Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Honey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Корекция
tanqdim (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Ан Мейджър. Непокорната Хъни

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-110-191-7

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Омраза изпълваше Джошуа Кей Камерън, докато вървеше по белите болнични коридори, блъскайки хората, без изобщо да се извини някому. Беше нещо естествено за него.

Омразата му към Хънтър Уайът и желанието за мъст бяха чувствата, които подклаждаха амбициите му от единадесетгодишна възраст. Това го подтикна и да се измъкне от мизерните покрайнини, където бе израсъл. Тези чувства направляваха живота му и бяха причината за главозамайващия успех, който постигна впоследствие.

Само че днес омразата му бе толкова силна, че едва ли не усети как земята потрепери под краката му. Сякаш ставаше земетресение! Но подът бе стабилен. Стени не се срутваха. Бяха паднали единствено защитните бариери в съзнанието му. Завладяха го нежелани спомени…

Видя слабо тъмнокосо момче да тича разплакано по безкраен бял тунел, подобен на този, по който вървеше в момента. Видя същото момче да се притиска уплашено към полата на майка си, докато някаква сестра с презрителна усмивка й подава найлоново пликче с вещите на баща му.

По дяволите! От този горчив ден кракът на Джошуа не бе стъпвал в болница. Мислеше, че е погребал миналото дълбоко, че времето и изпитанията на живота са притъпили болката. Но не — спомените бяха се забили като клинове в душата му и старата агония се повтаряше.

Капчици пот избиха по челото му. Нещо го задушаваше. Опита се да преодолее слабостта. Пое си дълбоко въздух и спря пред чакалнята на интензивното отделение. Остана неподвижен под ослепителната неонова светлина, изненадан от съвършенството на отражението си в блестящата врата.

Смолиста коса, ледени сини очи, добре очертана челюст и волеви устни — такъв беше Джошуа Камерън, когото жените възприемаха като идол, докато не откриеха, че няма сърце и чувства. Костюмът му бе шит по поръчка в Лондон. Копринената риза и вратовръзка бяха от най-луксозните магазини. Мъжът, чийто силует се отразяваше в стъклото, изглеждаше толкова вродено елегантен. Едва ли някой би предположил, че някога е носил дрипи, че е израснал сред пълните със смет и гангстери улици в един от най-бедните квартали на Сан Франциско.

Но Джошуа не беше горд. Мразеше мъжа, който бе сега, така както мразеше момчето, което бе някога. Затова рязко отвори вратата и се втурна като акула след кървавата диря на жертвата си.

Уайът трябва да е глупак, ако си мисли, че ще избяга, като се скрие в болнично легло. Друг може би щеше да се смили, но не и той. Много, много отдавна бе изхвърлил всяка капчица състрадание от душата си.

Използвай или ще бъдеш използван! Превземай или ще бъдеш превзет! Унищожавай или ще бъдеш унищожен! Това бяха законите, по които живееше.

На пръв поглед чакалнята изглеждаше празна. Сетне някой подсмръкна в ъгъла. Нещо падна на земята. Някаква жена се наведе да го вдигне. Джошуа я погледна бегло и извърна очи. Интуицията и безпогрешният мъжки нюх му подсказаха, че раздърпаната, леко закръглена фигура не заслужава внимание.

Взе списъка на пациентите и го прегледа. Откри името на Уайът и без да обръща внимание на надписа „Забранено за посетители“, тръгна към вратата, която водеше към интензивното.

— Почакайте! Искам да кажа спрете! Не можете да влезете там! — дочу изплашен шепот зад себе си.

Обърна се ядосан. Кое бе това чудато създание и как смееше да му говори така?

— Извинете — продума тя и куражът и сякаш се стопи.

— Коя сте вие, дявол ви взел? — изръмжа Джошуа, сигурен, че срещу него стои нищожество.

Тръгна към нея с небрежната си хищна походка на уличен побойник. Тя се закашля и подсмръкна отново.

— Аз съм Хъ… Сесилия… — започна колебливо тя, но той я прекъсна.

— Да не си мислите, че ме интересува? Питам тук ли работите?

— Не, посетител съм. Като вас.

Джошуа презираше безпорядъка и мръсотията. От вида на смачкания, изцапан и не по мярка анцуг личеше, че непознатата е прекарала нощта тук, на твърдата кушетка. Нещо, което той никога не би направил. Не можеше да види косата й, защото бе увита в някаква бяла хавлия, но беше сигурен, че цветът й е безцветен като самата нея.

