Мег Хъдсън
Обещание за обич (7)

Седма глава

Устните на Кинг се изкривиха в нещо като усмивка.

— Може би ще имаш отново нужда от медицинска помощ? — попита учтиво той.

Клер сметна, че й се подиграва и се ядоса. С удоволствие би изтрила самодоволното изражение от красивото му лице!

Положи розовия храст на земята и посегна към чантата си, но Кинг се оказа по-бърз. Извади светкавично снежнобяла носна кърпа, улови ръката й и внимателно попи кръвта.

Младата жена направи гримаса, но не от болка. Докосването му възпламени у нея неопределено чувство. Тя потрепери. Сякаш ехото от миналото повя като топъл бриз, но не можа да разтопи повърхностната кора от лед. Мъжът разгледа внимателно мястото, където беше се заболо трънчето, със сериозност, която при други обстоятелства би я разсмяла. Реакцията му постепенно я успокои.

— Бодилът не се е пречупил и това е добре, но мястото може да се инфектира. — Още недоизрекъл, той стисна пръста, който започна да кърви отново.

— Хей! Чакай малко! — възкликна тя.

— По-добре е от такава рана да изтече повече кръв — рече той. — Но стига толкова. Имаш ли аптечка в колата?

— Не! — рязко отвърна Клер. — Ти си лекар. Не трябва ли да носиш нещо подобно?

— За моята професия се нуждая от много по-сложни прибори от тези, които съдържа аптечката на една кола — спокойно обясни той.

— Няма ми нищо, наистина!

— Щом казваш. — Той се съгласи по-бързо, отколкото тя очакваше. Сетне Кинг погледна към розовите храсти, на които тя допреди малко се възхищаваше. — Ще ги купиш ли? — попита той.

— Колебая се.

— Навремето градината в имението на Пармитър бе цялата в рози.

— Леля Дилия бе засадила стотици храсти — призна Клер. — Повечето от пълзящите растения изглеждат добре. Но някои от цветята боледуват, чайните рози например. Чудя се дали да ги напръскам с някакъв препарат, или да ги изкореня и да засадя нови.

— Проблемът звучи съвсем като медицински! — засмя се Кинг.

— О, така ли? Значи стигнахме времето на пълна заменяемост?

Този път усмивката му угасна.

— Не! — каза кратко той. — Няма такова нещо.

Младият лекар се обърна и обхвана с поглед многообразието от цветове на едногодишните растения, на което Клер бе се наслаждавала допреди няколко минути.

— Мисля да купя няколко стръка невен — смени той темата. — Онези, бледожълтите, ми изглеждат красиви.

Тя се загледа в профила му. Не откри нищо момчешко и това я натъжи. Кинг във всяко отношение бе напълно зрял мъж. Преди четиринайсет години лицето му бе привлекателно и нежно, но сега, под лъчите на късното утринно слънце, в русата коса личаха кичури сребро, подчертаваха сенките под очите му. Изглеждаше изморен, напрегнат и блед. Клер изпита внезапен порив да докосне посребрените му слепоочия и да изглади бръчките около устата. Закопня за неговата едновремешна непринудена усмивка и звънливия му младежки смях. Лицето й отрази желанията й като огледало, но тя не усети веднага това. Някогашният й приятел го долови, преди тя да осъзнае, че издава чувствата си.

Мъжът отстъпи инстинктивно, преди още да бе измислил оправдание за действието си, и замря. Бе забравил колко изразително можеше да бъде лицето на Клер и колко красноречиви — очите й. А не искаше да си спомня!

— Е, няма друго. — Той неочаквано се разбърза, очевидно обзет от желание да сложи край на срещата им. Съсредоточи вниманието си върху кошниците с невен, но се сепна от трудното дишане на Клер. Цяла секунда мина, преди в главата му да се прокрадне мисълта: „Тя също се нуждае от време, за да се съвземе!“.

— Май е по-добре да потърся някой от продавачите — привидно небрежно подхвърли Клер — и да поискам съвет.

