Мег Хъдсън
Обещание за обич (1)

Първа глава

Къщата изглеждаше занемарена. Клер трепна при вида на провисналата стълба, която водеше до предната веранда, ожулената бяла боя на външната дъсчена облицовка и липсващите летви от жалузите на високите изящни прозорци. Поколеба се, преди да отвори вратата на взетата под наем кола. Благоразумно ли бе да идва в Лейкпорт? Твърде късно беше да се връща…

Преди много години леля Дилия засади розови храсти от двете страни на парадната алея. Те все още бяха там, но листата им бяха покрити с черни точки, а цветовете клюмаха на нежните си стъбла. Клер ги огледа внимателно и с упрек се запита дали очакваше да завари познатия й едновремешен домашен уют.

Напомни си, че не бе направила нищо за поддържането на имота. Беше обърнала гръб на това място, а в известен смисъл — и на Лейкпорт, прекрасен старинен град, сгушен покрай брега на езерото Шамплейн в северната част на щата Ню Йорк. Избяга оттук преди четиринайсет години, в деня на сватбата си. Откакто преди пет години почина леля й Дилия, за всичко остана да се грижи Ели.

Внезапно, сякаш мисълта за нея я материализира в битието по магически начин, Ели изникна до колата. За момент двете жени се гледаха напрегнато през малкото прозорче на вратата. След това братовчедка й отвори рязко и двете се прегърнаха. Сълзи навлажниха бузите им.

Домакинята се отдръпна първа и избута гостенката на една ръка разстояние. Огледа я с красивите си тъмни очи, които притежаваха способността да проникват чак до същността на нещата.

— По-прелестна си от всякога! — възкликна задъхано Ели.

На свой ред Клер я огледа и очите й се замъглиха. Видя миловидно лице, прямо и честно като слънчев лъч през летен ден, върху което годините бяха оставили своя отпечатък. Въпреки разликата от няколко месеца във възрастта, Ели изглеждаше с повече от седем години по-стара. Преди да навърши двайсет бе пълничка, а сега бе въздебела. Сиви кичури прошарваха кестенявата й коса. Нямаше дори следа от грим.

Мисълта за впечатлението, което създаде, накара Клер да се почувства неловко. Бледозелената й рокля сякаш бе излязла от страниците на модно списание, цветът контрастираше с медночервените отблясъци, които хвърляше дългата до раменете, чуплива кестенява коса. Тялото й бе оформено още по-добре, отколкото преди четиринайсет години. Сега тежеше може би два и половина килограма по-малко и така изпъкваха идеалните й пропорции. Гримът й бе безупречен, както винаги. Почти незабележими сребристи сенки усилваха чистия сив цвят на очите, докато лек оттенък на розов руж подчертаваше скулите. Същият розовеещ блясък концентрираше вниманието върху щедрата пълнота на устните. Характерът на нейната работа налагаше всекидневно да се среща с много хора и бе длъжна да изглежда добре, ето защо беше се научила до съвършенство да употребява грим.

Ели обгърна кръста й и я поведе навътре в широкото фоайе.

— О, Клер! — възкликна пресекливо тя. — Как се радвам, че си тук! Колко време мина! Толкова неща имам да ти казвам!

Гостенката мълчаливо се съгласи с нея. Беше уверена, че няма да й се сърдят за безчислените й пропуски, които се множаха през годините на раздялата.

— Да изпием по чаша чай най-напред! — предложи Ели радостно възбудена.

Клер измърмори нещо като съгласие и я последва през дългия хол, покрай извитата стълба, през дневната и накрая — в кухнята. Нарочно не погледна наляво към Оркестрантската зала, неразделна част от музикалното училище „Пармитър“ в продължение на почти цяло столетие. Когато за последен път видя тази стая, тя бе като излязла от приказките, пълна с бели цветя и атлазени панделки, приготвени за сватбата й, която така и не се състоя. Премина бързо, но успя да забележи петната влага по таваните, износения дъбов паркет и отлепените тук-там тапети.

