Ан Мейджър
Непокорната Хъни (10)

Девета глава

Гърлото му бе сухо и стегнато, когато погледна през прозореца на новия апартамент на Тито Паскале, за да провери дали онова кльощаво хлапе пази колата му.

То се подпираше на стълба и ближеше сладолед. Елегантният спортен автомобил си беше на мястото. А също боклуците, мръсотията и счупените стъкла. Това бе неговият стар квартал. Мъглата го правеше да изглежда още по-мрачен. Защо, по дяволите, бе дошъл! Само преминаването по тесните разбити улички го върна към времето, когато беше едно нищожество. Когато се страхуваше, че на всеки ъгъл го очаква някой главорез. Дори сега, макар да знаеше, че ще се върне към сигурността на новия си живот, не можеше да се отърве от този страх. Спомни си, когато умря майка му — сиропиталищата, бягствата му оттам, животът из тъмните улици, понякога по цели дни и нощи. Щеше ли да успее някога да се отърве от миналото?

Джошуа стисна рамката на прясно боядисания прозорец. Идиот! Сега можеше да има всичко, което пожелае. И тогава се сети за Хъни. За нейния чар… Но го бе отблъснала. Насили се да не мисли за нея, а за семейство Паскале. Те поне изглеждаха щастливи. Апартаментът беше малък, но тук бяха в безопасност, далеч от човека, който ги измъчваше и заплашваше.

Той зае на Тито пари, за да боядиса стените и да купи мебели. Заплаши втория му баща и го накара да напусне Сан Франциско, като му даде възможност да започне начисто във Вегас. Предупреди го никога да не се връща.

Реши да си тръгва. Тито и майка му го изпратиха до вратата. Лицата им грееха от щастие, надежда и гордост от новия им дом.

— Никога няма да можем да ви се отблагодарим! — Госпожа Паскале стисна ръката му. Той се почувства смутен. Не беше направил кой знае какво. Каза на Тито:

— Ако имаш проблеми, обади ми се. Повече никакви побои. И ще се запишеш във вечерното, както ми обеща.

— Да, господин Камерън.

Госпожа Паскале затвори вратата с усмивка.

Коридорът бе мръсен и потискащ. На оскъдната светлина на лампата се виждаха стари овехтели тапети. Джошуа заслиза внимателно по скърцащите стълби. Перилата се клатеха. Долови някакво движение в ъгъла и настръхна в очакване на нападение. Въздъхна с облекчение, когато видя, че е само плъх.

Спомняше си всичко — теснотията, липсата на удобства, студа и нередовното снабдяване с вода, плъховете, хлебарките и незаинтересоваността на собствениците, учителите и целия околен свят.

Най-добре си спомняше смъртта на майка си, четири години след баща му. Оттогава живееше, препълнен с омраза и желание за мъст. Днес можеше да си иде обратно в своя спокоен, безопасен и чист свят, но много дълбоко в себе си всъщност никога не беше си тръгвал оттук. И всичко бе по вина на Хънтър Уайът.

Тези мрачни мисли се въртяха в главата му, когато излезе на улицата. Беше студено и мъгливо. Последният човек, който очакваше да види, бе Хъни Родригес. Караше бавно бомбастичната си таратайка и явно търсеше място за паркиране. Джошуа я загледа изненадан и затича след нея.

Луда ли беше да идва в този квартал сама? Настигна я много лесно. Подпря ръце на бронята. Тя го видя и спря. Той отвори вратата и някакъв учебник се изтърколи в краката му. Вдигна го и го хвърли на задната седалка, която бе отрупана с кутии, пълни с книги, папки и тетрадки. Хъни изглеждаше като кукла сред всички тези неща. Прекалено хубава, да се размотава сама в тази част на града.

— Какво правиш тук, по дяволите? И защо не си заключила вратата?

— А, радвам се да те видя, Джошуа.

— Питах те нещо!

— Отивам в училище, за да оставя разни дреболии, за които няма място вкъщи.

— Къде е това училище?