— Желая ти успех! — кимна Кинг за сбогом.

— Благодаря! — Младата жена се усмихна и отмина.

Мъжът се направи, че оглежда внимателно невена, но не се стърпя и изпрати крадешком Клер с поглед. С крайчеца на окото си наблюдаваше приближаването й към работника със сив гащеризон и избродирана отпред емблема на градинския център. Двамата потънаха в задълбочен разговор, след което минаха под закрития навес, където бяха складирани торове и инсектициди. „Най-вероятно са я посъветвали да се опита да излекува болните рози“, предположи той.

Младият мъж се колебаеше между невен и циния, след това съвсем импулсивно добави към покупката си и благоуханно бяло вещество, което според рекламата трябваше да се поръси върху камениста почва. В действителност купуваше цветята за баща си. Самият той не само нямаше време, но и желание да се занимава с градинарство. Миналото лято Джордж Фарадей бе проявил интерес към отглеждането на цветя, което тутакси бе подкрепено и поощрено от стария Джоу Ландри, техен дългогодишен градинар. Кинг си даде сметка, че грижата за градината би била отлична терапия за болния старец.

 

 

Клер напусна градинарския център с няколко бутилки с течен препарат за лечение на розите. Нямаше намерение да се връща веднага в Лейкпорт. Ели сигурно беше се прибрала от неделната служба или щеше да пристигне всеки момент. Не беше готова да се изправи лице в лице с братовчедка си, докато не потърси и не намери самостоятелно отговори на някои въпроси.

Днешната среща с Кинг я извади от равновесие по начин, твърде различен от първия им сблъсък в болницата. Този път почувства необяснима загриженост към него, която я смути.

Но той разби сърцето ми, дявол да го вземе! — напомни си Клер с внезапно лумнала ярост.

През всичките тези години тя рядко изпитваше съмнение за правилността на постъпката си. Нарочно бе залостила вратата към миналото и бе насочила усилията си да изживее пълноценно настоящето. Случваше се да минат месеци, без да си спомни за Кинг Фарадей. Обикновено образът на младежа тревожеше мислите й само когато получеше писмо от Ели, но връзката между двете не беше постоянна.

След като осведоми братовчедка си, че младежът е напуснал града и Клер я предупреди, че не желае да чува повече името му, Ели престана да пише новини от града и така темата за Кинг отпадна.

Преживя няколко пристъпа, когато не бе на себе си, и размишляваше какво ли щеше да се случи, ако беше изчакала онази сутрин Кинг. Задаваше си и по-важния въпрос: какво щеше да направи, ако не беше Филип, към когото се обърна. Разполагаше с малко пари и нямаше къде да отиде. Дали нямаше да се принуди да се върне отново в града?

Не мога да стигна до окончателен отговор за нито един от многочислените въпроси и само преливам от пусто в празно, ядоса се сама на себе си Клер на излизане от паркинга на градинарския център. Обърна колата на север и пое по пътя, следващ извивките на езерото Шамплейн. След няколко километра зави, заобиколи Платсбърг и продължи без определена посока, докато с изненада откри, че е наближила границата с Канада.

Обратният път до Лейкпорт й отне почти час. През това време успя да се отпусне и да се наслади на красивия пейзаж. Подмина Платсбърг. Отби в крайпътно кафене и си поръча сандвичи и млечен шейк. Надяваше се, че Ели няма да организира официален неделен обяд. Пропусна да й остави бележка, че ще закъснее.

Наближи града. Поддала се на мимолетно хрумване, тя свърна към вдадения в езерото нос. Малкото полуостровче завършваше с красив плаж, създаден навремето с държавни субсидии и отворен за граждани преди няколко години. Виещата се магистрала обгръщаше езерото от едната страна, а от другата бе заградено от красиви постройки. Запита се коя ли от тях е домът на Лоти и Томас Хаскъл.

