Ан Мейджър
Непокорната Хъни (6)

Пета глава

Джошуа загледа странното създание, облечено в зелено.

После изведнъж му проблесна. Тя явно имаше слабост към този цвят. Зелени шорти… Зелени сандали… И онази чудовищна зелена таратайка.

Хъни Родригес! Беше абсолютно уверен. Забрави проблема с паркираната кола и заразглежда дамата с изненада.

Бронзови глезени, позакръглени прасци. Страхотни бедра. Не беше кльощава като манекенките, с които ходеше. Но не беше никак лоша…

Усети напрежение и някакво влудяващо очакване. Стана му смешно. Беше тръгнал с намерението да я унищожи. Освен това винаги бе харесвал тънките ефирни момичета, за които всички му завиждаха.

Тя спря да пее, наведе се и помириса огромна жълта роза. Всяко нейно движение бе очарователно — чувствено и привличащо. Огнената й коса отразяваше слънцето и хвърляше отблясъци. Джошуа не бе виждал досега коса с такъв удивителен цвят. Имаше най-малко дузина оттенъка на червеното и всички те пламтяха.

Лицето й бе наведено и той не можеше да го види. Носеше огромни цигански обеци, които се клатеха на ушите й. Имаше съблазнителни гърди, но страхотно тънка талия. И цялата й фигура бе някак си вълнуващо чувствена.

— Извинете — започна Джошуа, — вие ли сте Хъни? Новият управител на Нел?

Тя отскочи стреснато назад и го погледна изучаващо. След това на лицето й грейна усмивка и сякаш го освети отвътре. Той отново почувства усещане за близост, сякаш я познаваше от години.

Не беше красавица. Но беше хубава, по някакъв свой особен, неотразим, начин. Може би причината бе в млечнобялата гладка кожа, меката извивка на устните… Тя ги навлажни нервно, а той почувства нещо да го стяга в слабините.

Хъни приближи и Джошуа си повтори, че тя не е негов тип. Не си падаше по преливащите от женственост Еви.

— Попитах ви нещо — повтори той.

— Хъни — това съм аз — отвърна с леко треперещ глас тя, сякаш се страхуваше, а не искаше да го покаже.

Джошуа преглътна мъчително и се вторачи в огнената й коса, която хвърляше отблясъци по страните и шията й. Време беше да прибави повече гняв в гласа си.

— Тогава това е вашата… да го наречем кола. Там, пред моя гараж.

— Имате пред вид „Бомбата“ ли? — Гласът й отново трепна издайнически.

Е, поне беше я нарекла подходящо.

— Не знаете ли, че сте паркирала неправилно?

— О, да… Намерихте ли бележката ми?

Повдигна леко очилата си и в този кратък миг той осъзна, че жестът му е до болка познат. Беше сигурен, че е виждал някъде тази жена. Очилата бързо се спуснаха, но все пак успя да зърне очите й. Невъзможно! Щеше да помни тези очи, ако ги беше виждал някога. Те бяха точно толкова необикновени и красиви като косата й. Яркозелени, леко дръпнати, с много дълги мигли. И пълни със страх.

Кой знае защо си я представи в леглото — обвила крака около него, косата й върху гърдите му, невероятните й зелени очи потъмнели от желание, ръцете и устните й треперещи от нетърпение и страст…

С усилие си напомни, че обича изтънченост, маниери и блясък у жените около себе си. Не може да бъде впечатлен от това особено създание, паднало сякаш от небето. Госпожа Родригес не беше негов тип. Изобщо. А защо тогава стоеше като зашеметен и не откъсваше очи от нея?

— Простете, че съм блокирала пътя — рече тя предизвикателно, а той си помисли дали не сънува.

Усети възбуждащ аромат на жасмин. Отново си каза, че предпочита фини, интелигентни и умопомрачителни красавици.

Тази не беше нито слаба, нито умопомрачителна.

Всъщност беше съблазнителна по особен начин. И това го плашеше.

— За секунда запалвам „Бомбата“ и изчезвам. — Усмивка трепна на устните й, когато отново вдигна очилата си да го погледне.

