Ан Мейджър
Непокорната Хъни (11)

Десета глава

Страхуваше се от него. Защото беше влюбена.

Сърцето й биеше оглушително, пулсът й блъскаше в слепоочията. Бяха минали два часа откакто избяга, но споменът за това, как беше готова да му се отдаде на пода, я изпълваше със срам.

Дори сред тишината на собствения си дом се чувстваше застрашена. Не само от Джошуа. От самата себе си. Знаеше, че святата памет на Майк повече няма да я предпазва. Защото не й стигаше. Тя искаше още. Искаше Джошуа. Копнееше да пропъди болката му, да смири гнева му, да върне благородството и нежността му. Да почувства дивата сладост на любовта му.

Защо я пусна да си иде? Беше й казал що за човек е. Дали не й даваше последен шанс да се измъкне?

Беше обикновен летен следобед. Сънен и ленив. Мъглата се бе вдигнала и заливът блестеше сапфиреносин под яркото слънце. Марио настройваше китарата си, за да изпее на Хедър и приятелката й Тина най-новата си песен.

Хъни недоумяваше как може да желае мъжа, който иска да унищожи баща й. Мъжът, който сигурно ще унищожи и нея самата, когато разбере коя е.

Чайникът засвири. Тя стана и отиде в кухнята. Движеше се като насън. Наля си чай, върна се в спалнята и забрави да го изпие.

Гледаше към къщата на Джошуа, а душата й се пълнеше със страх. Върна се във всекидневната, но не беше спокойна. Не можеше да прогони мисълта, че той е там и я желае. Не можеше да прогони и спомена за безумното удоволствие, което изпитваше в прегръдките му. Бракът не беше я подготвил за подобна изгаряща и влудяваща страст.

Марио започна да пее. Кадифеният му глас усили копнежа в сърцето й. Седеше в притъмняващата стая и се чудеше какво да прави. Планът й да се справи с Джошуа беше безумен от самото начало. Да не говорим за това, което щеше да се случи, когато откриеше, че го е мамила през цялото време.

Трябва да се обади на Нел и да приключи с тази история, преди да е станало късно.

Телефонът иззвъня. В мига, в който чу дрезгавия глас, решението й да избяга се стопи.

— Не затваряй — прошепна той.

Тя и не бе в състояние.

— Съжалявам… за днес следобед. За държането ми.

— Няма нищо, всичко е наред. И аз… не съм много горда.

— Ти няма от какво да се срамуваш. Всичко беше по моя вина. — Той помълча и продължи: — Беше много разстроена.

Хъни прекара трепереща ръка през косите си.

— Сега съм добре.

— Искам да те видя. Имам предвид да поговорим. Можем да излезем с яхтата. Ще бъдеш в безопасност на борда, защото „Омайница“ е дълга двадесет и пет метра и сам не мога да я управлявам. А нямам капитан. Освен това в открито море е студено. Ще бъдеш така опакована, че няма да мога да те докосна.

Той я канеше да излезе с него!

Женският инстинкт й нашепваше да се подчини на горещото нетърпение в глухия, изпълнен с копнеж, глас. За щастие, разумът я възпря.

— Аз… Не мисля, че е много добра идея. Ще се обадя на Нел и ще се преместя оттук.

— Така ли? Значи се отказваш от мен. Тъкмо когато нещата потръгнаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Досега никой не ми е въздействал като теб.

И на нея никой досега не бе й действал като него.

— Това може да е лошо и за двама ни.

— Да, но никога няма да разберем, ако се преместиш. А може би вече съм се променил.

— В какъв смисъл?

— Ти каза, че искаш да ме направиш по-добър. Е… може би успя. Онзи ден помогнах на едно момче, което работи при мен, и знаеш ли, почувствах се доволен. — Поколеба се, но продължи: — Помогнах и на една вдовица, моя стара приятелка, която е в затруднение. Ще пее в един от моите клубове, докато измисля нещо друго. А вчера се обадих на бившата си съпруга и й се извиних за всичко, което съм й причинил. Казах й колко много се нуждае Хедър от нея. Тия дни ще се видят.

