Мег Хъдсън
Обещание за обич (5)

Пета глава

— Трябва да си починеш! — опита да се наложи Ели.

— Досега все това правих! — възрази Клер.

— Не това имах предвид — не се предаваше братовчедка й. — Никой не може да си отдъхне в болница!

Колата изкачваше стръмния склон към старата къща на рода Пармитър. Клер хвърли поглед през прозореца и отново остана поразена от занемареността на имота. Спомняше си добре времето, когато хората в града наричаха имението „Замъка“. Великолепните някога постройки сега бяха порутени и навяваха тъга. Все едно да видиш след години някоя телевизионна красавица с повяхваща хубост.

Последва Ели по парадната алея с твърдото намерение следващия ден, когато се почувства по-добре, да направи нещо за розите на леля Дилия. Положително в магазина продаваха нещо против черните точки или поне препарат против болести по цветята.

Братовчедка й се спря пред пощенската кутия, прикрепена най-отгоре на перилата на верандата.

— Дори и тук има нужда от боядисване! — забеляза Клер.

— Пощальонът е минал! — обяви Ели и извади цял наръч вестници, списания й пликове. Прегледа ги набързо и й връчи едно писмо.

— От галерията в Ню Йорк.

Клер разпозна характерния почерк на Брент Ъндеруд. Напъха плика в дамската си чанта с намерението да го отвори по-късно и си напомни да му се обади. Преди да напусне Ню Йорк, преговаряха с частен колекционер, от когото искаха да купят две картини на Моне. Клер се усмихна. Ако успееха да се сдобият с платната, едва ли щяха да ги изложат за продан, тъй като предварително бе решила да ги запази за себе си. Обичаше всички работи на този художник, с изключение на някои венециански пейзажи и един твърде зловещ залез. А той бе и любимият й импресионист.

Ели се опитваше да отгатне по лицето й радва ли се на писмото и Клер се сети колко любопитна е братовчедка й.

— Нещо смешно ли има?

— Не! — отвърна, без да се замисли Клер, след това усети, че бе се усмихвала. — От моя съдружник е, сигурно иска да ми напомни за една важна сделка.

Ели кимна и се обърна да отключи входната врата с огромния старомоден ключ. Преди години жителите на Лейкпорт дори не се сещаха да заключват домовете си. Преминаха по коридора към кухнята и Ели не се стърпя:

— Брент ли се казваше твоят съдружник? Беше ми писала един-два пъти за него.

— Точно така.

Поколеба се дали да продължи. Знаеше колко лесно Ели измъкваше информация и как неоснователно я преувеличаваше впоследствие. В действителност този мъж бе не само дясната й ръка в бизнеса, а и най-скъп приятел. Но само толкова. Двамата се обичаха по много особен начин, но помежду им не можеше да възникне любовна връзка поради простата причина, че Брент бе хомосексуалист, при това — много потаен. Сексуалните му предпочитания не пречеха нито на професионалните, нито на личните му отношения с Клер.

Брент най-добре знаеше, колко трудно ми беше да се върна отново в Лейкпорт, размишляваше Клер, и въпреки всичко настояваше.

— Не може цял живот да бягаш от себе си — каза й веднъж той, когато бяха седнали на чашка в любимото им ресторантче с френска кухня в западната част на Манхатън.

— Доста отдавна съм престанала да мисля, че това е възможно — увери го тя, но веднага осъзна, че се защитава.

Брент се усмихна и внимателно продължи:

— Игра на думи — наречи го бягство или както искаш. Остава фактът, че е време да се завърнеш и да приемеш нещата такива, каквито са. Само така ще можеш да погледнеш обективно преживяното. Трябва да се срещнеш с призраците от миналото и да прогониш най-лошите. Повярвай ми, трудно е, но не и невъзможно.

Той беше доста по-възрастен и по-опитен от нея. Точните му години така и не разбра.

— Завинаги съм на трийсет и девет — каза той веднъж със смях и отказа да й каже кога е роден, но тя беше убедена, че е връстник на Филип.

Клер следваше Ели към кухнята и се питаше дали Брент би определил Кинг като призрак, който трябва да бъде прогонен.

Братовчедка й напълни чайника с вода и го сложи на готварската печка. Отвори камерата на хладилника и извади пакет датски сладкиши.

— Ще ги стопля и ще закусим. След това искам да се качиш в стаята си и да полежиш малко.