По неизвестна причина тази усмивка го извади с равновесие. Пак му се стори позната. Беше смешно. Не би могъл да забрави тези очи. Тази коса. Тези крака. Ароматът й… Не, не беше срещал тази жена преди. Не би могъл да я забрави!

— Приятно ми е да се запознаем, господин…

— Камерън. — Въпреки че го процеди през зъби, гласът му не беше студен, както му се щеше.

— Обичам да опознавам съседите си.

— Аз обикновено ги избягвам.

— Така ли? — Тя се разсмя и протегна ръка към него.

Той несръчно се опита да избегне ръкостискането, но нещо го влечеше към малката нежна ръка. Искаше да бъде безцеремонен, както с всички останали, ала не можеше.

— Нел ме предупреди за вас.

Защо, по дяволите, му стана неприятно! Кой знае какво й бе наговорила за него!

— Палете по-бързо колата си — каза навъсено Джошуа, решен да сложи край на срещата.

— Тъй вярно! — израпортува тя и го поздрави по войнишки. Сетне затича към колата си.

Ничии женски бедра досега не го бяха привличали така, както нейните, обути в тесни момчешки шорти. Нямаше начин да забрави тази походка. И въпреки това натрапчивата мисъл, че я познава, отново се завъртя в главата му. Определено я бе виждал и преди!

Тя се обърна и дългата й коса се разпиля като огнена вълна около раменете.

— Идвате ли?

Без да дочака отговор, влезе в таратайката си. Запали, но моторът само изръмжа. Опита отново. Безуспешно. Джошуа отвори вратата.

— Така ще изтощите акумулатора.

— Искате ли да опитате? — попита Хъни и се отдръпна, за да му направи място. Всъщност цялата предна седалка бе отрупана с багаж.

Той влезе и случайно докосна ръката й. Това предизвика трепет в цялото му тяло и добре, че тя бързо се отдръпна.

Мина му през ум, че с неговия опит и умение да завладява жените, тази Родригес щеше да бъде лесна победа. Не че бе заинтересован кой знае колко, но…

Превъртя ключа. Моторът захърка безпомощно.

— Нещо не е в ред.

— И аз мисля така…

Джошуа отвори предния капак и веднага видя откачения проводник.

— Бърникали ли сте тук?

— Кой, аз? — В очите й се прокрадна страх.

Защо ли задаваше смешни въпроси? Жена като нея едва ли знаеше и най-елементарни неща за автомобилите.

— Сега ще запали — каза той, като затръшна капака.

— Поправихте ли я?

Хареса му възхищението в гласа й.

— Един проводник се бе разхлабил.

— Много ви благодаря.

Тя взе една огромна кутия и тръгна по дървените стълби към апартамента си.

— Хей! — извика Джошуа след нея. — Какво, по дяволите, мислите да правите? Запалих тази таратайка, за да я преместите. Имам важна среща.

Хъни направи още една крачка, токчето на сандала й се закачи на бордюра. Загуби равновесие и падна. Изтърва тежката кутия, съдържанието й се разпиля и се затъркаля надолу към него. Преди да успее да отскочи, някаква тенекиена кутия, обвита в зелени дантели, го удари по крака. Едва не загуби равновесие, погледна панталона си и видя, че го е съдрал на вратата на колата.

— Боже мой, съжалявам — каза Хъни и тръгна към него.

— Винаги ли сте така „сръчна“?

— Винаги, когато някой ме стресне.

Уплашеният й глас предизвика у него чувство за вина. Но преди да успее да се съвземе, тя го докосна. Пръстите й се плъзнаха по крака му, търсейки удареното място. Тази ласка накара пулсът му да забие ускорено.

— Нищо ми няма! — каза доста грубо той.

— Радвам се, че сте добре. Ще ви купя нов костюм…

— Няма да позволя.

Вдигна тенекията и започна да отвива зелената дантела. Той направо се изуми, като видя, че извади от това чудо две чашки, свързани с копринени презрамки. Сутиен!

Стоеше стреснат и не знаеше какво да каже. Хъни посегна и взе сутиена. Но той вече бе успял да си представи нейните съблазнителни, заоблени и твърди гърди с тъмни връхчета, които изпълваха този невероятен зелен сутиен. Сърцето му биеше до полуда.

