Мег Хъдсън
Обещание за обич (2)

Втора глава

Кинг Фарадей е тук, в Лейкпорт? Силите напуснаха Клер.

— Пребледня като призрак! — възкликна Ели. — Не знаех по какъв друг начин да ти го съобщя, освен — направо.

— Няма нищо! — Братовчедка й овладя гласа си и възвърна душевното си равновесие. — Наистина няма нищо! — повтори тя, сякаш да убеди по-скоро себе си.

Въпросите, дълго потискани в подсъзнанието й, започнаха да изплуват. Двете не споменаха името на Кинг Фарадей нито веднъж през всичките години на раздяла. Когато преди доста време Ели й писа: „Кинг напусна града“, Клер й отговори: „Моля те, не желая да чувам вече за него! Никога повече не споменавай това име пред мен!“ и Ели спази уговорката.

Много по-късно този проблем изгуби значение. Клер уреди живота си наново. Постепенно обхватът на нейните интереси, дейност и успехи се разширяваше и тя полека-лека забрави Кинг.

— Реших днес да споделя всичко, което имах да ти кажа. — Ели сбърчи чело, нещо, което правеше рядко. — Напоследък рядко можеш да видиш Кинг из града и може би няма да се срещнете, но такава вероятност съществува. Така или иначе, прецених, че шокът за теб ще бъде по-поносим, ако те предупредя.

— Права си — едва промълви Клер, опитвайки да омаловажи фактите. — А защо се е върнал? — престраши се тя да попита.

— Заради баща си. Доктор Фарадей получи удар по-миналата година.

Клер потрепери. Спомни си Джордж Фарадей — висок мъж с приятна външност, почтен и строг, той бе със сериозно предубеждение към жените, но заради нея бе направил компромис и се държеше любезно. Клер се надяваше, с течение на времето, между тях да се създадат добри взаимоотношения. Представи си горчивината, която бе изпитал при бягството й. Нейната постъпка сигурно му бе послужила като доказателство за това, колко е бил прав да се отнася така с представителките на отсрещния пол.

— Той възстанови ли се?

— Да — кимна Ели, — дори удивително добре. Налага му се да ходи с бастун, но нищо повече. Умът му е все така бистър. Кинг се завърна, преди баща му да излезе от болницата, след това реши да се засели отново тук. Сега двамата живеят в старата си къща на улица „Елм“.

Един необикновен спомен изплува и Клер запита:

— В аптеката още ли работи Джеймс, чичото на Кинг?

Магазинът на Фарадей беше известна забележителност в града. Намираше се на ъгъла на улиците „Мейн“ и „Хелън“. Изигра важна роля и в живота на Клер през последните две години от гимназията. Двамата с Кинг се отбиха там да пият вишнев сироп при първата си среща…

— Да — потвърди Ели, — господин Фарадей още е собственик, но почти се е оттеглил. Работи само когато имат нужда от помощник. А Кинг…

Прекъсна я звънецът на входната врата.

— Сигурно е Бил — разбърза се тя. — Знаеше, че пристигаш днес, и поиска час по-скоро да говори с нас.

Вече излизаше от кухнята, но Клер не помръдна и само се вслуша в грохота на стъпките й в коридора. Върна се след малко, следвана от Бил Еджърли.

Той бе по-слаб отпреди. Като млад бе висок като върлина и някак непохватен. Сега, макар да не бе напълнял, тялото му бе станало значително по-съразмерно. Той прекоси енергично кухнята и протегна ръка.

Тя я стисна прочувствено. Харесваше Бил, неговото обветрено простовато лице, червеникава коса, луничките и проницателните зелени очи.

— Радвам се да те видя! — изломоти с усмивка той.

— И аз също!

— Толкова време не сме се срещали!

— Канехме се да пийнем шери — обади се Ели. — Ще възразиш ли, ако те почерпя една чашка?

— Отлично предложение!

— А можеш ли да останеш и за вечеря? — Ели избърза с въпроса, преди още да бе извадила третата чаша.

— Ей! — запротестира през смях той. — Не идвам в този час с намерение да си изпрося такава покана!

— Ще се радваме, ако поостанеш — настоя Ели, — освен ако Стела не те очаква.

— Тя смята да гледа първата прожекция в градското кино — отвърна Бил. — И аз щях да търся билети за тази вечер.

