Мег Хъдсън
Обещание за обич (13)

Тринадесета глава

В понеделник сутринта двете братовчедки тъкмо закусваха, когато иззвъня телефонът. Клер се случи по-близо и вдигна слушалката с мисълта, че Ели щеше да напряга слух, за да чуе всяка нейна дума. И наистина на лицето на Ели се изписа напрежение, щом разбра, че повикването дойде от Ню Йорк.

Когато приключеше цялата бъркотия с Томас Хаскъл, Клер много трудно щеше да я напусне, тъй като тя ставаше все по-зависима от нея. След като се съвзе от емоционалното си сътресение, стана съвсем кротка и се съгласяваше охотно с всяко предложение.

С мисъл да се случи нещо, което да ангажира Ели вън от кухнята, Клер каза:

— Да?

Поздрави я познатият глас на Брент Ъндеруд.

— Какво правиш в този час? — попита изненадано Клер.

Той не обичаше да става рано, нито пък бе възможно да го измъкнеш от галерията, щом веднъж пристигнеше там. Обичаше да се застоява до късно, настоявайки, че бил най-продуктивен, след като останел сам след работно време.

— Не желая да те обременявам с допълнителни проблеми, но имам нужда от теб тук, в Ню Йорк, макар и за кратко. Картините на Моне са наши, но трябва да подпишеш документа за продажбата. Мога и да ти го изпратя, но…

— Не, недей! — прекъсна го прибързано.

— Имаш нужда да избягаш оттам, така ли, скъпа? — Чу се смях. — Назад към цивилизацията? Слава Богу! А си мислех, че ще опиташ да ми изиграеш някой селски номер и ще пренебрегнеш задълженията си!

— Не се и надявай!

В действителност, предаността й към галериите „Бейли“ бе пословична и тя не би си позволила, нито пък желаеше да се измъква. Но Брент бе прав. Тя се нуждаеше от смяна на обстановката и обкръжението, най-вече заради Кинг. През уикенда размисли и се упрекна, че не бе нужно да създава даже мимолетна връзка дори с привлекателен мъж като Кинг, щом се очертаваше задънена улица.

— Мога да долетя още този следобед — информира го тя. — Така ще пристигна най-бързо. Ще взема друг самолет в Олбъни…

— Свържи се пак с мен и ми кажи кога пристигаш, за да те посрещна на летището — отзова се незабавно Брент.

— Глупости! Няма нужда да се влачиш чак до Лонг Айлънд — подразни го тя. Царството му се простираше само в границите на Манхатън. — Ще взема такси до галерията. Когато получа информация за полета, ще ти звънна, за да те уведомя кога да ме очакваш.

— Не се затруднявай да ми телефонираш. Достатъчно е да знам, че идваш. Ще бъде фантастично да те видя отново! От колко време отсъстваш? Близо три седмици! Боже мой! Сториха ми се цяла вечност!

Клер бе склонна да се съгласи. Каза „Дочуване!“ и затвори. Промеждутъкът от време, прекаран в Лейкпорт, нямаше реални измерения. Определяше му специално място, отделно от целия си живот.

Обърна се и остана поразена от тихото отчаяние, издълбано на лицето на братовчедка й.

— Значи — връщаш се!

— Само за да присъствам на някои наложителни договаряния. Не прави такава физиономия, моля те! Ще се върна в Лейкпорт, преди още да си почувствала липсата ми!

— Съмнявам се! — отвърна сухо Ели. — О, Клер! Не исках да се проявявам като… заядливка! Сигурно ме презираш! Не бих те упрекнала, дори ако не се върнеш никога повече!

Това бе вик за помощ! Клер реши да откликне посвоему. Твърдо заяви:

— Не те считам за свадлива, но бих желала да оправиш поведението си. Ще дойда, обещавам ти! Но не мога да остана за дълго. За щастие, в момента продажбите и в двете галерии текат вяло. Но само след няколко седмици трябва да сме готови за есенния сезон. Наистина не е възможно да отсъствам, затова държа да видя как стъпваш на крака. Крайно време е да добиеш свой собствен облик!

