Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (5)

Глава пета

След като бе видяла как Питър се отнесе с нейните родители. Нан не очакваше такава толерантност от страна на Стив Уинстед, известен с нетърпеливостта си и чиито маниери съвсем явно свидетелстваха за човек със синя кръв. Питър бе ужасен от нетактичните въпроси на Фред Льобарон и от фамилиарното отношение на Труди Льобарон. Макар Стив да се държеше доста резервирано, той с нищо не показа, че поведението им може да го е шокирало.

Нан се беше опитала да предупреди Питър, но той изобщо не беше обърнал внимание на думите й. След като го беше представила на семейството си, при първия удобен случай той я беше дръпнал настрана и бе разкритикувал близките й, използвайки такива изпълнени с пренебрежение изрази, че тя се бе почувствала отвратена по-скоро от неговото държание, а не от това на родителите и братята си.

— Зная, че ти е трудно да ги приемеш — беше му казала тогава, — но те са мои близки и аз ги обичам. Добри хора са.

— Те са противни новобогаташи — беше се възпротивил Питър. — Баща ти е гръмогласен и груб, майка ти прилича на съдържателка на публичен дом, а братята ти така си вирят носовете, а не виждат какви са селяндури.

— Нито дума повече! Може би ние просто не сме един за друг — беше казала Нан язвително.

За нещастие тогава връзката им беше още в началото и макар Питър, докато родителите й бяха в Сан Франциско, повече да не се беше появил, след това отново започна да я търси, постарал се може би да изтика впечатлението си от семейството й в далечни кътчета на съзнанието си. Вероятно именно заплашващата го възможност да се види отново с тях бе основната причина той да вземе окончателното решение да се раздели с нея.

Нан наблюдаваше семейството си, скупчило се около въртящата лента за багажа — тримата гиганти и нисичката пълна жена със златистожълтата коса. Сърцето й се преизпълни с любов към тях — такава буйна и набиваща се в очи компания представляваха в този момент, а и не само сега. Брат й Джон помогна на един доста болнав на вид възрастен мъж да снеме куфара си от лентата, а Джим се наведе да подаде на едно момиченце изпуснатата кукла. Те наистина бяха много добри хора и макар поведението им да не отговаряше на изтънчените очаквания на обитателите на Сан Франциско, това съвсем не ги правеше по-малко достойни.

Тя се осмели да погледне за момент към Стив — той говореше с майка й и изобщо не й обръщаше внимание. Чуден човек. Когато я беше уловил за ръка, докато се разхождаха в чакалнята, беше го направил като че това беше най-естественото нещо на света. Говореше, от време на време я поглеждаше и изведнъж просто пъхна ръка в нейната. Изражението на лицето му не се беше променило. Очевидно просто не беше усетил какво е направил.

Може би поначало такова беше поведението му с жените. Нан остана силно изненадана от постъпката му, макар да си спомни как и тя беше уловила и лекичко стиснала ръката му в деня, когато му беше разкрила истинската според нея причина за подаване на обвинението в лекарска небрежност. Е, помисли си тя, наистина е хубаво някой да ти държи ръката по този начин. Приятелски. Не можеше да значи нещо друго. Не и при този мъж.

Количеството багаж, което семейството й беше донесло със себе си, наистина беше смайващо.

— Ами, момичето ми — обясни майка й, — все пак е Коледа, нали! Сега, освен подаръци, носим и украса — миналия път, когато идвахме, помня, че у вас нямаше почти нищо коледно.

— Нали ми купихте тогава цял наниз от мигащи лампички и играчки! — възпротиви се през смях Нан.

Спомни си как едва успя да натика всички кутии с играчки и украшения в гардероба си. Бяха го изпълнили почти целия и понякога й се струваше, че ще се пръсне.

Труди в това време говореше на Стив:

— … най-мършавото дърво, което можеш да си представиш. Този път сами ще си изберем и отсечем елхата. Наоколо има цели ферми за елхи и борчета, знаеш, нали? Защо не дойдеш и ти с нас?

— Майко! — извика предупредително Нан.

— Какво толкова! Нали и на него ще му трябва елха? Всеки трябва да има елха.

— За съжаление, моята къща в момента се ремонтира. Така че тази година ще пропусна този момент — каза Стив и се усмихна мило на Нан. — Ще трябва да се задоволя с елхата в болницата.

— А, не! — възпротиви се Труди. — Ще дойдеш да видиш нашата. Елхата в болницата! Там сигурно си нямат даже и мигащи светлини.

— И на мен ми се струва, че нямат — отвърна престорено тъжно Стив.