Водата бе още твърде студена за къпане, затова плажът бе зле посетен. Клер се измъкна от колата и доближи досами брега. Зарея поглед в далечината по посока на стръмните склонове на Грийн Маунтънс.

 

 

Следващата седмица двете братовчедки имаха среща с Томас Хаскъл в офиса на Бил.

Ели започна да нервничи, още преди да тръгнат. Стигна до там, че не можеше да хване волана. Клер предложи тя да кара тоя ден. Преди да потеглят, с поучителен тон я посъветва:

— Гледай да се успокоиш. Зърне ли те в този вид, Томас мигновено ще се възползва!

— Противно ми е! — Ели бе забола поглед в пътя сякаш се страхуваше, че всеки момент ще катастрофират. — Всичко ми е гадно!

— Става дума за предварителен разговор — търпеливо поясни Клер. — Не приказвай много и следвай съветите на Бил, това е всичко.

Братовчедка й като че ли не чуваше.

— Ако стигнем до съд, ще влезем в устата на всички клюкарки в града!

— Да не е лошо? — опита се Клер да събуди здравия й разум. — Какво има да крием от хората?

— Лесно ти е на теб! — Негодуванието й бе наистина изненадващо. — Накрая ще си прибереш багажа и ще отпрашиш към Ню Йорк! А аз ще трябва да продължа да живея с този срам!

— Напротив!

Ели се извърна рязко и излезе извън полезрението на братовчедка си. Все пак Клер успя да забележи съмнението, което се прокрадва в кафявите й кадифени очи.

— Разясни ми!

— Никога ли не ти е хрумвало, че щом приключи разправията с Томас за имението, ще можеш да напуснеш Лейкпорт?

За известно време тишината стана потискаща.

— Не, никога! — възкликна Ели. — Целият си живот прекарах в този град и няма къде другаде да отида.

— Не е съвсем така — възрази кротко Клер. — Заобикаля ни цял един огромен свят! — Тя махна неопределено с ръка през прозореца на колата. — При това — много интересен… поне в по-голямата си част. Нима не си струва да го опознаеш, веднага щом уредиш спора с Томас?

— Не! — извика натъртено Ели. — Не приличам на теб, имах случай да ти го кажа. Нямам никакво желание да пътешествам. Скитническият живот не е за мен. Тук съм родена и на това място искам да ме погребат! — заключи предизвикателно тя.

Клер имаше чувството, че най-подходящият човек, който можеше да помогне на Ели, е Бил. Сигурно братовчедка й изпитва към него безгранично доверие. Спомените я връхлетяха един подир друг. Много отдавна Ели отхвърли любовта на Бил Еджърли с оправданието, че се е влюбила в другиго. Хвърли поглед към спътничката си. Лицето й бе като издялано от камък, очите й не се откъсваха от пътя. Клер бе сигурна, че избраникът на братовчедка й е бил Кинг.

Кантората на Бил Еджърли се намираше в новопостроена сграда близо до мястото, където се помещаваше съдът. Клер очакваше, че обстановката вътре ще бъде спартанска, но се излъга. Работните помещения не се отличаваха с лукс, но бяха украсени по учудващо сложен за възприемане начин. Мебелите бяха в скандинавски стил, а на стените висяха няколко интересни картини. На Клер й се прииска да ги разгледа по-подробно.

Мелинда, секретарката на Бил, бе мила привлекателна блондинка, която ги почерпи с кафе в кабинета на адвоката.

В сравнение с представянето си в домашна обстановка в къщата на Пармитърови, тук Бил изглеждаше съвсем различно, седнал зад бюрото си и надянал очила със златни рамки. Клер си призна, че очакваше да види един „провинциален“ адвокат, но това съвсем не бе така. Облечен в светлобежов костюм, той носеше скромна кафява карирана вратовръзка. Можеше да послужи за модел на компетентен млад юрист, практикуващ в голям град.

Братовчедка й пък, обратното — изглеждаше старомодна.

