Мег Хъдсън
Обещание за обич (6)

Шеста глава

Ели разположи откритата скара на равната затревена поляна, която започваше непосредствено зад кухненската врата, и извади три брезентови сгъваеми стола и стара масичка за пикник. Бил наля ром от бутилката, която бе донесъл, в чаши, украсени предварително с лимонов резен, и доля тоник. Седнаха около масичката и Ели започна своя разказ за срещата си с Томас Хаскъл.

Съпругът на покойната Лоти я завел до един мотел извън града и така нареченият „обяд“ бил сведен до сандвич със сирене и млечен шейк, излапани набързо и без да слизат от колата.

— Даде вид, че няма никакво време. Не успях да разбера защо претупахме обяда. В интерес на истината, той се интересува най-вече от намеренията на братовчедка ми.

Клер смучеше питието си през тънка пластмасова сламка и се питаше дали Кристофър Талмидж произвежда такива неща в своя завод. Направената забележка я завари неподготвена.

— Мен ли имаш предвид?

— Да, теб! — Ели замълча и с нотка на обида в гласа добави: — Очевидно счита, че лесно ще се справи с мен. Очаква Клер да му се опре.

— А не може да е сигурен и по отношение на теб, Ели! — изръмжа Бил.

Тя се обърна към него и сви рамене.

— Още не съм споменала пред Томас, че ти си мой адвокат.

— И таз добра!

— Не ме гледай така! Не знаеш колко съм ти благодарна, че си на моя страна. Само си помислих…

Бил въздъхна.

— Е, добре. И какво?

— Предположих, че щеше да е по-добре, ако изглеждах възможно по-безпомощна. Вярвах, че ще разкрия плановете му по този начин. Може и да звучи глупаво, но…

— Никак не е разумно! — отсече грубо Бил. — Ако Хаскъл наистина повярва, че си безпомощна, ще се възползва най-рационално, повярвай ми! Трябва да се срещнете и в съда, независимо дали желаеш, или не.

— Знаеш, че не бих искала да вадим на показ проблемите си. — Ели изглеждаше толкова нещастна, че на Клер искрено й домъчня, но едновременно с това реши, че е крайно време братовчедка й да стъпи на земята.

— Хаскъл няма да се колебае да извади на показ тези проблеми, стига това да го доближи до целта — предупреди Бил. — Знаеш по-добре от мен стила на завещанията на твоите роднини. За добро или за лошо дядо ти остави всичко на трите си живи деца.

— Никога не съм очаквала да завещае нещо и на мен — увери го Клер.

— Зная — продължи търпеливо адвокатът. — Двамата с Ели вече разисквахме този въпрос и разбирам твоята гледна точка. Що се отнася до самата собственост, то ти трябва също да се явиш в съда и да се опиташ да оспориш завещанието, за да получиш дял от наследството. Предметите от къщата са съвсем друго нещо. Ели счита, и аз съм съгласен с нея, че баща ти е трябвало да получи по-голямата част от тях. Логично е те да преминат у теб. Не говорим за евтините порцеланови сервизи или съдовете от неръждаема стомана. Притежавате някои наистина уникални антики.

— Зная. — Клер се стараеше да запази хладнокръвие. — А от друга страна много ценя чувствата на Ели. Но нека погледнем фактите. Преди много години аз обърнах гръб на Лейкпорт, а с това — и на семейството. Единствена Ели остана на кораба, дори когато изглеждаше, че потъва. Затова заслужава да бъде възнаградена!

— Глупости! — възкликна Ели.

В такива случаи тя изказваше неодобрението си много изразително. Цялата бе почервеняла от възмущение, Клер й се усмихна нежно. По дяволите, обичам я! — рече си тя. А по начина, по който Бил наблюдаваше братовчедка й, разбра, че не бе единствената, която изпитваше подобни чувства. И напълно страничен човек би забелязал, че младият мъж не беше безразличен към тази жена.

Професионализмът бързо взе връх у адвоката.

— Нека вървим стъпка по стъпка — смъмри ги той. — Забранявам всякакви обеди или други частни срещи с Хаскъл! Ако едната страна осъществи контакт с другата, задължително е да присъствам и аз. Следващата седмица ще се свържа с неговия защитник и ще започнем да разплитаме кълбото. Ако той наистина притежава законно оформено завещание, то трябва да го докаже!

С тези думи гостът се обърна и наля чашите отново. Подир това се зае с грила сякаш това бе най-естественото нещо на света!