— Той се шегува, мамо — каза Нан.

После се пресегна да вземе от лентата поредния куфар от багажа. Всеки път, когато се появеше нещо тяхно, майка й го сочеше, макар изобщо да нямаше нужда — всички куфари, куфарчета, чанти и сакове представляваха един комплект, изпълнен в червено и лилаво. Стив успя да грабне куфара, преди тя или някои от братята и да успее да го вземе. Баща й в това време беше завързал разговор с една непозната, която държеше в ръка кучешки нашийник — точно я питаше в типичния си любопитен и гръмогласен маниер за какво й е дотрябвал.

— Е, мисля, че прибрахме всичко — обяви майка й, след като преброи няколко пъти всички куфари и чанти, които според преценката на Нан бяха успели да заемат площ от няколко квадратни метра върху пода. — Десет, единадесет, дванадесет. Точно са.

Нан направо изстена. Всеки от мъжете обаче сложи по една чанта на рамо и по две в ръцете и пое след Стив, проправящ си път през навалицата към ескалатора, който щеше да ги отведе до паркинга. Нан хвана под ръка майка си, държейки в същото време здраво куфарчето си — прииска й се да го беше оставила в микробуса. Дори и това превозно средство едва щеше да побере всички и всичко. Защо изобщо беше решила, че трябва на всяка цена да ги посрещне?

Майка и в това време пълнеше главата й с разкази за лели и чичовци, братовчеди и братовчедки, както и за децата им, приятелите и съседите. Срамота беше наистина да накараш тези така патриархално настроени и така привързани към родното си място хора да се отдалечат от него тъкмо за този празник. Но те толкова бяха настоявали.

— Ти си по-важна за нас, отколкото всичките ни братовчеди в Оклахома — беше заявила майка и. — Освен това Сан Франциско ни харесва.

Стив беше отворил задната врата на микробуса и под негов надзор — което се оказа един доста неочакван факт за Нан, момчетата и баща й трупаха едни след други куфари и чанти.

— Този гараж можеше да не бъде толкова тъмен — възропта баща й, присвивайки очи, докато оглеждаше приличното на пещера пространство около себе си. — Басирам се, че тук доста от хората едва се оправят.

— Представи си, оправят се — каза Нан. — Мамо, защо не седнеш отпред при Стив? Аз ще отида отзад при татко, а момчетата ще са по средата.

— Не, не. Ти ще седнеш отпред при Стив, където ти е мястото — отвърна Труди, после се улови с две ръце за отворената странична врата на микробуса и се привдигна, за да влезе вътре. — Олеле! Много високо било! Внимавай да не си удариш главата, Фред.

Докато се качат и настанят и останалите, мина доста време, но веднъж влезли, се разположиха така, сякаш се намираха в хотелска стая, в която след изтощително пътуване тъкмо ги бяха въвели. Нан се подразни от това и поклати глава, после седна до Стив и му каза:

— Карай вкъщи.

— Всъщност аз не зная къде живееш, Нан — отговори й той.

— Чу ли това, мамо? — попита Нан и без да дочака отговор, какъвто едва ли щеше да получи, тъй като всички зад тях веднага бяха подхванали някакъв разговор, тя продължи. — Съвсем близо до болницата съм. Ще ти обясня, като стигнем дотам.

Стори й се, че изминаха по-бързо обратния път. Близките й я заляха с поток от въпроси, освен това разказаха няколко случки, казаха няколко вица, поспориха какво най-много би им се искало да правят в Сан Франциско. Стив се включваше в разговора само ако някой го питаше нещо, през останалото време внимаваше в пътя. Нан през цялото време седеше полуизвърната, така че да може да вижда всички и да отговаря на безкрайните им въпроси.

— Ще съм свободна в събота, така че тогава можем да отидем за елхата — каза тя. — Нека преди това обаче не забравим да премерим височината на хола.

— Стив дали би искал да дойде с нас? — обади се Труди.

— Съжалявам, но в събота работя — беше неговият отговор.

Когато започнаха да говорят за Лешникотрошачката, за която Нан беше купила билети, баща й каза:

— Може би Стив ще иска да дойде с нас?

Нан беше купила билетите много отдавна и беше предвидила един, предназначен за Питър. Сега този билет щеше да остане неизползван, но тя не спомена нищо за това.

— Много любезно от ваша страна, господине, но наистина няма да мога да дойда — каза Стив.

