Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (9)

Глава девета

Нан се събуди с усещането, че не беше спала изобщо. Не беше толкова далеч времето, когато, като специализант, не можеше да се справи с денонощните си ангажименти в болницата. Разбира се, че и този път щеше да се справи с умората. Щеше да се справи с всичко, с което се налагаше да се справя. За какво беше цялата тази изнурителна практика, ако не да притъпи собствените ти чувства?

Колежката, с която делеше кабинета, Джоелен Томас, вече беше заела мястото си зад бюрото, когато Нан пристигна. Погледна я и й се усмихна приветливо.

— Разбрах, че Марк доста те е понагрял вчера — посрещна я тя. — Съчувствам ти за това, което е станало. Знаеш обаче какъв става при подобни сцени.

— Е, вчера му устроихме цяло представление — каза Нан, пусна куфарчето си до бюрото и се настани на стола си. — Една от моите пациентки с мултиплексна склероза си въобрази, че съм искала да й открадна съпруга. Болестта изобщо не се беше отразила на гласните й връзки и тя крещя на воля близо час.

— Някои от тях наистина откачат. И, както Марк казва, мъжете в повечето случаи напускат жените си — продължи Джоелен, като в същото време драскаше по листа пред себе си. — Разбрах, че не си казала на Марк с кого си била всъщност.

— По дяволите, това изобщо не му влиза в работата!

— И на мен ли няма да кажеш?

— И на теб, и на никого — смръщи се Нан и щракна закопчалката на папката, лежаща на бюрото й. — Постъпих глупаво и не ми се иска да въвличам и друг човек в бъркотията. За Бога, да не би да сме извършили кой знае какво голямо прегрешение? Целунала съм била някакъв мъж! Голяма работа! Втори път няма да ми се случи.

Джоелен изви вежди в учудване.

— Да не би да си обещала подобно нещо на Марк?

— Нищо не съм обещавала на Марк — отвърна Нан и на лицето й пролича напрежението и умората от последните двадесет и четири часа. — Но той така или иначе ме заплаши, че не ще ме назначи на работа в отделението заради тази случка и заради обвинението в лекарска небрежност.

— То не е повдигнато по твоя вина.

Нан въздъхна.

— За него няма разлика. Той всичко възприема негативно. Единствено това има значение за него.

— Винаги се е държал по-взискателно към теб, отколкото към останалите — заяви Джоелен, тези размишления тя беше споделяла неведнъж с Нан. — Не мога да повярвам, че не те харесва — ти си така отзивчива и винаги си готова да се втурнеш на помощ, като стрела, готова да полети — добави тя, после се захили и се закани с пръст на Нан. — Може би поне веднъж трябва да се опиташ да бъдеш лоша и груба. Стига си била толкова праволинейна.

— Такъв пример имах в живота, Джоелен. И затова избрах да бъда като стрела, готова да полети — обясни Нан и вдигна глава, усещайки нечие присъствие — на прага на кабинета стоеше Ейнджъл Крофърд. — Да не би и до теб да е стигнала клюката?

— Трябваше да ми се обадиш — каза Ейнджъл, пристъпи към Нан и я потупа по рамото. — Нямах представа, че точно ти можеш да причиниш такъв голям шум.

— Нито пък аз.

Докато обсъждаха случилото се, Нан забеляза, че Ейнджъл не беше в обичайното си настроение — задаваше й въпроси, но като че мислите й бяха другаде. Най-накрая я попита:

— Ейнджъл, притеснява ли те нещо? Да не би нещо с бременността?

— Не, не е заради това — отвърна Ейнджъл, за миг очите й се спряха върху Джоелен, после отново погледна към Нан. — Чудя се… случката няма ли нещо общо… с твоя съквартирант?

— Моят съквартирант ли? — възкликна Нан — тъй като в момента в апартамента и живееше цялото й семейство, трябваше й известно време, за да се досети за кого говори Ейнджъл. — Роджър ли? О, Боже, да не би хората да са си помислили, че е бил той? Така ли е?

— Не, не съм чула подобно нещо — увери я Ейнджъл. — Просто си помислих, ами нали живеете заедно, а той е толкова сладък… И нали и двамата в момента сте толкова нещастни?