Ели винаги мислеше за ядене, щом възникнеха някакви проблеми. Вероятно това бе и главната причина за килограмите й. Храната я успокояваше. Решението не е лошо, стига да не действа така пагубно върху фигурата й.

Клер помисли с тъга, колко добре би било да открие и за себе си подобна подкрепа. Но шоколадовите торти и пастите с маслен крем не й помагаха.

Изкуши се да напомни на Ели, че излишната храна едва ли ще й се отрази добре, но знаеше, че напразно щеше да нарани братовчедка си. Опита се да спечели време.

— Стомахът ми все още не е наред. По-добре е да изчакам да се успокои, преди да хапна каквото и да било.

Ели кимна и след минута колебание прибра пакета в хладилника.

— Ще направя супа за обяд. Това поне е лека храна.

Преди да започне обаче, дръпна стола, седна пред кухненската маса и небрежно прегледа пощата. След малко избута всичко настрана.

— Само сметки и реклами. — Чайникът изсвири и тя добави: — Но един чай ще изпиеш с мен, нали?

— С огромно удоволствие! — Клер кимна и се настани до кухненската маса, докато братовчедка й ровеше по лавицата.

Обичаше Ели, но си спомни колко зависима всъщност можеше да бъде — в смисъл, че не й се нравеше да остава сама. Докато Клер се нуждаеше и дори се радваше на самотата. През онези дълги години, когато живееше в тази къща, често се чувстваше виновна, макар и подсъзнателно, задето открадваше толкова много от вниманието на Дилия, Лоти и Ралф, предназначено за Ели.

Приятелката й не проявяваше и най-малкия признак на негодувание. Бе всеотдайно щедра, разделяше всичко с Клер, като се почнеше от любимите играчки и се стигнеше до най-съкровените си тайни. Въпреки това идваха моменти, когато Клер закопняваше да избяга от братовчедка си, усещаше, че ще се задуши, ако не подиша сама поне за малко. Тогава се усамотяваше в любимата си куклена къщичка.

Тази къщурка означаваше за братовчедка й много по-малко, отколкото за нея. Не беше и онова убежище, което бе за Клер. Ели с удоволствие участваше в чаените церемонии с куклите и всякакви други игри, но често изоставяше детските залъгалки, магията и фантазиите и помагаше на Дилия в готвенето за цялото семейство. След като получи шофьорска книжка, започна да пазарува и може би това бяха причините учението й да не върви много добре, особено по латински и математика.

 

 

Унесена, Клер, без да иска, възкликна тихо и сама се изненада.

Ели беше попарила чай във възхитителен старинен порцеланов чайник. Поспря, преди да налее, и попита:

— Какво има?

— Мислех си… за много неща — отговори неубедително Клер, съзнавайки, че ако беше казала „за нищо“, щеше да предизвика дъжд от въпроси.

Братовчедка й кимна съчувствено и поднесе препълнените чаши на масата.

— Предполагам, че има за какво да помислиш точно сега. Много ти дойде — едва пристигнала и да се видиш с Кинг при такива обстоятелства!

— Така е — съгласи се безропотно Клер.

— Ама каква физиономия направи само, като те видя! — рече Ели, сипа захар в чая си и го разбърка. — Никога не бих допуснала, че още е влюбен в теб!

— Не прави прибързани заключения! Мога да те уверя, че изобщо не изглеждаше така. Прекалено е зает и животът му е пълноценен, за да раздухва отдавна изгаснала жарава.

— Струва ми се, че живее почти като отшелник. Или поне откакто се завърна в Лейкпорт. Докато първите няколко години, след като ти напусна…

— Да? — подтикна я нетърпеливо.

— Е, живееше твърде разюздано. Започна да се събира с едни съмнителни типове и чух някои слухове за това какви ги вършел…

— Моля те! — прекъсна я незабавно Клер. — И дума не желая да чуя по-нататък. Съвсем искрена съм с теб! Не е моя работа какво е правил Кинг, след като заминах или пък — сега. — Опита глътка горещ чай, въпреки че гърлото още я наболяваше, и преглътна мъчително.

— Добре, добре! Познавам този израз на лицето ти. Не желая да ровя в старите ти рани. А от друга страна… Едва ли ще се срещнете пак. Както ти казах и преди — той се държи много затворено.