— Щом искаш да знаеш, точно зад ъгъла.

— Ти преподаваш тук? Това е опасен квартал!

— Не чак толкова. Работя вече десет години. Доста приятни хора има наоколо.

— Аз израснах тук — навъси се Джошуа.

— Ето виждаш ли, значи съм права за приятните хора!

— Ще те закарам.

— Това пък е последното, от което се нуждая. Та ти във всеки човек виждаш криминален престъпник!

Но, преди да успее да довърши изречението, той заобиколи колата, отвори вратата и влезе. Тя вдигна ръце в знак на капитулация и се премести, за да му направи място.

— Ами ако бях бандит? Щеше наистина да си в опасност!

Всяка фибра в тялото му потрепна под погледа й.

— А може би вече съм.

— Най-добре заключи вратата.

— Винаги ли си сигурен, че знаеш всичко?

В мига, в който тръшна своята врата, Джошуа почувства, че самият той е в опасност. Вдъхна аромата на жасмин и бе изненадан от мигновения примитивен отговор на тялото си.

Хвана кормилото.

— И защо „дявол го взел“ трябва да учиш тези малки негодници? — запита, като не смееше да я погледне.

— Те се нуждаят от мен повече, от който и да е друг. Тук между улицата и училището се води война. Аз се опитвам да спася колкото може повече от тях. Трудно е, но все някой трябва да им посочи пътя, нали?

Думите й сякаш докоснаха оголен жив нерв. Той натисна яростно педала.

— Хъни, за тях няма изход. А дори и да има, шансът някой като теб да им го покаже, е много малък.

— Но ти си го намерил — прошепна тя.

— Така ли мислиш? — горчиво се засмя Джошуа.

— Нали си успял!

— Това е заблуда. Все още се лутам. А омразата… Тя остава завинаги.

Хъни посочи избелялата двуетажна сграда вдясно.

— Ето, това е моето училище.

— Ще паркирам ей там.

— Мястото е много малко.

— Нищо. В Сан Франциско човек наистина може да научи нещо полезно — как да паркира. Но никой не се е измъкнал — върна се на предишната тема той. Въпреки възраженията на Хъни, започна да прави маневри. — Никой. Разбираш ли? Тези, които са успели, подобно на мен, само претендират за това.

Едва не закачи бронята на колата пред тях и Хъни уплашено възкликна:

— Почти го удари!

— Преди много време мислех, че ще мога да се спася — продължи Джошуа, без да й обръща внимание. — Но омразата, отчаянието, желанието за отмъщение — те остават. И стават все по-силни, и те обземат все по-дълбоко. Много по-дълбоко от всички хубави неща, които са ти се случили. Места като това не могат да се забравят. Носиш спомена със себе си навсякъде. Няма значение колко високо си стигнал. Аз вярвам в омразата, не в любовта. Важното е да спася себе си. Да взема всичко и нищо да не дам. За хора като тези тук хич не ми пука. Те от своя страна, ако имат възможност, ще ме стъпчат.

— Джошуа, ти не си такъв!

„Тя е идеалистка! С идеализма не можеш се пребори!“

Той дръпна ръчната спирачка.

— Запази нравоученията си за своите ученици, Хъни. — Усмихна се и продължи: — Казах ли ти, че мястото е достатъчно?

— Аз само… се опитвам да им вдъхна смелост.

Две слабички хлапета с неспокойни очи караха очукан велосипед по средата на улицата. Видяха Хъни и замахаха. Тя им отговори.

— Обзалагам се, че знаят по-добре от теб какво да правят!

— Някои от тях, да. Действат грубо, като теб.

„Дали не си мисли, че всичко е игра?“

— Хъни, това не е игра! Ти можеш да загърбиш другия си живот, когато идваш при тях. Никой от родените тук не може.

— И аз нося бремето на своите тъжни спомени, Джошуа.

— Да, но си имала възможността да избираш. А аз нямах!

Тя посегна към вратата, без да го погледне.