— Аз да съм нещастна? — почти извика Нан. — Заради Питър ли? Скъсването с Питър сега ми се струва като да се е случило преди години. Мисля, че родителите ми са прави — изглежда съм започнала да не мога да преценявам добре хората и нещата. Ейнджъл, случилото се няма нищо общо с Роджър. Освен това той живее в дома на Джери, докато семейството ми е при мен.

— Зная — кимна Ейнджъл, изражението й беше като на провинило се дете. — Именно затова си помислих, че може да е той. Просто защото сте разделени в момента и няма как да предприемете нещо заради семейството ти и изобщо… И защото не си казала с кого си била.

— Как пък така всички знаят, че не съм казала с кого съм била? — сопна се Нан, по тона й личеше колко изнервена се чувства по този повод. — Да не би Марк да е направил официално съобщение по случая?

Ейнджъл сви рамене.

— Защо ми задаваш подобни въпроси? Нали знаеш какво е в болниците? Слуховете се разпространяват за отрицателно време, а и никой досега не е умрял, защото са клюкарствали по негов адрес.

Нан се опитваше да се успокои.

— Права си. Всичко това няма значение.

— Ще ми кажеш ли с кого си била? — попита Ейнджъл притеснено. — Няма да кажа на никого, освен на Клиф.

— Съжалявам. Това вече е минало, Ейнджъл. Предпочитам да запазя тайната за себе си.

— Добре. Ако имаш нужда от подкрепа, можеш да ни се обадиш. Клиф винаги се е чувствал задължен към теб.

На устните на Нан се появи искрена усмивка и това като че разпръсна мрачното настроение, настанило се между тях.

— Много ви благодаря. Всичко постепенно ще се оправи. Това просто беше един от поредните гневни изблици на Марк и както винаги ще го държи известно време, но после ще му мине.

Ейнджъл изглеждаше не много уверена, че точно така ще се развият нещата, но се ограничи да каже само:

— Ако имаш нужда от помощ, веднага се обади, чу ли?

— Добре.

Пет минути, след като си тръгна Ейнджъл, се появи Роджър и й даде знак да излезе в коридора. Нан погледна учудена към Джоелен и сви рамене, после стана и се запъти навън.

— На път сме да потвърдим слуха, че си бил ти — предупреди го тя.

Роджър изглеждаше изненадан.

— Аз ли? Искаш да кажеш, че си се целувала с мен ли?

— Да. Ейнджъл вече беше тук, за да се увери, че не сме чак толкова изпаднали да се хвърлим в прегръдките си, след като и двамата преживяхме раздели. Въпреки че не бих могла да сравня твоята ситуация с моята, Роджър. Ейнджъл просто си е помислила, че и двамата сме се почувствали много нещастни.

Лицето му придоби глупаво изражение.

— Дойдох да разбера, да не би да си правиш срещи с Питър в болницата, тъй като си притеснена, че аз съм разбрал какво се е случило?

— Питър ли? — изрече тя сякаш възмутена. — Не беше Питър. На всички, които се губят в догадки, мога само да кажа, че остават още няколко хиляди мъже, които да отхвърлите по метода на елиминирането, за да можете най-накрая да стигнете до истинския.

— И на приятели ли не се доверяваш?

Роджър изглеждаше засегнат и все така изпълнен с любопитство.

— На никого не съм казала. Постъпих глупаво и ми се иска колкото се може по-скоро да забравя за това. А няма как да се получи, ако всички си шепнат с кого съм била.

— Предполагам, че бих могъл да те разбера.

— Виж, Роджър, не съм споменала нищо на родителите си за случилото се. Не бих искала да им развалям празниците, като ги безпокоя излишно. Моля те и ти да не им казваш нищо.

— Няма да им кажа, разбира се. Но нали за това са семействата, Нан, за да си помагат, когато има проблем.

Нейното семейство моментално би й се притекло на помощ, в това беше сигурна хиляда на сто. Но като си спомни колко бяха притеснени заради колието и желанието й да запази в тайна кой й го беше дал, тя се отказа дори да споменава за недоразумението. Вече им беше казала твърде много и в същото време толкова малко.

— Разбирам, Роджър, но този път няма да ги занимавам. Ще трябва да се справя с всичко това без тяхна помощ.

— Добре. Остава ли уговорката за новогодишната нощ?

Нан се огледа наоколо, за да бъде сигурна, че никой не би могъл да ги чуе.

— Роджър, хората ще започнат да си мислят, че си бил ти, ако разберат, че смяташ да прекараш с нас на Нова година. Може би не трябва, а?