Тримата седнаха около кухненската маса. Клер се почуди дали и Бил нямаше да й спомене нещо за Кинг Фарадей, но се сети, че той бе твърде дипломатичен, за да подхване толкова деликатна тема. Още като момче бе известен със своето състрадание и съобразяване с чувствата на околните.

Размениха няколко общи приказки и Бил запита:

— Клер, искрено съжалявам, че ситуация като тази с Томас Хаскъл е причина да се върнеш в Лейкпорт. Надявах се да те видя отново, но при по-щастливо стечение на обстоятелствата.

— Това бе и моето желание — съгласи се тя. — Особено бих искала да не се налагаше Ели да се сблъсква с подобни неприятности, създадени именно от Томас.

— Той възнамерява да вземе колкото се може повече — заяви категорично Бил. — Няма смисъл да го подценяваме. Твърди, че се е грижил за Лоти през последните месеци, когато тя била болна и безпомощна.

— Вярно е — прекъсна го Ели. — Те живееха усамотено до езерото. Не можех всеки ден да ги навестявам, защото трябваше да гледам баща си. Предложих на Томас да я доведе тук, но той дори не пожела да го обсъдим.

— А какво каза леля Лоти? — попита тихо Клер.

— Така и не успях да разговарям с нея насаме, откакто бе прикована на легло — призна Ели. — Томас все се навърташе наоколо. Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че той се е страхувал да не би тя да ми съобщи нещо важно. Когато наближи краят й, тя рядко беше с всичкия си… говореше несвързано. Посещенията ми станаха кратки, мъжът й все ме пъдеше с думите: „Мисля, че Лоти се измори. Като че ли е по-добре да си тръгнеш!“.

— Представям си! — измърмори адвокатът. — Повече от сигурен съм, че Лоти никога не би лишила вас двете от каквото и да било, а все още не съм се уверил във валидността на онова завещание, за което претендира той. Но дори всичко да е на ред, няма да се предадем без бой, нали?

— Не желая да участвам в това — избъбри бързо Клер. — Дойдох само за да помогна на братовчедка си… доколкото мога.

— Не можеш да се откажеш ей така! — обясни й съвсем сериозно Бил. — Според Ели ти имаш законен дял от вещите в тази къща, та дори и от земята. Не забравяй, това бе чифликът и на баща ти. Наистина, когато дядо ти почина, остави цялата собственост на трите си живи деца — Дилия, Шарлот и Ралф, а вие двете не сте споменати в завещанието. Но…

— В никакъв случай не би ме упоменал — обади се Клер, в гласа й се прокрадна горчивина. — Дядо не можа да прости на татко, задето напусна Лейкпорт.

— Разбирам. Въпреки това баща ти е бил пълноправен наследник. Също, както и ти, като негова дъщеря. — Бил се усмихна кисело. — Дядо ти е проявил непредпазливост и затова не те е лишил от наследство, Клер, нито пък се е сетил да ти остави някоя символична сума. Ели, разбира се, получава целия дял на своя баща. Ще разгледаме подробно и този въпрос, но друг път.

— Изобщо не желая да се впускаме в тази тема! — мрачно заяви Клер.

— Само трябва да разделим семейните вещи. Искам и ти да притежаваш част от тях. — Настоя братовчедка й. След това се обърна към адвоката. — Надявам се, разбираш, че между нас двете няма да възникнат имуществени проблеми.

— Убеден съм — съгласи се Бил. — Затова нека продължим и да направим следващата стъпка напред. Когато Лоти и Томас си построили къща до езерото, Лоти взела повечето ценности там, с което Дилия, макар и неохотно се е съгласила. И така, кратко време след смъртта на леля ти съставих завещанието на Лоти под нейна диктовка. Тя остави на Томас своя дял от земята и къщата тук, но не спомена нищо за вещите в къщата, които бе отнесла със себе си в новия си дом до езерото. Проблемът е в това, че Томас Хаскъл сега изявява претенции към половината от всичко. — Бил протегна празната си чаша и се ухили. — Наследодателите ме подлудяват със своята некомпетентност! — заключи той с подкупваща усмивка.

— Моите роднини ме влудяват, откакто се помня! — извика Ели.

Адвокатът й хвърли дълъг, пълен с разбиране поглед, а подир туй намигна на братовчедка й.

— Но чак сега ни го казва!

