Мег Хъдсън
Обещание за обич (12)

Дванадесета глава

Следобеда на следващия ден двете братовчедки продължиха да работят в предното фоайе, което беше свързано с особено много спомени, тъй като там бяха взимали уроци по музика от леля Дилия.

Времето течеше бавно и мъчително. Клер очакваше опънатите взаимоотношения между нея и Ели да се оправят от само себе си като с магическа пръчка, тъй като самата тя нямаше идея какво трябваше да направи. За съжаление обмяната на съкровени мисли през изтеклата нощ не й донесе очакваното душевно пречистване.

Тази сутрин тя се събуди с радостната мисъл, че най-после двете бяха обсъдили болезнените въпроси. Разискването спомогна за изясняването и задълбочаването на роднинската им връзка. Но когато слезе по стълбите, намери Ели потисната и вглъбена в себе си.

По време на работата братовчедка й отговаряше едносрично и разсеяно и не задаваше никакви въпроси. Около очите й се очертаваха тъмни кръгове. Държеше се наежено.

Противоположно на приятелката си, Клер се чувстваше така, сякаш тежък товар се бе смъкнал от плещите й. Освободи се от голяма част от вътрешните си проблеми. Изясни веднъж завинаги отношението си към дядо си, към лелите и чичо си. Откакто се помнеше, потискаше чувствата си към тези свои роднини. Дори успя да подхвърли подозренията си относно Кинг като евентуален обект на любовта на Ели в гимназията. Тя не потвърди, но и не отрече! Избърса прахта от старинен стенен часовник с гравирани орнаменти и в тоя момент промени мнението си за начина, по който съставя описа.

— Трябва да намерим по-точен каталог за антични предмети от този, който ти е попаднал, Ели. Ти беше права, необходимо е да имаме предварителна представа за реалната стойност на вещите, преди да ги предложим за оценяване. Струва ми се, че часовникът е с много висока цена…

Преди Ели да успее да отговори, звънна звънецът на входната врата.

— Кой може да бъде? — запита изненадана Ели и надникна през прозореца с изглед към външната врата. — Отпред е паркирана черна спортна кола. Сякаш не познавам човек, който кара такава кола. — Загуби интерес и пак се зарови в бележките си.

Клер също се изненада. Срещна Кинг два пъти, но не обърна никакво внимание на колата му — в центъра по градинарство тя си тръгна първа, а на плажа на Баскинови — той.

Ето защо, когато отвори входната врата, се оказа напълно неподготвена да види застаналия на прага Кинг Фарадей! Тутакси почувства същото вълнение, което я бе лишило дълго от дар слово по време на вечерята в ресторанта предишния ден. Онемяла, не снемаше очи от него, накрая се съвзе и с труд се усмихна.

— Здравей! — весело поздрави Кинг и й върна усмивката.

Носеше избелели джинси и светложълта фланелка. Пристъпваше от крак на крак сякаш бе престоял вън повече от необходимото. Лицето му бе с по-естествен цвят и имаше повече блясък в очите. Накратко, изглеждаше чудесно — красив, енергичен, предразполагащ към доверие. Сигурно е бил влюбен в мен в продължение на цели четиринайсет години, мина й бързо през ум.

— Здрасти! — Чудеше се как да прикрие изненадата си. — Няма ли да влезеш?

— Благодаря. Надявам се не прекъсвам важни занимания.

— Напротив, идването ти е добре дошъл отдих за Ели и мен. — Поведе го към предното фоайе. — Описваме почти през целия ден и съвсем я бяхме забатачили… — Братовчедка й се шашардиса от ненадейната визита на очарователния мъж. Тя несъзнателно приглади престилката си и пооправи косата си. Беше я вдигнала на кок, от който се разбягваха кичури във всички посоки. Накрая отпусна безпомощно ръце и поздрави сподавено.

— Добре дошъл, Кинг!

Той се огледа. Погледът му падна на рояла, който заемаше един от ъглите.

