Ан Мейджър
Непокорната Хъни (14)

Тринадесета глава

Тъмен пламък изгаряше душата на Джошуа. Преди си бе мислил, че изпитва мъките на ада. Нищо подобно. Сега беше много по-страшно. Беше обзет от всички демони на преизподнята.

Не беше се бръснал от два дни. Не работеше. Само пиеше и пиеше.

Уискито не помагаше. Знаеше този урок отдавна, от времето, когато баща му бе още жив. Пак оттогава знаеше, че има бащините си слабости. Алкохолът само правеше мъката по-силна, а самоненавистта го изгаряше без остатък.

Искаше да мрази Хъни. Не, Сесилия Уайът. Искаше да мрази и себе си, затова започна деня с бутилка.

Миднайт дойде около обяд, когато алкохолът вече бе замъглил съзнанието му, а желанието и копнежът по Хъни се бяха събудили с пълна сила. Джошуа посрещна приятеля си с нареждането да използва всички възможни средства, за да унищожи Уайът.

Миднайт измъкна бутилката от ръката му и изля остатъка в мивката.

— По дяволите, стига! Няма да я унищожа, защото я обичаш, глупак такъв!

Джошуа отиде до бара и взе нова бутилка.

— Тогава си уволнен.

— А, не. Не можеш да ме уволниш! — Миднайт грабна коженото си яке. — Аз напускам. Нямам намерение да стоя и да те гледам как дрънкаш глупости като уличен пияница, вместо да се опиташ да разбереш, че тя направи това, което трябваше да направи. Колко пъти дойде при нас, за да говорим? Никакъв ефект. Ти дори извика полиция.

— Щом си толкова наясно с любовния ми живот защо не направиш нещо за своя собствен? Все още обичаш Лейси. Е, сега Дъглас е мъртъв, а онзи, който го уби, вероятно е по дирите й. Нейните и на сина й. Сметките на Дъглас са замразени и аз й помогнах да получи паспорт и билет за Бразилия.

Миднайт пребледня.

— Но дяволите! Ти за кого се мислиш? Защо се бъркаш в живота на Лейси зад гърба ми? След всичко, което направи някога, тя сега си получи заслуженото.

— И затова трябва да умре, така ли?

— Стой настрана от Лейси!

— Не си прав за нея.

— Не съм бил прав и за теб.

Джошуа бе удивен от яростта на приятеля си. Двамата се гледаха и всеки си мислеше, че е бил предаден от другия. Чак когато Миднайт излезе, Джошуа осъзна, че той е причина за кавгата. Опита се да го настигне, но беше много пиян. Падна на прага, докато Миднайт се отдалечи с новата си мощна кола.

Измъчваше го вина, както и някакво лошо предчувствие. Обади се в кабинета на адвоката, но там нямаше никой. Нито у дома му.

Стана му още по-страшно. Без Миднайт оставаше съвсем сам. А и някакъв странен страх се помъкваше в душата му.

Стоеше до прозореца в спалнята и пиеше направо от бутилката. Къщата бе студена, мрачна и празна като сърцето му. В него нямаше място дори за дъщеря му и той я бе помолил да иде при майка си до края на ваканцията.

Загледа се в прозорците на Хъни. Тя бе причина за всичко. И за загубата на Хедър, и за кавгата му с Миднайт. Защо не си вървеше? Да не би да смяташе да стои там цял живот и да го измъчва?

Отпи голяма глътка. И чу звънеца на външната врата.

Не му обърна внимание. Телефонният секретар приемаше всички съобщения. Звънецът иззвъня повторно, после се чуха удари по прозореца.

„Сигурно е Миднайт. Опитва се да адвокатства в полза на Сесилия Уайът.“

Дяволите го взели! Страхуваше се да го погледне в очите. Утре ще се оправи с него, след като спре да пие.

Отиде до стереоуредбата и пусна музика, така че да не чува звънеца.

Но някой счупи с камък прозореца и алармената система задейства. Както си беше без риза и със старите, изтъркани джинси, Джошуа изтича по стълбите като хищно, разярено животно.

В средата на фоайето стоеше Хъни, с парче стъкло в окървавената ръка. Гледаше го. И както винаги беше облечена в зелено. Гласът й бе глух, но Джошуа все пак го чу, сред оглушителния шум.

