Милан Кундера
Самоличност (35)

35

Шантал застана на прага и учудено стоя там почти минута, тъй като никой не я забеляза, нито Жан-Марк, нито зълва й. Заслуша се в пронизителния глас, който от толкова отдавна не бе чувала. „И вие сте като мен. Знаете ли, аз не съм много подредена жена, обичам да има движение, обичам нещо да става, да мърда, с други думи, обичам живота!“

Накрая погледът на зълва й се спря на нея.

— Шантал — извика тя, — каква изненада, нали?

И се спусна да я целува. Шантал усети в ъгъла на устните си влажната уста на зълва си.

Смущението, причинено от появата на Шантал, скоро бе разсеяно — в стаята влетя едно момиченце.

— Това е нашата малка Корин — обяви зълвата.

После се обърна към детето.

— Кажи „добър ден“ на леля си.

Но детето не обърна никакво внимание на Шантал и обяви, че му се пишка. Без да се колебае, сякаш вече познаваше апартамента, зълвата поведе Корин към коридора и изчезна в тоалетната.

— Господи — прошепна Шантал, възползвайки се от отсъствието на зълвата. — Как са ни открили?

Жан-Марк сви рамене. Не можеха да си кажат много, тъй като зълвата бе оставила отворени вратите на коридора и тоалетната. Чуваха как урината шурти във водата на тоалетната чиния и се смесва с гласа на зълвата, която ги информираше за семейството и от време на време се скарваше на уриниращата.

Шантал си спомня: веднъж през лятната ваканция се бе затворила в тоалетната във вилата. Внезапно някой дръпна дръжката на вратата. Шантал не се обади — мразеше да води разговор през вратата на тоалетна. От другия край на къщата някой извика, за да успокои нетърпеливия: „Шантал е вътре!“. Въпреки информацията нетърпеливият няколко пъти разтърси дръжката, сякаш протестираше срещу мълчанието на Шантал.

Шумът на шуртяща урина се смени с шума на пуснатата вода, а Шантал все още мисли за голямата бетонна вила, в която всички звуци се разпространяваха, без да можеш да определиш откъде идват. Бе свикнала да чува съвкупителните въздишки на зълва си (ненужната им звучност беше очевидно предизвикателство, не толкова сексуално, колкото морално). Веднъж любовните въздишки отново стигнаха до нея и тя чак след известно време разбра, че всъщност така дишаше, стенейки, една астматична баба на другия край на звучната къща.

Зълвата се върна в дневната.

— Хайде, отивай — каза тя на Корин, която изтича в съседната стая при другите деца.

После се обърна към Жан-Марк:

— Не укорявам Шантал, че напусна брат ми. Може би дори трябваше да го напусне по-рано. Но я укорявам, че ни забрави.

И към Шантал:

— Ние все пак представляваме голяма част от живота ти! Не можеш да ни отречеш, да ни изтриеш, не можеш да промениш миналото си! Миналото ти е такова, каквото е. Не можеш да отречеш, че си била щастлива с нас. Дойдох да кажа на новия ти приятел, че и двамата сте добре дошли вкъщи!

Шантал я чуваше да говори и си казваше, че твърде дълго е живяла с това семейство, без да проявява своята различност. Зълва й с право (или почти) се обижда, че след развода си е скъсала всички връзки с тях. Защо е била толкова мила и сговорчива през годините на женитбата си? Не знаеше как да нарече тогавашното си поведение. Покорност? Лицемерие? Безразличие? Дисциплинираност?

Докато беше жив синът й, бе напълно готова да приеме колективния живот, вечното наблюдение, всеобщата нечистоплътност, почти задължителния нудизъм около басейна, цялата тази пренаселеност, благодарение на която познаваше по леките и все пак разобличаващи следи, кой е бил в тоалетната преди нея. Обичала ли е всичко това? Не, отвращаваше се от него, но отвращението й бе кротко, мълчаливо, не борбено, а примирено, почти спокойно, леко подигравателно, ала никога бунтовно. Ако детето й не бе умряло, щеше да живее така до края на дните си.

