Милан Кундера
Самоличност (11)

11

Синът й бе на пет години, когато го погреба. По-късно, през лятната ваканция, зълва й каза: „Прекалено си тъжна. Трябва да си родиш още едно дете. Само така ще забравиш“. Сърцето й се бе свило от тази забележка. Дете — съществуване без биография. Сянка, която бързо се стапя в заместника му. Само че тя не искаше да забрави детето си. Защитаваше незаменимата му индивидуалност. Защитаваше от бъдещето едно минало — пренебрегваното и презирано минало на нещастния малък покойник. Седмица по-късно съпругът й каза: „Не искам да изпадаш в депресия. Трябва бързо да си направим друго дете. После ще забравиш“. Ще забравиш — дори не се опита да употреби друг израз! Точно тогава реши да го напусне.

За нея бе ясно, че съпругът й, човек по-скоро пасивен, не говореше от свое име, а от името на по-общите интереси на голямото семейство, в което властваше сестра му. Тя живееше по онова време с третия си съпруг и с двете си деца, родени от предишните бракове. Успяла бе да запази добрите си отношения с бившите си съпрузи и да обедини около себе си и семействата на братята и братовчедките си. През лятото събираше всички в една огромна вила. Опита се да въведе и Шантал в племето, за да може постепенно и неусетно да я направи част от него.

Именно там, в голямата вила, зълва й, после и съпругът й, я приканваха да роди още едно дете. И пак там, в малката спалня, тя отказа да се люби с него. Всяко негово предложение за секс й напомняше семейната кампания в полза на нова бременност. Така мисълта да се люби с него ставаше гротескна. Имаше чувството, че всички членове на племето — баби, татковци, племенници, племеннички, братовчедки — подслушват зад вратата, тайно изследват чаршафите в леглото им, дебнат сутрешната им умора. Всички си присвояваха правото да я гледат в корема. Дори малките племенничета ставаха наемници в тази война. Едно от тях й каза: „Шантал, защо не обичаш децата?“ — „Защо мислиш, че не ги обичам?“, отговори тя рязко и студено. После раздразнено продължи: „Кой ти е казал, че не обичам децата?“ Под строгия й поглед племенничето отговори с колкото плах, толкова и убеден тон: „Ако обичаше деца, щеше да си родиш“.

След края на лятната ваканция тя премина към действия. Най-напред реши да се върне на работа. Преди раждането на сина си бе преподавала в гимназия. Работата бе зле платена, затова се отказа от нея и предпочете длъжност, която не й харесваше (обичаше да преподава), но бе три пъти по-добре платена. Съвестно й беше да предаде вкусовете си за пари, но какво да се прави, това бе единственият начин да стане независима. Само парите обаче не стигаха. Имаше нужда и от мъж, който да олицетворява новия й живот, защото, макар неистово да искаше да се освободи от предишния си живот, Шантал не можеше да си представи друг.

Минаха няколко години, преди да срещне Жан-Марк. Петнайсет дни по-късно поиска развод от учудения си съпруг. Тогава зълва й я нарече „тигрицата“ с възхищение, примесено с враждебност: „Не мърдаш, никой не знае какво си мислиш, и изведнъж удряш“. След три месеца си купи апартамент, където се настани с любимия си, отхвърляйки всяка мисъл за женитба.