— Изключи алармата, Джошуа! Аз бях.

— Хич не си и въобразявай! Ще изчакам полицията и ще те арестувам за влизане с взлом.

— И отново ще ми сложиш белезници? — Отиде до алармата и я спря. Джошуа се надвеси над перилата с изненада.

— Откъде знаеш кода?

— Наблюдавах те.

— Я върви по дяволите!

Тя се усмихна. С онази усмивка, което го разтапяше.

— Почакай, не си отивай. И без това вече съм тук. — Хъни заизкачва бавно стълбите.

Беше отслабнала. Как можеше да се промени толкова само за една седмица! Лицето й бе посивяло, под очите й имаше тъмни кръгове. Дори червената коса не блестеше, както преди. Беше облечена отвратително, налудничаво. Носеше някакви евтини обеци и гривни. И блуза на цветя. Той мразеше дрехите на цветя. Изглеждаше като циганка, само че много привлекателна, секси циганка.

— Приличаш на вещица — промърмори Джошуа. — Какво искаш?

— Дойдох, защото каза, че искаш да унищожиш мен, а не баща ми.

Той се разсмя истерично.

— Жертвеният агнец!

— Някога също така каза, че ме желаеш за нощ-две. Без усложнения. Е, можеш да ме имаш, стига да оставиш баща ми на мира.

— Че аз вече те притежавах, не си ли спомняш? Ти си прочетена книга. Защо си мислиш, че те желая?

Хъни сведе мигли под изгарящия му поглед. Но той успя да види, че трепери.

— Защото го усещам, Джошуа. Зная, че ме искаш.

Загледа гърдите й, начина, по който полата й се полюляваше около бедрата при всяка стъпка. И кръвта му кипна. Мили боже, та тя беше права! Какъв дявол я беше създал да го измъчва!

Мина една седмица, откакто се любиха, една седмица, откакто откри истинската й същност. Седем ужасни, мъчителни дни.

— Махай се! Върви си! — извика Джошуа, а мислено я събличаше.

— Не! — Тя хвърли шапката си. Приближи се още повече.

Искаше да я сграбчи и повали под себе си. Вместо това отстъпи и влезе в спалнята.

— Ако имаш малко ум в главата, ще си идеш веднага.

— Нямам избор, Джошуа — прошепна Хъни. — Заложила съм на карта живота си. Нали искаш отмъщение? Ето, вземи ме! Използвай ме. Унищожи ме. Направи всичко както си знаеш, по твоята система.

Той се опита да не гледа тялото й, устните й, но безуспешно. Кръвта пулсираше в главата му. Тя му се предлагаше сама!

Почувства аромата на жасмин.

— Джошуа, моля те…

Нещо в него се пречупи. Грабна я и я хвърли на леглото. Легна върху нея. Кожата й бе като коприна. Устните й бяха толкова близо, че накъсаното й горещо дишане галеше голите му гърди. Някакъв остатък от здрав разум в помраченото му от уиски съзнание нашепваше да я остави. Но той не го слушаше. Беше му толкова хубаво с нея. Желаеше я. А това бе по-силно от всички предупреждения.

— Знаеш ли коя си? Знаеш ли, че трябва да те мразя?

— Има ли значение? — прошепна Хъни, като опита да се усмихне.

Реакцията му, възбудена от прекрасното тяло под него, усилена от изпитото уиски и омразата, беше като експлозия. Чувстваше се див, луд, по-луд откогато и да било. Защо не можеше да успокои пулса си? Защо не можеше да диша? Искаше да я мрази, да я унищожи, но най-много искаше да я люби.

— Баща ти уби моя баща! Хотелът беше наш. Хънтър го взе. Заедно с него ни отне всичко. Баща ми фалира. Започна да пие. Ругаеше ни с мама. Един ден, пиян, започна да чисти пушката си. Тя изгърмя и пръсна мозъка му. Може би беше самоубийство. Никога няма да разбера. — Замълча, сетне продължи с мъка.

— Аз… го намерих. Бях на единадесет. Обвинявах себе си, защото много пъти преди това бях пожелавал смъртта му.

— О, Джошуа… Съжалявам… — прошепна нежно Хъни.

През целия си живот бе жадувал за нежност. За любов. Но беше сигурен, че тя се преструва и това го изпълни с ярост.

