Милан Кундера
Самоличност (40)

40

Като седна в таксито, той каза: „Северната гара!“ и това бе моментът на истината — може да напусне апартамента, да хвърли ключовете в Сена, да спи на улицата, но няма сили да се отдалечи от нея. Да отиде да я чака на гарата е жест на отчаяние, но влакът за Лондон е единственият знак, който му е оставила, и Жан-Марк не е способен да го пренебрегне, колкото и малка да е вероятността той да му покаже верния път.

Когато пристигна на гарата, влакът за Лондон вече беше там. Изкачи стълбището през три стъпала и си купи билет. Повечето от пътниците бяха преминали през контрола и Жан-Марк слезе последен на строго охранявания перон. Покрай влака се разхождаха полицаи с немски овчарки, обучени да откриват взрив. Жан-Марк се качи вън вагона си, пълен с японци с фотоапарати на врата, намери мястото си и седна.

Тогава си даде сметка колко абсурдно се държи. Намира се във влак, където по всяка вероятност тази, която търси, я няма. След три часа ще е в Лондон, без да знае защо е там. Има пари точно колкото да си плати билета за връщане. Объркан, той стана и слезе на перона, смътно изкушен да се прибере вкъщи. Но как да влезе без ключове? Бе ги оставил на масичката в антрето. Сега бе възвърнал здравия си разум и знаеше, че този жест е бил само сантиментална игра, която е изиграл на самия себе си портиерката има дубликат и без проблеми ще му го даде. Разколебан, Жан-Марк хвърли поглед към дъното на перона и видя, че всички изходи са затворени. Спря един полицай и го попита как да излезе. Полицаят му обясни, че вече не е възможно; мерките за сигурност изисквали, който се е качил на влака, вече да не слиза; пътниците трябвало да стоят вътре като жива гаранция, че не са оставили бомба; имало ислямски терористи и ирландски терористи; те само за това мечтаели — да взривят подводния тунел.

Отново се качи на влака, една контрольорка му се усмихна, всички служители се усмихваха и той си каза: „Ето така, с все повече и все по-широки усмивки изпращат ракетата, пусната в тунела на смъртта, ракетата, в която воините на скуката — американски, германски, испански, корейски туристи, са готови да рискуват живота си в името на голямата си битка“. Седна и щом влакът потегли, тръгна да търси Шантал.

Влезе в един вагон на първа класа. От едната страна на коридора имаше седалки за един човек, от другата страна — за двама; в средата на вагона седалките бяха обърнати една срещу друга, така че пътниците шумно разговаряха помежду си. Шантал беше сред тях. Виждаше я в гръб — разпознаваше безкрайно трогателната и почти смешна форма на демодирания й кок. Седнала до прозореца, тя участваше в оживения разговор. Явно бе с колегите си от агенцията. Значи не го беше излъгала? Колкото и невероятно да изглеждаше — не, положително не го бе излъгала.

Стоеше, без да мърда. Чуваше смехове, между които различаваше смеха на Шантал. Тя беше весела. Да, беше весела и това го смазваше. Гледаше жестовете й, пълни с жизненост, която не познаваше. Не чуваше какво казва, но виждаше ръката й, която енергично се вдигаше и падаше. Не познаваше тази ръка. Бе чужда ръка. Нямаше чувството, че Шантал го предава, друго беше — струваше му се, че тя вече не съществува за него, че е отишла другаде, в друг живот, където не би я разпознал, ако я срещне.