Мег Хъдсън
Обещание за обич (10)

Десета глава

Кинг се пробуждаше бавно, като се наслаждаваше на рядката възможност да не бърза, за да отговори на наложително повикване. Съзнанието му бе замъглено. Намираше се на границата на съня и полубудното състояние. Вкусваше от удоволствието да се отдаде на тази приятна леност.

Обърна глава наляво, после надясно, за да разкърши врат, почувства се още по-добре. Неочаквано се сепна. Само на метър и половина от него седеше Клер със скръстени под себе си крака. Бе подпряла брадата си с ръце и не откъсваше поглед от езерото.

Кинг изпита остро, почти неестествено усещане, че вече я е виждал в подобна поза. Беше я наблюдавал десетки пъти така замислена, именно на това място.

Обзе го неповторимо удоволствие. Тя бе прекрасна, стори му се още по-красива от преди. Косата й бе лъскава и тъмна и тук-там проблясваше със скрит кестеняв огън. Сресана назад, докосваше раменете й на нежни вълни.

Чертите на пленителното й лице се бяха издължили. Кинг изпита непреодолим копнеж да го извърне властно към себе си, да се взре в гладкото чело, леко вирнатия нос и пълните устни. Веждите се извиваха като арки над очите, които все така го привличаха с чистия си сив цвят и красота. Брадичката й изпъкваше решително, точно както преди години. Продължаваше да носи главата си изправена. Покрай очите й в ъгълчетата на устата едва се забелязваха ситни бръчици — белег за зрялост, които ни най-малко не я загрозяваха.

Стори му се отслабнала, но с много по-женствени форми.

Имаше доста едър бюст за жена с нейния ръст, тесен кръст и стройни бедра. Спомни си, че в гимназията тя играеше волейбол и хокей на трева, а освен това бе отлична плувкиня и ненадмината танцьорка. Очевидно се грижеше за формата си.

Кинг неволно сви устни. Девойката се бе превърнала в изключително привлекателна жена — сексапилна, изтънчена, зряла и красива. Младежката невинност и енергичност бяха отстъпили място на мъдрост и лека меланхолия, които я правеха още по-съблазнителна. Запита се как ли би реагирал, ако сега се срещаха за първи път. Ако ги срещнеше например двете с Ели в супермаркета: „Кинг, запознай се с Клер Бейли, моя братовчедка от Ню Йорк!“.

Разигра мислено тази сцена и прецени, че щеше да бъде пленен от Клер Бейли от пръв поглед, особено ако в живота му не се бе появявала Клер Пармитър. По дяволите! Тази жена го привличаше неудържимо! Искаше да я опознае по-добре! Прииска му се да потърси нейната компания, докато е в Лейкпорт, но ненатрапчиво и спокойно. Същевременно осъзна колко абсурдно е това. Можеха ли отношенията им да останат искрени и необременени, сякаш между тях нищо не се бе случило?

Размърда се неспокойно. Тя явно усети раздвижването, защото се обърна.

— Реши най-сетне да напуснеш страната на сънищата! — закачи го тя.

Вгледа се в необикновените й очи и остана поразен. Подир туй забеляза усмивката й, чу насмешката в гласа й и реагира спонтанно. Трябва да съм от желязо или от камък, за да не се поддам на чара й! — каза си кисело той и се засмя на глас.

— Едно на нула за теб! Не беше особено учтиво от моя страна да заспя в твое присъствие!

Тя поклати глава.

— Ти просто имаше нужда от сън.

— Не отричам — съгласи се той и седна.

Чак сега се запита за истинската причина за присъствието й. Как бе се случило точно днес да дойде на плажа на семейство Баскин? И откъде знаеше, че той е имал намерение да се отбие тук?

Хвърли поглед към джинсите й. Изглеждаха съвсем нови — тъмносини и несчупени. Обзе го неясно съмнение.

— Между впрочем, носиш ли бански костюм? — попита той.

— Не, а ти?

— Аз — да.

— В такъв случай сигурно ще караш уиндсърф?

Единствено Крис можеше да й съобщи, че той възнамеряваше да кара сърф днес!

— Не, не донесох борда.

