Ан Мейджър
Непокорната Хъни (9)

Осма глава

На другата сутрин се чувстваше още по-зле. Гадеше му се. Мозъкът му изгаряше. Взе чашата кафе, вестника и дебелия куп документи за сделката с хотелите на Уайът и излезе на терасата.

Хедър още не бе станала. Събота сутрин. В събота Джошуа работеше вкъщи.

Приятелката на дъщеря му все пак дойде. Докара я баща й, остави я пред вратата и Джошуа не можа дори да реагира. Не беше в състояние да шофира, така че момичето остана и Хедър спечели една битка.

Той седна на балкона и прегледа вестника. Едро заглавие на първа страница привлече вниманието му: „Убит е Сам Дъглас“.

Съпругът на Лейси, любимата на Миднайт. Това вероятно щеше да промени много неща!

Смъртта на Сам не беше кой знае каква загуба за света. Но Лейси? Тя може би не бе така себична и коравосърдечна, за каквато я мислеше Миднайт. Може би обичаше този негодник Дъглас. Джошуа прочете статията. По-голямата част бе посветена на дейността на Дъглас в сената и на издирването на неговия убиец. Търсеха сина му Кол за разпит. Само в последното изречение се споменаваше, че влоговете му са замразени, докато бъдат разследвани някакви финансови афери. Изглежда бе свързано със злоупотреби по време на предизборната кампания.

Лейси бе единствената жена, която Миднайт някога бе обичал. Беше като ангел и той я обожаваше, докато не го заряза и не се омъжи за Дъглас. Миднайт така и не можа да й прости.

Реши да й позвъни. Беше сигурен, че адвокатът ще побеснее, ако разбере. По дяволите! Лейси беше и негова приятелка. Беше упорита, като тях двамата. Може би бе имала причини за онова си решение. Независимо от всичко, трябваше да разбере дали няма нужда от помощ.

Остави вестника и се захвана с документите. Отнасяха се за юридическите усложнения, които можеха да възникнат по отношение на сделката с веригата хотели „Уайът“. Прозя се отегчено. Миднайт бе безупречен, дори прекалено безупречен понякога. Щеше да му трябва цял ден, за да прегледа всичко. Поне къщата бе тиха. А също и съседите. Имаше възможност да се съсредоточи.

Но към обяд момичетата станаха. Скоро до носа му достигна миризмата на току-що опечени шоколадови пръчици. Много ги обичаше. Дали пък Хедър не ги приготвя специално за него? Стана му приятно. С усилие успя да се концентрира върху работата.

След няколко секунди обаче откъм Филбърт Степс долетя шум. Последва трясък. Джошуа остави кафето и надникна навън. По стълбите се търкаляше отворен калъф от китара. Приятелчето на Хъни, пънкарят, тичаше след него, като вземаше по три стъпала наведнъж подобно на горила.

Джошуа изсумтя и отпи от кафето си. Сетне забеляза куп барабани пред вратата на Хъни. Кафето закипя в празния му стомах. Младокът май се пренасяше. За миг не можа да си поеме дъх. Наведе се над перилата и загледа с луда ревност.

Та това бе абсурд! Какво го интересуваше? Нали сам й бе казал, че не иска да я вижда. И беше излъгал.

Спомни си прекрасните очи, огнената коса, съблазнителното тяло… Нямаше значение, че не е подходяща за него, че не пасва на начина му на живот. Той я желаеше, макар да искаше да я предпази от себе си. Но не и заради някакъв пънкар, който беше още по-неподходящ и от него самия. Завесата в спалнята на Хъни все още бе спусната. Джошуа си я представи гола сред зелените чаршафи, косата й разрошена след любовната нощ, все още полусънена, очакваща… хлапето.

Стисна зъби. Заболя го глава и му стана още по-лошо. Но тъкмо когато реши да влезе вътре, видя котката на Хъни да се катери по пожарникарската стълба на сградата. Скочи върху масата, сви уши и потвърди незаконното си нахлуване с арогантно мяукане. Огърлицата от изкуствени зелени камъни проблесна на шията й като очите на господарката й.

В същия миг дочу звънък смях. Не издържа и погледна пак през балкона. За свой ужас видя Хедър и приятелката й да чукат на вратата на Хъни. Момичетата бяха с ярки къси полички и носеха огромна чиния, пълна с неговите любими сладки!

