Мег Хъдсън
Обещание за обич (8)

Осма глава

Въпросът на Бил направо подлуди Томас. Той се развика гневно, започна да хвърля обиди към рода Пармитър и двете братовчедки, след което напусна офиса като вихър. Преди да тръшне вратата, изсъска само колко съжалява, дето не повикал адвоката си на срещата.

— Да беше го довел! — рече Бил близо минута след това.

Всички въздъхнаха с облекчение.

— Не всичко стана така, както го бях замислил — призна Бил. — Но се радвам, че все пак осъществихме този разговор. Попитах Мори Флечър защо представя завещанието с такова закъснение. Отговори ми, че такава била изричната молба на довереника му. Чичо ти иска да ни убеди, че имал желание да спести неприятностите на баща ти, Ели. Разбирал, че дните му са преброени и не желаел да го тревожи. Благороден жест, не мислиш ли?

Клеър усети цинизма в думите му. Това бе нещо ново за нея, както и поведението му на професионалист. След последната му язвителна забележка тя искрено се радваше, че този човек застана на тяхна страна. Братовчедка ми ще се нуждае от сериозна подкрепа, помисли мрачно тя.

В тоя момент Ели изглеждаше по-нещастна от всякога. Тя се отпусна на стола до бюрото на младия юрист и по всичко личеше, че е готова да се предаде, преди битката да е започнала.

— Бил, ако леля Лоти наистина е написала завещание с по-късна дата, ние ще трябва да го изпълним.

— Няма да се примиря, докато не разбера при какви обстоятелства е изразила волята си — заяви категорично той.

— Но ти видя лицето на Томас — обади се тя. — Толкова е ядосан на всички ни!

Бил взе една сребриста писалка и започна да барабани с нея по бюрото си.

— Откровено казано, никак не ме интересува какво мисли Хаскъл за мен! В съда ще запее съвсем друга песен!

— Но аз не искам да стигаме до съд! — простена Ели. — Колко пъти да ти повтарям!

Сякаш като по поръчка точно в тоя момент звънна телефонът на бюрото. Бил припряно вдигна слушалката. Вероятно се зарадва, че прекъснаха спора им. За известно време трябваше да оставят Ели на мира. Може би по-късно щяха да успеят да я убедят да погледне нещата по-обективно.

Клер се изправи, веднага щом Бил затвори, и предложи да го оставят да свърши някоя друга работа.

След срещата със съпруга на покойната Шарлот двете братовчедки си тръгнаха доста изтощени. По всичко личеше, че Ели е готова да избухне в плач всеки момент, но по чудо се удържа по целия път до вкъщи. Щом стигнаха, тя изтича в кухнята, отпусна се пред голямата дъбова маса и се разрида.

Клер сложи чайника на печката и прерови бюфета за кутия „домашни“ бисквити, купени от Ели предишния ден на благотворителна разпродажба в църковния двор. Обикновено братовчедка й намираше утеха в храната.

Ели обаче нямаше апетит и почти не докосна чая.

Клер сериозно се замисли дали да не се върне в Ню Йорк и да отскочи обратно в Лейкпорт само за да се яви на съдебното заседание. Така бе най-разумно, тъй като тя имаше задължения и към бизнеса си.

Тя не желаеше да изостави Ели, докато цялата тъжна история с Томас Хаскъл не намери окончателен завършек. Грижата за братовчедка й беше от изключително значение.

Оказваше се, че е закотвена в Лейкпорт за Бог знае колко време! Само мисълта за Кинг правеше заточението й по-поносимо. Той живееше във фамилната си къща само на няколко преки от нея и това я измъчваше не само душевно, но и физически.

По дяволите! Няма логична причина да продължавам да мисля за Кинг! Но вероятно раната й от онзи ужасен ден още не бе зараснала напълно. В душата й бе останал дълбок кървящ белег.

— Бил е съвсем прав! — Наруши тишината Ели. — Томас е виновен за цялата тази каша. Длъжен бе след смъртта на леля Лоти да съобщи за завещанието с по-късна дата.

Най-сетне, с облекчение помисли Клер, стъпка в правилната посока! Сега беше необходимо само да я подтиква.

Неочаквано й хрумна чудесна идея. Как не се бе сетила досега!

