъд хоризонта, бе моето село Хима. Там, на другия бряг, живееше майка ми, приятелката ми Нора, учителката ми госпожица Наила със здраво стиснатите устни… и баща ми. „Защо? Защо?“ — шепнеха вълните. Стиснах здраво парапета на балкона, сърцето ми подскачаше в гърдите като птиче. В тъмнината изглеждаше сякаш са толкова близо, а всъщност бяха така далеч. „Дръж устата си затворена!“ — беше ми казала госпожица Наила. „Мамо“ — пищеше тя. Тя плачеше за мен. „Оставям те на закрилата на Аллах, нашия Създател и Разрушител, дъще“ — беше казала майка ми. „Никога няма да мога да изправя високо глава, докато тя е между живите“ — беше казал баща ми.

 

 

Седях в кафенето без семейство, без минало и без деца — сякаш дърво без корен, и сърбах вече изстиналия чай. Беше по време на обедната ми почивка и имах нужда от малко свеж въздух. Миризмата на скорбяла за колосване и тютюн беше напълнила дробовете ми, полепваше се по вътрешността на носа ми, по дрехите и по косата, като я правеше още по-къдрава. На съседната маса обядваше едно семейство. Майка на средна възраст с гладко лице и стройна фигура, баща на средна възраст, който изглеждаше като на двадесет и няколко, и две деца — момче и момиче, които се усмихваха с внимание на родителите си, докато културно с вилица и нож ядяха от кишето^[2] и салатата си.

„За бездомните подобна сигурност в живота е непостижима“. Това бе още един от изразите, които бях научила в Свободния университет по време на една телевизионна лекция за динамичността на семейните отношения. Мис Ашер ми казваше да затвърждавам знанията си, като използвам научените думи и изрази в ситуации от реалния живот. „Непостижим“ — повторих аз, след като чух тази дума, за да я запомня. Отидох до бара, за да помоля за още един чай. Преумореното момиче зад бара ме попита: „Имате ли дребни, че не мога да ви върна?“.

— Връщането — казах аз — е непостижимо.

— Какво казахте?

— Не, нямам дребни, много съжалявам.

 

 

Майка ми ме наблюдаваше. Държах в ръце една зряла праскова и впих зъби в нея — беше червена, с кожица като кадифе отвън и оранжева отвътре. Сокът й започна да капе по брадичката ми. Когато видях изражението по лицето на майка ми, се разсмях и продължих да ям. „Приличаш на заек — все нещо дъвчеш ли, дъвчеш“ — каза ми тя. Поклатих десетгодишната си главица и си откъснах друга праскова. Тя остави плевелите на земята и избърса лицето ми с края на ръкава си. „Такава жадна за живот — като скакалец си, но не трябва да ядеш каквото ти попадне. Някой ден можеш да захапеш някоя змия и тя да те ухапе“.

 

 

„Гърмящата змия вече заби отровните си зъби в ръката ми и пусна отровата си, майко“. Седях на една пейка в двора на катедралата и гледах залеза. Група деца се търкаляха по тревата, русите им коси грееха под златистите лъчи на слънцето. Притиснах с две ръце корема си, за да потисна спазмите. Вече трети ден пиех лекарството, но стомахът ми не искаше да свикне. След като казах на Парвин, че Махмуд ме преследва в тъмното, където и да отида, тя ме замъкна на лекар, който ми предписа някакви лекарства, които да ми помогнат да спя и да ме накарат да се чувствам по-щастлива. Даде ми и крем за раните. Майките седяха на тревата и пушеха, докато наблюдаваха играта на децата си. Отново ми се догади. Изтичах до коша и не можах да се удържа.

— Прекалила си! — извика едната от тях по мой адрес.

— Не пред децата — каза й другата.

Избърсах устата и челото си и легнах задъхана на тревата.

 

 

Двете с Парвин минахме по алеите зад катедралата, пресякохме натоварената улица, отворихме една бяла дървена врата и се озовахме пред рецепционистката на д-р Чарлс Спенсър.

Тя ни посрещна, хванала ръцете си една в друга, и каза: „Моля, седнете“. Няколко минути по-късно отново се обади: „Кабинетът на доктор Спенсър е на горния етаж, втората врата вляво“.

Парвин разсеяно ми помаха за довиждане и се зачете в някакво лъскаво списание.