Съвсем нормално бе причината за отказа му всъщност да е, че не изгаря от желание да се сближава със семейство Льобарон, а и никой не беше споменал датата на представлението. Ако случаят беше такъв, Нан само можеше да се възхищава на спокойното изражение на лицето му в отговор на непрестанно изразяваното благоразположение към него от страна на семейството и. Нито за миг не си беше позволил да се отнесе снизходително или да изрази пренебрежение към тях, каквото беше държанието на Питър. Тогава Фред Льобарон беше попитал Нан дали Питър случайно няма хемороиди на задника си. Ако се отнасяше до физиката на Питър, това не отговаряше на истината, но в метафоричен смисъл баща й беше абсолютно прав.

След като пристигнаха пред сградата, където се намираше апартаментът й, Стив им помогна да разтоварят микробуса. Нан обаче настоя, че това, което прави сега, далеч надхвърля задължението, което е поел, и няма да му позволи да се катери натоварен до третия етаж.

Тя даде на майка си ключовете и влезе отново в микробуса със Стив.

— Колата ми е в гаража на болницата. Твоята сигурно също е там. След като откараш микробуса и мен дотам, мисията ти окончателно ще бъде завършена.

— На Рейчъл ще й трябва ли микробусът?

— Не, тя си отиде с колата на Джери. Ще си го прибере утре.

— Добре. Тя и Джери живеят в нейната къща, Роджър временно живее в къщата на Джери, докато семейството ти е в твоя апартамент — изрецитира той, помнейки обясненията й.

— Не е чак толкова чудно. Ти пък ще се прибираш в къща без никакви мебели.

— Точно така.

Подминаха в пълно мълчание няколкото блока, намиращи се между блока на Нан и болницата. Стив пъхна картата си в процепа до вратата на гаража и тя се плъзна нагоре.

— Къде е колата ти?

— На втория етаж. А твоята?

— Също.

Щом Нан видя колата си, той насочи микробуса натам и го паркира на празното пространство в съседство.

— Сигурна съм, че ти се прииска никога да не ми беше предлагал това пътуване — каза Нан, — но съм ти наистина много благодарна. Сега аз съм ти длъжница, така че не се колебай, ако се наложи да ми искаш услуга.

После отвори вратата и слезе в студения и тих гараж.

— Толкова е зловещо тук през нощта, нали? — обади се тя.

Стив заключи вратата, заобиколи и пусна ключовете от микробуса в шепата й.

— Да, няма нищо страшно обаче, след като сме само двамата. Нан?

— Аха?

Тя вече отключваше собственото си движимо имущество, виненочервено на цвят — наричаше го на шега моят льобарон — нямаше начин наистина този автомобил да успее да побере семейство Льобарон с всичкия им багаж. След като Стив не каза нищо, тя се извърна към него и видя, че я гледа втренчено, а изражението на лицето му е напрегнато.

— Какво се е случило?

— Чудя се дали не бихме могли да поговорим пак по обвинението? Ще бъдеш доста заета около семейството си, но след като заминат? Преди евентуалната дата на делото?

— Разбира се.

Той придържаше вратата на колата й, докато тя се вмъкна вътре — след като се настани, му се усмихна.

— Съгласна съм да поговорим за това. Не се притеснявам какво ще се случи.

— Личи си — каза той сухо и сложи ръка на рамото й. — Надявам се да прекараш приятно със семейството си.

— Благодаря ти.

Нан я обзе любопитство каква ли беше неговата кола, той обаче не се насочи към нито един от паркираните наблизо автомобили. Така че тя включи льобарона, махна му, спусна се по полегатия коридор и се насочи към изхода. Беше я накарал да се почувства объркана — както стоеше и я гледаше очаквателно, преди тя да затвори вратата на колата си. Като човек, който очаква да го целунат по време на среща, помисли си Нан и се намръщи. Измина краткото разстояние до дома си и през цялото време не спря да се чуди какво всъщност искаше Стив Уинстед от нея.

 

 

Цялата следваща седмица Нан балансираше между задълженията си в болницата и ангажиментите си към семейството. Никой не можеше да бъде толкова добър като Джон и Джим в намирането на най-интересните и най-забавните места, независимо къде се намираха. А да се прибираш у дома, където те очаква сготвено от мама ястие, си беше истинско удоволствие — вечерята се превръщаше в невероятно пиршество. Нан не помнеше хладилника си толкова пълен — докато живееха заедно, тя и Ейнджъл не държаха в него почти нищо друго, освен кофички кисело мляко. Роджър няколко пъти се реши на готварски експерименти, но след като се отказа, кухнята заприлича на място, което отдавна е било изоставено. За щастие никакви протести от рода на това, че госпожа Льобарон не би трябвало да готви, след като е дошла на гости, не оказаха ни най-малък ефект върху желанието й да сготви нещо вкусно за дъщеря си — както тя се беше изразила.