Помнеше прекрасно огромната кухня, източник на апетитни миризми, където леля Дилия непрестанно свещенодействаше. Сега помещението й се стори някак старомодно и мрачно, обстановката се разведряваше само от гостоприемството на домакинята, която се зае да приготви чай и извади на масата чиния с току-що опечени бисквити. Ели напълни чашите и се намести удобно на стола с права облегалка. Въздъхна с облекчение и чак тогава се обърна широко усмихната към новодошлата.

— Е, откъде ще започнем?

Главата на Клер се изпразни от всякаква мисъл. Почувства душата си някак куха, без сили… и незнайно защо — уплашена.

— Безсмислено е да правиш такава физиономия! — промълви нежно нейната събеседница. — Няма да си припомняме миналото.

Клер разбра, че страданието се е изписало на лицето й. Буца заседна в гърлото й. Опита се да преглътне, но не успя.

— Не съм съвсем сигурна! — промълви неуверено тя.

— Аз пък — съм! — гласеше категоричният отговор. — Мислиш, не се досещам колко трудно си взела решението да дойдеш? Направила си го само за да ме избавиш от беда! Съзнавам го и съм ти признателна повече, отколкото мога да изразя с думи.

— Скъпа…

— Безполезно е да се чувстваш виновна за каквото и да било. — Ели тръсна глава. — Миналото не може да се поправи. Повярвай ми, разбирам напълно защо не си могла да се върнеш… досега. — Пресегна се за посипана със захар бисквита. След това бавно продължи: — Нямаше да настоявам да си дойдеш, но освен че имам нужда от теб, исках и да те видя.

Двете бяха близки приятелки още от малки, Клер усети прилив на обич и без да се замисли, отговори:

— Не биваше да се разделяме за толкова дълго! Все щяхме да намерим начин да се срещаме!

— Беше ми почти невъзможно да се измъквам — отвърна откровено братовчедка й, — а до март, когато почина баща ми, работех непрекъснато.

Образите на чичо Ралф, бащата на Ели, на Дейвид Пармитър — техния дядо, и лелите им Дилия и Шарлот изникнаха в съзнанието на Клер. Преди четиринайсет години, когато ги напусна, те всички бяха живи и здрави. Сега къщата изглеждаше пуста без тях.

— Какво стана с Томас Хаскъл? Наистина ли смята да ни създава неприятности?

Ели кимна.

— Каза, че не желаел да поставя този въпрос, докато татко беше жив. Баща ми имаше законно основание да живее в този имот и никой не можеше да му го отнеме приживе. Не мисля, че Томас очакваше баща ми да го надживее — последните няколко години имаше проблеми с бъбреците, а след това дойдоха усложненията и със сърцето. Крепеше се някак. — Продължи, сякаш го оправдаваше. — Зная, че беше мечтател. Но бе жилав и със силен дух, нещо, което Хаскъл не подозираше. Томас твърди, че пази онова завещание…

— Кое по-точно? — прекъсна я стреснато Клер.

— Леля Лоти била изразила последна воля няколко дни преди смъртта си. Така поне твърди Томас. Определила го за изпълнител на завещанието си по отношение на нейния имот — обясни Ели. — Поради това той има правото да погаси дълговете й чрез продажба на някои вещи. Мисля, че точно така е записано.

— И какви са тези предмети? — попита Клер. — Тя се е изнесла оттук много отдавна, в къщата при самото езеро, нали не се лъжа? — Спомни си всичко това от писмата, които беше получавала от братовчедка си.

— Да. Леля Лоти и Томас се пренесоха там преди осем години. Но юридически тя все още притежаваше голяма част от тукашното имение. Дядо го раздели по равно на трите си деца. Леля Дилия се отказа от своя дял, който се раздели от татко и леля Лоти. Ето как тя стана собственичка на половината от целия имот.

— Това се случи преди две години, нали?

— Да.

— Но ти не ми ли писа, че леля Лоти е откарала всичко свое?

— Взе по-голямата част — съгласи се Ели, — мебели, картини, сребърни прибори и сервизите от китайски порцелан. Двете с леля Дилия водиха доста тежки спорове за това, което ти се полага на теб, като член от рода Пармитър.