— Ели, какво ще кажеш да направим списък на вещите, какъвто леля Лоти възнамеряваше да изготви преди години? Независимо от развоя на събитията с Томас, добре е да знаем какво точно има в тази къща и колко струва. Съгласна ли си?

— Мисля, че да. — Ели кимна, но без особен ентусиазъм. След малко, сякаш поразмислила, добави: — Наистина, трябва да опишем всичко! Отдавна мислех да се заловя с тази работа. А като сме двете ще бъде много забавно!

 

 

Грамадната къща на семейство Пармитър бе препълнена с ценни предмети, повечето от които имаха художествена, но не и практическа стойност. Клер откри това още на следващата сутрин, когато потърси лист и молив, но така и не можа да открие.

— Колко смешно! — възкликна тя, когато Ели изнамери отнякъде засъхнала сдъвкана химикалка и остатък от молив, чиято гума отдавна бе изпаднала. Към това можеха да се прибавят няколко къса хартия, част от които — вече употребявани.

— Ще отскоча до града да купя нещо за писане — предложи Клер. — Пък и червилото ми се е свършило.

Реши да отиде до аптеката на Фарадей заради червилото. Другите покупки можеше да направи и в магазина „Досън“. Знаеше, че Фарадей неизменно поддържаше отличен асортимент от козметични средства, а също — и на канцеларски материали.

Отвори вратата на аптеката и чак тогава разбра, че предстоящото пътешествие във времето щеше да събуди цял куп от спомени. Влезе и най-напред погледна наляво. Преди там имаше малък фонтан и двамата с Кинг се срещаха тук след училище. Кой знае колко вишнев сироп бяха изпили на това място!

Фонтанът вече го нямаше. Аптеката бе с напълно съвременен облик и посетителите можеха да стигнат сами до стоките. Клер едва сподави разочарованието си. Какво съм очаквала? Да седна до фонтана, да поръчам вишнев сироп и да се върна в младостта си? Откри съответната секция и взе бележници, химикалки и моливи.

Отиде и до козметиката, като отмина остъкленото заграждение, където се изпълняваха рецепти. Крадешком хвърли поглед към аптекаря, който за нейно облекчение съвсем не беше Джеймс Фарадей, чичото на Кинг. Млад мъж с вид на учен, рус и с очила, броеше хапчета и ги отсипваше в шишета.

Клер намери червило с търсения нюанс, избра няколко сенки за очи със светлозелен цвят и си позволи да вземе бутилка от любимото си тоалетно мляко. Отнесе покупките до касата, плати и когато вдигна глава, се озова лице в лице с доктор Джордж Фарадей!

Изглеждаше състарен. Бе източен и изпит, но оставаше все така красив — Кинг явно бе наследил чертите на баща си.

Очите му бяха сини като на сина му. Сега изглеждаха студени като водата на езерото Шамплейн през зимата и тя потръпна, когато прочете в тях всичко онова, което той от учтивост не й каза.

Знаеше, че винаги е заставал на страната на сина си и имаше солидни основания за това. Джордж Фарадей бе загубил вяра в жените преди почти трийсет години в деня, когато жена му го бе напуснала. Клер много харесваше бащата на Кинг. След като избяга от Лейкпорт за малко да му пише в писмо какво се е случило. Държеше той да узнае причината за бягството й. След това прие, че е безполезно и през годините го забрави заедно с останалите парещи спомени.

Сега, видения от миналото се смесиха в съзнанието й и тя се озова пред него неразумна, неопитна и с вързан език.

Той се подпираше тежко на бастуна си и я измерваше с поглед от главата до петите.

— Здравей Клер! Кинг спомена, че си в града.

Тя кимна. Опита да се овладее, но гласът й трепереше, когато схванато произнесе:

— Как сте, доктор Фарадей?

— Благодаря, добре. — Щеше да даде същия отговор, дори ако лежеше на смъртния си одър.

Странно отчаяние обзе младата жена. Прииска й се да избърбори някакви общи пожелания и да изрази съжалението си.

Съжаление, но за какво? Задето съдбата я срещна с Кинг, а после в деня на сватбата разкри, че друго момиче е забременяло от него? Момиче, с което бе имал любовна връзка и очевидно не бе скъсал напълно. Клер изброи наум тези голи факти и внезапно я налегнаха съмнения. Чу суровите думи на своята съвест така ясно, сякаш бе действителност: не даде тогава шанс на Кинг да ти обясни!

