Мег Хъдсън
Обещание за обич (9)

Девета глава

Клер и Крис се връщаха с колата в Лейкпорт.

— Малко преди да се срещнем, ми позвъни Кинг — обади се Крис по едно време. — Утре имал свободен ден и ме покани да отидем на плажа на Баскинови и да покараме уиндсърф. Аз обаче съм зает.

Младата жена тъкмо се опитваше да прогони бившия си любим от мислите си, но очевидно, докато е в този град, това щеше да е невъзможно! Полека-лека стигна до заключението, което й внуши спътникът й: тя нямаше да прекара достатъчно дълго в Лейкпорт, за да си позволи да разбужда миналото. Клер и Кинг бяха свикнали да живеят със спомените си. Защо трябваше да дразни призраци, които можеха да се окажат трудно укротими?

Тя успя да схване само думите: „плажът на Баскинови“.

— Наскоро попитах Ели за тоя плаж. Когато бяхме малки, ходехме там да плуваме. — Преживяванията й, свързани с пясъчната ивица край езерото, съвсем не бяха свързани изключително само с Кинг. След малко додаде: — Чудех се дали е още там.

— Че къде да е? — позачуди се Крис. — Плажовете не изчезват току-така!

— Някои места претърпяват развитие и губят първоначалния си облик — опита се да обясни тя. — Такива са например съвместните владения, пазарите…

— Едва ли населението на нашия градец се е увеличило чувствително — изтъкна Крис. — Откакто ти замина, бяха построени една неголяма пешеходна алея, ресторанти и няколко административни сгради. Лейкпорт се развива. Или поне се надявам, че е така. Иначе излиза, че не съм избрал добро място за своя бизнес. Лично аз се съмнявам, че в обозримо бъдеще градът така гъсто ще се засели, че да се превърне просто в голяма спалня. За което съм благодарен на Бога! — Усмихна й се. — Плажът на Баскинови не се е променил. А и същото семейство притежава фермата.

— Така ми каза и Ели…

— Не си ли ходила още там?

— Не.

— А би трябвало. Мястото е страхотно за уиндсърфинг. Имаш усещането, че прекосяваш езерото Шамплейн от край докрай. Обикновено няма много хора, а сърфистите са не повече от един-двама. Водата все още е леденостудена и последните няколко пъти двамата с Кинг бяхме единствените посетители. Всъщност, до скоро влизахме с неопренови костюми заради студа. Въпреки това едва издържахме на ниската температура.

— Жалко, че не можеш да отидеш утре. Би било чудесно развлечение!

— Най-доброто, което ми е известно! Ти опитвала ли си?

— Не! — отвърна през смях Клер. — Върховете в спортната си кариера отбелязах във волейбола и хокея на трева, но и при двата спорта можеше още много да се желае от мен.

— Помня, че плуваше отлично. А тази вечер научих, че си и добра танцьорка. Мисля, че днес танцувахме заедно за първи път. Кинг не ме допусна нито веднъж до теб на абитуриентския бал.

Крис изтърва тези думи без всякакъв умисъл. Тя почувства сладка тръпка при спомена за училищното тържество, въпреки че не си го спомняше с големи подробности. Може би това е начинът, по който трябва да се връщаме към миналото, помисли си Клер, да помним доброто, а лошото да потъва в забрава! Двамата изминаха остатъка от пътя в мълчание. Крис спря колата пред къщата на Пармитърови.

— Можеше да паркираш и пред вас! — Обади се Клер. — Разстоянието не е кой знае колко голямо.

Крис се усмихна.

— Прекарах чудесна вечер!

— Аз също! — рече младата жена.

— Може би бихме могли да се видим пак, преди да заминеш?

— С удоволствие!

И ще го направя! — довърши наум Клер, докато влизаше у дома. Крис е добра компания, очарователен е и весел. Създава точно такава атмосфера, каквато ми е нужна, за да разсея тежестта на отношенията си с Ели и Бил Еджърли и цялата бъркотия около завещанието на Лоти.