Тупурдията в стаята на Шантал се усилва. Зълвата вика: „Тихо!“, но гласът й — по-скоро весел, отколкото сърдит — сякаш желае не да усмири крясъците, а да се присъедини към ликуването.

Шантал загубва търпение и влиза в стаята си. Децата се катерят по креслата, но тя не ги вижда; вцепенила се е и гледа гардероба; вратата му е широко отворена; на пода пред нея са разпръснати сутиените й, пликчетата й и посред тях — писмата й. Едва после забелязва, че най-голямото момиченце си е увило сутиен около главата, така че чашката, предназначена за гърдата, стърчи върху косите й като казашки калпак.

— Вижте я само!

Зълвата се смее, като приятелски държи Жан-Марк за рамото.

— Гледайте, гледайте! Истински маскарад!

Шантал вижда хвърлените на пода писма. Кръвта се качва в главата й. Само преди час е напуснала кабинета на графолога, където са се отнесли с нея презрително, а тя, предадена от пламналото си тяло, не е могла да им се противопостави. До гуша й е дошло да се чувства виновна — тези писма не са вече смешна тайна, от която би трябвало да се срамува; оттук нататък те символизират неискреността на Жан-Марк, коварството му, предателството му.

Зълвата забелязва ледената реакция на Шантал. Без да спре да говори и да се смее, тя се навежда над детето, развързва сутиена и кляка да събере бельото.

— Не, не, моля те, остави — твърдо й казва Шантал.

— Както искаш, както искаш, смятах да ти помогна.

— Знам — казва Шантал и поглежда зълва си, която отново се обляга на рамото на Жан-Марк.

Шантал има чувството, че двамата си подхождат, че образуват съвършена двойка, двойка надзиратели, двойка шпиони. Не, тя няма никакво намерение да затваря вратата на гардероба. Оставя я отворена като доказателство за обира. Казва си: този апартамент е мой и имам огромното желание да бъда сама в него; да бъда изключително, страхотно сама. И казва високо:

— Този апартамент е мой и никой няма право да ми отваря гардеробите и да рови в личните ми вещи. Никой. Казах: никой.

Последната дума е предназначена по-скоро за Жан-Марк, отколкото за зълвата. Но за да не се издаде пред натрапницата, тя се обръща само към нея:

— Моля те, тръгвай си.

— Никой не ти е ровил в личните вещи — отбранително казва зълвата.

Вместо отговор Шантал показва с глава отворения гардероб, разпръснатото на пода бельо и разхвърляните писма.

— Господи, просто децата си поиграха малко! — казва зълвата, докато децата, сякаш усетили гневът да трепти във въздуха, дипломатично мълчат.

— Моля те — повтаря Шантал и й показва вратата.

Едно от децата държи в ръка ябълка, взета от една купа на масата.

— Остави ябълката на мястото й — казва му Шантал.

— Не може да бъде! — вика зълвата.

— Остави ябълката. Кой ти я даде?

— Не дава на детето ябълка, направо да не повярваш!

Детето оставя ябълката в купата, зълвата го хваща за ръка, другите две деца се присъединяват към тях и всички си тръгват.

Шантал остава сама с Жан-Марк и не вижда никаква разлика между него и отишлите си.

— Почти бях забравила — казва тя, — че някога купих този апартамент, за да бъда най-после свободна, за да не ме шпионират, за да мога да слагам нещата си където искам и да съм сигурна, че ще останат там, където съм ги сложила.

— Неведнъж съм ти казвал, че моето място е до просяка, а не до теб. Аз съм извън света. А ти си се поставила в центъра му.

— Ти си се настанил доста луксозно извън света и това не ти струва нищо.

— Винаги съм готов да се откажа от този лукс. Но ти никога няма да се откажеш от приспособленската крепост, в която си се окопала с многото си лица.