Качих се по стълбите и почуках на вратата.

— Влезте — чу се отвътре мъжки глас с елегантен английски акцент.

Отворих вратата, затворих я след себе си и застанах в средата на лекарския кабинет.

Докторът намести очилата си и ме погледна подозрително.

— Казвате се Сали Ашер, колко абсурдно име.

Поклатих забрадената си глава.

— Какво мога да направя за вас, мис Ашер? — попита той и си приготви химикалка, за да записва.

— Аз болна, докторе. Сърцето ми тупа. Няма сън — казах аз и отместих бялата забрадка от горещото си чело.

Той седна, остави химикалката, притегна вратовръзката си и попита:

— Някакви физически симптоми?

— Болна, да. Вижте ръце и крака — протегнах ръцете си към него, за да ги разгледа.

Той хвана слабата ми мургава длан в своята дебела бяла ръка и разгледа внимателно раните.

— Това е просто псориазис, състояние на кожата. Не е нещо сериозно — каза той.

— Потя се, сърце бие, не мога да спя — изредих аз.

Той пусна ръката ми и каза:

— Ако сърцето ви бие, значи е в добро здраве. Все пак сърцата трябва да правят точно това.

— Но аз болна, моля. Днес жива, утре мъртва — аз — умолително казах аз.

— Казах ви, нищо ви няма. Моля ви, не губете моето време и парите на правителството.

Обърнах се, хванах студената дръжка на вратата, натиснах я и излязох.

 

 

Гледах да не вървя нито прекалено бавно, нито твърде бързо, като се съобразявах с мис Ашер. Мястото за разходка бе старо и разнебитено — представляваше просто една пътека, покрита с бетонни плочи и ниска стена към нея. Наоколо бяха разпръснати няколко сгради и един павилион, където се продаваха безалкохолни напитки, цигари и вестници на кипърски — език, който аз не разбирах. Винаги, когато се доберяхме до вестник в затвора, наставаше малко празненство. Помитахме пода, забърсвахме с парцал и след това внимателно разстилахме вестника направо на земята. Нора подчертаваше извитите си вежди, слагаше си малко червило и сресваше лъскавата си черна коса, госпожа Ламаа внимателно нагласяше розовия си шал за глава, като гледаше всичката посивяла коса да е покрита, а аз като най-млада и единствената сред затворничките, която може да чете, си слагах забрадката. Отварях вестника на страницата с некролозите и изчитах всички имена. „Съобщаваме ви, че почина нашата многообичана майка Ал-Хайя Амира Римави. Всички принадлежим на Аллах и при него ще се върнем“.

Госпожа Ламаа казваше: „Ако сестра ми умре, никой няма да дойде и да ми каже. Нищо няма да разбера“.

— Мунира ал-Хамдан — прочетох аз и внезапно спрях. — Нора, нали ти разказах за Шаба, спомняш ли си? Брат й я застреля по време на сватбата, а това е майка й.

— Не след дълго и тя я е последвала на небето — каза Нора.

 

 

Изоставеният турски замък на кипърския бряг изглеждаше тъмен и зловещ. „Турският султан го е построил по времето на Османската империя през 1625 година — каза мис Ашер. — Искаш ли да влезем?“

— Да — отговорих аз.

— Замък — каза тя.

— Замък — повторих аз след нея.

Имаше огромна порта, направена от здраво дърво с гравюри. „Това е ислямска архитектура“ — каза тя. Въздухът вътре бе изпълнен с миризмата на жива растителност. Във вътрешния двор бе пълно с дървета и храсталаци, неподкастрени от години. Една асма се виеше около огромна решетка. Мис Ашер приглади късо подстриганата си сива коса назад над лъсналото си чело и посочи към малката стаичка на охраната. Когато стигнахме до там, пазачът посочи забрадката ми и попита:

— Туркиня?

— Не — каза мис Ашер.

— Това не — рече той отново, сочейки към бялата ми забрадка.

— Моля ви — каза мис Ашер.

Мъжът махна с ръка да влизаме, но не изглеждаше много доволен.

Качихме се по стълбите до частта, в която е живял султанът, и влязохме право в една голяма зала, където той е седял на трона си и е раздавал правосъдие. Стаята беше пълна с кадифени столове, миндери и възглавници, а в средата й имаше мангал с медни чашки за кафе. Султанът сигурно е посрещал много гости.