Не можеше да се намери по-ласкава дума за сивата й рокля на цветчета. Самата Ели се почувства неудобно, като видя как се беше издокарал Бил. Клер я наблюдаваше и с мъка потисна нарастващото си недоволство. Дявол да го вземе, можеше да облече нещо по-прилично, нищо, че е закръглена! Природата я е дарила с красиво лице, но самата тя не прави нищо, за да го разкраси!

Ярък спомен прекъсна хода на мислите й. Абитуриентският им бал! Тогава Ели се запъна като магаре на мост и все повтаряше, че няма да отиде. Малко преди това бе скъсала с Бил, а по кого въздишаше след него остана неизвестно.

Клер подозираше, че никое момче не бе поканило братовчедка й на бала, а знаеше, че момичето е прекалено срамежливо, за да покани някого по своя инициатива. Затова се консултира с Кинг. Крис Талмидж ходеше доста стабилно с една тяхна съученичка, Анджела Бодро, но се бяха скарали предишната седмица. Клер придума приятеля си да накара Крис да покани Ели на бала, а когато това стана, убеди братовчедка си да приеме.

Беше обладана от свирепата решителност да й организира една незабравима нощ. По онова време, поне на вид, Ели бе доста закръглена. Може би съзнаваше недостатъците на своята фигура, но и дрехите, които си купуваше, бяха кошмарни, нещо, което не можа да преодолее и впоследствие. Следващата стъпка бе да убеди дядо си да даде по-сериозна сума за нова рокля, но какъвто беше скъперник почти сигурно щеше да й откаже.

Денят на тържеството наближаваше и Клер изпадна в паника. Ели, напротив, остана напълно безразлична и дори подхвърли, че не би било зле да си навехне глезена като оправдание да не отиде.

Сутринта на съдбоносния петък Клер избяга от час по латински отиде до универсалния магазин „Креншо“ и избра красива рокля, която според нея щеше да отива на приятелката й и да й бъде по мярка. Изработена от тюл и шифон, дрехата напомняше морска пяна. Беше тясна в кръста, а нагоре прилепваше плътно по тялото. Надолу се диплеше на широки гънки. Имаше цвят на узряла праскова и отлично подхождаше на косата и кожата й.

Клер плати със собствени пари. Бе получила неголяма сума от наследството на баща си. Когато се върна с подаръка в къщата, Ели се ужаси, вместо да се зарадва.

— Не мога да си позволя такава скъпотия, Клер! — възрази тя.

— Никой не ти иска пари!

— Ще трябва да ти ги върна!

— Не е нужно!

Чак сега се сети, че братовчедка й никога не бе похарчила и цент от мизерните пари, които получаваше на месец. Именно тях по-късно Клер тайно взе на заем, преди да избяга от Лейкпорт.

Ели най-после премери роклята. Остана поразена от отражението, което видя в огледалото в стаята на леля Лоти. Клер се възползва от уникалната възможност и успя да я склони да измие косата си с шампоан, след което й направи прическа. Сложи й дори и малко грим.

Тази нощ за първи път в живота си Ели Пармитър показа на света как можеше да заблести спяща лилия, когато е изкусно представена. Клер я бе разкрасила със златисти сенки върху клепачите и туш на миглите й. Подчерта линията на очите и с молив за вежди. Накрая едва забележимо докосна бузите й с руж с цвят на праскова и леко ги напудри. Резултатът беше поразителен!

Кинг и Крис Талмидж загубиха ума и дума, когато пристигнаха с подаръците. Кинг носеше за любимата си гривна, инкрустирана с маргаритки, а Крис поднесе огърлица с дребни розови перли, които чудесно отиваха на роклята.

Клер изтръгна от приятелката си обещание как да се държи, но завършекът не бе благополучен. Анджела също дойде на бала и когато видя великолепната двойка Крис и Ели, взе спешни мерки. Ели се оказа напълно неспособна да се пребори с женското лукавство и коварство и много преди последния танц Клер забеляза отсъствието на братовчедка си. Балът се провеждаше в салона на гимназията и Кинг и Клер претърсиха всички тъмни класни стаи, но… без резултат.

