Ан Мейджър
Непокорната Хъни (7)

Шеста глава

— Миднайт, дай ми списък на жертвите! — Джошуа крачеше нервно по терасата на новата кула, която бе построил като продължение на хотела си.

С грациозността на дива котка мина покрай носещите греди и загледа срутилата се долу стена и преобърнатия кран. Миднайт бе на няколко крачки зад него.

— Няма пострадали. Имаш дяволски късмет. Работниците са били в почивка, когато е станало.

Джошуа се обърна и видя отражението си в очилата на адвоката. Бяха се сблъсквали с толкова много насилствена смърт, че бяха свикнали с болката.

Час по-късно, в офиса, той безуспешно се напъваше да се съсредоточи върху разговора с Миднайт и архитекта. Цяла седмица бе разсеян и неработоспособен и това го ядосваше.

Адвокатът и архитектът си отидоха, а той въздъхна облекчено. Трябваше да се вземе в ръце, преди да се върнат и да го засилят отново с правни и строителни проблеми.

Отиде до изолирания прозорец. Никакъв звук не достигаше дотук. Градът му се стори странно притихнал. Колите се плъзгаха по улиците. Мостът Голдън Гейт се губеше в мъглата, която пълзеше откъм океана. Видя яхтите в залива и изпита желание да излезе в морето. Искаше да почувства ледения вятър в лицето си, искаше да вдиша соления въздух. Напразни мечти — по средата на седмицата това бе невъзможно.

Беше като хванат в капан, изгубен. Сякаш не беше той самият, а друг човек. Откакто преди седмица срещна Хъни Родригес, Джошуа Камерън не бе на себе си.

Не беше я виждал оттогава. Тя го избягваше, като болен от проказа. Всъщност изпълняваше точно това, което той й бе наредил.

По дяволите! Защо не можеше да я забрави? Защо си спомняше така мъчително уханието й? Вкусът на целувката й? Защо сладката й непокорна усмивка продължаваше да го преследва? Защо не бе в състояние да работи? Защо по тесните улички на Телеграф Хил търсеше ужасната зелена таратайка всяка вечер, когато се прибираше у дома? И защо чувството, че са се срещали и преди, не го напускаше?

Мъж като него нямаше време да мечтае като момче, особено пък за жена като нея, напълно неподходяща. Имаше си неотложни задачи — бразилския проект, а и битката с Уайът не вървеше добре. Едва днес разбра, че жената на Хънтър е блокирала изкупуването на акциите.

По дяволите! Не можеше да проумее как аматьор като нея бе събрал необходимите средства, бе примамил партньор и бе финансирал закупуването на казиното във Вегас. Бяха застанали на пътя му. Спомни си дъщерята на Уайът и заканата й да го спре. Май беше успяла.

А отгоре на всичко и собствената му дъщеря усложняваше нещата. Откакто Моника ги напусна, беше непрекъснато потисната и мрачна. Напоследък двамата бяха в постоянна война. Преди две нощи влезе при нея и я намери да гледа телевизия в два след полунощ. Не правеше нищо и през деня. Часове наред решеше дългата си руса коса, слушаше ужасна музика или водеше безкрайни разговори по телефона. Предложи да поработи в неговия офис, но тя отказа. Освен това го критикуваше. Не искаше да мисли за нея.

Работи до седем вечерта, но не успя да свърши. Взе книжата и се върна вкъщи.

В мивката намери остатъци от сандвича на Хедър. Вечеря сам и отиде в кабинета си. Беше се заровил в работа, когато чу гласа й.

— Знам, че не искаш да идвам тук, татко…

Вдигна глава и я видя. Носеше размъкната черна фланелка и черни шорти. Мразеше деца да носят черно! Мразеше начина, по който тя се обличаше. Очите й бяха големи и блестящи, косата й — сплетена на плитка. Беше като младо жребче — тъничка и дългокрака. Все още не беше жена, но вече не беше и дете. И не знаеше как да се справи със събуждащото се женско тяло.

Трябва й майка, да й каже как да се облича, как да сресва косата си… Да я научи на всички важни неща, помисли си той.

— Знам, че не обичаш да те безпокоя — повтори Хедър.

Така беше. Джошуа стисна молива.

— Опитвам се да работя, мила — успя да запази спокоен тон той.

— Винаги ти преча… — Устничките й се нацупиха.

Е, какво да отговори на това? Не можеше да признае, че е права, затова замълча.

— Когато мама си отиде, осъзнах, че не означавам нищо за никого.

Джошуа се намръщи. Остави молива и прекара ръка през косата си.