— Винаги можем да излезем да вечеряме навън — повтори тя няколко пъти.

Една вечер Нан се прибра и откри семейството си скупчено около вестника, който болницата издаваше — беше го донесла вкъщи предния ден. Всички както обикновено спореха, без да нарушават добрия тон помежду си, за нещо, явно свързано с него, тъй като Фред Льобарон не преставаше да го сочи с пръст. Именно той говореше в момента, когато Нан влезе в стаята.

— Ето тук пише, че родителите му не могат да си позволят билети до Америка, за да го придружат. Това значи, че са останали в Италия. Какво можем да направим по въпроса?

О, Господи, поредната акция, помисли си Нан и поклати развеселено глава.

— За какво става дума? — попита тя, докато оставяше куфарчето си на пода до стола, на който седеше майка й.

— Докарали са едно момче от Италия, за да му направят операция, обаче родителите му не могат да дойдат с него — каза Джон, вдигайки поглед от вестника.

— Татко мисли, че трябва да им помогнем и те да дойдат.

— По дяволите, ами че Коледа е — обясни баща й.

— Как си представяш едно петгодишно детенце да остане само на Коледа?

Снимката, приложена към статията, представяше няколко колеги от неврохирургията, заобиколили момчето с превързана глава. Празничната подготовка във Филдинг беше в пълен ход, Нан знаеше това. Особено предимство се даваше на организирането на тържество за децата. Все пак обаче това не можеше да замести липсата на най-близките.

— Ако ще предприемаме нещо по този въпрос, да го направим както трябва.

Тя взе вестника и прехвърли статията набързо.

— Така, утре мама може да говори с хората от Роднини на пациентите, а татко може да се свърже с Настаняване на роднини на пациенти. Джон ще се обади в пътническата агенция, а Джим ще ангажира Франсин като преводач.

— А ти какво ще правиш? — попита Джим с усмивка.

— Ще отида да видя момчето и ще разбера какво бих могла да направя за подобряване на състоянието му, съгласен ли си? — каза тя, после погледна към майка си. — Умирам от глад. Навън ли ще вечеряме?

— Какво говориш? Не! Във фурната се пече бут, сварила съм и картофи за пюре. Можеш да ми помогнеш да приготвим артишока.

И без повече обсъждания и бавене всички от семейство Льобарон се впуснаха в реализацията на поредната си спасителна акция, в която щяха да използват целия си талант, цялата си енергия, финансовата си мощ и разбира се безграничната си щедрост. Организацията отне само два дни, макар всичко да не мина толкова тихо и безшумно — това просто не беше в кръвта на семейство Льобарон. В никакъв случай не можеше да се каже пък, че искаха да се самоизтъкнат. Във Филдинг научиха за акцията, но така и не узнаха кой стоеше в дъното й. Което напълно отговаряше на желанието на Нан.

 

 

Стив обаче разбра кой беше организаторът. Не би могъл точно да обясни как и кога го разбра, тъй като никой в болницата не можа да му разкаже от начало до край как се беше случило всичко това. Той обаче успя да сглоби дочутите детайли и да разбере истината. Може би най-важният детайл узна, когато се озова в ролята на Дядо Коледа за тържеството на децата. Няколко часа преди това вече се беше наканил да си тръгва, когато в кабинета му влетя директорката на доброволните санитари.

— Не си отивай — помоли го тя. — Трябваш ни.

— Много съм уморен — каза той, като в същото време се опитваше да махне от обувката си залепила се част от гирлянда.

— Стив — продължи тя, гледайки го право, в очите със сериозно изражение, — нашият Дядо Коледа внезапно се разболя от грип и няма към кого друг да се обърна. Тържеството започва след половин час. Много е важно. Не можем да разочароваме всички тези деца.

Стив се познаваше със Сандра Лопес повече от шест години. Беше му изпращала в спешно отделение най-добрите си доброволни санитари — без тях наистина понякога просто нямаше да е възможно да се справят, толкова често обаче помощта на тези хора оставаше недооценена. Той беше изморен, но не чак толкова изморен, че да не помогне при такъв спешен случай. Дядо Коледа значи! Кой, по дяволите, ще му повярва, че е Дядо Коледа? Би трябвало да помолят оня мъж, който доведе тук родителите на италианчето — беше много по-подходящ.

— Предполагам, че имаш костюм? — каза Стив и се остави да бъде отведен в офиса на доброволците, където, както си му е редът, го облякоха в червен костюм, нахлузиха му черни ботуши, нагласиха на лицето му маската, представляваща брада и мустаци, сложиха на главата му шапка с качулка, завършваща с помпон, и най-накрая му връчиха и очила.