Клер се опита да подреди фактите — толкова много хора, събития, проблеми!

— Искаш да кажеш, че Ели и Томас притежават собствеността съвместно?

— Да — потвърди Бил. — Не мога конкретно да го докажа, но проблемът се върти около вещите. Предполагам, че когато се осъществи действителната им продажба, те ще се окажат много по-скъпи от къщата и земите, взети заедно. Може би именно заради това Томас настоява предметите да бъдат разпродадени на търг и парите да бъдат разделени между него и Ели. Сетне възнамерява да обяви за продан и тукашния имот, а преди това ще го узакони като съвместно владение. Идеята не е толкова лоша — заключи замислено Бил. — Имението е прекалено голямо, за да живее в него единствено Ели. Очевидно е, че тя не може да преподава сама в цяло музикално училище. А от друга страна, ми се струва, че ти не би се върнала да живееш в Лейкпорт за постоянно, нали?

— Да, наистина!

— Така де, кой ще ръководи галериите, които, доколкото разбрах, са във Флорида и Ню Йорк.

— Точно така! — Клер бе напуснала преди четиринайсет години и моментът, когато можеше да се върне, отдавна беше минал.

Разговорът продължи около Томас Хаскъл, който бе се оженил за жена, четиринайсет години по-възрастна от него.

Причините за подобна стъпка не бяха много ясни, но една от тях като че ли бе алчността. Преди да се запознае с Шарлот Пармитър, Томас се скиташе без постоянна работа. Беше се научил да настройва пиана. Дилия го нае, за да оправи инструментите в музикалното училище. По-късно тя прокле деня, когато го зърнаха очите й. Считаше го за безскрупулен използвач. В крайна сметка, изглежда, се оказа права.

Вечерта напредваше, пилешкото фрикасе бе чудесно и разговорът се прехвърли на други теми, свързани най-вече с Лейкпорт. Към десет Клер се измори дотолкова, че се извини и отиде да си легне. Ситуацията със завещанието бе тревожна, но мисълта за Кинг, който бе се завърнал в града, изцеди последните й сили и потисна всички останали тревоги.

 

 

Клер се събуди от сладкото ухание на рози, което нахлуваше на вълни през отворения прозорец на спалнята. В къщата бе тихо. Цареше такава тишина, че я обхвана необикновеното усещане за присъствие на невидими духове, които трепкат във въздуха, чакат и се ослушват. Дали не бяха призраци на умрелите от древния род Пармитър? Усмихна се на тази измислица. Всъщност, опита се да се ободри тя, ако има привидения в старата къща, то те са единствено продукт на моите спомени.

Внезапно осъзна, че не може повече да отлага посещението си в Оркестрантската зала или да избягва разходките до края на градинската алея, да отваря вратата на куклената къща и да среща миналото.

Най-напред трябваше да свикне с Ели.

Клер се облече. Открехна вратата на стаята на леля Дилия и спря, връхлетяна от спомени. Преди четиринайсет години по същото време на деня в къщата щяха вече да отекват най-различни музикални тонове, способни често пъти да ти спукат тъпанчетата. От студиото на чичо Ралф, обикновено, се носеха пасажи, изпълнени на виолончело, които биваха повече от неприятни за ухото, особено, ако ги изпълняваше някой начинаещ ученик. В огромния вестибюл на долния етаж ехтеше пианото, където леля Дилия даваше уроци. Оживлението се пренасяше в Оркестрантската зала, където органът заемаше по-голяма част от едната стена, в случай че преподаваше там.

Леля Лоти свиреше виртуозно на флейта, пиколо и кларнет. Студиото й бе разположено в малка библиотека зад Оркестрантската зала. Оттам долитаха звуци от дървени духови инструменти.

Преди четиринайсет години Ралф, Дилия и Шарлот бяха преподаватели в своето частно музикално училище. Но онази сутрин, когато щеше да се състои сватбата й, в къщата не се чуваше музика. Тогава тя слезе долу и надникна най-напред в Оркестрантската зала, където няколко души създаваха снежнобяла феерия от бели цветя. След това се задържа до кухненската врата, за да наблюдава как госпожа Дохърти, най-добрата готвачка в града, украсява триетажната сватбена торта с бели рози.

Ели и лелите бяха се залисали с нещо из къщата и точно в този момент Клер не срещна нито една от тях. Ако това бе станало, животът й щеше да потече по съвсем друго русло.