Ели гледаше втренчено като ударена с мокър парцал и Клер се засрами. Но тези упреци бяха необходими, подобно на излиянията й предишната нощ. Опита да подбере най-значимото.

— Ти си страхотна като личност, но си дяволски несправедлива спрямо самата себе си. За мен няма никакво значение дали тежиш един, или няколко грама повече, или по-малко. Скъпа си ми и моите чувства нямаше да са по-различни, ако беше кльощава като скелет! Но за здравето ти е по-добре, ако поотслабнеш, макар и малко. Едновременно с това можеш да се погрижиш за външния си вид. Например, опитай да използваш боя. Едно е косата ти да е цялата сребристосива; но съвсем друго е да бъде прошарена и да остава така с години. Не мога да си спомня някой от Пармитърови да е побелял толкова млад като теб.

— Аз — млада? — засмя се пресилено Ели. — А била ли съм някога?

— Ако не си — вината е изцяло твоя! Поне… В момента грешиш, а това е съвсем друго нещо. Забрави миналото и живей заради сегашния момент! Не можеш все да хленчиш за безвъзвратно отминали времена и отдавна изчезнали хора, независимо колко си ги обичала, по дяволите! Сега настоявам, преди да отлетя, да отидем с моята кола до „Шамплейн Мол“. Купи си дрехи, които подхождат на възхитителните ти очи и цвят на кожата. Желая да чуя, че си запазваш час за някой козметичен салон. Когато се върна, искам в косата ти да няма и един бял косъм, да си с нова прическа и с нещо подходящо на гърба! Съгласна ли си?

— Да! — отвърна с треперлив глас Ели. Забележително — тя се усмихваше!

Клер удържа на обещанието си, въпреки че то изглеждаше повече като заплаха. По пътя за аерогарата спряха пред „Шамплейн Мол“ и купиха на Ели тъмно портокалова блуза, падаща на свободни гънки, която коренно измени външния й вид. След това избраха украсена с дантела памучна връхна дреха със сигнално розов цвят. Настоя братовчедка й да си развърже кесията и за чифт прилепнали по тялото панталони.

Клер имаше прекачване в Олбъни, затова пристигна в Ню Йорк рано вечерта. Със себе си не носеше багаж, тъй като в апартамента си разполагаше с дрехи за всички сезони. Просто бе нахвърлила само най-необходимите вещи в пътната си чанта и когато кацнаха на летището, бе особено радостна, че не й се наложи да чака пристигането на багажа, а веднага се отправи към стоянката за таксита, откъдето потегли към Манхатън.

Улиците все още се къпеха в слънчеви лъчи, въпреки че гигантското огнено кълбо залязваше далеко на запад, където щеше да потъне в забрава зад оградата на река Хъдсън от страната на Ню Джързи.

Таксито премина по любимата й Петдесет и седма улица в центъра на града. Пресече Парк Авеню с тревистата ивица в средата, мина покрай високата сграда, в която се помещаваше Гранд Сентръл Стейшън. Скоро пристигнаха пред галерията, над чийто централен вход се простираше светлосин навес. Плати и се измъкна от колата. Запита се дали в случая можеше да се каже, че се завръща у дома.

Лейкпорт вече й изглеждаше като част от съвсем друг свят, който й стана още по-чужд, когато чу приветствията на своите служители. Знаеше, че им бе приятно да я видят и то не защото им беше шефка. Обичаше хората, с които работеше, а и те й отвръщаха със същото.

Качи се в служебния асансьор и се запъти към офисите. Там светлините още бяха запалени. Въпреки това стаята на секретарката й се оказа празна. Слава Богу, Брент бе освободил персонала по-рано.