Дългокосият пънкар се присъедини към тях. Остави калъфа до барабаните и си взе от пръчиците. Явно имаше голям апетит. Излъчваше чар. Наведе се и им каза нещо, което лудо ги разсмя. Сетне отвори вратата и тримата изчезнаха вътре. Гняв изпълни Джошуа. Не стига, че Хъни си губеше времето с това момче, ами и дъщеря му! Не можеше да позволи такова нещо! Май ще трябва да се намеси.

След няколко минути почука силно на входната врата. Мистър Райт мяукаше с настървение. Проклетото животно го бе последвало. Дочу стъпки. Вратата се отвори и той усети мириса на боя.

— Здравейте — каза Хъни с усмивка. В големите й очи се четеше изненада. Беше боса. Огнената и коса бе влажна и падаше като водопад по раменете. Носеше смарагдовозелена роба до глезените и ухаеше на шампоан. В едната си ръка държеше наядена шушулка зелен фасул, която подаваше на огромния папагал с червена глава, кацнал на рамото й. В другата си ръка държеше парченце шоколадова пръчка. По челото й бяха залепнали мокри къдрици. Беше толкова секси, така свежа и привлекателна, че Джошуа трябваше с усилие да си спомни, че не желае да я вижда. Нали единствената причина да дойде бе да прибере своенравната си дъщеря!

— А, довел сте Мистър Райт. Видях го да се катери по стълбата…

Папагалът си гризна от фасула, изплю го и заклати недоволно глава. Котаракът измърка с неприязън.

— О, боже — въздъхна Хъни. — Емералд е нервен. Не може да свикне с преместването.

Джошуа почувства симпатия към птицата. Надявам се, че не понася и мотоциклетиста, помисли си злорадо.

Хъни подаде на папагала сладкиш.

— На мен и без това ми е забранено — усмихна се тя и погледна Джошуа. — А вие? Защо сте тук? Мислех, че сме прекъснали всякакви връзки.

— Това не е посещение на добра воля — сети се той.

Очите й отново се изпълниха със страх.

— Така ли? Значи най-добре да си прибера котката и да затворя вратата.

Но Джошуа й попречи. Мистър Райт се шмугна вътре, а папагалът се разкрещя.

— Какво искате?

Беше бледа. Заприлича му на кошута, която чака всеки миг да бъде разкъсана.

— Дойдох за дъщеря си — отвърна навъсено Джошуа.

— А, момичетата излязоха с Марио на разходка.

— Значи той се казва Марио. Марио кой?

— Родригес. — Гласът й трепна.

— Като вас?

Инстинктивно погледна към лявата й ръка и за пръв път видя златната халка на пръста.

— Майка му бе италианка, а баща му — испанец. — Изплашеният й шепот бе глух. — От подобна комбинация се раждат красиви деца.

— Вие не сте женена за този наперен пънкар?

Хъни се засмя. Най-сетне разбра за какво става дума, но й бе трудно да го приеме насериозно.

— Женена за Марио?! Не ставайте смешен! Той може да изглежда голям, но все още е момче.

— Да, но живее с вас.

— Мислите, че Марио и аз… — Удивена, Хъни млъкна.

— Лошо момче — изкрещя папагалът.

— Извинете ме. Когато Емералд говори глупости, трябва да се върне в клетката за наказание.

— И защо живее с вас? — настоя Джошуа, като я последва в къщата.

— Кой, Емералд ли? Нали ви казах, обичам всякакви домашни животни.

— По дяволите! Говоря за Марио! Защо живее при вас?

— Защото ми е доведен син и се грижа за него от съвсем малък. Съпругът ми — баща му, почина преди две години. Ако не е с мен, ще остане на улицата. Знам, че изглежда малко дивичък. Сега например мечтата му е да стане рокзвезда. Но ако оставим настрани дългата коса и мотоциклета, барабаните и смахнатите му приятели, той е много добро момче.

— И какво правихте снощи в спалнята толкова до късно?

— Нима сте шпионирали?!

— Какво правихте? — повтори Джошуа.

— Ами вижте сам! — Ядосана, Хъни отвори вратата.

Миризмата на боя го удари в носа. Видя прясно боядисани бели стени, ябълковозелени рамки на прозорците и разстлани вестници. Постепенно гневът му стихна.

— Боядисвали сте, значи… Изглеждате много млада, за да сте му мащеха.

— Омъжих се млада.

Джошуа приседна на дивана. Чувстваше се глупаво. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Гледаше сконфузено пода. Беше сбъркал. Не му оставаше нищо друго, освен да прибере Хедър и да си върви.