Клер изпадна в бяс и дори Кинг, който бе спокоен по природа, започна да се дразни. Двамата напуснаха тържеството в разгара му и обиколиха околностите на училището със стария „Додж“ на момчето. Взираха се в тъмнината, търсейки да зърнат момиче с рокля от златист шифон, докато очите ги заболяха.

Стигнаха къщата на семейство Пармитър. Кинг остана да чака в колата, а Клер се промъкна през задната порта и мина през тайния тунел, който използваше за специални цели през последните две години. Качи се в стаята на Ели и я завари да спи непробудно. Балната премяна с цвят на праскова бе захвърлена и смачкана на пода, за да не бъде облечена никога повече!

Задъхана от ярост, Клер запали нощната лампа. Бледожълтият светлик огря мокрото от сълзи лице на Ели и подпухналите й от плач клепачи. Гневът на Клер се стопи и премина в жалост.

Сега Клер си спомни тази история и отново изпита същите смесени чувства към братовчедка си. Имаше моменти, когато искаше да я предпази от всички злини на света. Но понякога изпитваше нужда да я разтърси, за да я събуди за собствените й достойнства. Запита се дали и Бил Еджърли бе раздвоен в чувствата си по същия начин.

В този момент той четеше някакви документи, пръснати пред него на бюрото. Погледна ръчния си часовник.

— Томас закъснява — отбеляза той.

— Най-вероятно няма да дойде — прибърза със заключението си Ели.

— Не би било разумно от негова страна — смръщи вежди Бил.

Клер хвърли нетърпелив поглед към братовчедка си. „По дяволите! Рано или късно ще трябва да се сблъска с това изпитание!“

— Ще доведе ли своя адвокат? — попита тя на глас.

— Още не бе решил, когато говорихме за последен път — отвърна Бил. — Защитава го Мори Флечър. Вече говорих с него на дълго и широко и се убедих, че Томас наистина притежава, подписано от Лоти, завещание, което е с по-късна дата от изготвеното от мен.

— Мислиш ли, че е законно?

— Не зная! — каза откровено Еджърли. — Това е първото, което ще трябва да разберем.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Бил натисна копчето и се обади.

— Да? — Тонът му изразяваше нетърпение и раздразнение.

— Пристигна господин Хаскъл! — съобщи Мелинда.

Адвокатът стисна устни.

— Покани го да влезе! — поръча той.

Клер изгаряше от нетърпение да зърне съпруга на Шарлот. Презираше го още от петнайсетгодишна, след като веднъж си беше позволил да я закачи. През последвалите четири години, случеше ли се да са заедно в къщата, го избягваше по всички възможни начини, но знаеше, че това не го засяга, а напротив, дори го забавлява! Той бе много самоуверен. А Лота си бе загубила ума по него. Клер вече имаше достатъчно житейски опит и реши, че той трябва да е бил много добър в леглото. Не можеше да измисли друго основание за това леля й да го търпи толкова време.

Помнеше го едър, силен, мускулест и безспорно красив. Бе чаровен, своеобразно закачлив, с което привличаше жените. Успя дори да накара Дилия да мисли за него по съвсем различен начин, въпреки сериозните резерви на сестра й.

Косата му бе гъста, тъмнокафява и естествено къдрава. Сега, когато прекрачи прага на кабинета на Бил, първото, което я порази, бе снежнобялата му коса. Годините не бяха се оказали милостиви към този човек. Мускулите му се бяха превърнали в тлъстини, коремът висеше над колана на панталона му. Накратко, имаше вид на пияница.

Беше закачлив като преди години: това пролича при поздрава му към Клер. Не пропусна да я измери с разсъбличащ поглед, както правеше винаги. Тя се здрависа с него подчертано вежливо и се постара да скрие възмущението си, когато той задържа ръката й с нямо предложение. Томас поздрави и Ели не по-малко дружелюбно, но пропусна ръкостискането.