Неговият кабинет бе в крайната ъглова част и когато тя прекрачи прага на стаята му, той се надигна да я посрещне и протегна радостно ръце напред. Целуна я с истински ентусиазъм, а очите му блестяха. След това отстъпи и я огледа критично от главата до петите.

— Мислех, че ще дойдеш със зачервени бузки и понапълняла от свежия провинциален въздух и обилната храна — възкликна недоволно той. — А най-важното — добре отпочинала! Виждам, че съм се излъгал за всичко. Спа ли поне веднъж, откакто отиде там?

— Повечето време досущ като Хамлет се питах спя ли или сънувам! — пошегува се тя. — Може да се каже, че и дните, и нощите ми бяха изпълнени с поредица от сънища…

— … или кошмари! — поправи я Брент. — Толкова лошо ли се почувства?

— В много отношения — да! От гледна точка на чувствата, които изпитах, беше много болезнено. Непрекъснато си спомнях миналото.

Брент отвори малък хладилник, скрит зад вратите на вграден в стената шкаф. Извади бутилка изстудено шампанско и две високи стъклени чаши.

— Завръщането ти е повод за празнуване — провъзгласи той и отпуши бутилката с тих пукот. — Във всеки случай, изглежда, имаш нужда от глътка бълбукащо питие!

Усмивката на лицето на Клер не можа да разсее тъгата й.

— Нямах много поводи за празненства, откакто заминах — съгласи се тя.

Брент й връчи най-тържествено чаша, пълна със златиста течност, която сякаш вреше от вдигащите се от дъното на чашата мехурчета. Чукнаха се и пиха мълчаливо, след което той се върна зад бюрото си, а тя седна на стола пред него. Мъжът завъртя замислено чашата на нивото на очите си и като вдигна поглед над ръба, тихо запита:

— Видя го пак, нали? Имам предвид — след онзи ден, когато се срещнахте неочаквано в спешното отделение на болницата?

Клер не можеше да бъде изненадана от проницателността на най-близкия си сътрудник, въпреки че всеки път вътрешно изпитваше смут. Беше мъж с изключителна интуиция и състрадателност, едва ли познаваше друг като него. Често слагаше глава на рамото му и си поплакваше.

Така или иначе, бе невъзможно да лицемери пред най-близкия си приятел, затова просто отвърна:

— Да!

— И какво се случи? — попита той.

— Мисля, че вече ти казах. Кинг е станал лекар. — Говореше бавно и проследяваше с очи мехурчетата, издигащи се в чашата й. — Жъне успехи като хирург. Практикувал в Олбъни, но преди няколко години се завърнал в Лейкпорт, тъй като баща му имал нужда от него. Той също е лекар. Получил сърдечен удар. Кинг живее заедно с него, а работи в градската болница. Посветил се е на професията си…

— Описваш ми колко коренно се е изменил. — Гласът му стана още по-тих. — Това ли имаш предвид?

— Да. Мисля, че да. Наистина Кинг е напълно променен.

— Какво би почувствала, ако сега се бяхте запознали за първи път? — Въпросът му бе съвсем прям.

Тя се стресна. Вдигна поглед към воднистосините му очи и, както винаги, намери в тях единствено симпатия, разбиране и желание да й помогне, колкото можеше.

Той се облегна назад на стола с чаша в ръка. Беше наконтен в обичайния за него стил, можеше веднага да застане пред фотограф и да позира като фотомодел за съвременен моден дизайн. Костюмът му бе светлосив и много му отиваше. Брент бе висок, слаб, с нежни черти и се държеше нехайно елегантно, колкото и парадоксален да изглеждаше този маниер отстрани.

Тя винаги бе откровена с него, най-малкото — защото нямаше как да постъпи по друг начин.

— Ако попаднех на Кинг днес, щях да считам, че е поразително привлекателен. Доскоро мислех, че няма по-красив мъж на света от него. Но сега ми се струва дори още по-хубав, макар и по по-различен начин.