— Никога не съм копняла за семейните съкровища — сподели откровено Клер и се усмихна едва доловимо. — Всъщност, не ги заслужавам. Всичко трябва да остане за теб. Дори да е толкова много, че да напълни цял музей, пак не би могло да възнагради твоето… — не можа да намери точната дума. Болезнено осъзнаваше, че Ели беше посветила най-хубавите години от живота си на семейството. Отказа се от младостта. Остана в Лейкпорт и се грижеше за баща си и по-голямата му сестра, а в известен смисъл и за Шарлот Пармитър-Хаскъл. За нищо на света не би повярвала, че леля Лоти се беше доверявала напълно на човека, за когото се омъжи, тъй като тя започваше петдесетте, а той бе едва на трийсет и девет.

Клер помнеше ясно пролетта, когато едва шестнайсетгодишна, малко след смъртта на родителите си, дойде да живее тук, в къщата на своя дядо. Томас й направи неприлично предложение, а бе женен за Шарлот само от няколко месеца. Беше пиян и по-късно й се извини, като обвини алкохола за поведението си. Клер заяви, че ако още веднъж я докосне, ще каже на леля си. Той не повтори.

Това се случи преди осемнайсет години. Тогава Томас Хаскъл бе едър красив мъж. Днес гонеше шейсетте. Беше вдовец и щеше да се възползва от вероятно голямо наследство.

— Надявам се, че си ангажирала добър адвокат — додаде тя.

— Да. Бил Еджърли.

Клер вдигна рязко глава. Като ученици Ели и Бил ходеха сериозно известно време. Ако не я лъжеше паметта, братовчедка й първа прекъсна връзката. Дълго време след това момчето се щураше из града явно покрусено. Ели не пожела да обясни защо не иска да вижда повече приятеля си. Намекна, че била влюбена в друг, но името му не довери никому. Понякога Клер подозираше, че обект на несподелената любов на Ели беше Кинг. Нейният Кинг!

В гърлото й отново се надигна буца. Поиска да разпита за него. Въпросът бе на върха на езика й, но тя знаеше, че не бе готова да чуе отговора. Слава Богу, той бе много, много далече, в противен случай Ели щеше да го спомене в писмата.

— Не знаех, че Бил Еджърли е станал адвокат.

— Завърши университета на щата и няколко години практикува в Олбъни, но сетне реши да се върне. — Разказът продължи бавно: — Там се оженил за местно момиче, но то след време починало от рак. Тъжна история!

Клер я побиха тръпки — нейният мъж си отиде от същото.

— Имат ли деца?

— Не. — Ели замълча и след това добави: — Стела, сестрата на Бил, поддържа домакинството. Тя така и не се омъжи. Та значи, Бил ще ни представя в съда.

— Нас двете ли?

— Да, теб и мен.

— Не се нуждая от адвокат — възрази тя. — Дойдох само за да дам показания на делото.

— Половината от всичко тук трябва да е твое — настоя упорито Ели. — Защо мислиш водя този спор с Томас? Както и да е, Бил иска да поговори с теб. Нека не влизаме в разправии относно фамилните наследствени права преди срещата с него — усмихна се най-накрая тя.

— Добре — съгласи се неохотно Клер и също се усмихна. — Щом казваш.

— Настоявам! А сега нека да извадим багажа ти от колата, преди да се е смрачило?

Беше началото на юни. Лятото тъкмо започваше да се прокрадва в северната част на щата Ню Йорк и нямаше да се стъмни скоро. Имаше достатъчно време да внесат нещата. Независимо от всичко Клер с радост прекъсна разговора, нуждаеше се от няколко глътки свеж въздух.

Извади от багажника на колата куфара си и няколко обемисти чанти, пълни с дреболии. След това двете примъкнаха всичко нагоре по извитата стълба. Гостенката напредваше по стъпалата и всяка крачка представляваше за нея пътешествие назад във времето, тъга и носталгия се смесиха, за да разкъсат сърцето й.