— Очите ти са пълни с въпроси — закачливо подхвърли тя и се усмихна. — За да отговоря на някои от тях, ти казвам: да, знаех, че обичаш да излизаш да караш сърф в почивния си ден, като днес например. Крис Талмидж издаде твоята тайна, както правилно се досещаш. Снощи вечеряхме заедно…

— Ти и Крис? — възкликна Кинг. И сам не знаеше защо се изненада толкова много.

Жената кимна.

— Оня ден съвсем случайно се срещнахме, а вчера ми се обади и ме покани да излезем. Честно казано, търсех повод да се измъкна от вкъщи!

— О, така ли?

— В момента двете с Ели правим опис на вещите в къщата. Решихме, че това ще е най-разумното, докато чакаме да се реши проблема с Томас Хаскъл и второто завещание, което, според думите му, е написала леля Лоти.

— Хаскъл още ли не се е отказал от налудничавия си план?

Лейкпорт бе малък градец, Кинг бе подочул нещичко за Хаскъл и намеренията му.

— Опасявам се, че не. Бил Еджърли, нашият адвокат, предполага, че ще се наложи да се обърнем към съда, но Ели се плаши от подобни действия. Както и да е, идеята да опишем всичко бе изцяло моя. Можем да въведем някакъв ред и да подготвим предметите за професионалната им оценка. Работата никак не е лесна.

— В какъв смисъл?

Тя сви рамене.

— Предизвиква прекалено много носталгия, събужда възпоминания от миналото, особено у Ели. Но трябва да призная, че и аз съм скътала някои спомени, свързани с вещите. В буквален и емоционален смисъл там има страшно много плесен, която е най-добре да се разчисти! Натрупаният боклук е трябвало да бъде изхвърлен още преди години. Пълно е с незначителни дреболии, които те карат да се чувстваш като престъпник, щом решиш да се освободиш от тях. — Тя въздъхна тежко. — Често съм си мислела, че върху Пармитърови тегне някакво проклятие — проявяват някаква фобия да не се разделят с абсолютно никакви предмети. Стари писма, пощенски картички, аптекарски рецепти, очила, счупени часовници. — Засмя се късо и добави: — Дори износено долно бельо и една безвъзвратно пожълтяла изкуствена челюст! Ненужно ехо от миналото! Действа ми потискащо!

— Представям си — промълви бавно Кинг. — Никак не е лесно непрестанно да се оплиташ в паяжина!

— Това е точната дума!

Той я погледна подозрително, за да провери дали не се шегува, но Клер го гледаше прямо и прекрасното й лице запази пълна сериозност.

— Миналото трябва да остане погребано! — Кинг сведе поглед към ръцете си, сключени в скута. — Никакъв смисъл няма да се отварят запечатани ковчези!

Защо, за Бога, говори тези неща?

Клер се поколеба, вгледа се внимателно в него. След това възрази:

— Вярно е, но донякъде.

Кинг усети, че тя се опитваше да му каже нещо със заобикалки, но преди да разбере какво, тя продължи:

— Работата е там, че според Томас той е наследник на половината от вещите в къщата. — Говореше по-бързо от обикновеното, явно бе нервна. — Независимо дали ще бъде признато, или не от съда, има смисъл да установим какво притежаваме и да добием представа за цената му.

— Съгласен съм — кимна Кинг.

— Което и чекмедже да отворим, каквото и да намерим, всичко напомня на Ели за някакъв малък анекдот или за семеен обичай, това е всичко. Знаеш ли, Кинг…

— Да?

Начинът, по който изговори името му, го накара да потърси очите й. Тя заприлича на уплашено малко дете, което всеки момент ще бъде уличено, че е направило пакост.

— Е, хайде, какво искаше да кажеш? — смръщи вежди той. Въпросът му прозвуча по-рязко, отколкото желаеше.

— Най-общо казано, съгласна съм, че не трябва да се отварят ковчезите от миналото, но… има едно изключение.

Кинг се наежи и гласът му стана не по-малко напрегнат.

— Така ли?

— Да! — отвърна решително Клер. — Налага се да открехнем нашето минало!

Настъпи абсолютна тишина. След малко Кинг процеди през зъби:

— Аз не мисля така! — Сведе поглед към ръцете си и продължи: — Прекалено късно е! Няма смисъл да преразказваме отминали събития. Всичко приключи много отдавна. Какво значение има дали си помислила, че съм постъпил несправедливо с теб? Имали някакво значение за теб това, че не можах да преодолея веднага ужаса от твоето дезертьорство — както го наричам аз. — Усмихна се добродушно. — За мен сега ти си съвсем друг човек. Не си момичето, което познавах. От време на време ми напомняш за него, но новата ти самоличност е съвсем нова за мен. Вероятно и ти чувстваш нещо подобно. Не е ли така?