Докато го наблюдаваше, у Клер се прокрадна представата за Бил и Ели, прекарващи съвместно остатъка от живота си. Братовчедка й не бе толкова стара и можеше да има поне едно-две деца, но само ако се опомнеше и схванеше, че шансът да бъде щастлива най-после бе долетял. Но тя така и не му обръщаше внимание.

Наистина ли не усещаше, че Бил Еджърли е все така лудо влюбен в нея, както преди? Сега обаче към предаността му се бяха прибавили зрялост и опит.

Клер стигна до извода, че Ели изобщо не забелязва копнежите на стария им приятел. Тя проявяваше странна упоритост, която граничеше с комплекс за малоценност, от какъвто не страдаше. Но толкова дълго бе живяла в подчинение в семейство Пармитър, че бе немислимо да поеме каквато и да било инициатива.

Бил опече пържолите великолепно, а Ели поднесе горещо руло и зеленчукова салата. Накрая за десерт ядоха набързо приготвена домашна ягодова торта! Като повечето хора, които не бяха склонни към напълняване, Бил прояви огромен апетит и хапна здраво от всичко на масата. Ели сияеше от комплиментите му. Дали пък младият мъж нямаше да превземе „крепостта“ чрез похвали за готварското й изкуство, попита се Клер.

След вечерята тя се извини, че трябва да проведе няколко телефонни разговора с Ню Йорк и се прибра в къщата. Набра номера на Брент Ъндеруд. Той й съобщи, че сделката с картините на Моне им е в кърпа вързана. Закиска се, като чу реакцията й и я подразни:

— Ами ако ти кажа, че вече имам готов купувач?

— О, не! Моля те! — разсърди се Клер.

— Зная, че искаш да ги купиш. Но в такъв случай защо не задържиш само едната. Вече всичко е уредено, скъпа!

— А коя да взема? Знаеш, че не мога да взема такова решение! — запита развълнувано Клер.

— Алчна си! — обвини я през смях той.

И двамата знаеха добре, че това не е вярно. Тя и Филип създадоха галерията няколко години след сватбата си и въпреки че парите и оценките бяха грижа на съпруга й, Клер работеше много. Когато Филип почина, остави две световноизвестни галерии на фамилията Бейли — едната в източната част на Ню Йорк на Петдесет и седма улица, а другата — в Сиеста Кий на брега на Мексиканския залив във Флорида. Двамата, както и техният помощник, Брент Ъндеруд, бяха високо ценени сред специалистите.

Филип винаги беше се отнасял с Брент като с колега, но не го направи съдружник и Клер така и не разбра причината. Печалбата, която носеше трудът му, бе значителна и официалното партньорство щеше да сложи венец на усилията му. Няколко пъти засегна много предпазливо тази тема, но съпругът й все избягваше отговора. Това я озадачаваше, тъй като двамата мъже другаруваха от години, дори нещо повече — доверието им към техния помощник бе безрезервно. Когато след смъртта на Филип отвориха завещанието му, Клер откри обяснението. Беше я направил единствен собственик на двете галерии, като по този начин я беше осигурил финансово и професионално до края на дните й.

Филип бе шестнайсет години по-възрастен от жена си, но едва ли друг би могъл да оцени по-добре достойнствата на нейната красота и младост. Беше успял да уреди живота им така, че да нямат тревоги или поне финансови затруднения.

Клер остана сама на кормилото и често мислеше да предложи пълноправно партньорство на Брент. Той и без това доброволно поемаше допълнителни задължения през четирите години, откакто съпругът й почина, и заслужаваше да получи глас при управлението на фирмата. Сега, докато говореше с него по телефона, Клер си отбеляза мислено да проучи тази възможност, веднага щом се върне в Ню Йорк.

Междувременно се наложи да уточнят известни подробности, свързани с предстоящата покупка на картините на Моне, както и някои текущи въпроси. Нужно беше галерията в Сиеста Кий да се „замрази“ и да се държи отворена само по време на летния сезон, до съживяването на бизнеса през късната есен. Засега галерията не беше нищо повече от една добра реклама за другата — в Ню Йорк.

Когато свършиха с деловата част на разговора, Брент деликатно я запита:

— Имаш ли трудности в Лейкпорт?

Клер се поколеба. Не желаеше да го лъже. Затова съвсем честно си призна:

— В известен смисъл завръщането ми бе извънредно болезнено за мен. Убедена бях, че къщата ще е пълна с призраци, които няма да ми дават мира. Толкова много роднини починаха, откакто напуснах. Но след първоначалния шок от… пустите стаи, успях да свикна. Може би го дължа на Ели. Тя не се е изменила кой знае колко — само малко е остаряла и напълняла. Все така обичлива е и на моменти — досадна.