Какво каза тя — „Като вас.“ По никакъв начин тази обикновена, не, още по-лошо, тази немарлива грозновата особа не приличаше на него. Побесня, че отнема от скъпоценното му време. Тя повдигна леко тъмните си очила, сякаш да го огледа по-отблизо. Предизвикателството на жеста привлече вниманието му. Наведе се, но непознатата мигновено спусна очилата. Не можа да види очите й. Забеляза само, че има дълги мигли, а под тях размазан грим — издайнически следи от сълзи. Но какво го интересуваше нейното нещастие! Почти се бе обърнал, когато тя неочаквано се усмихна. Храбро, непокорно, предизвикателно и изненадващо мило.

Джошуа почувства да го изпълва странна топлина. Не беше удоволствие! Не. Защо ще изпитва удоволствие от усмивката на това тъй безлично същество, когато имаше телефоните на най-красивите момичета в Сан Франциско? Имаше Симон. Винаги бе контактувал с богати, известни и главозамайващо красиви жени… Но странната усмивка го привличаше като магнит.

— Сигурно се тревожите за някой близък — продума меко непознатата. Сякаш бе забравила своите проблеми и искаше да сподели неговите.

Джошуа се почувства необяснимо привлечен. Абсурд! Той никога не изпитваше чувства към хората, той само ги използваше. Объркан, реши, че е крайно време да приключи тази смешна сцена.

Размажи я! Унищожи я! Сега, веднага!

Усмивката й бе и храбра, и предизвикателна. Той се смути.

Непознатата продължи да се усмихва по необикновения си начин. Приличаше на схватка между котенце и лъв.

Беше наистина абсурдно. Джошуа сви юмруци. Тя бе обикновена, дори безлична. От нея не можеше да има никаква полза. Трябваше веднага да забрави за присъствието й. Но чувството, което пробуди у него, бе особено. Не беше омраза, не беше и желание за див секс. Хищната му природа дремеше. Беше едно невероятно, непонятно привличане. Усещаше бездънната й мъка и пожела да я утеши. Усети несигурността й, погледа й на хванато в капан животно. И отново си спомни тъмнокосото момче, уплашено и объркано сред белите стени и лекарски престилки. Момчето, което извади от найлоновото пликче златния мъжки часовник. По дяволите! Затвори очи, за да прогони спомена. Гневът, който го владееше от години, се стопи, изчезна…

— Как се казвате? — попита го тихо тя.

— Джошуа — измърмори той.

Но какво му ставаше? Никога не използваше това име. Никога от единадесетгодишна възраст! Беше или Джей Кей или просто Камерън.

— Къде е дежурната? — запита нарочно грубо, за да прогони неловкостта, която изпитваше.

— Отиде да провери как е баща ми. Ще се върне всеки момент. Вие явно бързате. Съжалявам, че трябва да чакате заради мен.

— Няма нищо — отвърна ядосан, че не е достатъчно рязък.

— Тук съм от снощи. Ако мога да ви помогна с нещо? Кого искате да видите?

— Хънтър Уайът. — Как успя да произнесе това име, без да проличи омразата, която го изгаряше?!

— Баща ми? — вдигна удивено глава непознатата. Беше наистина изненадана. — Вие сте първият, който идва. Не знаех, че изобщо има приятели. — Сведе очи, сякаш се срамуваше от това признание.

Джошуа от своя страна беше така шокиран, че загуби дар слово. Дъщерята на Хънтър Уайът!

— Да, няма много. Сигурен съм — студено отвърна той.

— Приличате ми на него.

— На него ли? — Яростта го заля като огромна вълна. Наведе се към нея, но без да иска бутна с коляно масичката и на земята изпопадаха списания, опаковки от бонбони и някаква книга — „Свалете тези последни пет килограма — завинаги“.

Посегна да ги вдигне и събори пластмасовия пепелник.

— По дяволите!

— Не се вълнувайте — успокои го меко жената. — Баща ми се оправя. Да се надяваме.