— Не зная какво точно чувствам! — прошепна тя. — Аз също погребах миналото много отдавна и, както каза, започнах свой живот, който… не беше лош. Искрено вярвах, че… съм забравила. Но когато се върнах в Лейкпорт, спомените ми възкръснаха!

— Това е съвсем естествено, не смяташ ли?

— Да, разбира се. Но от това не ми става по-леко. За първи път започнах да се съмнявам в правилността на постъпката си преди години.

Кинг помръдна леко рамене.

— Всеки е склонен да се остави да го преследват самообвинения. Най-лесно е човек да намери някаква своя вина. Но вярвай ми, от опит знам, че и едното, и другото са еднакво безплодни. Така че няма никакъв смисъл да ровим миналото сега.

Бе убеден в думите си и искаше да й го внуши. Отне му доста време, докато се възстанови. За малко щеше да сложи край на живота си заради тази жена, която сега го гледаше втренчено с изразителните си сиви очи, способни да трогнат всяко сърце. Душевните му рани бяха зараснали и за нищо на света не желаеше да ги отваря отново.

Когато я видя за първи път, просната на манипулационната маса в болницата, го обзе сляпа ярост, защото изненадата бе прекалено внезапна. Може би ако бе се поддал на импулса си, още същата нощ щеше да се върне в стаята й и щеше да отвори своя отдавна закован емоционален ковчег. Вероятно щеше да хвърли в лицето й въпроса, който го измъчваше ден и нощ в продължение на много месеци след нейното дезертьорство.

„Защо го направи?“

Доктор Кинг Фарадей погледна часовника си. Като естествен завършек на размисъла, си припомни професионалните задължения.

— Трябва да се обадя в болницата!

Думите му предизвикаха чувство на безнадеждност у Клер. В този момент тя не можеше да мисли за друго, освен за Кинг. Той бе завладял мислите й и тя изгаряше от желание да изясни случилото се помежду им. Но мъжът явно не се интересуваше от това. Имаше моменти, когато тя бе убедена, че той също жадува да поправи грешката от миналото, независимо от това кой бе виновният. Оказа се, че посвещението му на медицината е над всичко друго.

Клер усети, че е емоционално изчерпана. Бе й останала троха гордост, колкото да потърси изход от положението. Опита се да заобиколи проблема.

— Няма ли да поплуваш?

Той се усмихна широко. Тя съзря момчешкото в усмивката му и сърцето й се сви.

— Водата е прекалено студена. А пък и след като похапнах и поспах, нямам особено желание.

— Мислех, че днес е твоя свободен ден.

— Така е. — Изглеждаше изненадан.

— Защо тогава се налага да се обаждаш в болницата?

— Има няколко пациенти, чието състояние искам да проверя.

— Можеш ли да се откъснеш от работата си напълно?

Той се замисли, но не за дълго.

— Твърде рядко.

— Наистина пълно себеотдаване! — Тя усети, че прозвуча саркастично.

— Човек не трябва да става лекар, ако не е готов на такива жертви — отговори съвсем спокойно Кинг.

Тя не се опита да продължи темата. Пресегна се за друга кутийка бира и каза:

— Още е студена. Щом няма да плуваш, да ти предложа ли една?

— Само ако ми правиш компания. Но после наистина трябва да тръгвам.

Дали реши да остане само от учтивост? — жегна я съмнението, но все пак му подаде бирата. Взе една и за себе си.

Искрено завидя на спокойствието, с което отпиваше на малки глътки. За разлика от него, тя бе толкова нервна, че единственото занимание, което можа да си намери, бе да отпие от кутийката, като внимаваше да не я разлее. След това я остави внимателно до себе си и трескаво зарови из паметта си, за да подхване отново разговора. За Кинг може би мълчанието също означаваше добра компания, но тя не мислеше така.

— Практикуването в Лейкпорт по-различно ли е? — попита тя най-накрая.

— От това в голям град ли, имаш предвид? Да, различава се съществено. Посещавах медицинския факултет в Рочестър. Предполагам, знаеш това:

— Не, чувам за първи път.