В коридора на най-долния етаж самотно светеше лампа, а също — и най-горе на стълбището. Клер се изкачи бавно до втория етаж. Беше доста късно и Ели вероятно си бе легнала вече или гледаше филм от любимата си телевизионна серия. Мина покрай стаята й. Вътре беше тъмно, но пред самата врата я спря гласът на братовчедка й.

— Ти ли си, Клер?

— Да — отвърна тя тихо и се спря за малко в коридора.

— Добре ли прекара?

— Чудесно! Беше много приятно.

— Къде те заведе Крис?

— В ресторанта „Борачини“.

— Никога не съм била там.

— Ще отидем някоя вечер. Мястото е извънредно красиво.

Ели не отговори. Помълча известно време, след което додаде:

— Лека нощ.

Клер понечи да каже нещо, но предпочете да си замълчи и тихо се оттегли в стаята си.

Утрото настъпи и Клер се събуди с чувството, че е сънувала нещо особено, но така и не успя нищо да си спомни.

Наметна пеньоара си и слезе в кухнята. Братовчедка й вече бе направила кафе, седеше пред масата и разлистваше някаква оръфана книга. Подаде я на Клер с най-милата усмивка, на която беше способна.

— Може би оттук ще получим някаква представа за това, кое колко струва!

Клер си наля кафе и седна до нея, но не пое книгата.

— Струва ми се, че съвсем ще затънем, ако започнем да оценяваме предметите — започна тя някак неуверено. — Достатъчно е да опишем точно всяка вещ и да оставим експерт да предложи цените. — Ели не отвори уста и затова тя добави: — Аз например не бих си позволила да определя стойността на една картина въз основа само на своя личен опит, въпреки че това е област, в която се считам за специалистка. Пазарът се мени. Цената в даден момент зависи от това, доколко например е популярна стъкларията от Тифани или, да речем — съдовете от сребро от естествен кристал от Пирпоант.

— Мислех, че ще можем да се доверим повече на оценителя, в случай, че самите ние имаме, макар и бегла представа за стойността.

— Не зная — заусуква го Клер. Не желаеше да й противоречи пряко, а, от друга страна, се плашеше от мисълта да прибави още някоя задача към и без това тежката инвентаризация, с която се бяха заели. — Що се касае до нас самите, стойността на повечето предмети се определя от нашето отношение към тях. Чувствата, които пораждат у нас, са ни по-важни от паричната им стойност.

— Е, в такъв случай сама ще ги огледам — заяви Ели.

Клер не възрази. Отпиваше от кафето и наблюдаваше как слънчевата светлина струи през кухненския прозорец. Величието на природата я опияняваше. Твърдо бе решила да се види с Кинг и да поговори с него. Тя щеше да бъде инициатор на срещата. Беше ясно като бял ден, че той няма да дойде при нея!

Плажът на рода Баскин бе идеално място за това! Проблемът бе как да се откачи от братовчедка си. Не можеше да разкрие намеренията си направо, тъй като щеше да последва дъжд от въпроси, на които не желаеше да отговаря, още повече че бе неуверена в себе си. Съвсем неочаквано проблемът намери решение.

— Обикновено веднъж в седмицата работя на доброволни начала от десет до четири следобед в санитарния магазин на болницата — изтърси без връзка с предишния разговор Ели. — Започнах веднага след смъртта на татко. Просто… Трябваше да се занимавам с нещо, което да ме изкарва вън от къщи. — След това неуверено добави: — Днес съм дежурна, но мисля да се обадя и да им съобщя, че няма да отида.

Клер тъкмо бе се понесла на гребена на вълната на облекчението.

— Не ставай глупава! — изрече бързо тя. — Не се притеснявай да ме оставиш сама, ако това имаш предвид. Нищо няма да се случи, ако и двете отсъстваме един ден от дома.

— Всъщност, не зная — продължи замислено братовчедка й. — Моля да дойдеш с мен. Винаги има нужда от помощници.

— Не се съмнявам, но да ти кажа честно, предпочитам да свърша нещо друго. Мисля, че ще ти направя услуга, ако те отърва от себе си за известно време.