Джошуа не я погледна. Знаеше, че трябва да избяга. Но преди да успее, тя взе ръката му. Вече беше непоправимо късно, защото се случи нещо изключително и неочаквано. Докосването й бе като усмивката. И двете излъчваха някаква безкрайно приятна топлина, която го привличаше както огъня в камината, когато слиза мокър от яхтата. Всичката му студена омраза и ярост се стопиха. Беше хубаво…

Ръката й бе малка и мека. И сякаш мястото й бе в неговата. Не беше изпитвал подобно нещо от години. Откакто умря баща му.

С огромно усилие на волята Джошуа пропъди спомените. Но странната слабост не му позволи да издърпа ръката си и той седна безсилен до Сесилия.

— Радвам се, че сте тук. Наистина приличате на баща ми. Имам предвид най-добрите му качества — силен и твърд. Обикновено го ненавиждах заради тях. А сега съм готова да дам всичко на света, за да отвори очи и да ме наругае.

— Сигурно ви е много тежко — чу се да казва с далечен глас Джошуа.

Тя не плачеше, но явно беше много отчаяна. Без да си дава сметка какво върши, той я притегли към себе си.

— Да, тежко ми е. — Устните й се озоваха съвсем близо до яката му. Чувстваше топлината на дъха й през коприната на ризата. — Знаете ли, ако умре, аз… Аз ще съм виновна.

— Какво?

— Аз съм виновна за инфаркта. Бяхме скарани от години. Вчера отидох у дома. Той говореше по телефона. Видя ме и… Това сигурно е било голям шок за него. Опитах се да го спася. Трябваше да го извадя от басейна.

Джошуа се намръщи при спомена за измъчения женски глас, който бе чул по телефона и за собствената си жестокост.

— Значи затова сте настинала и треперите. — Усети лек мирис на хлор от кърпата, с която бе увита косата й.

Тя се обвиняваше за това, което той със сигурност бе причинил. Обхвана го разкаяние.

— Сесилия, вие не сте виновна.

— Нищо не разбирате! Аз бях неговото голямо разочарование… — Звучеше тъжно. Очевидно детските спомени я разстройваха, така както и неговите. — Той никога нямаше време за мен. Имах хиляди причини да негодувам — особено след развода им с мама. Когато се ожени отново, брат ми избяга, а аз се отрекох от всичко.

— Това е минало.

Тя продължи, сякаш не го чу.

— Жена му ме предупреди. Но аз не я послушах! Винаги съм мислела, че съм права. Кого заблуждавах? Не съм по-различна от останалите.

Джошуа я погали по страната. Почти бе стигнал до устните, когато осъзна какво прави и отдръпна ръка.

— Беше силен, здрав… Наричахме го железния мъж… А сега всеки миг може да умре. Както говореше с някого по телефона, видя ме и… падна. Това значи, че и под най-коравата обвивка се крие сърце. Всички сме хора.

— Не всички, скъпа.

Тя се разтрепери и Джошуа я притисна към гърдите си.

— Убих го, аз го убих!

— Не, не си ти — обгърна той колебливо тръпнещото й тяло и с изненада откри, че изобщо не е дебела, както му се бе сторило в началото. Беше добре сложена, но анцугът бе прекалено голям и развлечен. Тялото й бе здраво и стегнато. Имаше удивително тънка талия.

От много години не бе приласкавал никого. Жените, с които се срещаше, нямаха нужда от това. Дъщеря му Хедър и нейните тийнейджърски проблеми не го вълнуваха.

Защо имаше странното усещане, че тази жена му принадлежи? Че мястото й е в неговите прегръдки? Тя изглежда мислеше същото, тъй като продължи да се притиска към него, все едно му поверяваше живота си.

Прималя му до болка. Преди много години в една подобна болница, той искаше майка му да го прегърне така. Но тя бе потънала в скръбта си и сякаш не го забелязваше.

Сега тази жена плачеше на гърдите му без глас. Някой заговори по радиоуредбата. Сесилия се стресна, отдръпна се и го загледа учудено. Сетне се изчерви.

— Не знам защо ви разказвам всичко това — прошепна едва чуто.

— Сигурно имате нужда.

— Извинете ме. — Червенината й стана още по-гъста. — Знам, че сте приятел на татко, но моля ви, не му казвайте…

Джошуа рязко стана. Тя заоправя смачкания анцуг, а той плъзна поглед по очертанията на гърдите й. Усети, че вратовръзката го стяга. По дяволите! Държеше се като хлапак!

Но какво му ставаше? Тази жена бе дъщеря на Уайът! Би трябвало да я мрази само заради това!