— Защо тя ни изостави? Дори си роди друго бебе!

По дяволите, тя изостави и мен, напомни си той.

Пълният с тъга въпрос на Хедър събуди у него гняв към бившата му съпруга.

— Татко…

— Моля те, не ме разпитвай за майка си.

— Ти никога не искаш да говориш за нея! Обичал ли си я някога?

Джошуа бутна стола и стана. Прекоси стаята, отвори стъклената врата и вдиша студения влажен въздух с мирис на море. В главата му нахлуха нежелани спомени. Ужасната цинична истина бе, че се ожени за Моника заради парите и връзките на семейството й. Не беше се и опитал да направи нещо за брака им. Тя бе разглезена и се мислеше за много повече от него, бедното момче от крайния квартал. Но го намираше привлекателен. Той пък се заблуждаваше, че тя е от висока класа. Беше вече бременна, когато осъзнаха, че не си подхождат. Всъщност и двамата бяха играчи, но се катереха от различни страни на стълбата на общественото благосъстояние. Джошуа не разбираше желанието й да прекара целия си живот в безкрайни партита, които смяташе за губене на време. Тя пък не разбираше, защо той така упорито работи, когато имат достатъчно много пари. Джошуа не знаеше как да се държи с хората, които за нея бяха особено важни. Те го караха да се чувства никой — несигурен, неспокоен… Все повече и повече се отдалечаваха, докато накрая Моника го напусна заради някакъв богаташ от нейния кръг.

— Оставям те, защото намерих истински мъж — му каза тя, като тръшна капака на куфара си. — Ти си само едно парвеню, което не успя да научи, че парите не правят положението.

— О, научих го, Моника — беше й отвърнал той. — Не съди толкова строго парвенюто, макар да бе привлечено от лустрото ти…

Хедър дойде на балкона и Джошуа се върна към действителността. Отпусна ръце. Моника вече не съществуваше за него. Имаше си ново семейство. Трябваше да я забрави и да живее в мир.

Но Хедър май нямаше намерение да го остави.

— Защо тя ни напусна, татко?

— Да върви по дяволите! Не ме измъчвай…

— Отговори ми!

— Заради мен. Защото мислеше, че все още воня на боклука, сред които съм израснал.

— Не вярвам.

— Щом не ти харесват отговорите, не ми задавай въпроси.

— Защо не можеш да бъдеш истински баща? Защо… Поне веднъж не се държиш… като Миднайт.

Защото не зная как! Защото нямам таланта на Миднайт да разбира децата, горчиво си каза той.

— Ти винаги ме наскърбяваш — прошепна дъщеря му. — Винаги!

— Стига, Хедър. Какво мислиш, че правиш ти с мен?

— Но аз не искам да те наскърбявам, татко. Искам да бъда с теб.

По страните й се стичаха сълзи. Очакваше да я прегърне, както правеше Миднайт. Но той не го направи. И тя се отдръпна, сякаш той бе чудовище и изтича към стаята си на долния етаж.

— Хедър.

Вратата се затръшна. Джошуа изгаси лампите. Чувстваше се почти щастлив, че отново е сам. Нямаше смисъл да я догонва. Момичето беше право. Той само нараняваше хората и то от толкова време, че вече не бе способен да прави нищо друго.

Неочаквана мисъл мина през главата му. Хъни Родригес щеше да знае какво да каже, как да бъде мила, нежна и успокояваща…

По дяволите Хъни Родригес!

Върна се на бюрото. Но единственото нещо, за което мислеше, бе, че нека да я види. Отново.

Изруга гневно. Не беше на себе си. С едно движение помете всичко от бюрото — книжа, документи, моливи. Излезе на терасата. Загледа блестящата дъга на Оукланд Бридж, светлините, отразени в залива. Долу градината бе тъмна. До ушите му достигна приглушен смях. Двама влюбени се прегръщаха в сянката на палмата. Почувства се още по-самотен. Отвърна очи и в този миг в апартамента на Хъни светна.

Нейната лампа… Сякаш светеше по-ярко от всички други светлини.

След няколко минути тя самата се появи на прозореца и загледа към него. Защо ли му се стори, че го търси с поглед? Сетне бавно, някак си неохотно, завесата се спусна. Но сянката й се открояваше ясно и Джошуа видя, че се съблича. Стоеше като закован и не можеше да откъсне очи от гледката. Хъни измъкна блузата си през глава. Сърцето му се качи в гърлото. Хвърли я на леглото и започна да реши косата са. Той си представи огнените копринени кичури по раменете й, а когато откопча сутиена си, направо се разтрепери. Гърдите й останаха свободни. Господи! Всичко в него крещеше. Знаеше, че е полугола, там зад завесата, и това го подлудяваше. Искаше да я вземе, да я докосва, да почувства хубавите й гърди — меки и топли, в ръцете си. Споменът за онази първа целувка премина като ток през тялото му.