Далеч, по-далеч от него, предупреждаваше я вътрешният й глас. Трябва да сложи край на този идиотски разговор!

— Може би не си толкова… лош. Може би си само уплашен, като децата, които уча. Може би се нуждаеш от любов и сигурност…

„Да-а. Аз наистина се нуждая от тези неща. Все още.“ Стомахът му се сви на топка. Тя го докосна колебливо по рамото.

— Може би не е късно… Дори за теб, Джошуа.

— И кой ще ми даде всичко това? Ти ли? Ти нямаш търпение да избягаш от мен!

— Ако не се заяждаш, сигурно няма да искам да избягам. Благодаря ти, че паркира. А също и за интересния разговор. Май е време да се разделим. Наистина имам доста работа. Сигурно и ти имаш.

Измъчваше го надигащото се желание.

— Да, ти да спасяваш света, а аз да го руша. Но изглежда аз си върша по-добре работата от теб! — каза саркастично той, като огледа бедните къщи наоколо.

Хъни взе тежките кутии от задната седалка. Поколеба се, но го погледна в очите.

— Джошуа, много е лесно да вдигнеш ръце и да се откажеш. Случва се често, навсякъде. Човек може да се промени, ако наистина иска. Но трябва сам да го направи. Ти може би вече си го направил и не ти харесва. Затова продължаваш да подхранваш омразата и желанието за мъст. Ти си талантлив, Джошуа. Изживей живота си пълноценно!

В този миг той не мислеше нито за омраза, нито за мъст. Изгаряше от безумното желание да я вземе в прегръдките си и да затвори устата й с целувка.

— Звучи много лесно. Но всъщност не знаеш за какво говориш — промърмори Джошуа. — В света има два вида хора — печеливши и губещи. Не си губи времето с губещите!

— Ти от кои си?

В този миг почти я мразеше.

— Защо ме гледаш така? Толкова ли е лошо да вярваме, че можем да променим света и да го направим по-добър? Че можем ние самите да бъдем по-добри?

— Не е лошо — отвърна глухо Джошуа. — Но е жестоко да подхранваш илюзии в тукашните деца.

— Жестоко ли? Защо?

— А защо да караш хората да мечтаят за един приказен свят, от който никога няма да бъдат част и който няма да им хареса. На тях им е по-добре тук.

— Тогава ти защо толкова си искал да излезеш?

— Защото имаше един човек, когото трябва да унищожа. Не можех да го направя, докато бях беден. Нямах оръжието, с което да го довърша.

Хъни се разтрепери и той разбра, че е прекалил.

— Трябва да вървя — бързо рече тя.

Искаше да каже — „за всеобщо добро“, но го преглътна.

— Ти, малко глупаче, да не мислиш, че ще те оставя тук сама?

— Нямам нужда от теб. — Лицето й бе бледо, гласът — студен. — Трябва да пренеса всичкия този багаж. Ще ми отнеме съвсем малко време. Сигурна съм, че имаш много по-важна работа — да отмъстиш на света.

Сърцето му биеше лудо. Той грабна кутиите от ръцете й.

— Светът ще почака.

— Виж какво, искам да си отидеш.

— Казах, че няма да те оставя сама.

— И е безсмислено да се боря с теб, така ли? — Очите й святкаха.

— Да, особено когато наистина искам нещо.

— Мисля, че в събота съвсем ясно ти обясних как стоят нещата.

— Съвсем ясно! — извика Джошуа, като си спомни как го отблъсна. — Не от заплашена от мен! Не и сега!

„Лъжец!“

Хъни взе друга кутия и тръгна към сградата. Той се подсмихна и я последва. Остави всичко върху бюрото в класната стая и тъкмо да се върне за още, гласът й го спря:

— Изненадана съм, че си загрижен за мен. Мислех, че си имаш нова приятелка.

— Дори и да имам, това засяга ли те? — Гласът му бе пълен с надежда.

— Не, само се надявам да си намериш някоя, за да ме оставиш на мира.

