Мег Хъдсън
Обещание за обич (4)

Четвърта глава

Едва призори Кинг се унесе в неспокоен сън. Беше се изтегнал на тясното легло в стаята на дежурните лекари. Удобствата бяха малко, но болниците рядко предлагат кой знае какъв лукс за персонала. Ето защо почти се зарадва, когато долови обичайния шум, с който обикновено започва новия ден.

Кафе машината в салона за лекари току-що бе заредена. Наля си една чаша и я изпи без захар, тъй като се нуждаеше от бързия ободряващ ефект на кофеина.

Тази сутрин доктор Джон Данфорт пристигна в седем. Нисък и набит, поне външно, този мъж винаги беше в добро настроение. Кинг подозираше, че това е само маска, с която предпочита да прикрива грижите си. Родом бе от някакъв град в Средния запад и пое всички пациенти на стария доктор Фарадей, след оттеглянето му. Джордж Фарадей го бе харесал още при първата им среща. На Кинг също му допадна новия им колега, но като лекар прецени, че с петнайсетте си килограма наднормено тегло и навика да сдържа яда си вероятно щеше да получи я сърдечен, я мозъчен удар, преди да е стигнал разцвета на силите си.

Част от пациентите на Кинг бяха и под наблюдението на Данфорт, ето защо двамата често обсъждаха състоянието на болните си.

В болницата бе все още тихо. Нямаше запланувана операция, а на столовете пред спешното отделение като никога нямаше болни. Двамата лекари се оттеглиха в салона, за да си налеят още кафе. Кинг най-неочаквано съобщи, че ще обиколи част от пациентите си, преди да тръгне.

— Не че се налага — побърза да успокои той колегата си. — Всички са добре. Просто това са хора, които познавам не само като пациенти…

Не беше съвсем вярно. Наистина с много от тези хора се познаваше отдавна, но откакто бе се завърнал в Лейкпорт, не беше прекалено общителен. Професията му допълнително ограничаваше свободното му време и тъкмо затова той го ценеше. Не си позволяваше да пилее безценни минути за незначителна размяна на любезности.

Грижата за баща му поглъщаше почти цялото му свободно време. Джордж Фарадей не се беше възстановил напълно след удара, ето защо Кинг го извеждаше на разходка, особено при хубаво време. Понякога пътуваха с ферибота през езерото Шамплейн и обядваха в Бърлингтон, щата Вермонт, или пък излизаха с кола до планината Адирондак. Алпинизмът бе хоби на Джордж Фарадей на младини. Беше запалил и сина си по този вълнуващ спорт.

Кинг си мислеше за всичко това, докато прекосяваше салона на път за хирургическото отделение. Изведнъж отдавна забравен, но все още жив спомен почти го накара да спре.

През първото лято, откакто познаваше Клер, се опита да събуди интереса й към алпинизма. Веднъж я изведе до Покомуншайн, най-ниската планина от веригата на Адирондак. Закусиха на обширна поляна в подножието на стръмните склонове. Кинг, влюбен до уши в девойката, чувстваше особена възбуда, още преди да бе споделил любимото си хоби с нея. Но сметките му излязоха криви…

Момичето се справяше добре с изкачването. С радост й помагаше, дори когато нямаше нужда, намираше десетки поводи да я докосне и още помнеше мекотата на кожата й. След нея се носеше сладък възбуждащ мирис на сапун и одеколон. Бе готов всеки миг да я подхване, ако се подхлъзне.

Кинг установи чак на върха колко разтреперана бе набедената алпинистка, но не поради близостта си с него. Тя се ужасяваше от височините и когато той й предложи да се изкатерят до наблюдателната кула, откъдето се разкриваше обширна гледка, Клер направо замря.

— Не мога! — промълви едва доловимо тя, с отчаяна молба в гласа.

Младежът се стъписа. По-късно не преставаше да се упреква, че докато се е наслаждавал на компанията й, тя е била изплашена до смърт и останала съвсем сляпа за природните красоти и горещото му желание да е близо до нея.

Лицето й стана тебеширено бяло, устните й чак посиняха. Ако тогава той познаваше така добре стресовата реакция, както сега, щеше здравата да се разтревожи. С широко отворени изразителни очи, почти през сълзи тя бе прошепнала:

— Толкова съжалявам, Кинг!