Брент се опита да налучка.

— Възмъжал, може би?

— О, да! — Клер кимна. — Несъмнено! Първото, с което ме смая, бе, че от момчешкото в него не е останала и следа. Прекалено е зрял за човек на около трийсет и пет, но му подхожда. Усещам неговата компетентност и възможности. Все така нежен и внимателен е, както го помня, но характерът му е станал железен. — Поспря, за да отпие от шампанското, подир което продължи вече по-спокойно. — Между впрочем, все още се катери по планините и кара ски и уиндсърф. Доколкото чух, доста е саможив, но не и отшелник. Факт е, че ме покани на вечеря миналата събота.

— Ти отиде ли?

— Не. — Клер изрази искрено съжаление. — Внезапно възникнал спешен случай и той отложи срещата. Щеше да ми се обади вчера преди обяд, за да излезем някъде, но вместо него позвъни секретарката му и ми съобщи, че бил ангажиран с пациент, който оперирал предишната нощ.

— Значи той се интересува от теб! — заключи Брент.

— Бих желала — започна да размишлява на глас младата жена. — Поне така ми подсказва интуицията, въпреки че е много сдържан и не е лесно да отгатна чувствата му. Подозирам, че не напускам мислите му, така както и той — моите, но — само до известна степен.

— Какво искаш да кажеш?

Събеседникът й доля двете чаши.

— Кинг се държи така, сякаш не сме се познавали преди — продължи тя. — Добих странното чувство, че би искал да осъществи мимолетна любовна връзка с мен — нещо като летен романс. Имам предвид… Очевидно е, че не желае никоя жена да се намести постоянно в живота му.

— Означава ли, че те блазни да станеш неотделима съпътстваща го половинка, но се въздържаш, защото се страхуваш, че ще те отблъсне? — предизвика я Брент.

Клер се разсмя.

— Представяш ситуацията със страхотен маниер!

— Така е и ако не бях такъв, щеше да ми кажеш да вървя по дяволите! Но и двамата знаем добре, че се грижа за теб така, както на времето — за Филип. Бих добавил — той ми повери грижата за теб.

— Караш ме да се чувствам като някакво бреме в живота ти! — разсърди се Клер.

— Красиво бреме! — поправи я. — Всъщност, изобщо не ми тежи. Да те наглеждам, да свързвам мислите си с личността ти и да се напрягам за твоето благосъстояние за мен е любима привилегия! — Вдигна чаша. — Напълно разбирам новите ти взаимоотношения с Кинг.

— Няколко пъти се срещнахме случайно, а и по веднъж — нарочно.

— Разисквахте ли преживяното? Чувства ли се виновен във връзка с твоите обвинения? Имам впечатлението, че макар и сигурна в твоите доводи, би могла да промениш становището си с времето. Така или иначе, има място да се съмняваш. Последното едва ли го признаваш, дори — и пред себе си.

— Прав си! Сега действително ме глождят съмнения. Опитах да разговарям с Кинг за миналото, но той ми затръшна вратата. Нарече го „затваряне на капака на ковчега“. Не желае да го отваря отново.

— И ти се съгласи?

— Нямах избор! В противен случай трябваше да разбивам с глава каменна стена! Той успя да ме убеди някак, че е безсмислено да ровим в миналото. Настоява на това, че сега сме съвсем други хора. Както сам виждаш, почти непрекъснато се държахме, сякаш се виждаме за първи път.