Тази жена бе такава невероятна смесица от предизвикателство, несигурност и сладост. Повече от всичко на света искаше да й позвъни, да чуе гласа й, да поговори с нея — само за малко.

Чак когато светлината изгасна, Джошуа се отърси от магията. Върна се в стаята и вдигна телефона. После го остави. Колебаеше се. Нещо мъжко в него искаше да бъде приласкано, успокоено, притежавано… А знаеше, че само ще я изплаши и ще усложни нещата.

Дали причина бе нерадостното детство в гетото, което диктуваше дивите му желания? Или пък внушението, че не може да я има, макар че толкова много я желае?

Стисна здраво слушалката и извади тънкия черен бележник от чекмеджето. Вместо на Хъни, позвъни на Симон и я помоли да излязат заедно. Надяваше се, че сексът ще му помогне да забрави жената, която желаеше истински.

 

 

Срещата му със Симон бе пълен провал. Подходящ завършек за една отвратителна седмица.

Вместо да я заведе в леглото, той я върна в дома й. На другата сутрин нареди на секретарката си да купи някакъв скъп подарък. Отвори кутията от черно кадифе и написа „Сбогом, Симон!“ и своите инициали на една картичка, което постави между разкошна огърлица.

Симон се обади в мига, в който бе получила подаръка.

— Коя е щастливката, Джей Кей? — Гласът й бе глух, но не нещастен.

— Дъщеря ми се върна вкъщи…

— О, не е само това! Ти просто си се променил.

— В какъв смисъл?

Тя се засмя.

— Не съм много сигурна. Вероятно този път си срещнал подходящата жена, скъпи. Ще ми се да я видя…

— Симон, няма друга жена.

— Наистина ли? А защо не мога да ти повярвам? — И затвори със смях по същия дразнещ начин, по който го правеше и Миднайт.

 

 

Акулите загиват, ако не убиват.

В понеделник сутрин Джошуа крачеше в кабинета си, твърдо решил да не се спира пред нищо. А и това абсурдно желание, което изпитваше към една напълно неподходяща жена!

Погледна нетърпеливо часовника си. Имаше среща с Миднайт — трябваше да обсъдят правните проблеми около изземането на веригата хотели „Уайът“. А адвокатът закъсняваше. Неочаквано чу смеха му. Тичия също се кикотеше. Миднайт никога не бе толкова зает, че да няма време за жените. Въпреки това не беше верен на нито една от години.

Вратата се отвори и адвокатът влезе. Носеше чаша кока-кола с лед. Забеляза мрачното настроение на Джошуа и усмивката му изчезна. Остави питието на масата.

— Закъсняваш.

— Глобиха ме! Полицаят ми чете конско. Сетне висях в хотела. — Свали черното си кожено яке и го закачи на стола. После кимна на младото момче, което стоеше колебливо на вратата. — Хайде, влизай. Каквото и да са ти казали за господин Камерън, той вече е закусил. Няма да те изяде.

— Благодаря за защитата — промърмори Джошуа.

— За теб винаги, Джей Кей. Казах, влизай, момко!

Мършавият младеж беше висок, мургав и небръснат. Старите джинси и маратонки издаваха оскъдни средства. Бедността на живеещия в гето. Движеше се по онзи начин, по който вървят хлапетата от покрайнините, с наведена глава и ръце в джобовете, готов всеки миг за нападение. Очите му излъчваха преждевременна помъдрялост, когато хвърляше крадешком бързи погледи наоколо.

— Запознай се с Тито Паскале — каза Миднайт.

Тито приближи с наведена глава. Под лявото му око имаше синина. Устната му бе подута.

— Защо? — запита Джошуа, но бе заинтригуван.

— Той работи за нас и то два пъти по-добре и от най-добрия оксиженист, който сме имали. Живее в нашия квартал, стария.

— Спомените за онова място не топлят много душата. Е, ще ми кажеш ли какво става?

— Тито иска два дни отпуск. Майка му е болна.

Джошуа изгледа насиненото око и подутата устна на момчето.

— Знаеш каква е моята политика, Миднайт! Уволнявам хората, които ме лъжат или искат да се ползват със специални привилегии. Това тук е бизнес, а не благотворително дружество. Не съм филантроп, който изпълнява всяка прищявка на работниците си.