Тя не можеше да си представи, колко изразително е лицето й. Облегнат на бастуна си, бащата на Кинг стоеше все така неподвижен и я наблюдаваше отвисоко и вежливо. С годините синът все повече щеше да заприличва на него. Щеше да добие същия тежък, учтив, почти дворцов маниер.

Нещо трепна в душата й и тя закопня по първата си любов така, сякаш усещаше физическа болка. Преглътна с труд.

— Какво има, Клер? Да не би да ти е зле? Кинг ми спомена, че си постъпила в болницата по спешност.

— Не — отвърна бързо тя. — Аз… Просто се радвам, че ви виждам!

Какви глупости говоря, помисли тя унило. Сигурно си мисли, че съм откачила! Добре че й спести поне: „И аз се радвам да те видя!“. Той само кимна сериозно, с което разкъса сърцето й, и се отдалечи бавно, като внимателно местеше бастуна си.

Клер изскочи на главната улица, с парещи от сълзи очи. Почти слепешком стигна до колата си. Самообладанието, с което винаги се гордееше, взе да й изменя. Обзе я искрен гняв към самата нея. Извади носна кърпичка от чантата си и избърса мокрото си лице, преди да запали автомобила. Трябваше да се съвземе и чак тогава да се върне у дома при братовчедка си. Преживя наново прекалено много спомени от миналото, в това число и такива, свързани с Ели, които я обсебваха все повече и заплашваха да превърнат живота й в низ от сантименталности.

Докато изкачваше височината пред къщата, Клер реши, че на всяка цена ще се види с Кинг. Нужно бе да събере кураж, за да поговори с него. Почувства необходимост да отвори вратата на миналото за последен път и да чуе и другата версия на историята.

 

 

Привечер Клер разбра, че при създалите се обстоятелства е абсолютно невъзможно да избегне спомените. Двете с Ели започнаха описването от долапа в трапезарията и всичко, до което се докоснеха, събуждаше в душите им носталгия. Ели се оказа истинска „енциклопедия“ и нищо не бе в състояние да я спре да разкаже десетки подробности за почти всеки предмет.

— До края на дните си леля Дилия обичаше тази кана от Лимож. Цветята са рисувани от нейната прабаба. По онова време рисуването върху порцелан било популярно хоби. Поръчвали са от Франция неукрасените съдове, жените нанасяли рисунки, които фиксирали на висока температура. Тук някъде има чайник, рисуван с рози лично от леля Дилия. Колко мила жена беше тя! Жалко, че така и не се омъжи заради дядо. Когато била млада, отишла за една година в Бостън да учи пиано. Сподели с мен, че там срещнала един младеж и…

Това трае вече няколко часа, помисли вяло Клер. Почувства облекчение, когато историята за несподелената любов на леля Дилия бе прекъсната от позвъняването на телефона. Ели изтича да вдигне слушалката, но се върна намръщена.

— Обажда се Крис Талмидж. Иска да говори с теб.

— Виж ти! — отвърна с видимо удоволствие Клер.

Тъкмо бе извадила старинни подноси и кани от най-долната лавица на долапа. Изправи се, изтри ръце в престилката си и като внимаваше да не настъпи предметите, пръснати по пода около нея тръгна да се обади.

— Да не би да попречих на някое важно занимание? — попита Крис, щом тя вдигна слушалката. — Стори ми се, че Ели беше някак смутена.

— Решихме да направим опис на вещите на рода Пармитър — отговори сдържано Клер. — Започвам да си мисля, че ще трябва да посветя втората половина от живота си на тази задача, така че съм ти благодарна, загдето ме откъсна, макар и за кратко. — Той се изсмя.

— Малко е късничко да те поканя, но се чудех дали ще си свободна да излезем на вечеря довечера?

— Защо не, благодаря ти! — отвърна бързо тя. — Би било чудесно.

— Тогава да мина ли да те взема към седем?

— Добре.

Клер затвори, доволна, че Крис изпълнява обещанието си от срещата им онзи ден. Поканата му дойде тъкмо навреме. Тя имаше нужда да поизлезе за малко и да поговори с някой друг, освен с Ели и Бил Еджърли. В буквалния и преносния смисъл искаше да се отърси от прахта на старата къща на Пармитърови.

