Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’identite, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Милан Кундера. Самоличност

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2001

Редактор: Силвия Вагенщайн

ISBN: 954-529-220-2

История

  1. — Добавяне

27

Сервитьорът се бе навел над масата им с десерта. Жан-Марк смени темата.

— Нали го знаеш просяка от нашата улица?

— Не.

— Сигурно си го виждала. Към четирийсетгодишен с вид на чиновник или на гимназиален учител. Скован от притеснение. Протяга ръка, за да изпроси някой и друг франк. Не се ли сещаш?

— Не.

— Как не! Винаги стои под явора, единствения на улицата. От прозореца ти се виждат клоните му.

Образът на явора й припомни и просяка.

— А, да! Сещам се!

— Страхотно ми се е искало да му кажа нещо, да завържа разговор, да науча кой точно е той, но нямаш представа колко е трудно.

Шантал не чува последните думи на Жан-Марк — тя вижда просяка. Човекът под дървото. Безличен човек, чиято дискретност бие на очи. Винаги безупречно облечен, така че минувачите едва разбират, че проси. Преди няколко месеца се бе обърнал към нея и много вежливо й бе поискал милостиня.

Жан-Марк продължава:

— Трудно е, защото той сигурно е недоверчив. Не би разбрал защо искам да разговарям с него. От любопитство? Сигурно се бои от това. От жалост? Унизително е. За да му предложа нещо? Но какво бих могъл да му предложа? Опитах се да се поставя на негово място, за да разбера какво би очаквал от другите. Не можах.

Тя си го представя под дървото и именно дървото й разкрива — внезапно, светкавично — че той е авторът на писмата. Човекът под дървото, изпълнен с образа на своето дърво, се бе издал с метафората за дървото. Мислите й бързо следват логичния си ход: само той, човекът без работа, който разполага с цялото си време, може дискретно да пусне писмо в кутията й, само той, прикрит от нищетата си, може незабелязано да я следва в ежедневието й.

А Жан-Марк продължава:

— Бих могъл да го повикам да ми помогне да подредя мазето. Той ще откаже, но не от мързел — просто няма работни дрехи и трябва да запази костюма си. А толкова ми се иска да си поговоря с него. Та той е другото ми Аз!

Без да слуша Жан-Марк, Шантал казва:

— Какъв ли ще е сексуалният му живот?

— Сексуалният му живот — смее се Жан-Марк. — Никакъв, никакъв! Само мечти!

Мечти, казва си Шантал. Значи тя е само мечта на някакъв нещастник. Защо е избрал точно нея?

Жан-Марк се връща към фиксидеята си.

— Ще ми се някой ден да му кажа: „Елате да пием по едно кафе, вие сте моето второ Аз. Паднала ви се е съдба, каквато аз едва избягнах“.

— Не говори глупости — казва Шантал. — Не те е заплашвала такава съдба.

— Никога няма да забравя момента, в който напуснах факултета и разбрах, че всички влакове са заминали.

— Да, знам, знам — казва Шантал, която вече няколко пъти е чувала тази история, — но как можеш да сравняваш малкия си неуспех с истинското нещастие на човек, който чака някой минувач да му пусне един франк в ръката?

— Да се откажеш от следването си не е неуспех. Аз се отказах от амбициите си. Изведнъж станах човек без амбиции. И като загубих амбициите си, веднага се озовах вън от света. При това нямах никакво желание да се намирам другаде. Още повече, че не ме заплашваше мизерия. Но ако нямаш амбиции, ако не си жаден за успех, за признание, ти се намираш на прага на падението. Аз съм се настанил там доста удобно. Но съм се настанил именно на прага на падението. Следователно не преувеличавам, като казвам, че съм от страната на просяка, а не на собственика на този великолепен ресторант, където ми е толкова приятно.

Шантал си казва: „Станала съм еротичен идол на един просяк. Доста комична чест“. После се поправя: „Защо пък желанията на просяка да са по-недостойни за уважение от желанията на бизнесмена? Тъй като са безнадеждни, те са свободни и искрени, а това е неоценимо качество“.

После се сеща за друго — в деня, когато се любеше с Жан-Марк с червената нощница, третият, който ги наблюдаваше, който беше с тях, не е бил младежът от кръчмата, а просякът! Той е хвърлил върху раменете й червеното наметало, той я е превърнал в порочна кардиналша! За миг тази мисъл й се стори мъчителна, смущаваща, но чувството й за хумор бързо надделя и дълбоко в себе си тя мълчаливо се засмя. Представи си този човек, безкрайно стеснителен, с трогателната си вратовръзка, залепен за стената на спалнята им, с протегната напред ръка да гледа изпълненията им втренчено и похотливо. Представи си как след любовната сцена, гола и потна, става от леглото, взима чантата си от масата, вади монета и я слага в ръката му. И едва се сдържа да не се разсмее с глас.