Тъкмо стигнаха площадката на втория етаж и телефонът иззвъня.

— Приготвих ти стаята с жълтите тапети. — Припряно избърбори Ели. — Там живееше леля Дилия, помниш ли? Ще видя кой ме търси и се връщам веднага.

Клер кимна и се отправи към ъгловата стая отзад, където преди четиринайсет години, върху леглото на леля й стоеше разстлана красивата булчинска рокля, която бе носила още баба й.

Спомените разтърсиха из основи душата й и щом прекрачи прага, цялата се разтрепери. Не можа да се овладее, дори когато отиде до прозореца и погледна към градината, едно време така хубава, а сега избуяла и запусната.

Куклената къща бе още там!

Клер се разлюля. Надяваше се, че отдавна е разрушена. Така се изуми, че дори отстъпи назад, сякаш се бранеше от нечий удар. Куклената къща бе съвсем миниатюрна. Била построена за прабабите на двете братовчедки във време, когато животът бил по-лек и изпълнен с мисъл за ближния. Малката къщурка предизвикваше възторг у всяко дете. Мебелите бяха съобразени с ръста на малчуганите и големината на техните играчки.

Точно тук един неделен следобед осемнайсетгодишната Клер сподели с Ели, че обича Кинг Фарадей. Той я беше поканил на среща. Сложила беше розова рокля от тюл и атлазени сандали със същия цвят. Кинг й подари венец от тъмнорозови рози. По-късно тя прибра цветята в стара книга, която намери в салона. Хрумна й, че те все още бяха там, но с покафенели листчета и увехнали — подобно на любовта й към Кинг.

Чу зад себе си стъпки. Ели се появи и някак си задъхано каза:

— Обади се госпожа Бринкли, дето живее на улица „Корт“. Не ми каза нищо особено. — Огледа се и добави: — Мисля, че тук ще ти бъде удобно. — Тази стая е в по-добро състояние от останалите. — Обади се Ели. — Искаше ми се да постегна малко тук. Трябва да се боядиса и да се сменят тапетите.

Излишно беше братовчедка й да се извинява. Съжали, че Ели не беше споделила с нея достатъчно в писмата си през годините. И при най-малкия намек за финансови затруднения щеше да помогне и то — с радост.

— Бих те поправила: никога не си имала достатъчно време — произнесе почти отсечено гостенката, — нито пък, може би и необходимите средства през последните години.

— Откакто се помина дядо, с парите наистина започна да става трудно — тъжно се съгласи Ели.

— Кога почина той? — попита Клер, засрамена, че не си спомня точната година.

— Преди около дванайсет години. Той боледува дълго време, а подир туй прекара няколко месеца в болница. Това влоши рязко семейните финанси. Дори не бе помислил за медицинска или здравна застраховка…

Като всички от рода Пармитър, разсъди Клер, с голяма доза увереност. До един бяха музиканти и мечтатели, разчитаха на семейното наследство. Дейвид Пармитър определяше разходите. И наистина, по негово време имението процъфтяваше.

— Нещата щяха да се оправят, ако леля Дилия ми позволяваше да продавам туй-онуй от време на време. Но тя не желаеше да се разделя с вещите, а след смъртта й леля Лоти продължи по същия начин. От друга страна, оказваше силно влияние върху баща ми. Не мога да ти опиша колко пъти ни обсаждаха търговци на антики с молба да помислим дали не искаме да се разделим с част от чашите от Сандуич, с дреболиите от Тифани или Лимож, да не споменавам за картините. Бил настоя да дам вещите за оценка. Няма да повярваш какви пари дават за платната в Оркестрантската зала!

— Мога да си представя — кимна Клер.

Професионалните й интереси бяха точно в тази област, притежаваше две много печеливши галерии за изящни изкуства — едната в Ню Йорк, а другата — във Флорида. Помнеше всяка творба — дори прекалено добре. Мисълта за тях й причиняваше болка, тъй като обстановката в помещението беше се врязала в паметта й. Кой знае колко време щеше да събира кураж, преди да прекрачи тази част на къщата.