Хъни въртеше халката на пръста си.

— Джошуа, аз наистина не зная…

— Дори реших, че мога да живея и без изглед към залива. Ще оставя сградата на Нел и нейните наематели. Ти спечели. Това е… госпожице… исках да кажа, госпожо Родригес, нали ще останете?

— Мислех, че не ме искаш тук, на твоя хълм?

— Беше права, когато ми каза, че съм ужасно самомнителен да го смятам за мой. Искам да го споделя… с теб.

В гърлото й заседна буца.

— Но защо? Нали никога не се отказваш, когато решиш да постигнеш нещо?

— Ти каза, че човек може да се промени.

— Да, но ти? Наистина ли ще се промениш?

— Ако си отидеш, няма да разбереш.

— А ако остана… — Въртейки халката, Хъни я извади от пръста си.

— Не мога да обещая. Зная само, че промених целите си. Искам да ти харесам.

Не биваше да го слуша.

— Ами… Аз не зная какво да кажа. Объркана съм. Не мога да повярвам.

— Вярно е. Моите демони ме преследват откакто се помня. А когато съм с теб, ме оставят на мира. Когато съм с теб не чувствам нуждата да нападам, както преди.

— Наистина не зная какво да кажа.

— Просто излез с мен.

О, как искаше! И все пак се колебаеше.

През отворените прозорци нахлу свеж морски въздух. Хъни усещаше соления вкус на залива, чувстваше ласката на вятъра. Гласът на Марио продължаваше да я вълнува.

Трябва да каже не. Завинаги. Опита, но думата заседна в гърлото й. Вместо това прошепна името му. С тъга, копнеж и нежност.

— Джошуа…

— Хъни…

Разсмяха се нервно.

— Май не мога да кажа не — отвърна просто тя. Отвори чекмеджето и хвърли халката.

— Добре. Ще ти позвъня в събота — каза той и затвори.

Хъни остави слушалката и скри лице с ръце. Беше й едновременно топло и студено. Какво направи? Защо не му отказа? Защо не си отиде докато е време?

Защото дори мисълта за това бе истинско мъчение. Защото без него бъдещето й изглеждаше празно и безсмислено.

През живота си непрекъснато беше бягала от студенината и цинизма на баща си. Омъжи се за Майк, за да докаже, че е различна. Как можеше да прегръща човек, който бе по-лош дори от баща й, който бе още по-брутален и жесток? Мъж, който ще бъде безмилостен, когато открие, че тя е Сесилия Уайът.

 

 

Платното на гротмачтата бе опънато, но кливерът увисна, когато „Омайница“ смени курса. Обикновено Джошуа се справяше и сам. Днес обаче бе объркан. Сякаш му бяха вързани ръцете. Заради жената до него.

Все още не можеше да повярва, че Хъни се съгласи да излязат. Гледаше крадешком как вятърът роши косата й и му беше хубаво. Тя се усмихна — онази нейна странна усмивка, която го очароваше и плашеше. Винаги му се струваше, че я познава отнякъде.

Беше странно, че бедно момиче като нея, изобщо не се впечатли нито от яхтата, нито от луксозния яхтклуб, където се срещнаха.

Хъни се наведе към въжетата. Носеше неговия яркожълт екип, в който направо се губеше. Изглежда хич не я интересуваше, както Моника и Симон, че не е елегантна, че влажният въздух разваля косата й. Когато я заля вълна, тя само се понаведе и се разсмя.

Изгледът към Сан Франциско беше великолепен. От едрата страна към океана се спускаха хълмове, покрити с червено-златистото руно на дърветата. От другата страна се издигаха небостъргачите, обагрени в розово.

Слънцето залязваше. Излезе студен вятър. Теменужената привечер тъмнееше, също както настроението на Джошуа.

Той завъртя руля пълен надясно и извика.

— Да се прибираме. Става късно.

— Ще ми се да остана тук цял живот — отвърна замислено Хъни.

Обърнаха към брега. Водата в залива бе огнена под лъчите на залязващото слънце. Сякаш плуваха сред море от пламъци.