Последното изречение усили болката в гърлото на Клер. Желая ли да видя отново Кинг Фарадей? — запита се тя. Ще бъда човек на място, ако сама му се обадя и го поканя на вечеря в името на отминалото старо време. А може би в името на бъдещето…

Едва допи чая си и бързият поглед към кухненския часовник я убеди, че след час ще стане обяд.

— Мисля, че е по-добре да те послушам и да полегна за малко.

— Отлично — поощри я Ели.

На излизане от кухнята Клер се сети внезапно за нещо и се обърна.

— Не обели и дума за обяда си с Томас Хаскъл вчера.

— Така е. — Усмихна се братовчедка й. — Не ми даде възможност да ти разкажа. Бях толкова разтревожена за теб, че проблемите с Томас изхвръкнаха от главата ми. Както и да е, Бил поиска да намине довечера и ако имаш настроение, да поговорим за това. Мисля тогава да те информирам.

— Разбира се, че до тогава ще бъда на крак — обеща Клер. — Чувствам се добре. Малко съм изморена, това е всичко.

Беше направо съсипана, но не физически, а емоционално. Качи се в стаята си и много скоро установи, че няма да заспи. Не можа и да се отпусне, тъй като рояк мисли се въртяха в главата й и ехото от миналото отекваше приглушено като своеобразна гръмотевица.

Отвори писмото на Брент и се зачете усмихната. Беше й изпратил хумористична картичка, която отговаряше на настроението й в момента и бе прибавил кратко съобщение, с което я уверяваше в своята подкрепа.

Вътрешното безпокойство у Клер растеше и не след дълго тя не изтърпя и стана. Наплиска лицето си със студена вода, изчетка си косата, взе чантата си и ключовете от колата и заслиза надолу по стълбите. Смяташе да изненада Ели със съобщението, че възнамерява да се разходи из града, за да вземе глътка чист въздух. Нищо чудно Ели да пожелае да я придружи. Клер се бе приготвила да й каже: „Обичам те! Но, честна дума, имам нужда да остана сама за известно време“.

Подобна репетиция се оказа излишна. Ели бе оставила бележка на кухненската маса.

„Отивам за продукти. Мисля да извадя грила и да изпечем пържоли довечера. Ще се отбия в офиса на Бил и ще проверя дали ще дойде за вечеря.“

Изпълнението на поръчките щеше да й отнеме доста време и въпреки че Клер се почувствува някак виновна, възползва се от възможността да излезе необезпокоявана. Но така и не изпълни намеренията си.

Изправи гръб и се отправи през задната врата по пътечката към куклената къща. През цялото време мислеше за Брент Ъндеруд и за твърдението му, че призраците трябва да се гонят, защото на практика не могат да се погребат. Привиденията на Клер не витаеха само из куклената къща, но със сигурност се носеха някъде наблизо. Защото точно в тази очарователна детска вила, построена във викториански стил, нейният свят бе се сгромолясал и мечтите й угаснаха.

Дръпна вратата, някога боядисана в светлосин цвят, и за момент помисли, че е заключена. Натисна по-силно дръжката и чак тогава пантите изскърцаха.

Прозорците бяха прашни и плътно затворени, така че вътре не проникваше нито глътка чист въздух. Навсякъде се стелеше миризма на мухъл и Клер сбърчи нос. Същият този омразен дъх се носеше от старинните сандъци, наблъскани с документи и стари дрехи, които принадлежаха на отдавна починали хора. На тавана на къщата на рода Пармитър имаше множество такива сандъци, натрупани един връз друг, които съхраняваха семейната памет.

Тя прекоси коридорчето и с известни усилия успя да отвори последователно всички прозорци. Юнското слънце плисна в стаята златисти примамващи лъчи и разсипа искри по мебелите, също както в детските й години.

В малкия бюфет се виждаше кукленския сервиз, а около неголяма кленова маса бяха наредени миниатюрни столове. Самите кукли седяха в редица на покрито с кадифе канапе, разположено в отдалечения ъгъл на стаята. Шест от тях можеха да се считат за постоянни обитателки, другите бяха приходящи — идваха тук на посещение и после се завръщаха в голямата къща.

Клер съзерцаваше белите порцеланови лица и широко отворените очи на прелестната шесторка и се чудеше да плаче или да се смее. Точно тогава видя и седмата в люлеещия се стол, на който беше се изтегнала самата тя през онази ужасна утрин.