Голямата квадратна стая заемаше почти цялото ляво крило на приземния етаж. Наричаха я „Оркестрантската“, защото симфоничният оркестър на Лейкпорт репетираше там. Самите концерти се изнасяха в салона на училището.

— Оркестърът още ли се събира в къщата? Ти ли дирижираш?

Ели приседна на крайчеца на леглото и опъна крака.

— Отговарям с „да“ и на двата ти въпроса. Само преди седмица приключи последната ни музикална изява. Беше в памет на баща ми, той искаше това. През лятото не провеждаме репетиции. Винаги започваме в първата сряда на септември. Но тази година… не ми се ще да продължа.

Клер погледна братовчедка си, спомни си за бремето по поддръжката на къщата и за другите членове на семейство Пармитър и сърцето й се сви от съчувствие, примесено с вина.

— Ако не желаеш да продължаваш — недей! — рече тя, но тонът й се случи по-рязък от необходимото.

Ели се усмихна тъжно.

— Лесно е да се каже…

— Но не и да се направи. Защо, Ели? Сега разчиташ само на себе си.

— Не смятам, че е така — възрази братовчедка й. — В продължение на почти цяло столетие родът Пармитър беше се посветил на музиката, с което стана известен не само в Лейкпорт, но и в цялата долина Шамплейн. Част от нашите ученици продължиха в други музикални школи и създадоха свое име сред музикалните среди. А преди това някои от последователите на дядо…

— Да, зная всичко това — прекъсна я уморено, — но времената се менят. Настъпва момент, когато трябва да те сменят. Време е да започнеш да водиш свой личен живот.

— Дали? Не зная. Не мога да си представя какво бих направила, ако животът ми не е свързан с миналото. Не приличам на теб. Никога не съм била независима.

— Всичките ни роднини разчитаха на теб!

— Може би. Но подсъзнателно усещам, че се стремях точно към това и даже ги поощрявах. Чувствах те близка като сестра, но сега вече знам, че сме много различни. — Усмихна се с усилие. — Направи сравнение между нас. Изглеждаш модерна като картинка, а аз приличам на стара обувка!

— Няма да ти позволя да се подценяваш! — смръщи вежди Клер.

Ели се засмя, но някак неестествено.

— Не преувеличавам, казвам ти истината. Има нещо в духа ти, което се е предало по наследство. Твоят баща първи напусна семейното гнездо…

Така беше! Джерард Пармитър замина от Лейкпорт, за да учи в колеж и така и не се завърна. Обърна гръб на кариерата като музикант, което неговият баща не можа да му прости до края на дните си, и завърши търговия и финанси по непонятни за всичките си роднини причини. Започна работа в брокерска фирма в Ню Йорк и се ожени за богато момиче от същия град. В Лейкпорт идваше за кратко — само за отпуските си.

Обикновено родителите на Клер прекарваха няколко дни в градчето и я оставяха там, а те самите заминаваха на пътешествия из Европа и Ориента. Майка й Луиз беше получила огромно наследство, така че имаха достатъчно пари за тези пътувания. Идваха да вземат Клер, преди да се върнат пак в Ню Йорк и да я заведат в интерната. В тези промеждутъци от време братовчедките изживяваха най-щастливите мигове от своето приятелство. Джерард и Луиз винаги донасяха подаръци — прекрасни произведения на изкуството за възрастните, и дреболия, секващи дъха от изненада, за двете момичета.

Клер обичаше подаръците, но те не можеха да запълнят празното място в душата й. Предполагаше, че родителите й я обичат, но в действителност тя бе извън живота им. Често чувстваше, че им пречи, когато тримата се съберяха заедно. Противно на желанието си, започваше да изисква и да моли да й обърнат внимание. До известна степен стана разглезена и… много самотна.