Джошуа също не искаше да се връща. На борда на яхтата винаги се бе чувствал свободен. Затова и я покани тук. Искаше да бъдат заедно, без да го сковава напрежението, което го обземаше в нейно присъствие.

— Беше чудесно — каза Хъни.

Във водата скочи делфин. Тя се усмихна.

Дявол го взел, познаваше я отпреди! Но откъде? Откога?

— Ето още един — викна той.

Грациозното тяло се плъзна сред бялата пяна на вълните.

— Когато бях малък, карах велосипед по брега и гледах как богатите се возят на яхти като тази. И през ум не ми минаваше, че някой ден ще имам своя собствена.

— Много е хубава.

— „Омайница“ е първокласна яхта. Двадесет и пет метра съвършенство. Има корпус от фибростъкло, който реже водата като бръснач.

Разказа й за сложните навигационни уреди. Дори за мечтата си някой ден да обиколи света.

— Радвам се, че си моряк, а не алпинист.

— Защо?

— Защото ме е страх от височини.

Погледна го срамежливо. Да не би да искаше да каже, че за нея е важно да имат еднакви интереси!

— Тази яхта е единственото нещо, което ми се отплаща. Когато съм на нея, забравям всички проблеми. Оставям ядовете на брега.

Хъни гледаше града, блестящите небостъргачи. Сетне погледна Джошуа. В очите й имаше тревога. И още нещо, което не бе виждал в очите на друга жена.

Желание не само за физическа близост. И страх, разбира се, както винаги.

— Може би трябва да излизаш по-често в морето.

— След онзи ден… в училището — започна виновно Джошуа.

— Моля те, недей! — Тя допря треперещи пръсти до устните му. — Искам да се насладя на мига.

И той искаше същото! Какво винаги докосването й го разпали. Взе ръката й, притисна я към лицето си и я задържа.

— Няма да ти се сърдя, ако не идваш с мен.

— Но аз искам да те виждам — отвърна тя, макар че треперещият й глас издаваше страх.

— Сигурно е трудно на човек като теб, с идеали, да разбере такъв като мен.

Тя го погледна слисана.

— Не съм светица.

— В сравнение с мен…

— Не — прошепна Хъни. — Преди беше по-близо до истината. Не съм ангел. Само ми се иска хората да мислят така.

— Ти си много тайнствена жена.

Хъни се усмихна, без да го погледне. За миг Джошуа си помисли, че наистина крие нещо от него. Посочи с ръка двете сгради, които бе построил, и хотела, който ремонтираше.

— Виждаш ли новата кула, вдясно от Пирамидата на „Транс Америка“?

— Чудесна е! Направо взима дъха!

— Това е целият ми живот досега — да притежавам, да побеждавам, да правя пари. Това е всичко, което има значение.

„Досега. Докато не те бях срещнал.“

Помисли си, че трябва да спре да говори. Не биваше да я плаши излишно.

— Май трябва да млъкна.

— Недей, аз наистина искам да зная повече за теб. Как придоби хотела?

Джошуа изправи грота.

— Както повече неща, като разорих собственика му. Така, както ще взема и ей онзи там. — И той показа хотела на баща й.

Хъни се скова. Пръстите, с които се държеше за въжето, побеляха.

Джошуа не забеляза нищо. Ужасните демони от миналото се бяха върнали. Той отново бе малкото момче. И отново играеше с локомотивчето си в онази далечна дъждовна съботна сутрин, когато неочакван изстрел наруши тишината, мира, живота му. Всичко. Изтича по стълбите и намери безжизненото тяло на баща си в локва кръв. Хвърли локомотивчето и затича към църквата, за да извика майка си. Сетне болницата, погребението… Чувстваше се изоставен, самотен, ненужен. Майка му не се интересувате от нищо, дори от него. Спомни си как отиде при Хънтър Уайът. Как застана пред огромното бюро и откри с ужас, че е безпомощен страхливец като баща си. Така, както през смях му бе казал Уайът.

Присвитите му очи се напълниха с омраза.