А не я мразеше. Може би, защото не беше като баща си. Не и с това меко сърце, тъжно лице и взет назаем анцуг. Не беше красива, но класата си личеше — имаше нещо неподправено и много човечно в нея. Баща й беше негодник, но нали такъв бе и той самият — Джошуа Камерън.

Вратата се отвори. Влезе дежурната сестра.

— Госпожице Уайът, майка ви си отиде. Можете да го видите. Той спи и няма да разбере.

Какви странни думи!

— Благодаря ви.

— Побързайте. Ако ме хванат, ще си загубя работата.

Сесилия се обърна към Джошуа.

— Благодаря за любезността.

И той отново се изненада, че му става приятно. Не си спомняше откога не бе чувал думата „благодаря“. Може би, защото никога не бе проявявал любезност. Към никого.

Сесилия Уайът не би му благодарила, ако знаеше кой е.

— Ще кажа на татко, че сте идвал, Джошуа.

— Добре. — Друго не му дойде наум. Обърна се и излезе. Вървеше по коридора, сякаш го гонеха дузина дяволи. Тръгна по стълбите, защото нямаше търпение да чака асансьора. Вземаше по две стъпала наведнъж. Неочаквано спря. В съзнанието му отново изплуваха спомени. Най-ужасните от всички. Опря се на стената и хвана главата си с ръце. Но пред очите си виждаше тъмнокосото, треперещо от вълнение, момче да стои пред огромното бюро на Хънтър Уайът. Спомни си хладното превъзходство на Хънтър, жестокостта му… Спомни си как омразата му преминава в страх и безпомощност. Чу се как казва: „Ако имах пушка, щях да ви убия!“. И гръмогласният смях на мъжа, омразният му глас: „Няма да посмееш, момче… Защото си страхливец като баща си!“. Тогава бе избягал.

Но се закле никога повече да не проявява страх, слабост и мекушавост. И спази клетвата си. До днес. Докато не срещна тази жена.

Седна на бара. Мразеше уискито, но си поръча и го изпи. Нуждаеше се от това. Сесилия Уайът бе виновна за състоянието му. Смешна история! Колкото повече се мъчеше да си я спомни, толкова повече зацапаното й от сълзи лице губеше чертите си. Просто не можеше да си спомни как изглежда. Висока ли бе или ниска? Какви бяха очите й? А косата…

Спомняше си само мъката й. И собственото си чувство за вина, защото той й бе причинил тази мъка. Така както някога нейният баща бе причинил неговата.

Но какво, по дяволите, му ставаше? Години наред не беше се влиял от чувства. Бе се подчинил единствено на изгарящия го отвътре хъс да печели пари и власт и да ги използва срещу враговете си. Години наред бе живял единствено с мисълта да построи собствена империя и да унищожи Хънтъровата.

И сега, когато бе толкова близо до целта, чувстваше ужасна празнота и удивително безразличие към това, което прави.

Какво щеше да излезе от Джей Кей Камерън, ако не бе изпитвал такава сатанинска омраза? Нима би оцелял?!

Хънтър заслужаваше да бъде унищожен. Защо да не го направи той, Джошуа?

Защото Сесилия щеше да мисли, че тя е убила баща си. Мъката й върна Джошуа към най-тъжните мигове от собствения му живот. Приличаше на него като малко момче — безпомощно и ужасено, че е загубило баща си. Познаваше разяждащото страдание на дългите самотни години в мрак и отчаяние.

Плати и ядосано забърза към пристанището, където бе оставил колата си. В ушите му ехтеше злобният смях на Хънтър: „Няма да посмееш, момче… Защото си страхливец като баща си!“.

Ще довърши Хънтър! Ще забрави момичето и нейната странна власт над него, която го умилостивяваше и го правеше слаб, както в далечното минало, когато избяга от офиса на баща й и се скри.

През изминалите години беше разбрал, че няма къде да се скрие. Нито от себе си, нито от омразата, която съсипваше душата му.

Хънтър беше враг. Следователно и дъщеря му.

Натисна газта и рязко се вля в движението. Завиха клаксони. Заскърцаха спирачки. Чу стържене на метал зад себе си. Разнесоха се ругатни. Някакъв човек на бордюра записа номера на колата му.

По дяволите всички! Летеше сред потока коли и мислеше за Хънтър Уайът и дъщеря му.

Когато го унищожи, ще унищожи и нея, но какво от това?