— Но това е невъзможно! — възрази сътрудникът й. — Няма да изпитате щастие от вашето взаимно привличане днес, ако в откровен разговор не разрешите проблемите, възникнали от преживяното. Нямам предвид незначителните недоразумения, а тези със значително влияние в живота ви, променящи хода на съдбата ви. Сега сте съвсем различни, но сте и тези, които бяхте. Човек винаги носи със себе си своите спомени подобно на леопардите, които остаряват, но не губят петната по кожата си! — Пресуши чашата си и я остави. — Ще ти кажа само още едно мое предположение. Допускам, че лесно ще се влюбиш в този нов човек! Ще бъде твоята нова любов, но… и стара същевременно, ако успяваш да проследиш мисълта ми. Само внимавай! Ужасно се страхувам, че отново ще се нараниш. А раните на сърцето са още по-болезнени, когато човек е в зряла възраст!

Брент приближи стола си до бюрото и се пресегна за една папка. Клер все още размишляваше върху последните му слова, но схвана, че темата за Кинг бе вече приключила. Сътрудникът й се придържаше към обичая да изказва мнение, а след това да замълчава.

— А сега да продължим с прекрасния Моне! Картините му пристигат от Франция вдругиден, скъпа! Бившият им собственик лично ще ги придружи. Той е очарователен французин, обкичен с титли, и гори от желание да се срещне с теб. Предвид обстоятелствата, мисля, че такава среща е желателна. Откровено казано, съмнявам се, че тези две платна са единствените богатства, които крие замъкът му, и ако подхванем случая както трябва, ще получим възможност и за бъдещи придобивки, които биха накарали нашите конкуренти да позеленеят от завист!

— Щом се очертават подобни перспективи, да не пропиляваме шанса си! — възкликна ентусиазирано Клер.

— Много добре — усмихна й се той лъчезарно. — Тъй като аз вече проявих волността да го поканя от твое име на една малка интимна вечеря в четвъртък. В сряда ще го оставим да си почине от полета. На следващия ден ще обсъдим последните подробностите около сделката, а вечерта ще го забавляваме. Вече изпратих покани на няколко избрани клиенти…

— Но, Брент! — прекъсна го ужасена. — Как можа? Апартаментът ми е истинска кочина! Ще трябва да измислим специално меню и…

Той махна с ръка и възрази:

— За всичко съм се погрижил, мила! Вече подбрах специалитетите и направих ангажимент в ресторанта, откъдето ще ни донесат храната. Стаите ще бъдат почистени два пъти — днес и в четвъртък. За теб остава единствено да се появиш с цялото си очарование!

Клер се отпусна. Не се успокои съвсем, но не намери с какво да възрази. Помощникът й бе изцяло прав. Да уредят банкет в чест на господина от Франция бе най-малкото, което можеха да направят, независимо от евентуалните бъдещи находки. От друга страна, жилището й предлагаше възможно най-добрата обстановка за предстоящата интимна вечеря.

Разтревожи се най-много от перспективата да се задържи в Ню Йорк толкова дълго време. Възнамеряваше да се върне при Ели най-късно до сряда сутринта. Сега пътуването й се отлагаше най-рано за петък.

Все пак няма нищо, което да ме кара да бързам за Лейкпорт, напомни си тя. Според последните сведения, с които разполагаше, Бил Еджърли и Мори Флечър все още разискваха злополучното второ завещание. Техният адвокат се запознал с документа и споделил само, че не бил доволен от нещо си. Добавил, че възнамерява да се срещне със защитника на ищеца поне още веднъж. След това съветваше да разговарят пак с Хаскъл, при условие, че той коригира арогантното си поведение и проявеше готовност и малко повече разум, за да дискутира проблемите.

Очевидно не се налагаше да се завръща в Лейкпорт поне до следващата седмица. Но въпреки това Клер усети силно желание да отиде пак там и това я уплаши.

Призна честно пред себе си, че Кинг бе единствената причина да мечтае да се върне. Още не бе изяснила взаимоотношенията си с него. На този етап братовчедка й се справяше като че ли по-добре в нейно отсъствие. Може би ако се изправеше срещу трудностите съвсем сама, щеше да устои така, както очакваше. Клер насочи вниманието си към Брент и картините на Моне. Той вече предугаждаше колко доволна щеше да бъде тя от предстоящата покупка, но тя му повтори отново. След това двамата набързо обсъдиха някои въпроси, свързани с бизнеса на галерията. Щом свършиха, Брент предложи да отскочат до един новооткрит ресторант с японска кухня да хапнат „нещо леко“. Накрая я придружи до дома.