— Какво виждат очите ми! — възкликна той. — Бях деветгодишен, когато взимах тук уроци по пиано! Мисля, че нямаше по-посредствен ученик от мен. Вашата леля Дилия се мъчи с мен в продължение на шест месеца. Не се упражнявах, затова напредвах бавно. Тя обсъди проблема с баща ми и ме прехвърлиха на Ралф. Почти четири месеца взимах уроци по цигулка при него, но дори домашните ми не издържаха ужасното скрибуцане, когато опитвах да налучкам проклетите гами. Много скоро, за моя радост, всички се отказаха! — завърши той и се усмихна.

Клер се опита да си представи как невръстният Кинг влиза важно в стаята и заема мястото си пред клавиатурата под зоркото, но всеопрощаващо око на Дилия. Самата тя бе взимала уроци много пъти и усещаше, че отвръщаше с черна неблагодарност на леля си, защото също беше лоша ученичка. Подобно на Кинг и тя не се упражняваше, въпреки че обичаше музиката. Може би това бе спонтанен акт на бунт, насочен срещу дядо ми, осъзна едва сега тя. За нещастие, Дилия също се оказа потърпевша!

Направих поредното пътешествие в миналото в търсене на вина! — установи мислено тя и насочи вниманието си изцяло към Кинг.

— Всичко ли включвате в описа? — питаше той точно в този момент.

— Само това, което би имало някаква стойност — отговори Клер. — Изхвърлихме доста боклук и напълнихме немалко кашони със стари дрехи, които ще дадем на Армията на спасението. Накратко, опитахме се да разчистим!

— И пак остана още толкова много! — оплака се Ели, вече говореше по-бодро.

Кинг прихна.

— Може би трябва да превърнете къщата в антикварен магазин! — предложи мъжът.

— И аз имах същата идея — съгласи се Клер. — Дори току-що казах на Ели, че ни е необходимо по-добро упътване за цените в момента, преди да предадем вещите за оценяване.

— Наистина ли смятате да разпродавате? — запита гостът.

— Зависи от Ели — отговори бързо Клер. — Всичко й принадлежи, аз дойдох тук само да помогна.

— Вещите са колкото мои, толкова и твои. Добре знаеш това! — възрази братовчедка й и се обърна към Кинг. — Проблем има само с Томас Хаскъл, но ти сигурно си чул вече за това.

— Да. Съжалявам, че ви създава главоболия.

— Нещата ще се оправят — намеси се пак Ели. — Наш адвокат е Бил Еджърли и той смята, че всичко ще бъде наред.

— След като приключат неприятностите, ще организирате ли търг?

— Зависи — продължи тя. — Още не сме решили, но вероятно ще се наложи. Клер все повтаря, че съм прекалено сантиментална относно семейните реликви и е права. Не поставям под въпрос, че трябва да намалим имуществото до най-необходимото. Вероятно търг с наддаване би бил най-доброто решение — ще можем да се отървем от всичко наведнъж, но… Не зная! — завърши тъжно тя.

— Не исках да ви преча, но имам идея — каза Кинг.

— Изобщо не ни пречиш — прекъсна го бързо Клер. — В момента Бил води разговори с адвоката на Томас Хаскъл и ние ще знаем нещо по-определено до края на деня. Надяваме се да уредим нещата, без да стигаме до съд, тъй като засега Томас се държи добронамерено. За нещастие, най-вероятно съдът ще го признае за законен наследник на цялата собственост на Лоти. Ето защо ми се струва, че е по-добре Ели да превърне в пари всичко, от което не се нуждае.

— В такъв случай може ли да ви направя предложение? — попита Кинг.

— За какво?

— Преди известно време — започна той — започнах да колекционирам оловни съдове. Стана съвсем случайно. Един ден пътувах извън града и се натъкнах на местен пазар. Вниманието ми бе привлечено от старинна кафеварка. Купих я начаса и от този момент нататък не може да се каже, че съм истински колекционер, но ме привличат старинни оловни съдове и син китайски порцелан, а също и някои други подобни нещица. Така че, изложите ли нещо от тоя сорт за продажба, ще оценя жеста ви, ако го предложите най-напред на мен.

— Що се отнася до моята скромна личност, можеш да отнесеш със себе си всички съдове от олово и син китайски порцелан… и друго, каквото поискаш… веднага, още сега! — декларира Ели за всеобщо изумление.

Той се усмихна широко.

— Би било хубаво, но не е най-разумното! Докато все още съществува вероятността за спорове в съда с твоя чичо, може би би било по-добре засега да запазиш всичко непокътнато.