Разговорът започна трудно. Размениха няколко общи приказки относно времето и събитията в града, след което Бил мина на въпроса с любезност, която изненада всички. Преди още да разберат какво става, завещанието бе извадено на бюрото.

Томас също не очакваше да стигнат до същността толкова бързо. Обърна се с пресилен смях към Бил.

— Не зная, Еджърли! Може би трябваше да доведа и Мори с мен!

— Не сме в съда! — напомни му адвокатът с ледена усмивка. — Просто ще разгледаме спорния документ и ще се опитаме да сравним позициите си.

— Да, разбирам! — Провлече неопределено Томас. — Добре, ето — гледайте! Предметът на спора, както се изразихте вие, е пределно ясен. Лоти поиска да ми остави половината от своя дял от собствеността на Пармитърови, в това число — и всички предмети от къщата. Няколко дни преди да почине, й хрумна, че предишното й завещание не ми давало такива права.

— Имаш предвид завещанието, на което бях изпълнител аз? — попита Бил.

— Мисля, че да. Лично аз никога не съм го виждал. Ако сте го писали вие, то знаете съдържанието му.

— Да, аз го изготвих — подхвана тихо Бил. — Написах завещанията и на Дилия и Ралф Пармитър. Документите не бяха особено сложни, а и по същество в тях се изразяваше една и съща воля.

Томас бе забил поглед в ъгъла на бюрото и при тези думи сведе глава към пода.

— За това също нямаше откъде да знам — каза с безпокойство и сви рамене. — Е, добре, какви бяха последните им желания?

— Преди да почине, Дейвид Пармитър даде указания собствеността му да се раздели по равно между неговите три живи деца. Той владееше сградата, заета от „Музикалното училище“, и съседните й земи. Какво да се направи със съдържанието на къщата уведоми устно Дилия, която бе изпълнител на завещанието му. Когато изготвих нейното завещание преди шест години, Дилия ми каза, че баща й наредил тя да се разпореди с вещите от къщата така, както намери за добре. Що се касае до стойността им, имал предвид, че разпределението трябва да бъде по равно между Дилия, Лоти, Ралф и теб, Клер!

Клер толкова се изненада, че едва не падна от стола. Заля я топла вълна — досега винаги бе считала, че дядо й я е лишил напълно от наследство. Бе живяла с тази мисъл цели дванайсет години, а сега…

— Дилия сподели с мен — продължи Бил, — че дълги години не желаела да даде вещите за оценка. После решила да изготви списък кой какво да получи. Спомена, че Лоти вече отнесла в новата си къща много повече, отколкото бил нейният дял. — Адвокатът закова немигащ поглед върху лицето на Хаскъл.

— Това са измишльотини на Дилия! — не се сдържа Томас. — Двамата с нея никога не сме разговаряли открито!

— И аз имах такова чувство — съгласи се Бил. — Така или иначе, Дилия не даде вещите за оценка, нито пък изготви списък. Въпреки това зная какви бяха желанията й. Те се потвърждават и от завещанията, които изготвих за Лоти и Ралф. Тяхната воля бе къщата и принадлежащите й земи да бъдат оставени или на техните живи роднини, или на съпрузите и потомците им.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита предизвикателно Томас, целият почервенял от яд.

— Мисля, че вече сам се досещате — заяви твърдо Бил. — Ако собствеността бъде продадена, това би станало само по изричното желание на Ели. Според условията на завещанията на Пармитърови, сега вие с нея съвместно владеете имота. Що се отнася до съдържанието на къщата, вие, господин Хаскъл, не притежавате нищо. Ако трябва да се съобразим с желанията на Дилия, които изказа пред мен, то половината от вещите принадлежат на Ели, а другата половина — на Клер. А ако обърнем внимание на мнимото завещание, което твърдите, че съществува, ще бъде крайно интересно да узнаем защо цели две години чакахте, за да го обявите публично!