След като Стив прекрачи прага на офиса и излезе в коридора, Сандра го огледа преценяващо.

— Не е лошо. Изглеждаш малко по-млад, отколкото трябва, но децата едва ли ще го забележат. Дали да не ти сложа малко червило на носа?

— За да си помислят децата, че Дядо Коледа се е почерпил някъде по пътя ли? — възпротиви се той. — Надявам се, че няма да ме пуснеш сам при тях?

— Не. Ще си имаш и едно ангелче — съобщи му тя със сериозен вид. — Казва се Тери. И миналата година пак тя игра тази роля, така че знае какво трябва да се направи. Много ти благодаря, Стив. И късмет!

Той се почувства като измамник. Тери, момиченце на не повече от десет години, го огледа скептично.

— Някога играл ли си Дядо Коледа? — попита го тя.

— Никога — отговори й Стив и добави наум: И никога повече няма да играя.

Една количка, с която обикновено разнасяха книги и списания за болните, беше натоварена с подаръци и мечета с ръчно изплетени дрешки. Тери му подаде две мечета, едното облечено като момиче, а другото като момче, и му каза:

— Много е просто. Просто влизаш и казваш: Хо, хо, хо! и им подаваш по едно мече.

Не беше чак толкова просто. Беше сърцераздирателно. Във всяка стая имаше по едно болно дете, понякога на смъртно легло. В игралната зала имаше толкова много деца с патерици и всички бяха още толкова мънички. В една от стаите родители му казаха, че дъщеря им е ослепяла предния ден. В някои стаи видя деца с глави с причудливи форми или с прегърбени и превити по най-невъзможни начини тела. В други стаи пък лежаха деца, целите увити в бинтове, на които наскоро им бяха правени операции. Не преставаше да се чувства като измамник, докато подаваше на всички тези невинни същества подаръците и им пожелаваше весела Коледа. Как изобщо би могло тяхната Коледа да е весела?

В една от стаите се натъкна на Нан Льобарон — седеше до леглото на дете, което не говореше и думичка английски.

— Buon natale! — извика той и подаде мече на детето.

След това отново на италиански го попита какъв подарък би искало за Коледа и дали знае кой е той. След като се вгледа по-внимателно в него, Нан го позна.

— Не мога да повярвам — възкликна тя с усмивка. — Нима това е самият стар вълшебник, лично?

Още щом я видя тук, той осъзна, че именно нейното семейство бе организирало идването на родителите на детето в Америка. Макар да знаеше, че ако я попита директно, тя би могла да му даде съвсем друго обяснение за присъствието си в тази стая, вече бе разбрал каква е истинската причина.

— Това, което направи семейството ти, е прекрасно — й каза.

Нан смръщи вежди.

— Как разбра? Да не би майка ми да ти се е обадила да те покани на вечеря, а?

— Не. Искала е да ми се обади ли?

— Не, надявам се. Стив, и нито дума за това на никого, моля те.

— Разбира се, нито дума — кимна той и отново насочи вниманието си към детето, като го погали по къдравата коса. Късмет, момчето ми — пожела той на английски, после го повтори на италиански. — Хо, хо, хо — извика, колкото му глас държи, и послушно последва Тери, която вече се беше насочила към следващия малък пациент, бутайки количката с подаръци пред себе си.

Следобедът го беше изтощил. Той влезе в офиса на доброволците, за да съблече задушаващия го костюм, а и целият беше плувнал в пот. Сандра Лопес остана горе при децата, за да изиграят една игра на бинго, така че в офиса нямаше никого. С едно-единствено изключение — появила се беше Нан Льобарон. Преди да успее да я попита защо е дошла, тя започна:

— Държах се грубо с теб преди малко. Изобщо нямах такова намерение.

Стив си свали идиотската шапка и махна маската с брадата и мустаците. Нан му подаде книжна кърпичка, после още една, за да изтрие потта от лицето си.

— Надявам се да изперат костюма, преди да стане време отново да се използва — каза той.

— Ще го изперат, разбира се. Няма само ти да го обличаш.

— Господи! Как изобщо е възможно някой да издържи да бъде педиатър?

— Повечето от децата вече са здрави. И голяма част от другите са на път да оздравеят. Тежко ли ти се стори?

За известно време цялото му внимание се насочи към разкопчаването на костюма и колана. Усети сърцето си да се свива, като си припомни някои от най-тежките случаи — за миг му се прииска да остане сам, за да може да се съвземе от преживяното.