Той подръпна месестата част на дясното си ухо и се намръщи.

— Какво ме е грижа какво ще си помислят хората, Нан? Твоите родители бяха така добри да ме поканят и ако и ти нямаш нищо против, ще дойда с вас.

— Аз нямам нищо против — отвърна тя, в очите й се бяха появили сълзи. — Извинявай. Изглежда правя грешка след грешка.

Той я потупа по рамото.

— Ей, нещата скоро ще се оправят… — И се отдалечи с бързи крачки.

 

 

Работният ден на Стив започна със смъртта на една пациентка. Точно когато лекарят от нощната смяна си замина, откъм кардиомонитора се разнесе писукане, което предупреждаваше, че болната от четвърта стая е във вентрикуларна фибрилация. Стив постъпи по обичайния ред — бяха й дадени необходимите лекарства, бяха използвани дефибрилиращите накрайници, беше коригирано подаването на кръв, беше й сложена кислородна маска.

Нищо не беше в състояние да върне петдесет и осем годишната жена към живота. Приличаше на толкова много жени на нейната възраст — не и на майка му обаче, винаги толкова спретната и стегната. Точно когато застъпваше на смяна, Стив беше чул същата пациентка да разказва на сестрата как майка й навремето била казвала, че винаги е необходимо да обличаш чисто бельо, защото не се знае дали няма да ти се случи да попаднеш в болница — смееше се, че този път съветът й е влязъл в работа. А сега лежеше бледа и неподвижна върху носилката. Семейството й всеки момент щеше да узнае. Специализантката — млада жена, чиито преценки, той нееднократно беше имал възможност да се убеди в това, бяха много точни, се извърна към него и му каза, че ако предпочита, би могла тя да поговори с роднините.

Доскоро в подобен случай той просто би се съгласил с такова предложение. Днес усети болката в себе си и това го подтикна този път да не отказва срещата с роднините. Съзнаваше, че те сигурно биха се почувствали много по-добре в присъствието на доктор Джефърс, така се казваше специализантката.

— Ще дойда с теб — промълви той.

Доктор Джефърс го погледна изненадана, но само кимна в отговор. Той й направи път да мине и те излязоха от Спешно отделение, преминаха покрай рецепцията и се отправиха към чакалнята, където настаняваха семействата в случай, че въпросът с техния близък беше на живот и смърт. Още с влизането доктор Джефърс скръсти ръце пред себе си и изпъна тяло — на Стив това му направи впечатление. Очите на всички присъстващи се впериха в нея. По лицата им се бяха изписали страх и мъка, а щом видяха изражението на нейното лице — се появи и разбиране, че най-страшното вече се е случило.

— Много съжалявам — изрече тя с такъв тон, сякаш предназначен да достигне до сърцата на всички. — Сърцето й пак отказа и този път не бяхме в състояние да го накараме отново да заработи. Направихме всичко възможно. Понякога сърдечният удар е толкова масивен, че не може нищо да се направи.

Стив забеляза как мъжът, сигурно на не повече от шестдесет години, стана от мястото си и се приближи до нея — в движенията му имаше известна скованост.

— Сигурен съм, че сте направили всичко възможно, доктор Джефърс.

Очите му плувнаха в сълзи и младата жена го подхвана през кръста.

— О, татко. Какво ще правим без нея?

Останалите двама присъстващи — мъж с бебе на ръце — също се присъединиха към тях. Бебето, макар и твърде малко, за да разбира какво става, повлияно от атмосферата, започна да плаче. Мъжът опря главичката му на рамото си, започна да го потупва по гърба и да го утешава.

— Това е доктор Уинстед — каза доктор Джефърс. — Той ръководеше екипа, който пое госпожа Линдън в критичния за живота й момент. Доктор Уинстед, това е господин Линдън, дъщеря му Карън Уилямс, нейният съпруг и детето им.

Стив усети как го завладява инстинктивно желание да заключи сърцето си пред съжалението. После видя мъката в очите на възрастния човек и се почувства близък с него. Болката и тъгата, която досега не искаше да признае, че бе изпитал предната вечер, завладяха чувствата му. Съзнанието за това го сближи още повече с господин Линдън. Той му протегна ръка, казвайки:

— Ужасно съжалявам, господин Линдън. Направихме всичко, което можеше да се направи.