Случи се така, че се измъкна в градинката в задния двор и отиде до куклената къща. Имаше нужда да остане за малко сама, преди да се качи горе и да се премени със сватбената рокля от бял атлаз и дантела, която бе останала още от баба й и я чакаше разстлана върху леглото в стаята на леля Дилия.

Малката къщичка, където двете с Ели играеха като деца, никога не й се бе струвала така скъпа и мила, както през онази юнска утрин. Вътре имаше само един люлеещ се стол, колкото да се побере Клер, и тя се разположи в него. Замечта се.

Само след няколко часа предстоеше да се омъжи за Кинг! Романтичната им връзка, започнала още в горните класове на гимназията, щеше да добие най-щастливия завършек.

Веднъж излязоха заедно подир урок по математика и момчето я помоли да се срещнат след училище. Тя все още помнеше живо тръпката на този момент. Не познаваше по-красиво и по-добро момче. Превъзхождаше останалите им съученици във всичко.

Ели й беше споменала, че тъкмо поради това, не му се налага той да ухажва момичетата в града, а тя го познаваше по-отдавна. Клер не повярва на думите й, защото не искаше да се задълбочава в истинския им смисъл. Бе заслепена от любов!

Клер и Кинг преминаха в горните класове и започнаха да се срещат редовно. През първата есен, след като завършиха, Клер се записа в колеж в Масачузетс, където предлагаха отличен курс по изобразително изкуство, а Кинг постъпи в щатския университет с намерение да се занимава с психология.

Решиха да се оженят веднага, щом Клер получи дипломата си. Кинг щеше да продължи обучението си.

Най-добрият приятел на Кинг, Крис Талмидж, беше техен съсед и щеше да бъде шафер. Отдадена на блаженство в куклената къща, Клер се беше потопила в щастието на последните мигове на своето детство, когато развълнуван шепот на двама души отвън я извадиха от унеса й. Най-напред помисли, че е чула Крис оттатък живия плет, който бе непосредствено до къщурката, но после осъзна, че гласът е друг. Имаше музикален слух, като всички от рода Пармитър, и бързо съобрази, че интонацията принадлежи единствено на Кинг.

Обзе я любопитство. Припълзя до задното прозорче на куклената къща и го открехна леко, за да чува по-добре.

— Не мога да направя нищо за теб! — тъкмо изричаше бъдещият й съпруг, беше унил, гласът му прозвуча като погребален камбанен звън.

— Но си длъжен! — прекъсна го момичешки глас. — Не мога да живея без теб! Няма да го понеса!

— Трябва да успееш, Розали!

Клер замръзна на място. През една от дупките в плета видя как Розали Бренер сграбчи Кинг за раменете.

— Обичам те! — настояваше тя. — Винаги съм те обичала! Господи, не можеш да се ожениш сега!

Кинг протегна ръце, но вместо да се освободи от нея, я привлече към себе си, устните му потърсиха и се сляха с нейните в страстна целувка!

Клер се вцепени. Беше напълно зашеметена. Отстъпи назад. Мислите й се завъртяха като калейдоскоп. В малките градове клюките бързо се разпространяват, същото ставаше и из неголемите училища. Когато започна да се среща с Кинг, чу клюките за предишното му сърдечно увлечение по Розали Бренер. Дори веднъж го попита направо. Получи уверенията му, че връзката им отдавна е приключила и че Клер е единственото момиче в живота му — сега и завинаги. Но темпераментната сексапилна брюнетка Розали имаше по-голям опит от повечето момичета в класа, тя го желаеше и проявяваше инициатива, независимо дали той отвръщаше на чувствата й.

Клер не можеше да я вини. Кинг бе прототип на истински герой: висок, рус, красив. Противно на очакванията беше и изключително скромен и сърдечен — най-любезният на света.

Но сцената, на която стана свидетелка, й даде да разбере, че той проявява нещо много повече от добросърдечност към старата си приятелка.

Клер не можеше да подмине без внимание този факт и да се престори, че нищо не се е случило. Нужно бе незабавно да се изправи очи в очи с Кинг и да му поиска обяснение. Тръгна, готова да му се противопостави, но в този момент вратата се отвори рязко и на прага застана Розали Бренер.