 

 

Когато най-накрая се прибрах в общежитието, навън вече се бе стъмнило. Парвин бе пребледняла от притеснение.

— Къде беше? Търсих те навсякъде. Оставила си си флейтата и огърлицата.

— Излязох да се поразходя — казах аз.

— Виж, сготвих малко къри — каза тя.

— Не мога да ям. Всичко, което хапна, излиза обратно — отговорих аз и седнах на леглото.

— Добре, ще ти донеса малко бульон — каза ми тя и бързо излезе навън.

Лежах на леглото и се вслушвах в шума от трафика отвън. Сред шумотевицата можех да различа чуруликането на врабче, звън на стъкло, някъде лаеше куче и над всичко се чуваше шумът от уличното движение.

Парвин отключи и бързо се вмъкна в стаята, свали връхната си дреха, сложи чайника и седна на леглото ми.

— Супа-бульон с картофи и целина — любимата ти — каза тя.

Напълни една чаша с гореща вода, изсипа вътре някакво пакетче и разбърка.

— Това ще ти хареса — каза тя и тикна чашата под носа ми.

— Не мога — казах й аз.

— Трябва да ядеш, не може да пиеш хапчетата на празен стомах.

Поклатих глава.

Лежах на леглото и се опитвах да се обгърна в топлината им, в тъгата на гласовете им. Трябваше ми нишка, която да ме изтегли, и внезапно чух песента им.

 

 

„Ло — ло — ла — ли“ — запяхме ние и гласовете ни отекваха сред мръсните стени и достигаха до света отвън, който не бяхме виждали с години. „Дълго ме нямаше“ — пеехме ние в един глас. Нора се изправи, завърза шала около широкия си ханш и започна да се поклаща и да се върти под звука от ударите по металното канче. Ние още повече извисихме гласовете си.

Надзирателят от нощната смяна започна да ни крещи ругатни.

— Всички сте кучки! Никой не го е грижа за вас. Вие сте само евтини курви, защо не млъкнете.

„Ло — ло — ла — ли“ — продължавахме да пеем ние в един глас.

— Ако застрелям някоя от вас, семействата ви дори ще ми благодарят! — изкрещя той.

Когато госпожа Ламаа чу това, скръсти ръце на едрите си гърди, спря да пее и заплака. Нора я прегърна и каза:

— Какво ли знае той? Та той е само едно селско момче, което се чувства неудобно в униформата си.

— Боклукчия с роза на ревера — каза госпожа Ламаа.

— Маймуна, която подскача насам-натам в тъмното — додаде Нора.

— Извън клетката си изглежда нелепо — каза госпожа Ламаа.

 

 

— Японците идват — каза началникът ми Макс една сутрин и прокара ръка по изтънялата си коса, за да се увери, че гелът я крепи на правилното място.

От едната страна на главата си си пускаше дълги кичури, които замяташе през цялото си теме, за да прикрие, че е плешив. Вълнистият му бретон винаги се изплъзваше, а той проклинаше и отново го нагласяше на място.

 

 

— Магазинът за чорапи пак е отворил, сигурно някоя японска фирма го е купила — размаха той някакъв вестник към мен и каза: — Японците идват и ще ми изкупят панталоните, без даже да усетя.

Всеки ден Макс очакваше японците да дойдат и да му предложат „феноменална“ цена за магазина. И какво щеше да каже той? Отговорът всеки ден беше различен, в зависимост от това в какво настроение е. „Махнете гадните си чуждестранни ръце — без да се обиждате — далеч от магазина ми и си отивайте, ядачи на маймунски мозък“. Макс беше чел някъде, че маймунският мозък е деликатес в Далечния изток, и затова беше решил, че всички азиатци ядат змии, маймуни и магарета. Друга сутрин отговорът бе различен: „Правителството си играе на пинг-понг с нас. Единия ден казват, че трябва да плащаме общински данък, а на следващия твърдят, че изобщо ще отменят данъците върху услугите. Ако някой японец ми предложи един милион за тази дупка, събирам си багажа и се изнасям в Гибралтар“.

— Защо точно в Гибралтар? — попитах аз.

— Защото е британски, нали? — отговори ми той.