Милан Кундера
Самоличност (9)

9

Когато Жан-Марк се появи на прага на стаята, тя имаше най-доброто желание да е весела. Искаше да го целуне, но не можеше. Откакто мина през онова кафене, бе напрегната, притеснена и до такава степен завладяна от лошото си настроение, че се боеше да не би любовният й жест да му се стори фалшив и насилен.

После Жан-Марк я попита: „Какво се е случило?“. Тя отговори, че е спала лошо, че е уморена, но не успя да го убеди и той продължи да я разпитва. Шантал не знаеше как да се измъкне от тази любовна инквизиция, затова пожела да му каже нещо смешно. Спомни си за сутрешната си разходка и за мъжете, превърнати в дървета с деца по тях, и откри в главата си фразата, останала там като забравен предмет: „Мъжете вече не се обръщат след мен“. Прибягна до тази фраза, за да предотврати сериозния разговор. Опита се да я изрече с възможно най-лек тон, но за нейна изненада гласът й прозвуча горчиво и печално. Усети тази печал лепната на лицето си и веднага си даде сметка, че той няма да я разбере.

Видя как я гледаше — дълго, сериозно, и изпита чувството, че този поглед запалва огън в дълбините на тялото й. Огънят бързо се разпространи в корема й, изкачи се в гърдите, изгори бузите й и тя чу как Жан-Марк повтаря след нея: „Мъжете вече не се обръщат след теб. Наистина ли си тъжна заради това?“.

Усети, че пламти като факел и че по кожата й се стича пот. Знаеше, че червенината придава на фразата й преувеличено значение. Той сигурно мислеше, че чрез тези думи (иначе толкова обикновени!) тя се е издала, че му е показала тайните си влечения, които я карат да се изчервява от срам. Това е недоразумение, но тя не може да му го обясни, защото огненият пристъп й е познат от доста време. Винаги е отказвала да го назове с истинското му име, но този път вече не се съмнява какво означава той и точно затова не иска, не може да говори за него.

Топлинната вълна продължи дълго и като връх на садизма пред очите на Жан-Марк. Вече не знаеше какво да направи, за да се скрие, да отклони от себе си изпитателния му поглед. Крайно смутена, повтори същата фраза с надеждата, че ще поправи това, което е сбъркала първия път, и че ще я произнесе леко, като шега, като пародия: „Да, мъжете, те вече не се обръщат след мен“. Не успя — фразата прозвуча още по-печално отпреди.

В очите на Жан-Марк внезапно пламна светлина, която тя познаваше и която бе като спасителен фенер: „Ами аз? Как можеш да мислиш за онези, които не се обръщат след теб, когато аз непрекъснато тичам след теб, където и да си?“.

Почувства се спасена, защото гласът на Жан-Марк бе гласът на любовта, гласът, чието съществуване бе забравила в миговете на объркване, гласът на любовта, който я милваше и отпускаше, но за който още не бе готова. Той сякаш идваше отдалеч, много отдалеч. Още дълго ще трябва да го чува, за да му повярва.

Затова се скова, когато той понечи да я прегърне. Уплаши се да се притисне до него, уплаши се, че потното й тяло ще разкрие тайната й. Мигът бе твърде кратък, за да успее да го овладее. Така че, преди още да осъзнае жеста си, тя стеснително, но твърдо го отблъсна.