— Върви по дяволите! Баща ми умря, защото твоят баща го разори. Сетне умря и майка ми. Хънтър Уайът ме обрече на адски мъки. А накрая дойде ти и довърши делото му.

Тя простена глухо. Очите й бяха препълнени с любов, страх и желание.

— Не знаех нищо, Джошуа. Съжалявам. За това, което сторих. За това, което е сторил баща ми. Не съм искала да страдаш. — Тя погали лицето му, но той отблъсна ръката й.

— Не ти вярвам! Лъжкиня! Не даваш и пукната пара за мен!

— Не…

Но той не можеше да слуша повече лъжите й. Яростта и гневът експлодираха като бомба. А също и желанието му. Знаеше, че трябва да я изхвърли оттук, преди да е станало късно. Само че нямаше никакъв начин за спасение. Вече беше станало късно.

„Вземи или губиш! Използвай или ще бъдеш използван. Унищожи или ще бъдеш унищожен!“

Точно това правеше тя с него.

Без да се замисли, Джошуа свали джинсите си. Сетне я съблече, без да обръща внимание на скъсаните копчета. Хвана ръката й и я постави върху бедрото си.

— Хайде, гали ме. Ти знаеш как. Преструвай се отново, че ти е хубаво.

Ръката й премина по твърдите мускули и продължи нежната си ласка, докато той потъна в бездната на удоволствието. От очите й потекоха сълзи и захапаха по гърдите му.

„Използвай или ще бъдеш използван…“

Прегърна я силно, притисна я към себе си и намери устните й. Искаше да бъде груб, но когато тя отвърна на целувката му, всичката сладост и нежност от душата й преляха в него. И жестокостта му се стопи. Не можеше нито да я нарани, нито да я унищожи. Нещо по-силно от омразата го правеше добър.

Как можеше да й причини болка, когато единственото нещо, което искаше, бе да я люби! Джошуа шепнеше нежни любовни думи, целуваше соленото от сълзи лице, галеше горещото й тяло. Накрая бавно влезе в нея и всичко друго загуби значение. Тя беше невероятна. Дива и прекрасна. Повече от преди. И той знаеше, че ще я обича, докато умре.

Стигнаха върха заедно и тогава не само телата, душите им се сляха.

След това дълго лежаха прегърнати. Джошуа постепенно дойде на себе си. Спомни си коя е. Сесилия Уайът! Дъщерята на убиеца на баща му. Всяка нейна дума бе лъжа. Всяка целувка.

Беше глупак, че я желае, но щеше бъде още по-голям, ако й позволи да разбере колко власт има над него.

Успя да събере сили. Гласът му бе дрезгав и студен.

— Върви си, Сесилия. Много си добра, но не достатъчно. Все още възнамерявам да отмъстя на баща ти.

Викът й разкъса сърцето му.

Тя беше в кръвта му, под кожата му, в него самия. Не можеше без топлината на тялото й, без присъствието й сутрин, когато се събужда с огромно усилие се обърна с гръб и не помръдна, докато тя не грабна дрехите си и не побягна.

След като си отиде, къщата стана по-студена и по-самотна отпреди. А той — още по-нещастен. Чувстваше се като вързано животно. Тишината го подлудяваше.

Тогава иззвъня телефонът. Нещо му подсказа да се обади.

Непознат женски глас. Това, което чу, го разтресе, сякаш се събуди от страшен кошмар.

— Ужасна катастрофа… Колата му се обърнала… Вадиха го повече от час. Болницата зад Голдън Гейт…

Миднайт беше в интензивното отделеше и може би умираше!

И вината за това беше негова!

Вдигна телефона и набра номера на Хъни. От другия край чу една-единствена дума „Джошуа“. В почти беззвучния й глас се съдържаше цялата болка, отчаяние и безнадеждност, които изпитваше.

След това настъпи тишина. Почувства сърцето си да изстива. Спомни си минутите, който прекараха заедно в леглото. Невероятната еротична власт, която тя имаше над него, безкрайната му необходимост от нейното присъствие и агонията, която изпита, когато си отиде. Не трябваше да прави нищо с омраза, а с любов.

Трябва да е бил последният глупак да не й прости. Та той не можеше да живее без нея! Но беше много късно.

Пропъди я, така както подтикна Миднайт към смъртта.