Апартаментът й бе не такъв, какъвто го остави, а безупречно чист. Стаите бяха украсени с красиво подредени свежи цветя. Брент се засуети около Клер, даже й подаде нощната шапчица, и тя бе уверена, че с малко окуражаване той би й подпъхнал и завивките, щеше да я целуне по челото и чак тогава да я остави насаме със своите сънища.

Помощникът й обаче най-сетне се сбогува и тя заспа, макар само преди половин час да бе готова да се закълне, че за нищо на света няма да успее да заспи. В съня си видя Кинг, при това съвсем ясно. Събуди се. Лунната светлина струеше през прозорците. Дланите й бяха влажни, но от преживените насън емоции, а не от топлината — апартаментът й бе с климатична инсталация. Бузите й бяха също мокри и тя се зачуди какво ли беше я разплакало на сън.

 

 

Едуард де Касет пристигна точно на минутата. Той носеше титлата маркиз или по-точно, би я носил, ако във Франция бяха запазили този обичай. Картините на Моне бяха изложени в четвъртък следобед в галерията пред избран кръг ценители. Зимната сцена много приличаше на „Сняг в Аржентюл“. Щом й хвърли поглед, Клер неволно си спомни за Кинг — как като стажант в Бостън бе се скитал сам из „Музея за изящни изкуства“ и се бе възхищавал на платната на великия художник, точно така, както тя сега им се радваше.

Малкото тържество същия ден следобед пожъна ненадминат успех. В петък сутринта цветарят донесе огромен букет цветя от мосю де Касет с бележчица, която бе още по-трогателна и съблазнителна, отколкото Клер бе очаквала. Очевидно младата дама бе направила неотразимо впечатление на французина. Той й бе писал, че се надява тя да посети Париж в най-скоро време, за да може лично да й покаже колекцията от картини в замъка си.

Клер погледна на тази възможност от чисто професионална гледна точка. Напълно съзнаваше какъв намек се крие зад предложението. Реши, че ако в близко бъдеще се наложеше някой от тях двамата да пътува до Франция, ще помоли Брент да отиде вместо нея. Французинът бе очарователен, но тя нямаше никакво желание да предприема каквато и да е авантюра, каквато предполагаше, че бе замислил маркизът.

Петък се случи невъзможен ден. Изглежда, помощникът й бе решил да я задържи в Ню Йорк през целия уикенд. Той очевидно считаше, че би било грешка да я остави да замине за Лейкпорт. Измисляше й дребни ангажименти, свързани с бизнеса, с които можеше и сам да се справи. Явно той бе против продължаването на авантюрата й с Кинг.

Не можеше да го упрекне. Самата тя не желаеше задълбочаване на взаимоотношенията си с него. Опасяваше се повече от Брент, че новата й връзка би разбила сърцето й. От друга страна очарователният лекар принадлежеше единствено на себе си и бе изградил своя живот изключително на тази основа. Младата вдовица също живееше съвсем самостоятелно и бе погълната от работата си, точно като него. Не можеше да си представи как някой от тях би направил компромис със служебните си задължения, за да започне контакт в разрез с миналото.

Жената усещаше със сърцето си, че независимо по какъв начин думите прикриват чувствата им, изживяното не можеше да бъде забравено напълно. Брент беше съвсем прав, че ако Кинг стане нейното ново сърдечно увлечение, неизменно щеше да й напомня и за старата й любов.

Нов любим и бивш любим! Клер се съмняваше, че бе в състояние да се справи с единия или с другия, тъй като и в двата случая се касаеше за мъж с опустошителен характер!