Това бе Джуъл — най-любимата й кукла. Родителите й я подариха, когато бе на шест, и оттогава станаха неразделни.

Джуъл седеше съвсем сама. Клер чудесно помнеше жълтата й престилка. Около кръста бе опасана със светлобежов широк колан, върху който бяха избродирани цветчета, а под престилката носеше блуза на жълти и бели карета, поръбена със снежнобяла дантела. Огненочервената й коса падаше до раменете, сплетена на две плитки, украсени с жълти панделки. Лицето й бе като живо, очите й блестяха с какаов цвят, а яркочервената линия на устата очертаваше усмивка на вечно очакване на приятна изненада.

У Клер се смесиха желание и носталгия, сълзи опариха клепките й, наведе се и грабна играчката. Прегърна я по същия начин, както когато бе загубила родителите си на шестнайсет години и бе се почувствала много малка и безпомощна. Самотна и нежелана, независимо от добрината на своите роднини, тя бе особено уязвима от мимолетните настроения на дядо си, чиято антипатия я стряскаше и до днес. Този спомен сякаш довя студено покривало, което я обви плътно.

Спомняше си добре, че през онази нещастна сутрин Джуъл липсваше тук. По-точно, съвсем определено смяташе, че любимата й кукла не можеше да бъде на това място, защото иначе първата й реакция щеше да бъде да я стисне отчаяно в ръце. Това означаваше, че след време Ели бе донесла Джуъл в куклената къща и я бе оставила в люлеещия се стол на мълчаливо бдение.

Клер само се догаждаше за постъпката на братовчедка си. Може би в този момент тя бе усетила остро липсата на приятелката си. Жестът й свидетелстваше колко наранена и самотна трябва да се бе почувствала, тъй като не понасяше самотата.

Ели така и не разбра защо Клер я напусна, задигайки леката кола и парите й.

По-късно Клер върна сумата с пощенски запис, а двама приятели на Филип поеха задължението да оставят колата в Лейкпорт на път за Монреал. Но с това, разбира се, не би могла да компенсира наранените й чувства.

Никой не разбра постъпката на младоженката — нито Ели, нито някой от семейство Пармитър, още по-малко пък — Кинг Фарадей.

Върна Джуъл в стола люлка и си спомни за ядните слова, които хвърли в лицето на своя възлюбен в онзи кратък момент на озлобление, след което го остави да търси самостоятелно логическото обяснение. Тя просто избяга от брачния олтар.

Монотонно жужене на пчела пред прозореца привлече вниманието й. Уханието на рози измести миризмата на застояло. Топлите лъчи на юнското слънце погалиха лицето й, с което предизвикаха у нея чувство на безпределна безпомощност. Миналото бе невъзвратимо, а постъпките — добри или лоши — не можеха да се поправят!

Клер почувства как пространството и времето се затварят около нея и тя доби ужасното впечатление, че Розали Бренер всеки момент ще се покаже на вратата с разчорлена коса, подивели очи й мокро от сълзи лице. „Дали Розали ме излъга тогава?“

Въпросът изплува съвсем спонтанно. Клер се опита да го отпъди, защото не искаше да научи отговора, но натрапчивата мисъл обременяваше съзнанието й и я обвиняваше.

Нахлуха рой подобни въпроси: „Розали в Лейкпорт ли е?“, „Родила ли е дете от Кинг?“, „Дали обстоятелствата са я принудили да абортира?“ „Действително ли е била бременна от Кинг?“.

Отдавна неизвестността я изтезаваше, погребаните с помощта на Филип съмнения изскочиха на бял свят. Клер се опита да избяга от тях и бързо излезе през вратата на слънце. Почти преполови градинската пътека, когато неочакван глас я накара да спре.

— Клер Пармитър! Това си ти, нали?

Трябваше й повече от секунда, за да схване, че звукът идеше от другата страна на живия плет, който отделяше съседите. Несъзнателно потърси с поглед същата дупка, заради която стана неволна свидетелка на незабравимата целувка между Кинг и Розали. Отворът бе запълнен със зеленина, а живият плет, разлистен поради ранната пролет, бе избуял още по-висок. Мъжът, който извика, се показа на открито и тя най-сетне го позна.

— Крис! — възкликна тя. — Кристофър Талмидж!