Той се смути.

— Няма нищо, Клер! Какво значение има дали ще се изкачим до кулата, или не. Ходил съм там с баща ми. Мислех, че гледката ще хареса и на теб.

— Сигурна съм… че щеше да ми хареса!

Гласът й трепереше. Кинг я сграбчи и притисна до гърдите си. Точно тогава си даде сметка, че от този момент нататък ще обича Клер Пармитър до края на живота си. Вероятно нейната безпомощност и женствеността й бяха предизвикали чувство, което рано или късно щеше да изкристализира. Куражът й му направи силно впечатление. Клер направи усилие да застане твърдо на крака, освободи нежно ръцете си и успя да се усмихне, макар и леко.

— Добре съм! — рече тя, въпреки че очевидно не беше така.

— По-добре ще е да потеглим надолу — предложи той с несигурен глас.

Чудеше се как щяха да продължат заедно — изведнъж тя му се стори прекалено крехка.

Надмина себе си, като я водеше по обратния път и му се щеше да я убеди да не поглежда надолу. Но тя трябваше да внимава къде стъпва, дори ако това я хвърляше в ужас. Стана по-леко, когато навлязоха в гористи местности, макар че често минаваха на открито и вървяха по ръба на дълбоки пропасти. В тези случаи Кинг поспираше и с тревога я наблюдаваше. Не бе вярвал, че човек може да изглежда така тебеширенобял и все още да диша.

Преполовиха разстоянието и стигнаха до извънредно труден участък. Препятствието не бе сериозно за опитен алпинист, но за Клер това беше сериозно изпитание. По едно време тя се спъна и Кинг я сграбчи, преди да полети напред.

— Мисля… че изкълчих глезена си — каза задъхано Клер.

Опита се да продължи, но не можа, въпреки че бе стиснала зъби. Единственото решение бе да я носи през останалата част от пътя.

Не беше лесно, нито пък бе преживяване, което би искал да повтори, въпреки че удоволствието да я държи в прегръдките си бе неотразимо. Денят е прохладен, а и Клер е тънка и лека като перце, каза си самонадеяно Кинг, но докато стигнаха поляната в подножието на планината, беше плувнал в пот.

Глезенът й започна да се подува и момчето я накара да го потопи за малко в ледената вода на един поток. Разкъса ризата си на ивици и стегна крака й — беше наблюдавал баща си да прави подобни превръзки. Клер скърцаше със зъби и се преструваше, че не я боли. Дори направи опит да продължат пикника си. Отхапа от сандвича си със сирене и маслини, ала по лицето й се изписа такова страдание, че той прибра на бърза ръка багажа и я закара до дома й.

Кинг разсеяно и по навик прокара ръка по брадата си. Усети, че беше набола, и реши най-напред да се обръсне. Върна се и влезе в неголямата баня, използвана само от персонала.

Мина да види трима от пациентите си, въпреки че бе напълно ненужно. Джон Данфорт можеше да се справи без затруднение с тези случаи и след като стигна до този извод, най-сетне призна пред себе си, че нарочно се бави да напусне болницата.

Тръгна бавно към кафенето с намерение да закуси, преди да се отправи към дома. Стигна до заключението, че една от причините за забавянето му бе, че се старае да отложи срещата с баща си. Джордж Фарадей бе изключително прозорлив човек и непременно щеше да отгатне тревогите на сина си.

Обикновено Кинг измисляше най-разнообразни начини за съвместно развлечение, но днес нищо не му хрумваше. Отложи решението си за прекарването на остатъка от свободния ден и зачака реда си пред касата. Избра пържени яйца, пушена сланина, кифла с пълнеж от шоколад и кафе. Тъкмо плащаше сметката си, когато забеляза Ели. Седеше в единия ъгъл на помещението, надвесена над кроасан и кафе.

Погледите им се срещнаха. Жената изглеждаше така окаяна, че не можа да не й кимне съчувствено. Отправи се с подноса си към масата й.

— Свободно ли е?

Бързо му мина през ум, че присъствието й най-вероятно означава, че Клер все още не е изписана и той се почуди защо. Дали тя не го излъга вчера, като го увери, че вече нищо не я боли? Дали пък наистина не ставаше дума за криза от апендицит? Здравият разум и лекарската му практика диктуваха, че при нейните симптоми допускане от такъв род е прекалено. Така или иначе, гласът издаде загрижеността му.