— Ще купя веригата „Уайът“ и ще я продам парче по парче, докато не остане нищо от него, дори и спомен за името му.

— Искаш да го разориш, така ли?

— И то съвсем преднамерено. Понякога си мисля, че съм живял само заради това — да взема този хотел и да го разруша. Но това, което искам най-много, е да унищожа Уайът.

— Защо? — Гласът й бе слаб и пълен с ужас.

— За отмъщение. Когато бях малък, исках да го убия. После минаха години и осъзнах, че убийството не е всичко…

— Слава богу!

— Да. Реших, че да го убия, е много лесно.

— Но защо? Не помисли ли за семейството? За децата му?

— Че какво ми пука за тях?

— Те също са хора. Като теб. — Хъни се отдръпна. — Остави Хънтър Уайът да живее, Джошуа.

— Луда ли си?

— Не те моля заради себе си. А заради теб. — Огромните зелени очи бяха пълни с непоносима болка.

— Остави го. Помисли за своя живот.

— Ти имаш ли представа какво говориш? — извика той, без да се замисли.

Но преди да успее да й обясни защо не може да изпълни молбата й, зави алармата на радара.

Джошуа погледна назад и се вцепени. Зениците му се разшириха от ужас. Лицето му пребледня. Хъни изпищя. По дяволите! Някаква огромна яхта връхлиташе върху тях.

Той забрави всичко. Виждаше само огромната вълна, която се издигаше насреща им. Хвана здраво руля.

— Сменям курса! Сега! Дръж се! — извика и завъртя руля към щирборда. „Омайница“ се наклони и спря като закована пред водната стена. Кливерът й се обърна на една страна. Вода заля палубата. Огромната яхта продължи безмилостно срещу тях. Джошуа реши, че всичко е загубено. Прегърна Хъни, за да я предпази с тялото си и едва тогава пилотът на другата яхта ги забеляза. Направи маневра и мина на няколко метра от тях. „Омайница“ се завъртя почти на сто и осемдесет градуса от вълната, която се образува.

Това копеле беше или пияно, или лудо!

— Бяхме на косъм — едва прошепна Джошуа. — Щеше да ни размаже. — Включи на автоматичен пилот и привлече Хъни към себе си. Хънтър Уайът бе напълно забравен.

Тя се сгуши в прегръдката му, мъничка, безпомощна, търсеща опора като дете.

— Уплаших се — призна тя.

Все още трепереше. И той също.

— Няма нищо — успокои я Джошуа. По лицето и бе полепнала мокра коса — Досега подобно нещо не беше се случвало. Важното е, че ни се размина. — Погали я нежно. Беше така щастлив, че е жива и в безопасност. Искаше да я целуне, но си спомни за случката в класната стая и се възпря.

— Хъни, Хъни… — Гласът му трепна. Взе лицето и в ръце и го държа дълго, докато тя се успокои, а той почувства, че тялото му се стяга от гореща възбуда. — Сега ми разкажи за себе си — каза неочаквано и се отдръпна.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко. Започни от детството. Обзалагам се, че си била много сладко хлапе.

— Бях едно малко изчадие.

— Бедна ли беше?

— Напротив, богата. Имахме големи къщи, прислуга, яхти, коли.

— Значи си била щастлива.

Очите й се разшириха.

— Ти така си мислиш. Би трябвало да знаеш, че тези неща са без значение за мен.

— Когато ги нямаш, имат голямо значение.

— Майка ми умря — продължи Хъни тихо. — Баща ми се ожени пак. Брат ми бе дълбоко разстроен от това. Вместо да го разбере, татко го изгони. Останах сама. Баща ми или не ме забелязваше, или превръщаше живота ми в ад.

— Какъв беше той?

— Не искам да говоря — отвърна тя, но след малко продължи: — Бях много самотна и започнах война с баща си. Сетне се омъжих за човек, когото той не одобряваше. Напуснах окончателно семейството. Мислех си, че съм истински щастлива, докато не умря Майк. Опитах се да открия брат си, но той все едно бе потънал вдън земя.

Гласът й секна.

— И какво стана?