— Като че си прав. Но определено ще бъдеш първият, на когото ще дадем възможност да избира. Съгласна ли си, Клер?

Тя тъкмо искаше да повтори за кой ли път, че не би желала да взима отношение към семейната собственост, но прехапа език. Не желаеше Ели да започне да настоява пред госта и затова просто кимна.

— Разгледай наоколо, Кинг — покани го Ели. — Можем да отбележим предметите, които те интересуват, за да ги получиш именно ти. — Развърза престилката си, остави я сгъната върху един стол и добави: — Ще ме извините ли? Страшно ме боли глава. Ще взема два-три аспирина и ще полегна за известно време.

— Трябваше да ме предупредиш! — възропта Клер.

— Не се чувствам толкова зле.

— Често ли те боли глава? — попита Кинг.

Тя се усмихна измъчено.

— Всъщност — рядко. Уморена съм, това е всичко.

— Да ти донеса ли чаша чай? — попита Клер.

— Не, благодаря. Ще се оправя. Останал е малко ром и тоник. Можеш да предложиш едно питие на госта ни — подхвърли тя и ги остави.

Клер остана със зяпнала уста и се чудеше дали с предложението да почерпи Кинг братовчедка й прояви гостоприемство, или се опита да замаже положението.

— Дойдох в неподходящо време — обади се почти до ухото й младият лекар. — Ще си ходя, а съдовете ще разгледам някой друг път.

— Не! — възкликна тя и се извърна към него. — Исках да кажа, че няма причини да не хвърлиш поглед и сега. А какво ще кажеш за ром с тоник — добра комбинация, не мислиш ли? Аз самата бих пийнала.

Той се усмихна.

— Не ми е приятно да те оставям да се наливаш сама — подразни я, след това вече сериозно продължи: — Изглеждаш ми като пребита. Да не би и ти да се чувстваш зле?

— Не съвсем — опита се да се измъкне тя. Как да му разкаже за снощния епизод, разиграл се между нея и Ели? Смени рязко темата. — В този скрин с етажерки са подредени някои от любимите ти съдове от олово и син китайски порцелан. Защо не ги разгледаш, докато приготвя коктейла?

— А защо аз да не приготвя напитките, докато ти си починеш за няколко минутки? — запита Кинг.

Тя кимна и го поведе към кухнята. Извади две чаши, ром и тоник и го остави да свърши останалото. Стори й се направо абсурдно да седи в едно помещение със своя любим и да наблюдава движенията му.

Само преди две седмици не можеше да си представи, че е възможно да живеят в един и същи град. Не разбираше самата себе си. Сякаш миналото катастрофира в настоящето и още не бе готова да възприеме събитията, които я увличаха. Никога през живота си не съм била по-доволна да видя някого, призна си тя.

Напитката, която приготви Кинг, бе доста силна. Клер я опита и чак се отдръпна. Погледна го въпросително и той се засмя.

— Тайната е в рецептата! Все едно, че пиеш лекарство!

— Обзалагам се, че е така! — засмя се тя.

Той извади стол, обърна го и го възседна разкрачен.

— Откровено казано, мисля, че се нуждаеш от глътка алкохол — рече той, като я гледаше право в очите. — Бих казал същото и за Ели, ако не беше главоболието й. — Отпи и продължи: — Чак сега разбирам какво имаше предвид, когато оня ден ми каза, че къщата ти действа на нервите. — Огледа се. — Обстановката е пропита с духа на рода Пармитър, не мислиш ли? Ако вярвах в призраци, бих казал, че не само са много, но и че всичките са се заселили тук. Предполагам, би била щастлива да се измъкнеш пак. Навярно животът ти тук е съвсем различен в сравнение с този в Ню Йорк.

Разбира се, че бе така. Изведнъж Клер осъзна, че с този въпрос той не се опитваше да се измъкне от миналото, а направо го вплиташе в настоящето, с цел да заживее пълноценно, без призрачни сенки и паяжини. Бе толкова лесно човек да се плъзне по наклонената плоскост…

— В Ню Йорк в апартамент ли живееш? — попита той.

