Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (10)

Глава десета

Невероятно, но дните минаваха, а Стив така и нито веднъж не зърна Нан. Когато беше на работа, винаги бяха дежурни други невролози. Веднъж чу името й и разбра, че тя може би се намира в една от съседните зали, на не повече от два метра от него, но пациентът, с когото Стив се занимаваше, така отчаяно се нуждаеше от помощта му, че той изцяло насочи вниманието си върху него. Когато приключи, Нан си беше заминала.

Всяка сутрин се събуждаше с решението да свали колието от шията на койота. Но всеки път, щом съзреше проблясващото на светлината бижу, не можеше да се накара да направи нещо повече, отколкото да докосне стрелата — като талисман. Все си мислеше, че нейното сърце така и си беше останало непронизано.

Няколко седмици надаваше ухо дали няма да дочуе нещо повече за случката в нейното отделение. Както Нан беше предвидила, шумотевицата около нея затихна с такава бързина, с каквато беше се и разразила. Стив бе усетил, че в думите й по отношение на шефа й се криеше нещо повече, но не бе успял да го разбере. Е, поне го беше уверила, че не е имала връзка с Марк Шнайдер. Стив си помисли, че би могъл да й повярва, не беше ли намекнала обаче, че нещо във взаимоотношенията с шефа й все пак не беше наред?

Защо ли прекарваше толкова време да мисли за нея, след като тя с лека ръка го беше отблъснала? Последното нещо, от което се нуждаеше в живота си, бе да се обвързва с жена, която изпитва само съжаление към него. Стив не се нуждаеше от ничие съжаление. Изпитваше благодарност към нея, защото му беше посочила в какво се състоеше грешката му в случая, по който беше повдигнато обвинението в лекарска небрежност. И за това, че, по какъв начин точно — той не можеше да си обясни, му беше вдъхнала сила да съумее да се справя с подобни ситуации.

Колкото и да не искаше да си го признае, наистина му беше причинила болка. Изпитваше непреодолимо и непрекъснато желание да бъде с нея. И то не беше, както при нея, основано само на чисто сексуално влечение. От деня, когато за първи път тичаха заедно по стръмната алея с изглед към океана, това желание беше започнало да нараства. А точно тогава Нан бе изпитала съжаление към него, помисли си той с горчивина. Беше се държала толкова открито с него, беше така откровена, позитивна и здравомислеща, че бе привлякла вниманието му и завладяла мислите му.

Стив бе пренебрегнал нарастващия си интерес към нея, преструвайки се, че между тях няма нищо общо, освен обстоятелството, че и двамата са обвинени в лекарска небрежност — причина да поддържат известно време по-интензивни контакти. Ами онова, което се случи в нейната кухня? Как би могъл да го обясни на самия себе си? Истината беше, че досега не си беше дал труд да си го изясни. Приел го бе като нещо, което е трябвало да се случи. По всичко изглеждаше, че и Нан го беше приела по същия начин, за което просто й беше благодарен.

Месец след последната им среща, Стив едва потискаше желанието си да й се обади или да я потърси направо в кабинета й. Над двамата все още тегнеше обвинението в лекарска небрежност. Датата за делото беше определена за първата седмица на март. Струваше му се разумна възможността да поговорят по този повод, но адвокатът му го убеди, че е по-добре да не го правят. Идеята му беше, че всеки от тях трябва да разкаже своята версия за случилото се без намек за някаква предварителна договорка — факт, който би бил изтълкуван зле от съдебните заседатели.

Стив пак се беше събудил рано сутринта — този ден не трябваше да ходи на работа — и погледът му попадна на койота с колието. Наистина би могъл да сложи някъде другаде това украшение. Например в стаята, която смяташе да превърне в кабинет и да боядиса в наситено червено, въпреки че вече се беше потрудил да я направи изцяло бяла.

Още днес ще отиде и ще купи червена боя и сам ще я боядиса цялата. След това ще вземе койота и ще го постави в някой от ъглите — там ще бъде точно на мястото си. А колието ще сложи в кутия и ще напъха в някое чекмедже, което по всяка вероятност ще се сети да отвори едва след години.

Стив скочи от леглото, изпълнен с решимост. Докато си навличаше шортите и джинсите, се почувства привлечен от погледа на койота. Застана така насред стаята и вдигна вежди в почуда. Припомни си думите на Нан за самотния и надаващ вой койот, за това, че й е заприличал на самия него. Изведнъж си го представи през нощта на някой хълм. Прониза го съзнанието, че подаръкът на Нан има и друго значение, нещо, което тя самата не беше осъзнала, когато му го беше давала.

Този койот беше и Нан, виеща и нещастна заради чувствата, които беше изпитала към него. Нан, изплашена от силата на физическото привличане помежду им. Как беше казала? Че се чувства като разгонена котка, завладяна изпяло от желанието си, подвластна единствено на възбудата си, даже против волята си. Стив си припомни вика, който беше издала по време на оргазма, до който беше достигнала. Беше го разтърсил до дъното на душата му и го беше накарал да иска да я закриля. Едновременно с това се беше почувствал объркан от доведената до екзалтация сила на чувствата й — тогава просто се беше отказал да разсъждава повече по този въпрос.