— А не те ли спохождат привидения?

Няколко месеца след смъртта на Филип Брент бе посетил Клер в апартамента й и вечеряха заедно. След това пиха шери и се разговориха. Не я попита за нищо лично, но неговият пълен със съчувствие поглед вероятно възбуди у нея водопада от чувства, които бе сдържала близо цяло десетилетие.

Тя разказа на Брент за Кинг Фарадей дори повече, отколкото бе споделила със своя съпруг. Изля душата си за онази ужасна рана и последвалото бягство, както и за убежището, което откри в обятията и сърцето на Филип.

Брент слушаше с внимание и я прекъсваше само от време на време. Накрая Клер се почувства освободена от непосилния товар, който носеше от толкова дълго време, и му се извини, че го е занимала с драмата на своя живот.

— Все някой ден щеше да ти се наложи да се върнеш и да се срещнеш с Кинг — рече Брент. — Защото дори сега, след смъртта на Филип, ти все още не си забравила този мъж!

Тогава тя възропта. Държеше да остане вярна на Филип. До този момент не бе поглеждала към друг мъж. Дали го обичаше? Незабавният отговор бе „Да!“ и сърцето й подсказваше същото. Но то бе съвсем различно от обичта към Кинг, тъй като тогава бе екзалтирана от любовния порив на младостта. Любов — да, мили боже! Онази страст наистина бе любов, но такава, на която не можеше да се разчита — бе непостоянна и опасна като тънка кора лед.

— Чуваш ли ме? — запита Брент и я върна към действителността.

— Кинг е тук, в Лейкпорт. Станал е хирург. Снощи на Ели се наложи да ме закара по спешност в местната болница…

— Какво-о? — прогърмя в слушалката ужасеният му глас.

— Ели мислела, че имам остър апандисит, но се оказа хранително отравяне. Сега вече се чувствам добре — успокои го Клер. — По една случайност Кинг беше дежурен. Получи се страхотна среща! И двамата бяхме доста изненадани!

— Представям си! — промърмори само Брент.

— Вероятността да се видим отново е нищожна. Той е много зает в болницата, а чух, че водел и интензивен личен живот.

— Трябва непременно да поговориш с него!

— Имаш предвид за миналото ли?

— Като че — да! Точно това ти е нужно да направиш!

 

 

Клер изобщо не възнамеряваше да се среща очи в очи с Кинг. Разговорът й с Брент я подтикна към решението да се върне в Ню Йорк, веднага щом свърши работата си в Лейкпорт. Искаше да бъде в галерията, когато пристигнеха картините на Моне. Клер притежаваше творби на Реноар, Дега и Писаро, но Моне бе най-любимият й импресионист и притежанието на едно от платната му щеше да влее нови сили в живота й.

Филип бе художник по душа и обожаваше изкуството. Но събираше художествени произведения и за да вложи парите си. Клер така и не свикна да се отнася към картините по такъв начин. Тя обичаше да ги вижда около себе си, защото я привличаха красивите творения. Клер се отдръпваше боязливо от грубото материално „владеене“, тъй като бе се опарила от това още като момиче. Всеки в семейство Пармитър държеше толкова на заобикалящите го неодушевени предмети, че им отдаваше предпочитание пред живите членове на рода. Клер реши никога да не се отнася така с вещите или хората.

Все пак в живота й съществуваше един мъж, към когото неволно проявяваше собственическо чувство. Бе пожелала Кинг изцяло само за себе си. Търсеше непрекъснато неговото внимание. В известен смисъл се стремеше той да замести родителите й по начин, какъвто не успяваха членовете на семейство Пармитър.

Но Кинг така и не стана неин. Само за миг — през онзи юнски ден — тя прозря навеки тази истина.

 

 

Следващата сутрин Клер слезе на закуска с намерението да внесе известна яснота в отношенията с братовчедка си. Започна отдалече на чаша кафе.

— Не зная колко дълго ще мога да остана тук!

Ели тъкмо мажеше парче кифла с конфитюр и вдигна очи.

— Но ти едва дойде!

Клер се замисли. Толкова скоро ли пристигнах? Струваше й се, че прекара в Лейкпорт цяла вечност. Бяха изминали само три и половина дни и по-голямата част от времето посвети на възстановяването си след хранителното отравяне.