Само че миглите й трепнаха и тя отмести поглед. Искаше да я прегърне, да я притисне до себе си и да я увери, че няма никаква друга жена. Но реши да я поизмъчи малко. Затова излезе от стаята и продължи да разтоварва колата.

Когато свършиха, Хъни седна на бюрото да си запише нещо. А той отиде да пие вода от чешмата в коридора. Тогава тя направи грешка. Последва го.

Стоеше точно зад него, така близо, че усещаше топлината на тялото и аромата на парфюма й. Наведе се над чешмата, а слънцето подпали косата й. Джошуа гледаше как пие вода. Желанието му да я докосне бе непоносимо. Протегна ръка, обви я около кръста й и я притегли към себе си.

Наведе се и прошепна в ухото й:

— Мила, ако ти простя за събота, ще се виждаш ли с мен?

Хъни се опита да се освободи, но той я държеше здраво. Всяко нейно движение го възпламеняваше.

— Ти каза, че ще бъда в безопасност.

— Ако това е единствената лъжа, която сме си казали, значи сме много щастливи хора.

Тя пребледня. Джошуа я притисна още по-силно към себе си. Бедрата й бяха плътно долепени до неговите мускулести крака. Това го побъркваше.

— Аз не съм твоят тип. Ти обичаш слабите…

— Хей, харесваш ми — прошепна той. — Чувствам се страхотно с теб.

— Джошуа, не!

— Някой ден ще кажеш „да“.

— Няма.

Това го разсмя.

— Прекалено съм самоуверен, за да ти повярвам.

Все пак я пусна. Тя цялата трепереше. Влезе в класната стая и взе чантата и бележника си от бюрото. Той я последва. Застана до вратата и я заключи. Хъни извика уплашено. Очите им се срещнаха. Нейните — огромни и пълни със страх, неговите — блестящи от горещо желание.

— Джошуа, не…

— Да.

— Не, не сега. Не тук.

— Сега — прошепна той. — Тук.

Тя заотстъпва, докато опря гръб в черната дъска.

— Няма къде да избягаш. Нито пък аз.

— Полудя ли?

Хвана китките й и ги вдигна нагоре. От дъската се посипа тебеширен прах.

— Казах ти, че този квартал е много опасен.

— Искаш само да ме вкараш в леглото си.

— Толкова ли е страшно?

Хъни се паникьоса. Опита се да се измъкне, без да съзнава, че всеки допир възбужда нова вълна от желание у него. Досега не бе желал никоя жена толкова много.

— Мила, престани — промърмори с треперещ глас той. — Така само ме подлудяваш.

Тя моментално спря, но беше късно. Целият беше в огън.

— Ти и твоят материализъм, егоизмът и манията ти за мъст са неща, от които съм се отвращавала цял живот. Не искам да те виждам! Разбра ли? — извика Хъни.

— А ти се мислиш за много благородна и различна от мен — прекъсна я той. — Само че моите лоши черти те привличат точно толкова, колкото и отблъскват. Опияняваш се от работата си тук, защото ти харесва да контактуваш с груби, безцеремонни хора. Ти също обичаш да балансираш на ръба.

— Не е истина — едва прошепна Хъни. Очите й бяха приковани в устните му. Беше като хипнотизирана. Прекара език по собствените си пресъхнали устни.

— Не е ли? — засмя се той. Докосна с пръсти гърлото й. — Пулсът ти бие по-силно от моя. На теб ти харесва тази джунгла, Хъни. Ти си прекалено истинска и жива, за да бъдеш светицата, за която претендираш. Харесва ти моята тъмна половина, моите демони, дивата ми природа. Защото и ти си същата.

— Пусни ме!

— Освен това, ако наистина съм изгубена душа, защо не спасиш и мен? Нали спасяваш точно такива!

— Не искам да се месиш в живота ми! — Но когато го погледна, очите й казваха друго.

