Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’identite, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Росица Ташева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Милан Кундера. Самоличност
Френска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2001
Редактор: Силвия Вагенщайн
ISBN: 954-529-220-2
История
- — Добавяне
22
— Когато Ф. ми напомни какво съм казал в гимназията, имах чувството, че чувам нещо напълно нелепо.
— Защо — каза Шантал, — доколкото те познавам, наистина си го казал. Всичко съвпада. Спомни си за медицината ти!
Той никога не бе подценявал магическия миг на избора на професия. Беше наясно, че животът е твърде кратък, за да не бъде изборът непоправим, и с тревога установи, че никоя професия не го привлича истински. Скептично огледа няколкото възможности, които се разкриваха пред него — прокурорите, които прекарват живота си в преследване на другите; учителите, изкупителни жертви на невъзпитани деца; техническите дисциплини, чийто прогрес носи малки преимущества и огромни вреди; заплетеното и безсмислено бърборене на хуманитаристите; вътрешната архитектура (тя го привличаше заради спомена за дядо му, който бе дърводелец), изцяло подвластна на модата, която ненавиждаше; професията на нещастните фармацевти, превърнати в продавачи на кутийки и шишенца. Когато се питаше какъв занаят да избере за цял живот, вътре в него настъпваше смутена тишина. Ако накрая все пак реши да следва медицина, то бе, защото се подчини не на някакво тайно влечение към нея, а на алтруистичния си идеализъм. Смяташе медицината за единственото безспорно полезно за човека занимание, в което техническият прогрес носи минимум отрицателни последствия.
Разочарованието не закъсня, когато през втората година трябваше да присъства на дисекция. Тогава получи травма, от която никога не се съвзе — бе неспособен да гледа смъртта в лицето. Малко по-късно си призна, че истината е още по-лоша — бе неспособен да гледа и тялото в лицето — фаталното му, безотговорно несъвършенство; часовника на разлагането, който отмерва движението му; кръвта му, вътрешностите му, страданието му.
Когато бе говорил на Ф. за отвращението си от движението на клепача, трябва да е бил на шестнайсет години. Когато реши да следва медицина, бе на деветнайсет. По това време вече бе подписал договора за забравата и не си спомняше какво е казал на Ф. преди три години. Жалко за него. Този спомен би могъл да го предупреди, да му подскаже, че изборът му на медицината е чисто теоретичен, направен без най-малко себепознание.
Така че бе следвал медицина три години, преди да напусне с чувството, че е претърпял корабокрушение. Какво друго да избере след тези загубени години? С какво да се захване при положение, че тишината в него продължаваше? За последен път слезе по широкото външно стълбище на факултета убеден, че ще се озове на перон, от който всички влакове вече са заминали.