— Да, в западната част на „Сентръл Парк“, в стара кооперация, която е била собственост още на родителите на Филип. Пространството е огромно, за да може да се нарече апартамент. Стаите са просторни, таваните са високи, всекидневната и основното спално помещение имат изглед към самия парк.

— Звучи страхотно, сигурно е прекрасно за отмора!

— Обикновено съчетавам бизнеса и забавленията — продължи откровено тя. — Давам коктейли или организирам малки вечерни партита за хора, свързани по някакъв начин с изкуството: колекционери, художници, търговци, журналисти. Когато се наложи, дори глезим с внимание средствата за масова информация. Съществуват толкова много картинни галерии в Ню Йорк, при това — забележителни. С една дума — конкуренция. Затова се опитваме непрекъснато да сме с едни гърди напред.

— Убеден съм, че успявате.

— Правим каквото можем — измърмори тя. Не бе сигурна как трябваше да продължи нататък.

В интерес на истината, обикновено жънеше успехи, като съчетаваше полезното с приятното, но от друга страна успехът изискваше и сериозна работа. Често мечтаеше да избяга от формалните отношения, които бяха се превърнали в задължителна привичка. Друг път й идваше да зареже всичко или да извърши някоя младежка лудория…

Някога бе млада, но това бе толкова отдавна. Пожертва част от предимствата на младостта си, когато едва двайсетгодишна се омъжи за мъж много по-възрастен от нея. За Филип се оказа невъзможно да постъпва като неин връстник, затова тя се държеше като по-зряла.

В съзнанието й изплува особено жив спомен.

— Помниш ли деня, когато катерехме Покомуншайн? — попита с тъга тя.

Кинг отметна назад глава. За миг очите му изригнаха син пламък, след това станаха пак бистри и ясни и той се усмихна.

— Спомням си, като че беше вчера. — Продължи закачливо. — Не си родена да бъдеш алпинистка. — Замълча, но продължи, преди да бе отворила уста да вземе думата. — Да не си започнала да тренираш?

— Не. Плаша се от височина, както винаги.

— Не караш ли поне ски?

— За тая цел трябва да отида горе в планината — напомни му тя. — Всъщност, разхождам се. Ню Йорк е чудесно място за разходки, като изключим някои места през пиковите часове. Записала съм се в спортен клуб и посещавам плувния басейн поне три пъти седмично.

— Случва ли ти се да танцуваш често?

Въпросът бе странен и Клер го погледна сепнато.

— Не. В действителност, преди няколко дни танцувах за пръв път от доста време насам, когато излязох на вечеря с Крис.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно тази седмица? — предложи внезапно.

Очите й се разшириха от изненада. Не можеше да повярва, че я молеше за среща!

— Бих желала! — проточи неуверено тя.

Бог ми е свидетел, че това е истината! Не можа да стигне по-далече и да му признае, че бе готова на много повече от това да излезе с него. Само за да останат насаме! И още…

— Какво ще кажеш за събота? Сигурен съм, че тогава ще мога да се измъкна.

— Добре!

— Чудесно! Сега, ако не възразиш, бих хвърлил поглед на съдовете, преди да си отида.

Замаяна, Клер кимна и го поведе към трапезарията. Отвори скрина и се постара да прикрие треперенето на ръцете си, докато вадеше оловни и порцеланови сервизи.

Кинг бързо потъна в заниманието си. Тя остана поразена от интереса му, проявен към старинните предмети, въпреки че те бяха с прекрасна изработка. Неочаквано го видя в нова светлина.

Дали не се влюбвам в доктор Фарадей? Можеше да избегне въпроса, само ако не бе докрай искрена към себе си, нещо, което не си позволяваше. Веднага си отговори, че не биваше да се поддава на подобни чувства към него… Беше сигурна, че е къде-къде по-безопасно да задоволи физическите си желания, отколкото да я завладее мощният свръхсетивен поток.

Отдръпна се, както го наблюдаваше, и… продължи лудо да го желае.

В този момент той вдигна глава и погледите им се срещнаха. Клер можеше да се закълне, че в този момент очите му потъмняха и станаха тъмносини като най-големите дълбини на езерото Шамплейн през август.