— Имам слабост към зеления цвят — оправда се Хъни. Очите й бяха немирни и се смееха.

„Май че и аз“, помисли си Джошуа.

Макар че закъсняваше за срещата, реши да й помогне. Тя започна да разтоварва колата, а той вдигаше кутиите с растяща възбуда. Чудна работа!

„Кажи й да си премести колата и да изчезва“, повтаряше му един вътрешен глас.

— Ще ги отнеса — смотолеви вместо това Джошуа и сам не се позна. — Най-малкото, което мога да направя, след като паднахте заради мен.

„Глупак! Какво правиш — помагаш на новия управител на Нел да се пренесе! Нали щеше да я гониш“, ругаеше се той наум.

Влязоха в апартамента.

— Къде да ги оставя? — попита той, развълнуван като хлапак от мисълта, че са сами.

— В спалнята — отвърна тя. — Ще ви покажа.

Беше невъзможно да устои на тази походка. Толкова беше секси!

Зелените чаршафи имаха цвета на сутиена. Голяма сива котка с огърлица от фалшиви изумруди лежеше в средата на леглото.

— Нали ви казах за моята слабост — заоправдава се Хъни.

Очите й бяха огромни и сега в тях нямаше страх. Дали усещаше, че има власт над него? Устните й бяха влажни. И изглеждаха така сладки!

— Май имате и други слабости…

— Опасявам се, че сте прав. Аз съм много разхвърляна, неорганизирана… Обичам и шоколадови пръчици, и вана пълна с мехурчета през мързеливите неделни следобеди…

— И аз обичам шоколадови пръчици. — Не можеше да откъсне поглед от нея. — Много сте хубава…

Тя се стресна и погледна встрани.

Успокой топката, Джей Кей!

Леглото хлътна под тежестта на кутиите, котката измяука и вдигна лапа. Джошуа мразеше котки.

— Запознайте се с Мистър Райт — смени темата Хъни.

— Прилича на безпризорен уличник.

— Колекционирам уличници — те също са моя слабост. Но от тях стават най-милите домашни любимци. Благодаря за помощта. Не го очаквах от вас. Не сте такъв… какъвто ви мислех. Имам предвид…

Джошуа изведнъж се сети за зеления сутиен и зелените чаршафи и за това, че са съвсем сами в спалнята. Представи си я на леглото, обвила ръце около врата му.

Тя като че ли прочете мислите му, защото побърза да излезе. Той я последва и каза с безразличен глас:

— Старият управител на Нел също живееше тук.

— Аз съм временно, само за през лятото.

— Не се напъвайте много. Едва ли ще останете цяло лято.

— Как така? — Зелените очи го погледнаха с изненада.

— Възнамерявам да купя тази съборетина и да я разруша.

— А какво ще стане с хората, които живеят тук?

— Това не е мой проблем — отвърна Джошуа, но извърна глава, за да избегне погледа й.

— Тогава е мой!

— Откажете се от подобни мисли. Ще помета всеки, който се изпречи пред мен.

Страхът отново изпълни очите й, но след миг в тях се върна онова дяволско очарователно предизвикателство, което…

— Как се предпазват хората от такива като вас?

— Никак.

— Не ви ли е минавало през ум, че може да ви накарам да промените решението си?

— Какво имате предвид?

— Това, че може би не сте толкова лош, колкото се опитвате да бъдете… Зная, че нападате управителите на Нел, правите живота им невъзможен и ги принуждавате да напускат. Затова паркирах пред гаража ви — за да се запознаем. Дори се страхувам, че сама издърпах онзи проводник.

— Какво сте направила?! Интригантка такава!

— Исках да се срещна с вас…

— За какъв дявол?

— За да ви спра, господин Камерън. Старите ви трикове няма да минат. Мисля, че и вие имате проблеми като всички хора.

— Та вие не знаете нищо за мен.

— Напротив, зная прекалено много. Всеки се страхува, господин Камерън. Дори… — Тя се запъна, трепереше леко. — … такива твърдоглави говеда като вас.

— Това ли е мнението ви за мен? — попита неочаквано кротко той.