Момчето го прекъсна:

— Въпросът е на живот и смърт! Кълна се, трябват ми само два дни, господин Камерън. Аз обичам работата си. И се нуждая от нея. Не мога да си позволя да я загубя. Но майка ми…

— Много е лошо да използваш майка си, за да получиш това, което искаш. Виждам, че си се бил. Явно имаш проблеми. Ще ми кажеш ли истината?

Момчето бе готово да избяга, но Миднайт застана между него и вратата.

— Нали дойде, за да говориш с господин Камерън — напомни му той.

За миг Тито изглеждаше объркан и отчаян.

— Трябва ми време. Само вие можете да ми помогнете.

— Аз не помагам на никого.

Плахите очи на момчето се изпълниха с гняв и негодувание. То огледа разкошно обзаведения кабинет.

— Вие сте богат от много време и сте забравил какво е да си беден!

Джошуа пребледня. Обърна се рязко, но не преди да го залее вълната от омраза, която излъчваха очите на момчето. Да, то го мразеше. И той отлично познаваше това чувство.

— Не — отвърна спокойно. — Не съм забравил.

— Господин Камерън, трябват ми два дни, за да намеря квартира за майка ми. Вторият ми баща всеки ден я пребива от бой. Тя е по-зле и от мен. Той ни взема всичко. Закани се, че ще се върне въоръжен. Трябва да го спра.

Джошуа се почувства зле. Знаеше, че момчето ще открадне, дори ще убие, за да намеря пари. Сигурно щеше да убие и онзи негодник, втория си баща. Знаеше всичко това, защото беше израснал там. Беше един от тях. Само че имаше късмет.

— Добре. Ще ти дам два дни и пари, но няма да правиш глупости! — Извади чековата си книжка, написа чек и му го подаде. — Това е заем. Не подаяние.

Момчето взе чека и погледна сумата. Очите му проблеснаха.

— Обещавам, ще ви ги върна.

— Съгласен. Но ги използвай правилно, момко.

Миднайт изчака Тито да излезе и понечи да каже нещо, но Джошуа го изпревари.

— Намери това копеле, бащата, и ми го доведи.

— Готово — усмихна се широко адвокатът.

— Какво си се разхилил?

— Ти ще кажеш, Джей Кей…

— Той дойде при теб за помощ, нали? Всички идват при теб, защото знаят, че имаш меко сърце и си готов да изслушаш сълзливите им истории. Защо ти не му помогна? Защо го доведе при мен?

Миднайт сви рамене, взе чашата и отпи.

— Днес ще бъде горещо. Дори ледът се е стопил.

— Отговори, Миднайт, защо доведе хлапето?

— Проверявах те. Откакто срещна дъщерята на Уайът, станал си друг човек.

— По дяволите! Това е последното нещо, което искам. Знаеш през какво трябваше да мина по-добре и от мен самия.

— И други минават през същото.

— Пет пари не давам за другите!

Очите на адвоката потъмняха.

— Това винаги ще бъде основният ти проблем, Джей Кей. Напоследък бях вдигнал ръце от теб, направо те бях отписал. Сега започваш отново да ми харесваш.

— Скоро ще стана нормален.

— Ти мразиш всичко, което живее и диша на майката Земя. Моля те, не ме разочаровай. Това, което не мога да проумея, е как тази малка Уайът успя да влезе под кожата ти?

— Сесилия Уайът няма нищо общо с тази работа!

Миднайт го изгледа, наистина учуден. Старият Джошуа никога никому не се доверяваше. Новият го изненадваше.

— Има нещо друго — една жена, която не ми излиза от ума.

— Чудесно!

— Ами, ужасно е!

— Коя е?

— Червенокосата ми съседка. Новата управителка на Нел. Но, я стига глупости! Историята е приключена. Всъщност никога не е започвала. Тя не е мой тип.

— Позвъни й Джей Кей!

— Не!

— Тогава ми дай номера. Аз ще й се обадя. Когато става дума за жени, не съм сноб като теб.

— Стой далеч от нея! — извика ревниво Джошуа. В гласа му прозвуча онази предупредителна нотка, която Миднайт помнеше от бедните години. Той се разсмя и вдигна чашата си като за наздравица.

— Значи нищо не е свършило, шефе. Залагам петдесет към едно, че ще разтопи сърцето ти по-бързо, отколкото слънцето — този лед.

— Върви по дяволите, Миднайт!

— Хей, нали оттам идваме, не помниш ли? Няма начин да се върна. Нито пък ти. — Той взе якето си и го прехвърли през рамо. — Обади й се, Джей Кей.