Много пъти преди това беше изричал същите думи. И винаги беше влагал истинското им значение в тях. Но днес за първи път те му се сториха напълно истински. Мъжът стисна ръката му и я задържа по-дълго от обикновено. Днес този жест не разтревожи Стив, не го накара да се почувства несигурен дали би могъл да се справи със ситуацията. Вероятно се беше показал доста непохватен, но тези хора не се интересуваха от маниерите му. За тях беше важна искреността му.

Когато се извърна към дъщерята, видя, че младата жена се давеше в сълзи и едва успя да произнесе Благодаря ви. Стив досега винаги се беше ръкувал и с мъжете, и с жените. Така постъпваха мъжете. Веднъж беше наблюдавал Нан, без тя да го забележи — бе видял, че тя също се ръкува с мъжете, а жените просто улавя за ръката и лекичко я притиска, искайки по този начин да ги окуражи — това беше съвсем друг тип контакт. Той лекичко стисна ръката на Карън Уилямс — за него се оказа много важно, че тя като че направи опит да му се усмихне през сълзи, сякаш наистина й беше вдъхнал солидна порция кураж.

В следващите няколко минути той и доктор Джефърс отговаряха на въпросите им, казаха им също, че сестрата всеки момент ще дойде и ще ги заведе да видят госпожа Линдън. После се извиниха, че се налага да продължат работата си и с обещанието, че са готови по всяко време да отговорят на всеки техен допълнителен въпрос, излязоха от чакалнята.

Когато Стив притвори внимателно вратата зад себе си, изведнъж в съзнанието му се появи картина от деня, когато отиде да види баба си в траурната зала. Едва сега, за първи път в живота си, осъзна, че в реакцията му, след като видя любимата си баба, застинала и безмълвна в обсипания с цветя ковчег, е нямало нищо лошо.

Беше се опитал да се справи със страха си, породен от изпитаната тогава с такава съкрушителна сила скръб, надявайки се да кали натурата си чрез медицината — и като предотвратяваше смъртта, и като се налагаше да се среща всекидневно с нея като лекар от Спешно отделение. Но никога досега не беше успявал. Всеки път му се беше струвало, че скръбта на всяко опечалено семейство ще подейства като катализатор и онази всепоглъщаща скръб отново ще го завладее и той ще изгуби контрол над себе си. Във всеки един момент си бе мислил, че би могъл да рухне — каква ли гледка щеше да представлява тогава? Най-вероятно щеше да предизвика насмешката и даже презрението на колегите си, а опечалените най-вероятно щяха да бъдат потресени и даже обидени.

Доктор Джефърс се спря пред вратата на Спешно отделение и издуха носа си, после пъхна кърпата в джоба на престилката си. Стив я погледна разтревожен. Тя сви рамене смутена.

— Винаги се разстройвам. Всичко е толкова тъжно, а близките се показват винаги така смели и са толкова благодарни, даже и когато почти нищо не сме успели да направим.

— Такива са — кимна той и лекичко я докосна за лакътя, преди да се извърне, за да обърне внимание на сестрата, застанала до него. — Благодаря, доктор Джефърс.

 

 

Само няколко минути след това се оказа твърде зает, за да си мисли за нещо друго, освен за медицина и така беше часове наред. При постоянното напрежение в спешното отделение човек не можеше да мисли за нещо друго, освен за пациентите. А и какво би могло да се сравни с борбата за живот? Но докато бързаше по коридора, докато сваляше ръкавиците си, докато поемаше поредния картон, пред очите му изникваше образът на Нан. Не гола, каквато я беше видял предната вечер, а такава, каквато беше, докато го учеше да мие чинии. Мислеше си как би искал да й каже, че днес е научил нещо много важно. Но естеството на работата му твърде бързо го връщаше към реалността.

 

 

В новогодишната нощ семейство Льобарон беше решило да посети клуб — Фугадзи, където се играеше В пясъците на Вавилон. Представлението, което беше комбинация от игра на думи, музика и костюми, най-забележителното, при които бяха шапките с огромна периферия, им бе едно от любимите и новогодишната нощ им се беше сторила най-подходящото време да го видят отново. С тях бяха Франсин Поларди, която се бе превърнала в постоянна компаньонка на Джим, разбира се, Роджър и една млада дама, с която пък се срещаше Джон. Тъй като в този клуб се и танцуваше, именно заради това го беше избрал Джим. Нан си беше облякла елегантна светлозелена рокля — раменете й бяха открити, а деколтето — доста изрязано. Докато си слагаше червило пред огледалото вкъщи, тя си помисли, че колието от Стив би й стояло много добре към роклята.