— Та вие сам ми го казахте! И Нел каза същото, но аз мисля… Или поне се надявам, че може да бъдете много мил.

Той я погледна в очите, а после устните й.

— И вашата основна цел сега е да ме манипулирате така, че да бъда мил?

— „Манипулирам“ е дума от вашия речник, не от моя.

— Невъзможно е да ме промените. — На устните й се появи неразгадаема усмивка. — Хъни, захванала сте се с непосилна задача.

Усмивката караше сърцето му да прескача удари. Искаше да каже нещо грубо, а не можеше. По дяволите, беше скочил в дълбоки непознати води. Не проумяваше чувството, което изпитваше към тази непозната… Човек на Нел. Значи неприятел, противник.

Освен това явно беше бедна. Знаеше какво е да си беден. Знаеше всичко, което правеха хората, за да спечелят пари. Беше преследван от жени, които искаха само парите му, искаха да го използват. Обикновено ги използваше той — толкова дълго, колкото решеше.

— Значи ще бъдем врагове. — Хъни навлажни с език пресъхналите си устни.

Дъхът му секна. Не можеше да откъсне очи от тях.

— Мила, ако сте поне малко умна, ще си отидете веднага.

— Понякога ми харесва да съм глупава. Освен това — имам работа тук.

Тя направи една крачка встрани и се опита да мине покрай него. Но той беше по-бърз. Хвана я за кръста, подпря я на стената и се притисна към нея. Държеше я здраво, а тя го удряше по гърдите и се опитваше да се освободи.

— Нали току-що ме посъветвахте да си ходя!

Жените не бяха проблем за Джошуа. Много отдавна не бе тичал след жена. Нещо диво и опасно се пробуди у него, нещо умряло преди години.

Той вдигна брадичката й и потърси изгарящата зелена светлина в очите й. Без усилие я притегли към себе си. Гърдите й се опряха в неговите. Бедрата също. Обзе го диво желание. Всяко движение на това съпротивляващо се непокорно тяло предизвикваше първичните му инстинкти.

— Хъни… Хъни, не се бой, няма да ти направя нищо лошо.

Тя постепенно утихна. Лицето й изглеждаше безизразно, лишено от надежда. Той също почувства някаква бездънна празнота. Вдигна ръка и отмести червен кичур от челото й. Сетне пръстите му продължиха надолу, по високата скула, към нежната извивка на топлата гладка шия и спряха на бясно биещия пулс.

— Не съм срещал жена като теб.

Хъни се вцепени и сякаш спря да диша. Следеше бавното приближаване на устните му като хипнотизирана. В мига, в който я докосна, Джошуа усети как тя оживя. Задълбочи целувката си и почувства ръцете й да обвиват врата му, а пръстите й да се впиват в раменете. Устата й бе топла, сладка, влажна…

Беше всичко, което си бе представял, и дори повече — жива, тръпнеща и удивително чувствена! По вените му запълзя див огън. Повече от всичко на света искаше да я вдигне на ръце и да я занесе на онова голямо зелено легло. Гола… Представи си гърдите й, твърди и тръпнещи под устните си. Знаеше, че ще бъде страхотна — много по-добра от всички изпосталели скелети, с които спеше от години. Той беше мъж, който обикновено вземаше това, което иска, без каквито и да е угризения.

Вместо това отслаби прегръдката си, макар всяка клетка от тялото му да се възпротиви. Какво, по дяволите, му ставаше!

Знаеше само, че с нея се чувства различен. Жив. Истински жив… Пое си дълбоко въздух и въздъхна объркано.

— Какво ни става?

Хъни се облегна на стената и се изсмя истерично.

— Нарича се животинско привличане! Просто химия. Не съм вярвала, че съществува.

Не беше това! Беше много повече.

— Опасно нещо — промърмори той и прокара пръст по устните й. От това докосване и двамата потръпнаха.

— Химията, която учих в училище, беше абсолютно безинтересна…

— Значи не става въпрос за същата.

— Не трябваше да се случва.

— Някои неща просто не могат да бъдат избегнати.

— Господин Камерън, моля… Вие сте последният, с когото бих искала… да се целувам.

— Е, много ви благодаря.