— Е, добре. След като се дипломирах, се преместих в „Стария Рочестър“ — както го наричат. Бях една година стажант-лекар в Олбъни, а подир това — четири години като хирург на свободна практика в Манхатън. Както виждаш, „вкусил“ съм от медицината и на големия град.

Живял е в моя квартал? — изненада се Клер. Ако това беше се изписало на лицето й, то Кинг с нищо не го издаде. Напротив, с весел тон продължи:

— Мислех да се заселя в Ню Йорк, но ми предложиха постоянна работа в Олбъни и аз приех. Разбира се, не може да става и сравнение между двата града, въпреки че атмосферата в Олбъни е определено градска. Би могло да се каже, че не изпитах сладостта на лекарската практика в малък град, докато не се върнах в Лейкпорт.

— А харесва ли ти тук?

Той се замисли, преди да отговори.

— Изненадващо за мен — да! В интерес на истината, в Ню Йорк и Олбъни срещнах повече и по-големи професионални предизвикателства. Разликата е в това, че тук трябва да се справям съвсем сам. Колегите, към които бих могъл да се обърна за помощ, са малко, тъй като персоналът ни е малък. А обикновено няма достатъчно време за консултации със специалисти от по-голямо населено място, особено ако се налага спешна хирургическа интервенция. — Продължи бавно. — Практикуването в малък град се отплаща и по уникален начин. Има и своите недостатъци, разбира се. Понякога за лекаря е трудно да бъде безпристрастен, когато пациентите му са добри познати или приятели. Но пък съществуват предимства от личен характер… — Спря насред думата и се усмихна горчиво. — Разприказвах се. Не трябваше да ме разпитваш за медицина. На тази тема мога да говоря с часове.

Вече бе разбрала това. Усети силата и искреността на неговата предопределеност и в душата й се породи ново чувство към него — възхищение. Никога преди не го бе виждала в такава светлина.

— Като че разказах предостатъчно за себе си, а не чух почти нищо за теб. Разбрах от Ели, че си станала забележителна специалистка в областта на изящните изкуства.

— Известна — да — поправи го тя и поклати глава, — но не в такава голяма степен като Филип… — Прехапа език. Не желаеше да намесва името му в този разговор.

Кинг й помогна.

— Разкажи ми за своя съпруг. Познавахте ли се, преди да се ожените?

Да! Той води разговора на съвсем друго ниво, помисли си Клер, Попита ме така сякаш се информира за приятел на чашка.

— Филип бе мой преподавател в колежа — започна тя, като внимателно подбираше думите си. — Поощряваше интереса ми към изкуството, а също и моя… скромен талант. — Поспря, но след това признанието стана по-лесно. — Бе шестнайсет години по-възрастен от мен, вдовец, нямаше деца. Предполагам, че в началото ме е чувствал като своя дъщеря. Съдя по привързаността ни един към друг… Филип беше богат. Наследил бе доста сериозна сума от семейството си. Това го правеше независим и можеше да си позволи да пътува, където пожелае. Не работеше за пари. Преподаваше, защото обичаше да открива и да развива нови таланти. Чувствах го като приятел и никога не ми е минавало през ум, че познанството ни можеше да премине в любов. Оженихме се, поради… нуждата ни един от друг, конкретно в онзи момент. По-късно го обикнах силно. Бе чудесен съпруг и изключителна личност.

Смешно наистина, помисли Клер, чувствам, че мога да кажа „Амин!“ и да сложа точка. Сякаш се освободих от някакъв товар, какъвто не съм и подозирала, че ме гнети. Поне намерих ниша за тленните останки на Филип в гробницата на моето минало. Но ме боли по-малко, отколкото когато напуснах Лейкпорт! Радостна, че откри тема, предизвикваща по-малко силни емоции, продължи:

— Да има собствени художествени галерии бе съкровена мечта на Филип. Няколко години след като се оженихме, тласък на тази негова идея даде Брент Ъндеруд, истински познавач на изкуството и дългогодишен негов приятел. Бях не по-малко ентусиазирана от мъжа си, тъй като го бях придружавала по време на всичките му пътувания. — Усмихна се при този спомен. — До такава степен се бях запознала с картините в Лувър, Прадо и Националната галерия в Лондон, сякаш бяха мои собствени. Затова още от първия ден започнах да работя наравно с Филип, а официално станах негова законна съдружничка. Брент… беше и си остава незаменим. Още работи за мен. В интерес на истината, нямаше да мога да дойда тук, ако той не вършеше сега цялата работа в Ню Йорк и не наблюдаваше зорко другата ми галерия във Флорида.