Нан намираше, че не се справя много добре, опитвайки се да не мисли за него. Особено когато не се налагаше да се концентрира върху някакъв проблем, в съзнанието й се появяваха картини от нощта в неговия дом, тя усещаше как тялото й се възпламенява — нещата изобщо не отминаваха така лесно, както си мислеше, че ще стане. Поне успяваше да затаи всичко в себе си.

Роджър изглеждаше много добре в официалните си дрехи. В поведението му обаче можеше да се усети известна неловкост. Нан усещаше, че той е изпълнен с решимост да запази спокойствие и да се опита да не проваля вечерта. Всички от семейството й сякаш се надпреварваха да го глезят, без да досаждат, обаче, проявявайки разбиране и карайки го да се чувства като част, от тях — и това, изглежда, много добре му се отразяваше. Беше закарал нея и родителите й до клуба, докато братята и приятелките им се бяха качили в нейната кола. Щом им поднесоха напитките, Франсин се наклони към нея и й каза съчувствено:

— Чух, че си си изпатила от Марк. Не разбирам какво му стана на този човек последните няколко години. А беше такъв сладур. Сега е като обсебен от някаква идея — фикс.

Не можеше да се заблуждава, че семейството й не знае името на нейния завеждащ. Тя отпи глътка от Блек Рашън и отвърна уж нехайно:

— Явно има излишък от енергия.

Видя обаче как всички бяха вперили очи в нея и разбра, че се налага да даде някакво обяснение на забележката на Франсин, без да разкрива какво всъщност се е случило.

— За съжаление Марк и аз никога не сме могли да се погаждаме. Винаги сме успявали обаче да изгладим отношенията си — надявам се, че и този път ще успеем.

— За доктор Шнайдер става въпрос, нали? — обади се баща й с онова скептично изражение, което обикновено всички бащи приемат, когато се отнася за шефовете на дъщерите им. — Смятам, че не цени достатъчно способностите ти. И преди съм ти го казвал.

Нан отправи предупредителен поглед към Франсин.

— Никой не ме цени достатъчно, татко.

При тези думи Роджър реши да се намеси, за да заглади положението.

— Аз пък точно вчера чух как Рейчъл Уейс те нарича най-обещаващата невроложка в отделението.

Фред Льобарон се облегна назад със самодоволна усмивка.

— Ето един човек, който разбира нещата. Аз виждал ли съм я?

Разговорът се отплесна далеч от болничните проблеми. С крайчеца на очите си Нан забеляза, че видът на майка й беше все така угрижен. В едно беше сигурна обаче, че поне тази вечер Труди Льобарон няма да подхване отново същата тема. Въздъхна с облекчение, облегна се назад, улови ръката на Роджър под масата, стисна я с благодарност и се приготви да се наслади на представлението.

 

 

На следващия ден, докато сваляха украшенията от елхата, майка й повдигна въпроса за отношенията й със завеждащия отделението. Тъкмо прибираше миниатюрната дървена шейничка в кутия, която беше донесла чак от Тълса, и подхвърли:

— Струва ми се, че не ни казваш всичко за твоя завеждащ.

— Много неща не съм ви казала за моя завеждащ — промърмори с неохота в отговор Нан.

— Нещо се е случило, нали? Иначе защо Франсин ще отваря дума за това, освен ако не е била истински загрижена? — настоя майка й и я погледна разтревожена. — И ми се струва, че много малко неща споделяш за себе си този път. Не мислиш ли, че би било по-добре, ако се довериш поне на някого от нас?

— О, мамо, бих искала да е така…

Нан за малко да изпусне едно от чупливите украшения. Стресната, тя отстъпи назад и си пое дълбоко дъх.

— Опитвам се да сложа в ред нещата си. Върнах колието. Просто напоследък натворих доста глупости и това ми създаде проблеми в отделението — допълни тя и сви рамене. — Не мога да говоря за това. Много съжалявам. Зная, че всички много ме обичате и затова сте тук сега с мен. Всичко ще се оправи.

— Да не би да е заради обвинението, а? Сигурна съм, че баща ти би ти дал добър съвет по този повод.

— Не, не е заради обвинението. Предполагам, че то би могло да се отрази зле на кариерата ми, но се надявам да победи справедливостта.