Очите й бяха зачервени от плач и изразяваха безумно отчаяние. Смолисточерната й коса, дълга до раменете, бе разрошена, а лицето й бе мъртвешки бледо.

— Зърнах те на прозореца, Клер! Ти чу, нали?!

— Да! — отвърна глухо. — Чух!

— Бременна съм! — хвърли в лицето й Розали. — От Кинг! Сега той не може да ме изостави, нали разбираш! Не е възможно!

Клер остана няма и потресена, известно време не можеше да дойде на себе си. Вън пред вратата за малко не се сблъска с Кинг. Лицето му беше объркано и смутено.

— Видях Розали да излиза оттук — започна несигурно той, гласът му бе напрегнат като струна.

Клер бе изгубила дар слово.

— Видяла си ни!

Звучеше като обвинение. Момичето кимна, все още не можеше да пророни нито дума.

— О, Боже! — изпъшка момчето.

— Ти я целуна! — Промълви най-сетне Клер.

Отправи му такова незначително обвинение, в сравнение с присъдата, която произнесе Розали! Кинг не опита да се защити и това я прободе като с нож.

— Да — потвърди той, — целунах я! Зная какво си си помислила, но аз…

Той също търсеше нужните думи, но внезапно Клер изгуби желание да го слуша. Младежът я приближи и докосна ръката й.

— Недей!

— Какво значи това? — Той се отдръпна рязко.

— Само това! Остави ме! — изрече на един дъх тя.

— Клер! Моля те, за Бога!

— Прибирам се… — промълви глухо тя. Сякаш тялото и духът й се разделяха. — Трябва да остана за малко сама!

— Нека дойда с теб! — примоли се той.

Тя тръсна глава.

— Не!

— Клер, моля те не занимавай лелите ти и другите с това! — Като че ли имаше някакво значение! — Качи се в стаята си, а аз ще дойда след няколко минути! Трябва да се разберем… само ние двамата!

Клер кимна, в този момент искаше само едно — да се махне по-далеч от него. Върна се бързо към къщата, но след това се промъкна отстрани, съвсем близо до живия плет, сякаш прикритието му щеше да я направи невидима.

— Давам ти само петнайсет минути, не повече! — долетя до ушите й гласът му.

По чудо коридорът при входа бе пуст. Тя се изкачи бързо по стълбите, сякаш на краката й пораснаха криле. Заключи се в стаята си и се облегна на стената, дишайки тежко.

Този ужасен момент остана четиринайсет години назад в миналото, но когато стъпи сега на стълбищната площадка на втория етаж, у Клер се съживи агонията от онази сутрин. Изпитала бе почти физическа болка от ужаса какво да предприеме по-нататък.

Най-напред се ослуша зад затворената врата на спалнята си. Не чу шум. Осмели се да отвори и погледна през пролуката към празния коридор. Изтича до стаята на Ели. Върху гардероба, в декоративна купа, донесена от Лимож, братовчедка й пазеше ключовете от една стара таратайка, с която много се гордееше. Освен това винаги държеше малко пари, скрити под носните кърпички в най-горното чекмедже. Клер взе банкнотите и ключовете от колата и бързо се оттегли в спалнята си. Имаше и свои пари, които сложи, заедно с взетите, в една платнена пътна чанта. Вътре напъха още гребен и четка за зъби. Бе облечена с джинси и бледорозова фланелка. Реши да не се затруднява с излишни дрехи.

В последния момент свали пръстена с огромния диамант, който й бе подарък от Кинг, и го положи точно в средата на бродираната покривка на тоалетната масичка. Хвърли поглед към коридора, преди да поеме по нето, и замръзна, когато чу стъпките на Ели по стълбата. Сякаш съдбата се намеси — някой повика и братовчедка й заслиза надолу.

Клер си отдъхна, профуча към задното крило на къщата и от там излезе на мансардата. Мина по таен проход, който извеждаше под навес зад кухнята. Братовчедките бяха се осмелили да преминат оттук за първи път чак на тринайсетгодишна възраст.

Гаражът бе само на няколко крачки от навеса, но това разстояние бе най-опасното. Трябваше за много кратко време да притича от едната сграда до другата и съществуваше голяма вероятност да я забележат и да попречат на плана й. За щастие премина незабелязана от никого и след секунди се понесе с колата по улиците. Не знаеше дали някой бе усетил бягството й, но и не се обърна назад, за да се увери, че не я преследват.