— Вчера се обадих на Брент — подхвърли тя.

— И той ти даде идеята да се прибереш в Ню Йорк, така ли?

Клер поклати глава.

— Не, но предстоят някои много важни за мен покупки и трябва да съм там. Всъщност, хрумването си е лично мое. Моля те, не се тревожи. Няма да си тръгна, докато нещата тук не се уредят. Искам само да се ускори решаването на проблема със завещанието, това е всичко.

— Бил спомена, че ще разговаря с адвоката на Томас през следващата седмица — напомни й Ели.

— Зная! — Клер прочете в очите на събеседницата си познатия инат и като подбираше внимателно думите си, продължи: — Не бих желала да насилвам нещата, но смятам, че няма да е зле да поговоря с Бил лично. Исках да кажа — в офиса му.

— Защо? — доста безцеремонно попита Ели.

— Когато си приказваме тримата, все се намесват някакви чувства — отвърна Клер със същата безцеремонност. — Дори Бил нарича съдържанието на тази къща „наследствена собственост“. За мен обаче това понятие крие много по-дълбок смисъл и той няма нищо общо с паричното изражение на стойността на пианото, картините, скриновете или етажерките. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че се опитваш да ме убедиш, че не желаеш нищо от тази къща.

— Това ти го казах още в началото!

— Значи не искаш вещите именно от нашата къща — поправи се Ели. — Отбягваш спомените за семейство Пармитър, защото всичко, свързано с имението… и Лейкпорт ти изглежда като лош сън! — Стана, вдигна кафеника от лавицата, допълни двете чаши и се тръшна обратно на стола.

— Тълкуваш думите ми превратно — продължи все така бавно Клер. — Намекваш, че представите ми за Лейкпорт и това място са свързани непременно с нещастия. Не е съвсем така. Тук съм прекарала и най-щастливите мигове от живота си и то в игра с теб! Когато бях дете и дойдеше лято…

— А по-късно, когато остана да живееш постоянно? — Предизвикателството беше красноречиво.

— Беше ми трудно да свикна, но ти ми помогна. А също и леля Дилия, баща ти… и дори леля Лоти. Всички те бяха много мили към мен и с времето аз мислех все повече за тях…

— Дори не присъства на погребенията им! — хвърли в лицето й обвинението си Ели.

Клер се разлюля. Сякаш я удари силен електрически ток. Взря се в очите на братовчедка си, но лицето й бе непроницаемо като затръшната врата.

Най-сетне! Ели даде израз на дълго таеното си огорчение. Изрече необоримата истина, че Клер не изпълни задълженията си към рода Пармитър.

Първата реакция на госпожа Бейли бе да се защити, но бързо се отказа.

— Вярно е, че не дойдох, когато дядо се помина, но не защото… не желаех. По-скоро — не можех да понеса да се срещна с… Кинг. Самата мисъл за това ме ужасяваше!

— Кинг още се шляеше тук тогава — съгласи се сурово Ели. — Напусна малко след това, но той не дойде и на траурната церемония. Не че някой очакваше такова нещо от него, тъй като вече бе съвсем друг човек. Изобщо не се мяркаше пред очите ни. Както и да е…

Клер разбра, че братовчедка й тръпнеше в очакване на нови обяснения.

— Когато почина леля Дилия — продължи, — Филип беше заболял сериозно. Отидохме чак в Мексико при един лечител с надеждата, че ще му помогне, но усилията ни се оказаха безплодни. Върнахме се вкъщи и той умря след около година. — Поспря за момент, за да избистри спомените си, и продължи: — Когато смъртта покоси леля Лоти, аз бях в Париж във връзка с бизнеса си с галериите. Получих писмото ти много късно.

— Зная! Опитах да се свържа с теб в Ню Йорк, но Брент ми каза, че си заминала отвъд океана. — Чудно защо Ели не се бе досетила да й телефонира във Франция!

— Когато почина баща ти — подхвана пак Клер, задушавайки се от изброяването на дългия списък потискащи пропуски, — бях в Ориента, пак по работа. Моят секретар се свърза с мен в Хонконг, за да ми предаде съобщението в деня на отпътуването ми. Така или иначе, беше късно, но ти звъннах по телефона, веднага щом пристигнах в Ню Йорк…

— Спомням си. — Ели кимна, видимо поуспокоена и удовлетворена от преговора на събитията. — През цялото време… ми липсваше, това е всичко.

Завършекът бе прост, но тъкмо заради това така трогателен. Сълзи напираха в очите на Клер и тя премигна, опитвайки да ги сдържи.