— Това е забележително изделие! — Гласът му прозвуча нехайно. — Класически пример на ранното американско производство. Изработено е от Даниел Къртис в Олбъни през хиляда осемстотин двадесет и втора година. Погледни тук! — Посочи й буквите, отпечатани на дъното на каната. — Много бих желал да я притежавам, стига Ели да се съгласи да ми я даде!

Клер се опита да намери някакво странично занимание, за да се изтръгне от лапите на връхлетелите я емоции и да възвърне разума си. Намери лист и молив.

— Ще я отбележа.

След това той насочи вниманието си към поднос от син китайски порцелан.

— Има нещо в цвета, което ме привлича неудържимо. Може би е синьото, което се разтопява и прелива в бяло!

— Доколкото си спомням, имаме цял сервиз в същия стил. Беше доста голям. Леля Дилия го спечели на томбола на църковния базар, след което го опакова и прибра. Бе много горда с придобивката си. Смешно, нали! Често не отдаваме заслуженото на това, което имаме, особено на антиките.

— Къде смяташ, че е в момента?

— Не зная. Сега се сещам, че не сме преровили още мазето и тавана. Предполагам, че братовчедка ми едва ли си спомня за тези съдове. — Погледна го безпомощно. — Смайващо е! Смяташ ли, че всеки стар фамилен дом изглежда като нашия?

— Бих казал „да“ за хора със същия манталитет.

Той погледна часовника си. Стана време за тръгване. Бе обещал да посети Мери Клейтън следобед. Шестдесетгодишната жена му преподаваше по английски език в гимназията. Тази пролет бе я изпратил в Олбъни, за да й направят операция и байпас на сърцето, тъй като болницата там бе по-добре оборудвана за случай като нейния. Беше телефонирала на Кинг, че вече е в Лейкпорт и той й обеща да намине през следващия си свободен от дежурство ден.

Сети се, че Мери бе преподавателка и на двете братовчедки в гимназията. Изкуси се да предложи на Клер да го придружи, така щеше да й даде възможност да се откъсне от обстановката в къщата. След това можеха да излязат на вечеря…

— Не желая да те задържам, ако бързаш. Можеш да разгледаш останалото някой друг път.

Кинг осъзна, че още гледаше часовника си. Бързо каза:

— Не съм се застоял, въпреки че трябва да тръгвам. Ще съобщиш ли на Ели, че бих желал да купя съдовете от син китайски порцелан?

— Само тези тук или и онези, които са опаковани?

— Всички…

Клер искрено се изненада, че е готов да купи такова количество съдове. Да не възнамеряваше да се жени? Не й бе съвсем ясно, тъй като основната причина да се върне в Лейкпорт за него бе да остане с баща си.

Клер помнеше добре, че домът на семейство Фарадей не бе наблъскан с най-различни мебели, както бе у тях, но си имаха всичко. Една домашна прислужница с болезнено жълтеникаво лице, която изглежда, никога не се усмихваше, сервираше храната в мрачна, зле осветена, трапезария.

Кинг започна да връща съдовете обратно в скрина, но Клер го възпря.

— Остави, ще ги прибера по-късно.

Той кимна.

— Добре. Отбележи и оловната кана за мен. Мога да разчитам на теб, нали?

Клер го изпрати до входната врата.

— Да мина ли да те взема в шест и половина в събота? Смятам да се измъкна от болницата до това време.

— Добре.

Жената отново се почувства неловко. Наблюдаваше как той взимаше стъпалата по две наведнъж… и си спомни, че на времето правеше същото.

Но в събота Кинг не я заведе на вечеря. Обади й се в шест.

— Клер, ужасно съжалявам. Ще се задържа в операционната зала поне до среднощ. Имам много тежък случай. Ще се опитам да ти се обадя утре преди обяд и ще отидем да хапнем някъде. — Замълча, след това повтори: — Страшно съжалявам!

Клер кимна с глава сякаш той можеше да я види.

— Няма нищо! — успя да каже тя.

Затвори, но й стана криво. Приемаше, че Кинг можеше да наруши уговорката. Тя имаше добра представа за изискванията на професията му към свободното време и му съчувстваше. Подразни се от тона на гласа му. Не почувства истинското му съжаление, когато й се извини! Усети, че мислите му са на съвсем друго място — той бе обсебен единствено от грижата за пациента, който очакваше компетентната му помощ.