Родителите й загинаха при полет с хеликоптер между два острова в Южния Пасифик. По пътя изследвали угаснал вулкан и катастрофирали. След два месеца Клер щеше да навърши шестнайсет години…

Чичо Ралф и леля Дилия пристигнаха в интерната и я взеха за погребението в Ню Йорк. След това вкупом отпътуваха за Лейкпорт. Клер не говори много и не проля нито една сълза, но през нощта, когато остана сама с братовчедка си, даде израз на своите чувства. Щеше да помни цял живот как Ели легна при нея, прегърна я силно и й обеща: „Винаги ще имаш мен! Ще ти помагам във всичко!“.

Шестнайсетгодишна, Клер вече знаеше, че дядо й отдавна не одобрява постъпките на по-малкия си син. Изглежда, Дейвид Пармитър вярваше, че Джерард е виновен за собствената си смърт, дори само заради характерните за него глупави прищевки. В резултат — проявяваше сдържаност към дъщеря му и това я смразяваше, особено през първите седмици на тежката загуба. Лелите й бяха много мили, но тя дълго не можа да свикне с тях. Двата свята, в които бяха живели — техния и нейния, се оказаха твърде различни. Чичо й Ралф се движеше като привидение — беше самотен и замислен, околните твърдяха, че непрекъснато тъгувал за красивата си жена, която починала, давайки живот на Ели. Ето как братовчедка й единствена се оказа изцяло на страната на Клер.

Девойката получи значително наследство, въпреки че родителите й вече бяха стопили повече от половината от парите на майка й и спечеленото от капиталовложенията на баща й. В завещанието си баща й беше посочил един от своите партньори от бизнеса да бъде попечител по отношение на имота му и тоя на жена му. През първите няколко години приходите биваха плащани на Дейвид Пармитър за отглеждането на малката и за нейното образование. Тя получи наследството си чак когато навърши двайсет и пет.

Завърши с въздишка окачването на последната си рокля в гардероба и се обърна с престорено оживление.

— Бих искала да те поканя на вечеря, Ели! Нека посетим най-добрия ресторант в околността!

Приятелката й изглеждаше ужасена.

— Направила съм пилешко фрикасе — започна да я уговаря тя. — Твоето любимо — с подправки и стафиди, дето правеше леля Дилия, помниш ли?

Клер се изкуши да протестира, понечи да предложи да запазят пилето за следващия ден, но прецени, че няма да успее да убеди братовчедка си и отстъпи.

— Не мога да устоя на фрикасето — каза сърдечно тя и Ели я награди с усмивка.

— Когато почина татко, близки и приятели ми донесоха най-различни неща, в това число — и няколко бутилки с отлично шери. Да пийнем по чашка. Какво ще кажеш?

— Защо не! — съгласи се Клер.

— Добре тогава!

Братовчедките се спуснаха по скърцащата дървена стълба и влязоха в кухнята. Златистите лъчи на залязващото слънце огряваха огромната дъбова маса, стилните столове и етажерките по стените.

— Би ли дръпнала щорите? — помоли Ели, зае се с напитките и извади две винени чаши. — По това време на деня светлината направо те заслепява.

Прозорците бяха с изглед на запад, като тези на спалнята с жълтите тапети на горния етаж, и от тях също се виждаше градината в задния двор. Клер прекоси помещението и хвърли поглед навън.

През онази юнска утрин преди много години тя се чувстваше обгърната от благоуханието на розовите храсти. Беше безкрайно щастлива и влюбена, вярваше в заблуждението си, че всичко в нейния малък свят е наред.

Не желаеше да си спомня. Обърна се рязко. В този момент братовчедка й вдигна разтревожено поглед и очите им се срещнаха.

Ели пое дълбоко дъх, ръцете й леко трепереха, когато поднесе пълните чаши на масата. Въпреки тези почти незабележими симптоми, гостенката се оказа съвсем неподготвена, когато домакинята изтърси:

— Много ми е неприятно, че трябва да ти го кажа първа, но смятам, че ще бъде по-лошо, ако скрия от теб. Градът ни е малък. Може и да не се срещнете, но не бих желала да оставя всичко на случайността. — Въздъхна дълбоко. — Преди повече от година — продължи с треперлив глас — Кинг се върна и остана тук!