— Как ти се обърна езикът да изречеш такова нещо! — противопостави се Ели. — Най-хубавото събитие за мен през последните години е твоето гостуване!

Клер се стъписа от пламенността, с която бяха изречени тези думи. Братовчедка й се усмихна на силните си думи, след това отстъпи.

— Е, така си е!

— Поласкана съм, че мислиш по този начин — започна Клер. — Но няма да съм около теб винаги. — Видя как потъмня лицето отсреща и добави: — Моля те, не прави такава физиономия! Обещавам ти, че повече никога не ще се разделим за толкова дълго! След като уредим всичко тук, няма причини ти да не ме навестяваш в Ню Йорк или в Сиеста Кий.

Замълча. Опасяваше се да не бъде запитана дали нямаше да се връща в Лейкпорт от време на време. Не обичаше да послъгва на дребно, но и не искаше да дава обещания от подобен род. Чувстваше, че едва ли някога кракът й щеше да стъпи отново тук. Надяваше се да изгори завинаги всички мостове към миналото зад себе си и да разпръсне докрай пепелта. Раната на взаимоотношенията й с Кинг щеше да заздравее, след което липсваха причини да се обръща назад. Освен това вероятно щеше да се окаже по-здравословно за Ели да напуска, макар и за кратко, бащината къща, Лейкпорт и цялата тая позната до втръсване среда.

За щастие братовчедка й бе изцяло завладяна от мисълта за санитарния магазин. Клер я убеди да побърза да се приготви, а тя се зае с миенето на чиниите от закуската. Почувства се като ученичка, решила да избяга от час. С такова нетърпение чакаше Ели да се облече и да тръгне на работа!

Отдъхна, чак когато я видя да отпътува с колата. Бързешком се изкачи до стаята си, нахлузи набързо джинсите си и розова фланелка, наметна един пуловер върху раменете си, грабна старо одеяло и потегли.

По пътя свърна към „Шамплейн Мол“ и се отби в магазинче за деликатеси, което си бе набелязала оня ден при обиколката с Ели. Купи два сандвичи с ръжен хляб и колбаси, салата от картофи и зеле туршия, а за десерт — сладкиш с бадеми.

Не забрави и шест кутийки с бира. Остави храната на задната седалка на колата и се усмихна на добре свършената работа.

Бе взела ядене за повече от двама души, но това нямаше никакво значение.

Плажът на семейство Баскин се намираше на осем километра извън града. От магистралата се отделяше черен път, който извиваше през гората, след което обикаляше в кръг и свършваше пред провиснала порта. Околността не се бе променила. Клер имаше чувството, че за последен път е била тук преди седмица. Взе плажните си принадлежности и една книга, отвори вратата и се запъти по тясна пътека към езерото.

Избра място на тревата, простря одеялото и се настани върху него. Сърцето й се разтуптя и тя почака да мине известно време, за да се съвземе. Сложи слънчеви очила с тъмночервени рамки и започна да чете, но буквите се размазваха пред очите й.

Толкова се надяваше да види Кинг, че й стана страшно при мисълта, че той може изобщо да не дойде. Още при пристигането си бе очаквала да го зърне навътре в езерото. Вероятно са го задържали в болницата, опита се да размисли трезво тя. Сигурно е имал спешен случай.

Когато стрелките на часовника посочиха точно дванайсет, бе склонна да приеме, че няма да види Кинг този ден. Каква съм идиотка — не допуснах възможността, че може и да не дойде! Реши или да потопи крака на плиткото, или просто да похапне и да се върне у дома.

Тръгна към езерото. Всяка крачка бе така мъчителна, както и преди години. Да стъпва по камънаците бе истинско самоубийство, но и ходилата й бяха се изнежили съвсем. Докуцука тромаво до брега и топна големия пръст на крака си, за да провери температурата. Изпищя. Водата бе леденостудена дори в плитчините.