— Оставих Марио да живее при мен. Знаеш ли, всичко щеше да бъде различно, ако баща ми не бе толкова зает да прави пари. Понякога си мисля, че животът ми минава главно в опити да поправя злините от детството си.

— А моят живот бе нещо като вендета след смъртта на баща ми.

Джошуа се опита да прогони картината на свитото сред локвата кръв тяло, но безуспешно. Споменът бе по-силен. И отново видя болницата, странното неподвижно лице на баща си, студените му ръце, празните очи на майка си. На погребението искаше да се промъкне в ковчега и да го заровят заедно с него.

Мъката и гневът се завърнаха, сякаш беше вчера.

— Беше толкова отдавна — продума горчиво той. — Вече няма значение…

— Има!

— Да, права си. Аз го обичах. И все още ме боли.

— Трябва да се пребориш. Той сигурно не иска да скърбиш вечно за него.

Джошуа плъзна поглед по лицето й. Бледата кожа, огнената коса, огромните зелени очи. И устните. Господи, как копнееше за сладостта на тези устни!

Цял живот бе жадувал за жена като нея. Но тя не го разбираше. И как би могла? А той се страхуваше да престане да мрази. Колко самотен е бил досега!

— Не съм много опитен в борбата със силните чувства. След като ме завладеят, започват да ме разяждат отвътре, докато не направя нещо.

Не бива да я докосва!

— Джошуа, ти трябва да се пребориш с омразата — прошепна тя, като се допря до него.

— Не е толкова лесно. Между другото, по-скоро не чувствам нищо. Толкова съм празен.

— Защо твърдиш, че не искаш любов? — В гласа й имаше болка.

— Защото любовта е като кука, забита дълбоко в сърцето ти, която рано или късно ще го разкъса на парчета.

Но преди да се замисли, я привлече и притисна към себе си. И както винаги му стана хубаво.

— Тогава защо ме покани?

— Защото искам ето това.

Хъни си пое дълбоко въздух.

— Значи нищо не се е променило?

— Не усложнявай нещата.

— Джошуа, аз не мога да живея с омраза.

— Може би няма да ти се наложи.

— Ти ме искаш само за една-две нощи, така ли?

Той не отговори и очите й се замъглиха.

— Ако това е най-доброто ти предложение, моля те, направи ми услуга. Не ми се обаждай повече. Никога!

Смехът му бе дрезгав и груб.

— Но ти ме желаеш точно толкова, колкото и аз теб!

— Да, но всеки път, когато ме докоснеш, куката се забива по-дълбоко. Не искам да страдам. Ако не чувстваш нищо към мен, моля те, остави ме.

„Вземи я, вземи я, не отстъпвай!“

Ръцете му обгърнаха кръста й.

— О, Джошуа, нима наистина си такъв? Брутален? Циничен? Нима мислиш, че си единственият, който е страдал? През целия си живот съм копняла за любов. Бях толкова самотна!

„Аз също бях самотен!“

— Нали си се омъжила.

— Да, но не чувствах това, което чувствам сега. Ужасно е, но е така. Майк бе добър, свестен…

— По дяволите! Не искам да слушам! Не искам да ме сравняваш с мъжа си! Светец! — Ръцете му търсеха пролука в якето й. Искаше да я вкара в кабината и да я покрие с целувки. Докато го помоли да я обладае.

— Джошуа, той не беше светец. Мисля, че мога да те обичам. Теб. Но ако ти не можеш, моля те, бъди добър и ме остави.

„Бъди добър!“ Това го разсмя. „Вземи я, не отстъпвай! Използвай, или ще те използват. Притежавай я, или губиш…“

Погледна пълните й със страх очи и осъзна, че не може да живее постарому. Отпусна прегръдката си. Хъни се изтръгна и избяга в кабината, като го остави сам на борда.

По дяволите! Той не беше чудовище! Но какво ставаше с него! Ако му отнемат омразата, тогава какво ще му остане?

Кадифеният мрак бавно го поглъщаше. Падаше студена нощ. Толкова студена, че Джошуа почувства хлад чак до мозъка на костите си.