Ели седеше край масата в трапезарията и отмяташе по жълтите страници на бележника си наредените пред нея порцеланови и стъклени чаши. Вдигна поглед и за най-голямо изумление на братовчедка си, се навъси отново.

— Какво иска Крис? — запита Ели остро.

Клер се изненада. Не беше свикнала да й задават въпроси с подобен тон, нито пък това й хареса. Изкуши се да отреже накратко, че разговорът бе личен, но прецени, че щеше съвсем ненужно да я нарани. Постара се да отговори любезно.

— Срещнахме се с Крис в градината оня ден. Предложи да вечеряме заедно, а сега само ме попита имам ли нещо против да излезем днес.

Ели стисна устни упорито.

— Имаме още от задушеното говеждо. Освен това наистина не ми се излиза тази вечер.

— Сигурна съм, че Крис нямаше предвид само мен — заяви небрежно Клер. — Той ще се зарадва, ако и ти се присъединиш към нас. Но покани конкретно мен.

— Разбирам — пророни Ели. — Щом е така…

— Ти… не харесваш ли Крис?

— Защо питаш? — Искрено се изненада Ели.

— Начумери се, откакто той се обади. Защо?

— Ами… не зная. Може би, защото Крис винаги се е считал за най-добрия приятел на Кинг, въпреки че не зная доколко са близки днес.

Ред беше на Клер да се стъписа.

— Не виждам връзката! — възкликна откровено тя.

— Е, добре, двамата са приятели и… — запъна се.

Клер я гледаше невярващо.

— Искаш да кажеш, че не трябва да изляза на вечеря с Крис Талмидж, само защото преди четиринайсет години бях сгодена за Кинг Фарадей?!

— Точно така — предъвка Ели отговора си.

Клер поклати глава.

— Нищо не разбирам!

— Лейкпорт е малък град…

— И какво от това? Не давам пет пари, дори ако беше най-малкото селце на земята! Между мен и Кинг всичко приключи преди четиринайсет години! Знаеш го по-добре от всеки друг. Не си мисли, че ще нараня чувствата на Кинг затова, че ще изляза на вечеря с Крис! Повярвай ми, изличил ме е от живота си много, много отдавна!

— Не съм толкова сигурна! — промълви със същата неотстъпчивост братовчедка й.

— Аз пък съм! — сряза я Клер, макар че искрено се надяваше да не е така.

 

 

Крис Талмидж дойде навреме. Клер седеше на прозореца на дневната и когато забеляза да се задава колата му, излезе да го посрещне.

— Човек е най-точен, когато живее само на няколко крачки! — пошегува се усмихнато той, щом тя се настани на седалката до него.

— Няма нито червени светлини на светофари, нито задръствания! — съгласи се Клер.

Мъжът плъзна поглед по фигурата й и по лицето му се изписа одобрение. Тя се зарадва, че се постара да изглежда по-хубава. Носеше бледорозова рокля с подходящо дълбоко деколте. Ели поомекна в последния момент и й зае огърлица и обеци с инкрустирани розови перли, които бе носила леля Дилия. В този момент се съгласи с братовчедка си, че бижутата много й подхождаха. Косата й бе вдигната и навита на кок. За първи път, откакто бе в Лейкпорт, положи такова старание за външността си. Тъй като Ели изобщо не се стараеше да се гримира, Клер до тоя момент не си бе слагала нищо друго, освен малко червило.

Крис я заведе извън града в непознат за нея ресторант. Бе запазил, маса за двама с изглед към езерото Шамплейн и те дойдоха тъкмо навреме, за да се насладят на красивия залез зад Адирондак, който багреше с невероятна палитра от цветове повърхността на водата.

По-късно запалиха свещите, поставени на всяка маса. В съседното помещение оркестър засвири тиха ненатрапчива мелодия. Клер отпиваше от чашата си с дайкири и усети, че започва да се отпуска. От доста време насам не бе излизала с привлекателен мъж, ако не се брояха деловите й срещи.

Вечерята бе извънредно вкусна. Крис и Клер се стараеха да се придържат към общи теми на разговор. Тя се удиви, че бе възможно да прекара така приятно с него. Крис й разказваше за „Шамплейн пластикс“, интересуваше се от галериите. Тя му разказа за живота си в Ню Йорк и направи няколко бележки относно промените, които бе забелязала в Лейкпорт. Оркестърът засвири и изглеждаше съвсем естествено двамата да се пренесат на дансинга. Клер се забавляваше, но не можеше да се отърве от усещането, че нещо помрачава атмосферата и я трови с невидимото си присъствие. Сигурна бе, че и Крис го усещаше.