— Гледката на всички тези деца, вярващи в Дядо Коледа, и на всички тези родители, надяващи се на чудо, беше… болезнена.

Нан кимна и му помогна да съблече тежкото палто. Той остана по риза, загледан в гердана от синци около шията си.

— Едно момиченце ми го даде — каза й. — Направила го за Дядо Коледа, тъй като той винаги давал подаръци, а никога не получавал — допълни и вдигна поглед — в него бяха отразени вълнуващите го в този момент чувства — към Нан. — И това дете беше напълно плешиво — от химиотерапията.

Това, което тя направи след тези негови думи, изуми Стив. Нан го прегърна и силно се притисна към него. Всичко това продължи само няколко секунди, а след като се отстрани от него, тя имаше вид сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Постоянно ме изумяваш. Виж, изобщо нямах това предвид, когато казах, че се надявам, че майка ми не те е поканила на вечеря. Ако искаш да дойдеш, с удоволствие ще те посрещнем. Мама смята да приготви говеждо печено с любимия на цялото ни семейство сос и печени картофи. Ти сигурно си зает, но държах да ти кажа, че си добре дошъл у нас.

— Не съм зает.

Думите като че се изплъзваха безконтролно от устата му този следобед. Той осъзна, че копнее да се потопи в уютната атмосфера, която създаваше около себе си семейството на Нан — поне за една вечер. И може би щеше да му се удаде случай да я целуне за лека нощ, макар че нито имаха връзка, нито поне веднъж бяха излизали заедно. Щеше да се престори, че целувката е просто израз на приятелство и благодарност. Устните й като че трепнаха подканващо — така поне на него му се беше сторило. През последните дни доста често си ги беше представял. Това просто бяха устни, за Бога! Толкова много обаче му се искаше да ги целуне.

— Кога би трябвало да дойда?

— Ако имаш време за убиване, към шест и половина. Ако искаш веднага да седнеш на масата, към седем.

— Ще дойда в шест и половина.

 

 

Нан, обаче, заради спешен случай, възникнал в последните минути на дежурството й, не успя да пристигне навреме. Когато се прибра вкъщи, вече минаваше седем. Стив беше седнал на любимия и стол, заслушан в дългия разказ на Джим за пътуването му до Андите. За нейна най-голяма изненада там беше и жената, която тя беше препоръчала като преводач от италиански — Франсин Поларди. Нан отправи въпросителен поглед към майка си, но в отговор Труди просто й се усмихна и намигна. О, Боже, помисли си Нан. Още една невинна душа, пометена от бурята, наречена Льобарон. Франсин й махна за поздрав и отново насочи изцяло вниманието си към Джим и неговия разказ. Стив стана и й предложи да седне. Не желаейки да ги притеснява излишно, Нан каза:

— Благодаря. Извинявам се, че закъснях, но ме задържаха.

Тя седна на предложения стол, а Стив, тъй като нямаше други свободни столове, се отпусна на пода до нея. Бащата на Нан беше застанал пред ниската масичка до дивана и опаковаше подаръци, стараейки се да не бъде забелязан от другите — доколкото изобщо бе възможно. Останалите бяха насядали около Джим, омагьосани от разказа му, а той наистина беше роден разказвач. След ефектния финал Франсин се разсмя и каза:

— Ще разкажа всичко това на Томазино на италиански. Зная, че ще му хареса.

— Може ли й аз да присъствам, докато му го разказваш?

Предложението на Джим беше казано с доста нехаен тон, Нан обаче добре го познаваше и усети силното му желание да получи одобрението на Франсин. Обикновено той се проявяваше като човек с доста уравновесен характер, така че необичайното за него напрежение, излъчващо се от цялото му същество, наведе Нан на мисълта: Тук май става нещо. Съмняваше се, че цялото това нетърпение се дължи само на желанието на Джим да се види с детето.

Франсин кимна.

— Добре. Да се срещнем утре на етажа на детското отделение по време на обедната почивка, какво ще кажеш?

Труди Льобарон и Джон бяха отишли в кухнята.

Разговорът пое в друга посока. След няколко минути Джон отново се появи и обяви:

— Супата е сервирана. Извинявай, Нани, този път ще те лишим от обичайното питие.

Макар Нан да не беше привърженичка на реда, който бяха установили в семейство Льобарон — да пийват коктейл преди вечеря, тя се провикна:

— Значи, никакво внимание към мен тази вечер, така ли?

И двамата братя в един глас се нахвърлиха върху нея с упреци, че като дете винаги е получавала най-доброто, за разлика от тях.