Надяваше се, но не беше чак толкова сигурна. Продължаваше да се надява обаче. Но все пак нали точно нея я бяха заловили да се целува на работното си място, не някой друг?

Майка й я погледна колебливо.

— Да не би да се страхуваш, че няма да те оставят във Филдинг, когато приключи срокът на стипендията ти?

— Точно от това се страхувам — призна Нан.

Марк досега не беше проявил ни най-малка инициатива да заглади отношенията помежду им. Нан се надяваше да остане на работа във Филдинг, но това беше преди обвинението в лекарска небрежност и преди неприятната сцена в отделението. Сега можеше да се окаже, че не би могла да разчита дори на добра препоръка от завеждащия отделението. А след една година щеше да й се наложи да си търси работа.

— Ако се върнеш в Тълса, баща ти ще ти помогне да те назначат в тамошната болница — каза Труди, прочела сякаш мислите на дъщеря си.

Нан се разсмя.

— Боя се, че наистина ще се наложи, мамо.

Майка и я тупна леко по гърба.

— Ама че неблагодарно дете! — избъбри тя закачливо, но след това лицето й отново придоби сериозно изражение. — Ако положението се влоши, това може да се окаже най-доброто разрешение.

— Зная, мамо. Но ще бъде, сякаш се връщам вкъщи с подвита опашка — каза Нан и усети да я обзема негодувание. — А поводът е толкова несериозен!

Труди взе чупливото украшение, което дъщеря й все още стискаше в шепата си.

— Животът е и такъв понякога.

 

 

Нан беше дежурна в деня, когато семейството й заминаваше за Тълса. Преди да тръгне за болницата, тя си поговори с всеки поотделно. Джон я увери, че са прекарали чудесно и изрази надежда, че скоро ще дойде да ги посети. Джим каза:

— Може би ще дойда отново след няколко седмици.

— Ще дойдеш в Сан Франциско ли? При мен ли ще отседнеш?

— Не — отвърна той и се изчерви. — Мисля да се настаня при Франсин, ако тя няма да има нищо против.

— Разбирам — кимна Нан, макар да недоумяваше. — Ти говорил ли си с нея за това?

— Споменах й. Тя не беше много сигурна, че идеята е добра — отговори той, а като видя въпросителния й поглед, добави. — Зная, че сме доста различни с нея, Нан. Но я чувствам много близка. Ти нали си успяла да се научиш да се държиш като хората, които живеят тук? Защо и аз да не мога?

— О, Джим — възкликна Нан — усещаше, че е безсилна да го разубеди. — Това не би трябвало да има значение. Но за съжаление има. С Питър нещата не се получиха именно на тази основа. Не бих искала обаче да те видя наранен.

Той сви рамене и се ухили.

— Ще си поема отговорността. По-зле бих се чувствал, ако не опитам. Пожелай ми късмет.

— Пожелавам ти го…

 

 

Баща й, очите му подозрително блестяха, силно я прегърна на сбогуване.

— Майка ти ми каза, че изживяваш доста трудности, детето ми. Бих искал да ни позволиш да ти помогнем.

— Помагате ми именно като идвате да ме виждате. Обещавам да ви кажа, ако имам нужда от помощ.

— Надявам се да ни кажеш — натърти на думите Фред Льобарон. — Имам големи връзки в Тълса. Само една дума да кажеш…

— Благодаря ти, татко.

Откри майка си, както очакваше, в кухнята — окачваше кърпата за бърсане на съдове.

— Ще закъснееш — закани й се тя.

— Няма да се забавя повече от пет минути. Но това няма значение. Благодаря ти за всичко, мамо. Може би един ден ще ти разкажа всичко. Аз просто ще трябва да се справя сама сега.

Труди кимна, лицето й излъчваше така нехарактерната за нея тъга.

— Горкичката. Бих искала да мога да ти помогна, но ти си умно момиче и ще се справиш. Благодаря ти за чудесното гостоприемство. Ти толкова много работиш и май ти бяхме повече в тежест.

— Никога не бихте могли да ми бъдете в тежест — възпря я Нан и я прегърна. — Благодарение на вас прекарах чудесно празниците. Ще ми липсваш, мамо.

Особено тази година, когато изпитваше нужда от всяка проява на семейна обич и подкрепа. С натежало сърце Нан махна на събралото се на вратата на апартамента й семейство и заслиза по стълбите.