— Ели… — започна пак, но се задави.

— Не казвай нищо повече. Всичко е наред, наистина. Ако искаш да говориш с Бил, направи го!

Всичко приключи добре, ако не се считаше чувството на неудобство, загнездило се в сърцето на Клер, че се готви да извърши предателство с частното си посещение у адвоката. Ще го отложа до следващата седмица, реши тя, и ще видя най-напред какво ще постигне нашият защитник сам.

 

 

Ели изми и подреди чиниите от закуската и предложи да отидат и да напазаруват от „Шамплейн Мол“, а след това да обядват в ресторантчето „Ирокиз“, разположено сред красива природа до брега на езерото.

Клер много искаше да й достави удоволствие и се отзова най-ентусиазирано на предложението. Пазарчето представляваше най-обикновена редица от сергии с преоценена стока, евтини магазинчета и павилиони за бърза закуска, покрай които в други случаи не би се задържала и минутка. Купи памучен пуловер с бледожълт цвят, най-вече за да зарадва братовчедка си. Спря и пред масичка с бижута и купи на спътницата си колие с розова перла и подходящи обеци. Ели остана запленена от подаръка, сякаш покупката бе направена от „Тифани“. Радостта й бе искрена — това бе една от чудесните черти на нейния характер.

 

 

Вечерта Ели й разкри, че още свири на орган по време на неделните проповеди в епископалната църква. Беше заместила леля Дилия преди няколко години, когато артритът на старата жена я принуди да се откаже от задължението си, което бе изпълнявала с любов от младо момиче.

— Ще дойдеш, нали!

Двете се качваха по стълбата, за да си легнат.

— На църква ли?

— Да!

— Не! — отсече твърдо Клер. — Не мога, наистина!

— Не ходиш ли вече на църква?

— Не е точно това. Съображенията ми нямат нищо общо с проповедта. Причината е… присъствието ми в Лейкпорт. Знаеш как е в малките градове. Всички богомолци ще се вторачат само в мен. Може би по-късно бих се срещнала с толкова много хора… — Тръсна глава. — Чувствам, че още не съм готова.

— Мнозина те познават и биха желали да те видят. От известно време, почти всеки, който е чул за завръщането ти, ме моли да ти предам покана за обяд или вечеря, на чай и така нататък. Това са все твои приятели.

— Познати! — поправи я Клер.

— Добре, така да бъде.

— Зная, но моля те — не искай това от мен. Може би следващата неделя.

Повече не подхванаха тази тема. На сутринта Клер наблюдаваше приготовленията на Ели с чувство за вина — съмняваше се, че идущият уикенд ще бъде още в Лейкпорт.

Братовчедка й тръгна. В далечината биеше църковната камбана. Къщата изведнъж опустя. Клер се почувства раздвоена. Трябваше да излезе, за да се поразсее. Погледна през прозореца на вестибюла и отново забеляза розовите храсти около парадната алея.

Много й се искаше да ги излекува, но вероятно повечето от магазините щяха да бъдат затворени. Тогава си спомни за един център по градинарство на около осем километра извън града, покрай който бяха минали с Ели.

Времето се разваля, помисли си тя, докато се качваше в колата. Независимо от всичко, въздухът бе удивително свеж. Топлият летен вятър галеше нежно страните й.

Както и очакваше, градинарският център бе отворен за посетители. Клер се огледа. Фантастичната феерия от цветове бе празник за очите. Беше се озовала в царството на трицветна теменуга и невен, циния и маргаритка. Преди години леля Дилия засаждаше такива цветя по това време на годината, а те после й се отблагодаряваха с красота за нежните грижи.

Клер нямаше дарба за градинарство. Освен това поне през последните четиринайсет години от живота си не бе имала нито време, нито място, където да развие подобна дейност.

Видя, че продаваха цели розови храсти, а климатът позволяваше да бъдат засадени веднага. Дали няма да е по-добре да се заменят болните рози с нови, помисли си тя.

Вдигна един храст. Корените му бяха увити с дебело пластмасово фолио. Започна да чете информацията, отпечатана на етикета, когато някой надникна през рамото й и възкликна:

— Мислех, че замъкът на семейство Пармитър не се нуждае от нови корени с рози!

Клер вдигна рязко глава и срещна погледа на Кинг Фарадей. Оказа се толкова неподготвена за появата му, че инстинктивно стисна стъблата. Един трън се забоде в пръста й. Тя изохка и блестяща капчица кръв обагри листата.