— Наистина ли? — Пръстите му слязоха надолу и започнаха да разкопчават зелената блуза. Ръката му се плъзна под дантеления сутиен и обхвана гръдта й. Зърното веднага настръхна и се втвърди. Джошуа се разсмя при тази мигновена реакция. — Ето, виждаш ли, че лъжеш. Ако наистина не ме искаше, нямаше да се пренесеш на моя хълм, след като те предупредих.

— На твоя хълм ли? Ти арогантно, самоуверено ч…

Тя замлъкна. Джошуа галеше гърдите й.

— Никога не съм казвал, че съм идеален.

— Моля те, недей — едва продума Хъни, защото ръката му слезе към корема й. Тя я хвана и се опита да я отблъсне. Но знаеше, че всъщност не иска.

— Можеше да избягаш, когато ти дадох възможност. Казах ти що за тип съм. Рано или късно винаги вземам това, което искам. А аз те искам!

— Не, не ме искаш. Истински.

— Напротив.

Той наведе тъмнокосата си глава. Хъни искаше да извърне лице, но Джошуа хвана брадичката й. Сетне сведе устни над нейните.

— Хубава си, прекрасна си — прошепна той. — Не можеш да се бориш повече с мен.

Устните им се сляха. Целувката му я изпълни с непоносимо желание.

— Джошуа, целият ми свят се сгромолясва, а не мога да се съпротивлявам.

— Не се страхувай — прошепна той.

Ръката й докосна косата му, сетне слезе по скулите и брадичката. Тя обви двете си ръце около шията му. Повдигна се към него, притисна се към силното му тяло, защото жадуваше да се слее с него.

Това го извади от равновесие. Той зацелува устните, лицето, очите, носа… Разтвори блузата й и сведе глава. Обсипа с горещи целувки гърдите й, докато и тя забрави къде е, коя е. Погълна ги бездънна бездна. Джошуа шепнеше думи, които не бе казвал на никоя друга жена. Изпълваха го непознати чувства. Усещаше, че губи нещо от себе си.

— Страх ме е — успя да прошепне Хъни.

Странно, той също се страхуваше.

Телата им бавно се свлякоха на пода. Знаеше, че трябва да я има. Да я вземе, да я притежава. Да я направи своя. Завинаги.

Сега! На студените плочки на пода в празната класна стая.

— Знаеш ли, ще ти кажа нещо — прошепна тя. — Никога не съм се чувствала така преди. С никого. Страхувам се от теб, но повече се страхувам, че няма да изживея всичко това отново.

„Използвай или ще бъдеш използван. Вземи или ще загубиш…“

О, боже! Тази жена го караше да бъде добър. Старата му философия, всички закони, по които живееше, се разпадаха пред очите му.

Джошуа дръпна силно блузата й и едно копче се скъса. Загледа го как се търкаля и малко по малко започна да осъзнава какво прави, колко твърд и студен е подът, на който лежат, и колко груб е самият той. Отвори очи и видя над себе си краката на бюрото, стола на колелца. После черната дъска и голямата карта на света на другата стена.

Тя беше учителка, която искаше да помогне на бедните деца. Това бе нейната класна стая. Погледна я и си помисли колко е хубава със затворени очи и сенките, които миглите хвърляха върху страните й. И тази полуотворена уста! Дишаше неравномерно. Погледна гърдите, които се вдигаха и спускаха. Обзе го непозната нежност. Беше толкова хубава, толкова необикновена! Не можеше да бъде взета така брутално.

Не трябва да спира. Трябва да я люби, лудо, неистово, безкрай. А не бива, защото тя означава много повече за него.

Целуна я страстно, след това нежно. Цялото й тяло се изви в отчаян копнеж. Ръцете й го обгърнаха. Знаеше, че и тя го желае. Но не и тук, не на пода на класната стая.

Отдръпна се и легна на разстояние от нея. Знаеше, че ако го докосне или каже само една дума, ще загуби контрол.

Но тя се облегна на стената и го загледа с невиждащи очи. Закопча бавно блузата си и оправи разрошената си коса.

Сетне скочи и избяга от стаята. Сякаш се страхуваше за живота си.