— Какво правиш тук? — попита я той уж небрежно.

— Чакам Клер!

Късно бе да се оттегли.

— Какво я задържа? — попита учтиво той, криейки изненадата си.

— Доктор Данфорт искаше да я прегледа, това е всичко.

Съвсем основателна причина. Припомни си твърдението на един възрастен колега, който твърдеше, че лекарите се разделяли на три категории. Едните се паникьосват. На другите всичко им е безразлично, защото изпълняват задълженията си съвсем формално. И накрая са тия, дето четат нова литература и прилагат наученото в практиката. Реакцията им е нещо средно — нито се алармират, нито пренебрегват фактите.

Данфорт бе по-скоро от последните. Проявяваше добросъвестност и случаите му отнемаха повече от необходимото време. Ако Клер се възстановяваше все така бързо, нямаше причина да не бъде изписана още днес.

Докато размишляваше, Кинг вдигна поглед и я съзря изправена на прага на кафенето.

Чашата с кафе, която бе поднесъл до устните си потрепна между пръстите му. Той мразеше това чувство и мисълта, че тази жена му влияе по подобен начин.

Клер се колебаеше и това се хареса на Кинг. Очевидно тя не желаеше да му се натрапва. Колкото по-бързо поемеха — всеки по своя път, толкова по-добре.

Тя не мърдаше от входа и не знаеше да продължи ли напред или да се обърне и да избяга. За миг погледите им се кръстосаха. У Кинг се надигна раздразнение. Какво, по дяволите, очаква да направя? Да стана и да я поздравя за добре дошла!

— Тук съм! — извика Ели и бързо реши проблема на другите двама.

Кинг беше като в капан. Той погледна недокоснатата закуска пред себе си и прецени, че ще бъде прекалено демонстративно, ако внезапно стане и се извини с неотложни дела. За първи път в живота си пожела да звънне пейджъра, който носеше на колана си, и да го извикат за спешен случай, но това не се случи.

Изправи се, когато Клер наближи масата им.

— Не ставай, моля те — каза бързо тя.

— Какво ще вземеш? — попита я Ели.

Тя погледна братовчедка си с неразбиращ поглед.

— Да взема ли? — повтори като ехо тя.

— Кафе например? Или може би — кроасан?

— Не, нищо.

— Закусила ли си? — У Кинг заговори лекарят, все едно бе програмиран с два различни вътрешни гласа.

Клер поклати глава.

— Не бях гладна. Още ме боли гърлото.

— Трябва да хапнеш нещо! — настоя решително той и се надигна. — Ще ти донеса чай и препечен хляб.

Кинг си напомни, че много скоро Клер отново ще изчезне от живота му. Нямаше основания да се държи по друг начин, освен учтиво, както към всеки бивш пациент.

Като се върна пак, видя как Ели, която разказваше разгорещено нещо на братовчедка си, щом го видя да се приближава изведнъж млъкна. Какво по-красноречиво доказателство, че им пречи. Почувства се неловко, седна на мястото си и се зае със закуската си. Яйцата, дявол да ги вземе, бяха изстинали, пушената сланина бе омекнала и влажна. Отхапа от кифлата, но тя вече не бе хрускава, а жилава като гума. Въпреки всичко реши да ги изяде, сякаш така щеше да докаже безразличието си.

Раздразни се. Защо трябва да се грижа дали изглеждам спокоен, или не, особено — пред бившата си приятелка? Не й дължи абсолютно нищо. Каквото и да е станало, положението се е променило!

Клер отблъсна чинията с препечения хляб, а едва бе отчупила от крайчеца.

— Съжалявам, наистина не мога да ям.

— Ако толкова те боли гърлото — започна той, — бих могъл…

Тя тръсна глава.

— Не е от това. Причината е, че… — Направи пауза и изкриви устни. — … Предполагам, малко съм изморена — призна най-накрая.

— Естествено — намеси се без капка колебание Ели. — Малко премеждие ли ти мина през главата! Така ли е, докторе?

Той се учуди, че се обърнаха към него за потвърждение на нещо, което касаеше именно Клер, но удивлението му трая само миг.

— Да, наистина — съгласи се той, съзнавайки колко нелепа е ситуацията, в която е изпаднал.