— Зная какво си мисли мъж като вас за мен.

— Мъж като мен ли? Че какъв съм аз… — Джошуа почувства гняв. Към онази — Нел, което явно го бе обрисувала в черни краски и бе промила мозъка й. За пръв път в живота си съжаляваше за лошата репутация, която имаше.

— Никога преди не ми се е случвало подобно нещо.

— На мен също — каза студено той.

Кожата й розовееше под отблясъците на залязващото слънце. Джошуа отново погледна устните й и въпреки гнева си, ги пожела. Искаше да я почувства отново. Искаше ръцете й върху тялото си. Но тя явно не бе от жените, които биха се съгласили на мимолетна любовна връзка. У нея имаше някаква неподправена невинност, която дори той, разглезеният и покварен Дон Жуан, не бе в състояние да натърти. Не заради нея, а заради себе си. Защото щеше да се мрази, а тя щеше да го презира, когато разбере какъв е всъщност.

— Мила, ако сте малко по-умна, ще стоите далеч от мен.

— Защото намеренията ви не са благородни, така ли?

— Нищо, свързано с мен, не е благородно, госпожо Родригес.

— Винаги ли предупреждавате жените да се пазят от вас? — Гласът й отново стана глух и пълен със страх.

— Обикновено не. Но вие най-добре си намерете друга работа. Където и да е, само не тук.

— Не мога.

— Ще бъде много опасно да живеете близо до мен. Обикновено вземам това, което искам. А аз ви искам, Хъни Родригес! Не сте мой тип и вероятно няма да е задълго.

Вълна от болка премина по побелялото й лице.

— Нали бързахте? Съжалявам, че ви забавих.

— Беше ми приятно… — Вълча усмивка изкриви устните му.

Хъни тръгна по Филбърт Степс. Джошуа я последва. Стигнаха дървените стълби и той направи нещо удивително. Откъсна жълтата роза и й я подаде.

— Не бива да късате цветята. Нека и другите да им се радват.

— Откъснал съм повече цветя, отколкото можете да си представите. За свое собствено удоволствие. И пет пари не давам за тези, които идват след мен.

Тя взе розата, но от стаената заплаха в гласа му разбра, че той изобщо не говори за цветя.

— Вярвате ли, че човек може да се промени, госпожице Родригес?

— Ако наистина го иска.

— Значи не сте толкова цинична като мен.

В продължение на няколко минути правеше второ изненадващо нещо. Никога не споделяше мислите си с когото и да било. А сега го направи — с нея.

— Бях разстроен, когато намерих бележката ви.

— Исках да ви ядосам.

— Не, причината не бяхте вие. Дъщеря ми бе изключена от училище поради непристойно поведение… Поведение, от което се срамувам заради собствения си произход… Или по-точно заради липсата на такъв.

— Децата винаги действат неприкрито…

— Бях толкова горд, когато я приеха. А като научих за лудориите й, мислех, че ще й счупя главата.

— Нормално. Но не го правете. Бъдете добър с нея. Открийте какво я мъчи. Сигурно иска да привлече някак си вниманието ви.

— Опасявам се, че не съм много по любезностите. Нямам опит. Израснах на улицата. Опитах се да й дам всичко, което нямах, но тя го хвърли обратно в лицето ми.

— Значи е напълно нормално момиче. Само не се отказвайте, господин Камерън. Много е важно.

— Никога не се отказвам, когато трябва да свърша нещо.

— Нито пък аз.

Хъни седна в колата.

— Нали ще послушате съвета ми и ще стоите далеч от мен? — попита Джошуа и взе ръката й. Знаеше, че не бива, но не можеше да устои на желанието си да я докосне.

— Довиждане, господин Камерън. — Зелените очи му се сториха неразгадаеми.

— Джошуа — поправи я той.

— Джошуа — повтори като ехо тя.

Нямаше думи, с които да опише колко добре се почувства, когато чу името си от нейните уста. Нямаше начин да не се наведе и да не я целуне. Тя се опита да се дръпне, но той не й позволи.

Целувката му бе нежна, страстна и обещаваща. След нея и у двамата остана странното обезпокояващо чувство за неизбежност и предопределеност.