— Виждаш ли какво изпускаш, като нямаш братя и сестри? — обърна се Нан към Стив, протягайки ръка към него, за да му помогне да стане.

— Нямах и най-малка представа за това.

Задържа ръката й в своята по-дълго от обичайното и тя отново си помисли: Тук май става нещо. Почувства се като човек, на когото нещо важно е убягнало от вниманието, нещо, което на всяка цена е трябвало да разбере, като важен симптом за нервно заболяване, който е пропуснала да забележи по време на рутинен преглед. Стив като че изобщо не приличаше на себе си. Изглеждаше й доста по-отпуснат от обикновено и в добро настроение.

Не че досега й се е виждал като страшилище, помисли си тя. Беше известен като нетърпелив и сприхав човек, особено след като е карал две смени наведнъж, всеизвестни обаче бяха и точността му при поставяне на диагнози и начинът, но който се справяше със силно изплашените пациенти. Спокойствието и реализмът, които се излъчваха от него, харесваха на пациентите и караха колегите му да му се доверяват напълно.

— Защо ме гледаш така? — попита я той.

— Гледах ли те? Извинявай. Просто си мислех нещо.

Нан осъзна, че той за първи път посещава апартамента й, затова се зае да му покаже къде е трапезарията. Другите ги последваха, мъкнейки и столовете, и чашите със себе си.

— Столовете ни не са комплект — обясни тя, като че се извиняваше. — Ейнджъл и аз предпочитахме да се храним в кухнята, на Роджър обаче му хареса атмосферата в трапезарията — с всички тези различни столове. Когато се преместих, имаше само четири, купих още няколко, когато за първи път щяха да идват нашите и така се получи това несъответствие.

— Изглеждат много удобни. Може би и аз ще си купя такива за моята къща — каза Стив, после посочи с глава към кухнята. — Да помогнем ли на майка ти?

— Не, сега е ред на Джон. Още спазваме схемата от детските си години.

— Кой ще мие чинните?

— След като Джон е помагал при подготовката, значи аз и Джим трябва да ги измием.

Стив погледна многозначително към влизащите в трапезарията Джим и Франсин и каза:

— Може би тази вечер бихме могли ти и аз да свършим тази работа.

— Наистина имам чувството, че откакто съм се прибрала, има нещо, което съм пропуснала да забележа — измърмори тя, след като седна на стола, придържан от него. — Убедена съм, че това не е обичайното ти поведение и не ми се вярва промяната да е в резултат на благодарност, че ти разкрих някои истини за ужасните ти маниери. Разбира се, че можеш да ми помогнеш да измия чиниите, но само ако ми кажеш какво става наистина.

— Нищо особено не става — каза той, хубавото му лице беше самата невинност.

Нан предпочиташе да продължи да обсъжда темата, знаеше обаче, че нищо не би могло да излезе от този разговор в присъствието на обхванатите от обичайното си повишено настроение близки. По време на вечерята окончателно се избистри планът за прекарване на коледните дни и след като и на Стив, и на Франсин беше известно кой беше организирал пристигането на родителите на болното момче от Италия, си поговориха какво да сторят и за тях. Джон и Джим се надпреварваха да разказват най-различни истории, които караха всички да се заливат от смях. Така също все се намираше някой да запита отново Нан как е минал денят й. Всеки път обаче темата медицина набързо беше забравяна и ту Фред се обаждаше как е подменил свещите на колата на дъщеря си, ту Труди търсеше съвет какво да приготви за Нова година.

След като всички станаха, Стив прогласи:

— Ние ще измием чиниите.

Това причини известно объркване — как може гост да се товари с подобна задача. Най-накрая обаче Джим извиси глас над изказаното в хор недоволство и благодари на Стив, че го е отменил от задължението. Нан поклати отрицателно глава в отговор на предложената от Труди помощ и се отправи със Стив към кухнята.

— Случвало ли ти се е да миеш чинни друг път?

— Не бих могъл да го нарека точно миене.

— Добре, кажи ми какво си правил?

— Ами, подреждал съм съдовете в съдомиялната машина и съм накисвал тавите, за да са готови за чистачката, когато дойде да ги мие.

— Аз нямам съдомиялна машина.

— Така ли? — попита той и я погледна удивен. — Учудвам се, че родителите ти не са ти подарили такава машина.

— Сигурно щяха да ми подарят, ако ги бях помолила. Собственичката на тази сграда обаче е доста възрастна и няма много голямо доверие на съвременните удобства, така че не иска и да чуе нещо подобно да се инсталира тук.

— Защо тогава не се преместиш на друго място?