Клер го стрелна подозрително и неприязнено с очи. Той неволно се усмихна. Има право да се чувства провокирана! — помисли си той. Държах се като последен глупак!

— Хранителните отравяния не са шега работа — продължи той. — Радвам се, че благодарение на Ели те докараха навреме в болницата, в противен случай можехме да изпуснем положението.

Въздържа се от медицински анализ, но блясъка в очите на Ели бе за него достатъчна награда, задето, може би, посгъсти малко черните краски. Всъщност, човек можеше да се почувства изключително зле вследствие на подобно отравяне, а с болки като нейните неизбежно ставаше посетител на отделението за Бърза медицинска помощ.

Кинг се отказа от изстиналата закуска и погледна часовника си.

— Е, трябва да тръгвам.

— Свободен ли си през деня?

Той кимна. В този момент звънна пейджъра му. Въздъхна тежко и с това възбуди любопитството на Ели.

— Това повикване означава ли, че ще се върнеш отново на работа?

— Не мога да ти кажа.

Намръщи се. Изведнъж времето стана извънредно ценно за него, въпреки че преди малко се чудеше как да прекара цял свободен ден.

Извини се и отиде до най-близкия телефон да отговори на повикването. Съобщиха му, че имало спешен случай, а заместникът му отсъствал.

Отправи се към операционната и по пътя погледна пак през прозорците. Навън времето бе възхитително.

„Отсега нататък през свободния си ден ще извеждам баща ми на риболов — повтори си той. — По средата на езерото не могат да ме хванат за работа дори с пейджъра!“

 

 

— Изглежда преуморен! — продължи коментара си Ели, но Клер мислеше за друго и не я чу.

Сравняваше спомена си за Кинг с мъжа, който бе седял до нея, и я заболя колко променен и остарял бе той. Ако лицето му не й бе до болка познато, можеше да го вземе за произволен човек, когото вижда за първи път.

Ами ако снощи бях зърнала Кинг за първи път? Клер се връщаше многократно все на тая мисъл и се уверяваше, че лекарят би я привлякъл. Нямаше, разбира се, да види тази изпепеляваща ненавист в погледа му.

А също — враждебността и озлоблението, с които сподели, че на един мъж му стигало веднъж в живота да бъде изоставен пред брачния олтар — това бе единственото доказателство, че той въобще не изпитваше някакви чувства към нея. Но ако миналата вечер се бяха срещнали за първи път, то той щеше да има съвсем различно отношение.

Клер почувства, че Ели я дърпаше за ръкава.

— Добре ли си?

— Да, защо?

— Повторих ти, че Кинг изглеждаше преуморен, а ти дори не ме чу.

— Извинявай! — Клер се усмихна пресилено.

Пое глътка от чая, но бе студен. Бутна го настрана и предложи:

— Ще тръгваме ли?

— Да.

Клер се огледа за багажа си, но си спомни, че Ели бе пренесла всичко в колата! Поклати неодобрително глава: не можеше да се сърди на братовчедка си, задето й натякваше, че се държеше странно.

Вън денят бе превъзходен. Клер си спомни летата, прекарани преди години и внезапно попита:

— Достроиха ли плажа на семейство Баскин?

Ели беше съсредоточила вниманието си да излезе с колата от паркинга и затова не отговори веднага.

— По това време на година водата в езерото е твърде студена за плуване.

— Зная. Но се питах дали всичко е останало все така.

Приятелката й завъртя глава към нея и й хвърли учуден поглед.

— Че как иначе да бъде? — зададе съвсем логичен въпрос.

Клер се закиска. Този начин на мислене бе типичен за Ели.

Нейната разсъдливост я дразнеше, докато бяха млади, но сега тя само я умиляваше.

— Ходиш ли да плуваш там?

— В интерес на истината, не съм стъпвала от години.

Клер се облегна назад. Не желаеше да задълбочава тази тема. Потопи се във водовъртежа на своите спомени. Много отдавна двамата с Кинг прекарваха прекрасни часове на този плаж. Къпеха се, тичаха на слънце и чертаеха планове за съвместното златно бъдеще.

Чак й се замая главата. Потисна тежката си въздишка. Зададе си най-тъжния въпрос: „Кой твърди, че златото не потъмнява?“.