Клер често се чудеше как ли щеше да протече животът й, ако Кинг се бе качил малко по-рано. Можеше ли да й даде достатъчно достоверно обяснение?

Веднъж, някак съвсем случайно, Ели написа в едно писмо, че Розали Бренер преминала курс за медицински сестри в Бърлингтон, щата Вермонт, но не спомена нищо за бебе. Дали Розали бе наистина бременна, или я излъга? Може би беше направила аборт, но преди някой от града да бе разбрал. В такъв случай дали детето, което бе носила до сърцето си, бе от Кинг? Клер много отдавна бе престанала да си задава подобни въпроси.

През онзи ужасен ден тя спря на осемдесет километра вън от Лейкпорт, за да телефонира на единствения човек на света, към когото можеше да се обърне — Филип Бейли, неин преподавател в колежа.

Филип притежаваше студио в Бъркширс, западния край на щата Масачузетс, където прекарваше лятото, занимавайки се с рисуване. Намери телефонния му номер от информационната служба и почувства неизразимо облекчение, когато го чу да вдига слушалката още на второто позвъняване.

След няколко часа Клер се озова в Стокбридж, а същата нощ позволи на Филип да я прегръща и утешава. Тя бе изтощена и физически, и емоционално.

Следващите дни доверието й към този мъж нарасна и тя започна да разчита на него буквално за всичко — като се започне от храната, която делеше с него, и се стигнеше до всекидневните разходки, при които той настояваше да го придружава. Тя нямаше никакво желание да напуска стаята, която той й отстъпи, а също така — и къщата му.

Той бе с шестнайсет години по-възрастен от нея. Можеше да й бъде баща в много отношения. Полека-лека Клер се съвземаше от шока и отчуждеността. Не след дълго вече бе готова да чуе неговото признание, че бил се влюбил в нея още преди края на първия семестър в колежа. Отвърна му не със същата обич, но с всеотдайна привързаност.

След месец тя и Филип сключиха граждански брак.

 

 

Мислите на Клер се върнаха към действителността. Слезе по стълбата и потърси Ели. Намери бележка от нея върху кухненската маса.

„Томас ме покани на обяд. Спомена, че имал да ми съобщи нещо важно… Попитах нашия адвокат какво да правя и той ме посъветва да отида да чуя, но да не предприемам нищо. След това възнамерявам да се отбия в офиса на Бил и да му разкажа за какво сме говорили, така че ще се върна късно следобед. Имаш достатъчно ядене в хладилника.“

Клер не се чувстваше особено гладна. Намери купа с пилешка салата, направи си сандвич и запари чай.

Образите на Дилия, Шарлот и Ралф сякаш оживяха пред очите й. Бегла усмивка пробяга по устните й при мисълта, че всички я поощряваха да започне кариера като музикантка.

В сравнение с нейния свят, техният бе твърде ограничен. Клер притежаваше две художествени галерии. Бяха ги създали заедно с Филип и печелеха от тях. Той бе починал от рак на белите дробове преди четири години, като прекара цяла година в ужасни мъки. През това време тя управляваше бизнеса с помощта на негов връстник и приятел, Брент Ъндеруд, който се оказа незаменим помощник на двамата през последните няколко години. Сега бе пълноправен партньор на Клер, макар и само на хартия, но тя реши да узакони техния съюз в интерес на бизнеса.

Клер бе на трийсет и четири и съзнаваше, че изглежда по-добре от всякога. Пропътувала беше много страни по света. В Ню Йорк се движеше в кръга на доста изискани хора. В продължение на десет години опозна любовта на чудесен мъж, който беше се посветил изцяло на нея.

Не след дълго тя се качи в спалнята си и се изтегна върху леглото, което някога бе на леля Дилия. Още не си бе отпочинала, а от закуската й стана по-зле. Надяваше се да поспи и с това неприятните усещания да изчезнат.

Клер задряма, но скоро се събуди от остри болки в корема. Бяха толкова силни и режещи, че чак дъхът й спря и тя започна да се гърчи в леглото.

Не й трябваше много време, за да разбере, че състоянието й се влошава. Стана, за да потърси лекар, но болките я събориха пак в постелята. Накрая събра последни сили и успя да се дотътри до банята. Просната на земята и в безсъзнание там я намери Ели.