Тя поглъщаше на малки хапки вкусния мус от праскови и в този момент стигна до неприятното заключение, че ако не улови и не определи това чувство, двамата с Крис никога няма да се държат свободно един към друг. Може би Ели имаше известно право! — призна пред себе си тя и сви устни. Би било пресилено да се твърди, че третият на масата бе призракът на бившия й жених, но вън от всякакво съмнение сянката му тегнеше помежду им.

Най-накрая реши, че не бива да бяга повече от темата.

— Виждаш ли се с Кинг напоследък? — запита тя, като се постара да не произнесе със запъване името.

Лицето на Крис разцъфна в усмивка.

— Чудех се, кога ще подхванем тази тема!

Клер внезапно си спомни как Ели описа живо държанието на младоженеца след нейното бягство. Крис бе измежду тези, които се бяха редували да бдят до Кинг, докато не възвърнал чувствата… и разума си, освен ако Ели не преувеличаваше.

Крис я гледаше съвсем открито. Клер не усети от негова страна нито осъждане, нито следа от неодобрение, а само някаква загриженост. Беше се държал най-приятелски с нея още от момента на срещата им и с настоящия въпрос отношението му не се промени.

Тя почувства, че може да си позволи да бъде откровена с него и опипа почвата предпазливо.

— Беше ми трудно да се завърна в Лейкпорт. Но… причината не бе чувство на вина, задето напуснах навремето. Имах основания да постъпя така. Основания, които важат и до днес. В действителност, нямах и избор… — Клер заекна.

— Зная. Винаги съм считал, че постъпката ти не е плод на някакъв каприз. Познавам те достатъчно, за да зная, че не би опропастила нечий живот, ако би съществувал и най-малкия шанс да не го сториш!

Клер се изненада от начина, по който той изложи проблема, и се засегна от грубостта му. Реагира спонтанно, преди още да бе обмислила въпроса.

— Наистина ли смяташ, че съм съсипала живота на Кинг?

— Да. Животът му бе опустошен за дълго време, след като ти го изостави. После като по чудо той… възкръсна. Две години бе съвсем безжизнен — в буквалния и в преносния смисъл. Но никой не би те упрекнал. След това той напусна Лейкпорт и се връщаше рядко… докато баща му не получи удар. До това време доктор Фарадей посещаваше сина си в Олбъни или Ню Йорк. Двамата пътуваха няколко пъти из Карибско море, караха ски в Айдахо и така нататък. И така, докато Кинг учеше в колеж, а подир туй — във висше медицинско училище. Двамата бяха и си останаха много близки, а днес — са повече от всякога. Кинг се върна в Лейкпорт и заработи в градската болница, главно за да бъде близо до баща си.

Клер кимна.

— Предполагах, че е станало така.

— С него все още сме добри приятели, но не е същото като преди… заминаването ти. Опитах се да бъда с него, но не можех да следвам пътя му докрай. Не ми харесваха хъшлаците, с които се влачеше, и щуротиите, които вършеше. Отдръпнах се, след това се ожених и трябваше да се занимавам със собствения си провал. — Замислен, сви рамене. — Откакто Кинг се очовечи, възстановихме връзките си. Но в живота нищо не се повтаря напълно, не зная дали ме разбираш! Менят се местата, хората, обстоятелствата. Нещо подобно е, ако отидеш на курорт, където си прекарал незабравима ваканция като дете, и очакваш да се случи същото, но това не става. Бих казал, че сме приятели, но на друга основа. Наистина, чувства се сянката на миналото. Приятелство, градено само на едновремешни спомени, е крехко, ето защо започнахме наново. — Дояде шоколадовия си сладолед и бутна чинията настрана. — Ще пием ли кафе?

— Да, моля!

Той даде знак на келнерката и поръча кафе за двамата. Клер почувства, че тази малка пауза му предостави желано отклонение от темата. Сякаш за да разсее съмненията и щом останаха пак сами, той вдигна поглед и й се усмихна.

— Трудно ми е да правя признания!

— Крис, моля те! Не желаех да те принуждавам!