Кинг тъкмо бе пристигнал по пътеката и излизаше на открития плаж, когато чу писъка. Гледаше и не вярваше на очите си — около водата подскачаше на един крак Клер, сякаш я жилеха рояк подводни пчели. Не можа да се сдържи и се засмя. Спомни си, че тя винаги реагираше по подобен начин. Обикновено той нагазваше в езерото преди нея, правеше се, че водата е поносима, а след това се обръщаше и я плисваше с шепи, от което тя писваше пронизително, разбесняваше се и започваше на свой ред да го пръска. Започваше бясна гонитба, докато водата стигнеше кръста му, а на нея — до раменете. Тогава се прегръщаха и по телата им бавно плъзваше топла вълна, която запалваше във вените им огъня на страстта. Забравяха студа и всичко друго на света.

Той внезапно почувства страшна умора. Затвори очи и се почуди дали пък не му се бе счул познатият вик. Нищо чудно да е мираж, плод на болно съзнание, а не Клер от плът и кръв. Отвори очи, но сцената се разкри непроменена.

Тя се обърна, излизайки от водата, и в този момент забеляза присъствието му. Така се стъписа, че залитна и стъпи накриво върху голям сив камък и едва не си изкълчи глезена. Запази равновесие и продължи напред с удвоено внимание. Той я пресрещна насред път и я огледа от главата до петите.

— Какво правиш тук? — В тона му прозвуча обикновено любопитство и нищо повече.

— Започнах да се отегчавам вкъщи — отговори му откровено тя. — Излязох да подишам чист въздух и дойдох тук. Донесох и обяд, който… ще стигне за повече от двама. — Преплете език като ученичка пред учител. — Ял ли си?

— Не, още не.

Той бе зареял поглед над езерото. По гласа му усети колко е уморен и се вгледа по-внимателно в него. Тъмни сенки очертаваха очите му, наболата брада очертаваше челюстите му.

— Добре ли си?

Той се усмихна.

— Обикновено аз задавам този въпрос!

— Сериозно те питам…

— Трябваше да се обръсна, преди да изляза от болницата. — Прекара ръка по лицето си. — С брада винаги изглеждам преуморен.

— По-скоро си изтощен — поправи го тя. — Между впрочем, днес не е ли твоят свободен ден?

Ако бе се зачудил откъде тя знаеше това, то с нищо не го показа. Само кимна.

— Да, но се наложи да поостана.

— Спешен случай ли имаше?

— По-скоро… тежък случай — отвърна той колебливо. Обърна се и хвърли поглед към багажа й върху постланото одеяло. — Твои ли са онези неща там?

— Да.

Замисли се, сетне бавно и тихо промълви:

— Тази сутрин загубих пациент — млада жена, която оперирах миналата седмица. Всичко вървеше добре, като се има предвид опасността от хирургическата интервенция и шейсет процентния риск. От друга страна не би живяла повече от няколко месеца без операцията, така че нямаше голям избор. — Думите се ронеха мъчително, сякаш Кинг късаше парчета месо от живата си плът. — Тя е, или по-точно — беше, много смела. Гледаше ме право в очите, когато й съобщих какви шансове има, и ми каза просто: „Режете, докторе, вярвам ви!“. Съпругът й подкрепи нейното решение, с което много ми помогна. Бе не по-малко смел от нея и тази сутрин бе там. — Кинг пое дълбоко дъх. — Сам не зная как събрах сили да го погледна в очите. Веднъж овладях положението, но днес нямаше как да я спася. Тя разбра, че умира и… — Задави се. — По дяволите! Как окуражително ми се усмихваше само!

— Кинг… — нежно промълви Клер и сложи длан върху ръката му.

— Остави тригодишна дъщеря. Може и да е за добро, не зная. Мъжът й ще има поне за кого да живее. — Потръпна едва забележимо. Опита да се усмихне. — Не трябва да те натоварвам с моите проблеми!

— Имаш нужда да споделиш с някого! — изказа гласно чувствата си тя.

— Рядко имам с кого — съгласи се лекарят.