— Продължаваш ли да пътуваш много?

— Да, доста, поне според стандартите на повечето хора — отвърна скромно тя. — През март летях до Хонконг, преди няколко седмици щях да бъда в Париж, ако не бях дошла тук. Искам да кажа, че знаех, че Ели ще има нужда от мен, а в Ню Йорк имах съвсем малко работа, която трябваше да свърша лично. Брент замина за Париж вместо мен и с това извадих голям късмет. Там той се натъкнал на нещо, което аз никога нямаше да открия.

— Някаква находка, свързана с изкуството ли?

— Съвсем определено! — Усмивката й блесна неотразимо. — Брент научил, че две сравнително неизвестни картини на Моне били обявени за продан. Дълго време били притежание на частен колекционер, а хората обикновено не се хвалят, че притежават уникати. Брент имал възможност да изследва платната и ме увери, че са несъмнено автентични. — Очите й хвърлиха искри. — Оня ден говорих с него по телефона и той ми съобщи, че вече бил уговорил всичко до най-малките подробности във връзка с покупката на картините. Честно казано, не помня някога да съм била изпълнена с такова въодушевление. Изобразени са зимни сцени. Моне е обичал да рисува пейзажи със снеговалеж или дъжд. Мисля, че са създадени около хиляда осемстотин седемдесет и четвърта година, когато е нарисувал „Сняг в Аржентюл“. По онова време бил наел къща в Аржентюл и за една година направил много зимни изгледи в околността. Художниците са рисували през зимата или близо до домовете си, или недалеч от свои приятели, за да могат от време на време да се постоплят. — Направи гримаса и се разсмя. — А сега ми кажи кой дрънка по-големи глупости!

— Напротив! — възрази Кинг. — Разказа ми интересна история.

Тя се почувства неловко от демонстрацията на своя ентусиазъм от току-що започналата сделка.

— Много харесвам френските импресионисти, а Моне е моят любимец!

— Също и мой! — Кинг я изненада. — Видях „Сняг в Аржентюл“ в музея за изящни изкуства в Бостън. Посещавах го, докато работех за по три месеца в Обединената болница на Масачузетс.

— И все още е изложена там.

— До нея имаше още една картина, която много приличаше на първата. Това, което наричаш „двойник“, доколкото е известно.

Клер кимна.

— Да. Нарича се „Булевард «Свети Денис» в Аржентюл през зимата“. Нарисувана е година по-късно.

— Не можах да преценя коя ми хареса повече — призна той. — Когато имах свободно време, се разхождах из Бостън и използвах всяка възможност да се запозная с културните му забележителности. Музеят за изящни изкуства бе най-любимата ми находка. Посещенията там ми действаха като преливане на свежа кръв, забравях болничната атмосфера и се потапях в красота, за която не намирах думи. — Погледна събеседничката си право в очите. — Предполагам, че никак не е лесно да поставиш картини на Моне на стената на галерията си и да не пожелаеш да притежаваш поне една от тях!

— Изкушението, уви, е страхотно! Вече признах на Брент, че може и да си купя една лично за мен. Такава покупка ще изчерпа напълно спестяванията ми, но съм готова на всякакви жертви. Представи си — да притежаваш пейзаж на Моне!

— А ти самата рисуваш ли още? — попита внезапно.

— Не. Не съм пипвала четка и бои от години, което едва ли е непоправима загуба за света на изкуството!

Кинг не отговори. Бе допил бирата си и Клер очакваше всеки момент да се сбогува с нея. Спомни си как той я окуражаваше при нейните първи стъпки като художничка. Показваше му всички свои творби, като се започнеше от скици с молив на розите на леля Дилия до акварелите, изобразяващи езерото Шамплейн. За да рисува, често стоеше с часове и на този плаж. Нагласяваше триножника и се опитваше да пресъздаде перспективата на далечните планини Грийн, а Кинг в това време претърсваше околността за върхове на индиански стрели, които още се срещаха тук-там. Онова бе съвсем друг живот, помисли си с тъга Клер.