Странно, но съседът съвсем беше се заличил от паметта й, а бе най-добрият приятел на Кинг, също и техният шафер. Той се ухили широко от височината на своя ръст и й подаде ръка. Клер си спомни колко много харесваше този младеж. Висок и слаб, с пясъчноруса коса, той беше общителен и интересен.

— Ели ми каза, че ще идваш — започна той. — Току-що се върнах от Ню Йорк.

— Още ли живееш тук?

— Да, повечето време. Няколко години пребивавах в центъра на Ню Йорк. След това… реших, че искам да поостана в Лейкпорт. Тук имам собствен бизнес. Собственик съм на „Шамплейн Пластикс“. — Като забеляза недоумението в погледа й, поясни: — Нашето семейство има завод в северните покрайнини на града. Беше построен преди пет години като клон на дъщерна фирма със седалище в Олбъни. Аз откупих основния пакет акции, така че сега развивам местната промишленост. Изработваме най-вече пластмасови кутии за хапчета… Наши клиенти са някои фармацевтични компании. Давам работа на близо петдесет човека и в скоро време ще се разширим.

— Радвам се да го чуя! — Клер беше съвсем искрена. Поради височината на оградата в полезрението й попадаше само част от покрива на отсрещната сграда. — Значи не си напуснал фамилната си къща?

— Не. Баща ми се пенсионира преди няколко години. След това родителите ми заминаха на юг във Флорида. Навестяват ме само за няколко седмици в края на всяко лято.

— Женен ли си? — побърза да попита Клер.

— Не! — отвърна й с тъжна усмивка. — Опитах, но не успях. — Стана сериозен изведнъж. — Искрено съжалявам за съпруга ти!

Тя кимна, без да отговори, тъй като й бе трудно да приема съболезнования, въпреки че бяха минали четири години от смъртта на Филип.

— Имаш ли деца? — попита тихо Крис. — Ели не ми е споменала, но…

— Не! — отвърна Клер. — А ти?

— Аз — също не. Предвид обстоятелствата, може би така е по-добре. Бракът ми бе много неудачен, а и разводът беше неприятен. Сара и аз се озлобихме прекалено много един срещу друг, преди да решим да се разделим. Щеше да е трудно на децата.

Той сви рамене и Клер се досети, че събеседникът й предпочиташе да сменят темата. Искаше й се да заговорят за друго, но нищо не й хрумваше.

След продължителна тежка пауза Крис попита:

— Ще останеш ли малко повече?

— И аз не знам. Дойдох да помогна на Ели. Сигурно вече си чул.

— За Хаскъл и за завещанието, което претендира, че Шарлот е направила малко преди смъртта си? — Назова Лоти с моминското й име, както биха направили повечето хора, които я познаваха.

— Да. Струва ми се несправедливо. Редно е Ели да получи доста повече, отколкото изглежда ще наследи, ако Томас се наложи.

— Дума да няма, тя наистина е достойна да получи много — съгласи се той. — Отдаде най-добрите години от живота си на семейството. Не че е от тия, дето очакват награда за труда си, но е ясно, че Хаскъл не заслужава да получи голям дял. Откровено казано, не изпъква с никакви качества. Кавгаджия и самохвалко! Майка ми все недоумяваше: „Какво намери Лоти Пармитър у него?“ — завърши той и се усмихна.

Клер му отвърна също с усмивка.

— Предполагам, че е изразила общественото мнение?

— Бих казал — да. — Крис хвърли поглед към златния си часовник и добави: — Имам ангажимент, за обяд. Свързано е с бизнеса ми, затова трябва да бързам. Надявам се, че ще мога да те поканя на вечеря някой път?

— Нямам нищо против!

— В такъв случай ще ти се обадя.

Той се отдалечи, а Клер се отправи назад към къщата. Бе благодарна, че Крис не спомена Кинг, въпреки че неизвестно защо й се искаше точно обратното.

Запита се дали двамата бяха все още близки приятели, или вече не поддържаха връзка. Приятелство, започнало на младини, често се разваля.

Дори и да не се срещат повече, Крис трябва да знае отговорите на много мои въпроси, мислеше си тя, докато бавно крачеше по пътеката към къщата.

Сигурно бе и че можеше да й даде ключа на загадката с Розали Бренер, а също и да й посочи момче или момиче на четиринадесет години — най-вероятно от Лейкпорт — което бе осиновено от Кинг.