Видът му беше толкова загрижен, че Нан се разсмя.

— Може би ще го направя. Виж сега. След като сам предложи да ми помогнеш, просто ще ти кажа какво трябва да правиш, съгласен ли си? Кой знае, може някога и да ти се наложи.

— Изисква ли се някакво специално умение? — попита я той колебливо.

— Разбира се. Трябва да знаеш какво да измиеш най-напред и какъв препарат за миене да използваш. Искаш ли да ти вържа престилка?

— На мен ли? Разбира се, че не искам.

— Ох, мъже, мъже — въздъхна тя. — Мъжествеността ти изобщо няма да пострада от това. Същото е както когато правиш основно почистване. Престилката ще те предпази да не се измърсиш.

— И братята ти ли си слагат престилки?

— Ако са облечени по-официално.

— Е, добре. Без къдрички обаче, ако е възможно.

Нан взе от закачалката на вратата раираната престилка, която Роджър използваше. Тъй като Стив изглежда едва ли знаеше какво да прави с нея, тя просто му я нахлузи през главата и му нареди да се извърне с гръб към нея. Докато завързваше връзките, му каза:

— Ще те оставя ти да миеш, тъй като това е най-трудното. Започваме с най-чистите съдове — чашите, като преди това напълваме мивката с вода и сипваме сапунка.

Престилката му отиваше, помисли си тя. Русата му коса блестеше на светлината, струяща през хартиения глобус на лампата, цялата му фигура се отразяваше в тъмния прозорец. Изражението на лицето му свидетелстваше за силната концентрация на вниманието му, навярно се съсредоточаваше по същия начин, когато му предстоеше да зашие нечия рана. В непохватните му ръце чашите изглеждаха съвсем чупливи.

— Няма ли опасност да ги счупим всичките, ако твърде рязко ги потопим във водата?

— И това се случва. Джим ги чупи по-често. По средата на някоя от историите си, както е хванал чашата, започва да размахва ръце и просто я смачква. Сега наблюдавай какво правя аз — каза тя, като го видя, че се готви да изплакне една от чашите, след като я беше извадил от сапунената вода. — Прокарай пръсти по ръба й, след това навътре до дъното й, после отвън чак до основата — така наистина ще бъде почистена.

— Трябва ли да правя всичко това?

— Щом си в моята къща, трябва. Като си се захванал с нещо, трябва да го свършиш както трябва.

— Къде ли съм чувал това и преди? — измърмори Стив.

Но направи както му бе казано. Щом пусна водата обаче, Нан се пресегна през него и завъртя кранчето над другото отделение на мивката.

— Така ще разредиш сапунката — скара му се тя.

— Много сложно стана — подкачи я той и се извърна към нея.

Тя беше свела глава и почти докосваше рамото му. Без никакво колебание Стив приближи устни до нейните, целуна я и почти веднага се отдръпна.

— Нямах ни най-малка представа какво съм пропуснал през всичките тези години — каза той.

Нан примигна срещу него. Тя очакваше, че постъпката му и особено прекалената освободеност на маниерите, която беше показал, ще я накарат да се ядоса. Нищо подобно. Известно време усещаше устните си да пулсират в отговор на целувката му.

— Да — изрече тя след малко.

Не можеше да се сети какво би трябвало да каже в такъв момент. Взе кърпата и започна да избърсва чашата, която преди това бе сложила да се отцежда. Тази вечер продължаваха да се случват наистина странни неща.

Продължиха да се трудят над чашите в пълно мълчание. Като приключиха с тях, Нан даде поредната инструкция на Стив да накисне приборите, докато мие чиниите.

— Може би би трябвало да накиснем и тавата, в която се пече яденето — каза тя, звучеше така, сякаш не беше много сигурна какво точно трябва да се направи.

— Аз ще изстържа мазнината от дъното, а ти можеш да изстискаш малко от препарата отгоре.

Сега Нан усещаше пулсиране в гърлото си, докато се трудеше в непосредствена близост до него. През цялото време се усещаше несигурна, не знаеше къде точно около нея се намира Стив, нито дали не я наблюдава. Стори и се някак по-висок, косата му като че бе направена от злато, а очите му сякаш бяха станали по-тъмносини. Брадичката му пък като че беше придобила още по-решителен вид. Изглежда бяха настъпили две важни промени. Едната със сигурност беше свързана с обичайния начин на живот на Стив, а другата… Нещо се беше случило със самата нея, нещо, за което не си беше дала сметка и което й се струваше напълно непознато. По-късно щеше да разбере какво е то. Засега се ограничи с въпроса:

— Стив, обясни ми какво става.