— Зная! Може би ще се изразя неточно, но се надявам да ме разбереш. В живота може да се върви само напред!

Тя му отвърна с усмивка:

— Мисля, че отдавна съм научила този урок!

— Не се и съмнявам! Достатъчно е да те погледне човек! По-красива си от всякога. Станала си изтънчена и самоуверена жена, която постига всичко, което пожелае. Жънеш успехи в бизнеса…

— Моля те! — възпря го Клер. — Приказваш сякаш се готвиш да ме продаваш!

— Не исках да прозвучи така!

— Зная, Крис. Но ничий живот не е такъв, какъвто изглежда отстрани.

— Вярно е!

— Моят, например… е чудесен и пълен с преживявания, както предполагаш, но…

— Какво?

— Липсват ми доста неща. Съгласна съм, че можем да вървим само напред, въпреки че понякога миналото ни дърпа назад и затова идва момент, когато трябва да му се противопоставим.

Клер сипа захар в кафето си и го разбърка. Остави темата да отзвучи. Крис обаче я гледаше внимателно и затова за нея не бе неочаквано, когато той пак подхвана:

— Още ли те мъчи историята с Кинг?

— Не съм съвсем уверена, че знам истинския отговор. Естествено, когато се завърнах в Лейкпорт, се случиха доста събития. Дори не знаех, че и Кинг е тук, докато Ели не ми съобщи. След това се срещнах с него в спешното отделение на болницата, после се натъкнахме един на друг в неделя в центъра по градинарство. Той… ми е чужд! — заключи тя и почувства безбрежна празнота.

— Не е ли по-добре, ако той си остане за теб непроменен? — попита внимателно Крис. — Предполагам, няма да се задържиш в града заради Ели по-дълго от необходимото.

— Така е.

— В такъв случай защо не оставиш нещата такива, каквито са?

Клер се заигра с лъжицата си, но след това погледна Крис право в очите и бавно пророни:

— Не съм сигурна, че е възможно, що се отнася до мен. Предполагам няма да намеря покой, докато не открия разрешение на миналото с Кинг. Направих всичко възможно да потисна чувствата си. Но щом зърнах къщата, градината и всичко останало, започнах да разбирам, че не мога да оставя случилото се неизяснено.

— Защо напусна?

— Наистина! Може би и Ели повлия на впечатленията ми, но ми се струва, че Кинг така и не разбра защо заминах.

— Не е разбрал! — увери я Крис.

— А смяташ ли, че той би осъзнал…

— Какво?

— По дяволите! — извика внезапно Клер. — Не трябваше да подхващаме тази тема! Каква прекрасна вечер прекарахме, а аз я направих угнетяваща!

— Каза само крайно необходимото. — Крис се усмихна. — Много бих искал да ти помогна, но не зная как. Проблемът касае само теб и Кинг. Инстинктивно усещам, че ще бъде по-благоразумно, ако не ровиш в миналото, но може и да не съм прав.

Клер премисли и след това рече:

— Зная, че не можеш да ми бъдеш полезен и не очаквам помощ от теб. Все пак има един въпрос, на който би могъл да ми отговориш.

— Давай направо! — поощри я той.

— Помниш ли Розали Бренер?

Той присви очи, никога не бе изглеждал по-озадачен.

— Розали Бренер ли? — повтори като ехо.

— Учеше заедно с нас. С тъмна коса и черни очи, беше твърде темпераментна. Тя и Кинг ходеха известно време, преди да тръгне с мен.

„Минаха много години и не би трябвало да ми е толкова трудно, когато споменавам за тях“ — помисли унило Клер.

— Сещам се — отвърна мъжът и застана нащрек, — но не разбирам защо питаш за нея.

— Тя ми беше казала нещо. Не желая да се впускам в подробности, но… — Пое дълбоко дъх. — Каква е съдбата й?

— Премести се да живее в щата Върмонт скоро след заминаването ти. Записа се в някакъв курс в Бърлингтон и стана медицинска сестра. След това се омъжи за пилот от Военновъздушните сили, чиято база бе някъде край Платсбърг. Последното, което чух за нея, бе, че се е развела и има три деца.

А всички ли са от съпруга й? — запита се Клер. Дали едно от тях не се е родило от връзката й с Кинг? Изпита силно желание да зададе тези въпроси, но не й достигнаха силите.