— Марио си има приятелки на неговата възраст. Вие явно си мислите много лоши неща за мен. — Той не отрече, но не се и извини. — Изненадана съм, че сте моралист. — Тя се наведе към него така, че го лъхна ароматът на жасмин и сапун. Изкусителното й тяло бе опасно близо. — Мислех, че сте последният човек, който би се възмутил от подобна връзка.

— Не съм възмутен — излъга храбро Джошуа.

— Тогава защо нахлухте с този убийствен израз на лицето?

— Притеснявах се за дъщеря ми.

— А, значи дойдохте… само заради нея? Вероятно поради същата причина забелязахте, че снощи двамата с Марио до късно не излязохме от спалнята.

— Стига! Защо ме нападате? Предупредих ви да стоите далеч от мен. Знам, че не си подхождаме. И вие го знаете!

Всъщност не беше така. Тя го побъркваше. Правеше го луд само с присъствието си, облечена с тази зелена роба. Вероятно бе гола под нея. Толкова луд, че не устоя, вдигна ръце и ги обви около кръста й. Ревността му се стопи и на нейно място усети непреодолима жажда и копнеж.

— Отпусни се — продума Джошуа. — Просто се отпусни…

Привлече я бавно към себе си и зарови глава в робата. Остана така, сгушил лице в меката тъкан. Чувстваше топлината й. Уханието го замая и изпълни с желание. Искаше да я сложи на коленете си. Да я целува, да я целува…

Ръката й погали нежно косата му.

— Джошуа, аз също исках да те видя. — Гласът й прозвуча някак тъжно, самотно. — Търсих те вечер по прозорците.

— Извинявай. За това, което казах.

— А за това, което мислеше?

— И за него.

Тя задържа ръката си на лицето му. Пръстите й бяха топли и ласкави. Той целуна дланта й. Хъни трепна, сякаш ток премина през нея. Джошуа почувства топка в стомаха си.

— Сигурно си имаш някоя много красива жена — каза тихо като на себе си тя.

— Изобщо нямам.

— Защо?

— Защото не искам.

— И какво казваш на момичетата, когато решиш да скъсаш?

— Сбогом. — Хъни застина. — Чуй ме. Тях изобщо не ги боли. Те не са влюбени.

— Не изглеждаш като мъж, който може да преживее дълго без жена.

— Правя винаги това, което искам. Притеснява ли те?

— Много неща у теб ме притесняват.

— Да… През повечето време и аз се мразя. — Той стана. — Когато Хедър се върне, кажи й да се прибира бързо вкъщи.

— Не бива да се тревожиш за Хедър и Марио. Тя не е негов тип.

Не била негов тип! Кръвта му се разгорещи. Та нали същото си мислеше за нея!

— Чудя се все пак дали има някой в живота ти. Имам предвид… жена — върна се неочаквано на темата Хъни.

Стана му приятно, че се интересува. Не се въздържа и се подсмихна.

— Страхувам се, че да…

— И как изглежда тя?

— Много е хубава.

— Коя е щастливката?

Същото го попита и Симон.

— Не знаеш ли?

Преди да помисли, прекоси стаята и взе ръката й.

Пръстите им сякаш произвеждаха електричество. Привлече я към себе си и почувства, че цялата трепери. Искаше да я вземе, да разтвори робата й и да я целува навсякъде, да вкуси горещата й кожа, сладките й устни… Но в нея имаше нещо, което го караше да не бърза.

— Обичате ли морето, госпожице Родригес? Имам яхта…

— Госпожа… Нали ти казах, че съм вдовица. — Тя извърна поглед, мисълта за мъртвия й съпруг я разстрои.

— Да. Ще се помъча да го запомня. — Джошуа хвана брадичката й и приближи лицето й към своето. — Още ли тъгуваш?

Дългите мигли трепнаха. Вина затъмни очите й.

— Откакто умря Майк, не се срещам с никого. Това е единствената причина, поради която не искам да се виждаме.

— Добре. Не трябваше да питам.

В този миг се чувстваше празен. Жените и преди му бяха казвали не, но за пръв път това го правеше толкова нещастен.

Слава богу, че гордостта го предпази да я помоли за нещо още по-глупаво. Слава богу, че съумя да стигне някак си до вратата и да я отвори.

Повя студен влажен вятър. Хъни извика, но той излезе. Далече, по-далече от нея! Много по-късно осъзна безутешния факт, дълбокото и изгарящо чувство, че желае до болка тази жена. Беше толкова всепоглъщащо усещане, че в сърцето му нямаше място за друго, освен за непоносимата мисъл, че тя не го желае.