Стигнаха до одеялото и Клер коленичи. Бе поставила храната в центъра и когато Кинг се настани, изглеждаше сякаш бяха седнали на противоположните страни на дълга маса.

Тя отвори една бира и му я подаде. Мъжът я пое безмълвно и отпи дълга глътка.

— Какъв сандвич предпочиташ? — Опита се да прикрие напрежението в гласа си.

— Все едно — отзова се той и се усмихна.

Подаде му сандвич, след което отвори една бира и за себе си. Тя не обичаше много бира, но този път студената златиста течност й дойде добре.

Тя също си взе сандвич. Любуваха се на красотата на езерото Шамплейн и ядяха, без да продумат. Да прекара времето си с него изглеждаше толкова естествено и обичайно… А ехото от миналото не се обаждаше! Тя почти повярва на внушението си, че двамата бяха се срещнали за първи път в спешното отделение на градската болница и после в центъра по градинарство като напълно непознати.

Така или иначе, схвана, че мъчителното преживяване на младия доктор тази сутрин беше свалило гарда му, що се отнасяше до нея. Когато той пристигна на плажа, бе съсипан до такава степен, че имаше нужда от някого, с когото да поговори. Или по-точно — да го изслуша със съчувствие, без да му задава въпроси.

Кинг отпиваше на малки глътки, облегнат назад на лакти, и в този момент двамата замълчаха, от което Клер се почувства особено неловко. Тя се насили да седи, без да шава неспокойно, и се опита да анализира своя проблем. Почти физически усещаше близостта на този великолепен мъж, от което губеше самообладание с всяка изминала минута. Той изглеждаше все така уморен, но храната явно му помогна да се посъвземе. Лицето му доби повече цвят, а очите му заблестяха. Кинг закрепи кутийката в една вдлъбнатина до себе си, изтегна се върху одеялото и сложи ръце под главата си.

Клер настръхна и не можа да спре погледа си, докато не го огледа от главата до краката. Трябваше да признае, че не познаваше мъж с по-красиво тяло от Кинг. В продължение на четиринайсет години не можа да промени това свое мнение!

Никога не бяха стигали до край в отношенията си, въпреки мощното физическо привличане, което изпитваха един към друг. Изглеждаше невероятно, но причината се криеше изцяло у Кинг. След като го напусна, в началото Клер усещаше непреодолимо чувство на загуба, тъй като двамата не бяха постигнали върха в тяхната всеизгаряща страст. Той все се въздържаше в случаите, когато беше възможно да я люби, като се оправдаваше, че искал най-напред да се оженят, за да бъдело всичко с нея „както трябва“.

Разбира се, случаите, когато бе възможно да се любят, не бяха толкова многобройни. В Лейкпорт имаше съвсем малко подходящи места, където можеха да се оттеглят, без да се страхуват от неочаквани изненади. Къщата на семейство Пармитър и тази на доктор Фарадей изобщо не съществуваха като алтернатива. Оставаше единствено навън, сред природата, където имаше някои специални кътчета като например плажът на Баскинови. „Кинг се въздържаше, защото може би е усещал, че щеше да намали стойността на обичта ни!“ — помисли Клер.

Осъзнаваше и друго — че влечението й към него бе съвсем различно от сляпата влюбеност, която изпитваше към него преди години. Зрелостта поставяше отношенията им в съвсем друга перспектива. Днес реакциите й към Фарадей бяха по-обмислени и съответстваха на действителността в по-голяма степен. Дори ако бяха се срещнали за първи път в спешното отделение на болницата, тя щеше да изпита идентични чувства, които потенциално щяха да предизвикат същите последици, които навремето я завъртяха в своя водовъртеж и я уплашиха до смърт.

Той притвори очи, гръдният му кош се надигаше и спускаше равномерно. Заспа. Жената изкриви устни в усмивка — непряко получи комплимент. Беше й доверил страданието си от загубата на пациент тази сутрин, а подир това можа да се отпусне в нейно присъствие, позволявайки на вътрешните си нужди да вземат връх — нещо, което той си разрешавате много рядко.