Не, ще остави койота в спалнята си. Но ще боядиса кабинета си в наситено червено.

 

 

Нан наблюдаваше как седмиците следват една след друга с нещо като болезнена непоколебимост. Разбира се, че беше права, като избягваше всякакви контакти със Стив Уинстед. Тялото й обаче не беше съгласно с това нейно решение. В най-неподходящи моменти я обхващаше такава силна възбуда, която я караше да осъзнава, че подсъзнателно мисли непрестанно за него. В моменти като тези, когато си беше вкъщи и лежеше на леглото, тя изобщо и не се опитваше да се пребори с желанието и спомените. След време всичко това просто ще да отшуми. Както изглежда обаче — след доста време, беше започнала сама да се убеждава. Това, че не се виждаха, със сигурност щеше да й помогне да го забрави по-бързо.

Странно, но тя даже и за миг не го беше зървала в течение на месец и половина — колкото време беше изминало, след като се разделиха. Даже и в медицински център с размерите на Филдинг все се предполагаше, че един ден по чиста случайност биха могли да се срещнат. Нан не беше вземала специални мерки, така че в никакъв случай да не се изпречва на пътя му, може би просто той беше по-настойчив в нежеланието си да се срещнат. Един-единствен път беше напълно сигурна, че той се намира в спешно отделение по същото време, когато и тя имаше работа там, но нито го видя, нито даже чу гласа му.

Роджър се чувстваше все по-добре. Често ходеха заедно на кино или играеха карти до късно през нощта. Той доста се беше поуспокоил и беше започнал да се замисля отново да се премести в къщата си. На Нан не й се нравеше мисълта да остане сама, но нямаше намерение да го обезкуражава в желанието му да устрои живота си както му харесва. Трябваше и тя да сложи в ред собствения си живот.

Все още над главата й беше надвиснало обвинението в лекарска небрежност. Определеното за първите дни на март дело неумолимо се приближаваше. Две седмици, една седмица. Вече беше обсъдила всичко с адвоката си.

— Няма за какво да се притеснявате — беше й казал той.

Тя обаче знаеше, че има за какво да се притеснява. Съдебните заседатели невинаги разсъждават логично. Симпатиите им понякога не застават на страната на истината. Напълно беше възможно Стив, в гнева си, че го е отблъснала, да създаде впечатлението, че тя е виновната. Точно като Марк, който винаги при споменаване на случая, по който беше повдигнато обвинението, създаваше впечатление, че вината е нейна.

Нещата между Марк и нея изобщо не вървяха към подобрение. Два дни преди делото той я беше извикал отново в кабинета си. Модернистичните произведения на изкуството й се сториха по̀ не на място откогато и да било, особено след като видя и най-новото творение, с което се беше сдобил — сложил го беше в един от ъглите на бюрото си и то ни по-малко, ни повече приличаше на миниатюрна гилотина. Той й посочи с жест стол да седне, без да спира касетофона, на който диктуваше епикризи за състоянието на пациентите, приети същия ден.

Не след дълго изключи микрофона и каза:

— Разбрах от Джанис, че си поискала да те освободят три дни заради делото.

— Толкова ми каза адвокатът. Ако успея да се освободя по-рано през тези дни, ще се върна на работа.

— Добре, ще ги приспаднеш от отпуската си. Медицинският център не може да бъде държан отговорен, че си била въвлечена в това дело.

Няма да позволи на това подчертано нагло предизвикателство да я разстрои, помисли си Нан.

— Това дело е част от отговорността, която аз самата съм поела към болницата. Затова тези дни трябва да се считат за обикновени работни дни.

Той присви очи. Този път потрепваше левият му клепач.

— Казвам ти, Нан, да ги приспаднеш от отпуската си.

— Това да не би да е началото на някаква нова политика към персонала?

— Това е моята политика.

На устните на Нан заигра горчива усмивка.

— Не мисля, че подобно нещо е редно, Марк. Не можеш да изменяш правилата заради мен. Ето какво ще направя — ще проверя как стоят нещата в Личен състав. Ако и те кажат, че се налага да ги приспадна от отпуската си, ще постъпя точно така.

— Ще ги приспаднеш от отпуската си, защото аз ти нареждам така да направиш — озъби се той. — Отсъствието ти ще бъде в тежест на отделението. Аз ще трябва да те заместя, точно както би станало, ако си вземеш отпуска.

Нан усещаше сърцето си сякаш щеше да изскочи от гърдите й, не искаше обаче Марк да забележи колко е разстроена.

— Ако няма друго, Марк…

— Гледай да не загубиш делото, Нан. Не мисля, че във Филдинг ще се намери място за човек, който има подобно петно в досието си.

Тя се изправи.

— Повечето хора на твое място просто биха ми пожелали успех, Марк. Начинът, по който ми засвидетелстваш подкрепата си, е наистина уникален.

Както се беше изправила от стола, за миг остана така загледана в него, но той просто включи микрофона и се зае с поредната епикриза. Нан се извърна и напусна кабинета му.

 

 

В деня на делото Нан се облече в строг син костюм и бяла копринена блуза с не много богато жабо, което дискретно подчертаваше женствеността й. Искаше да гледат на нея повече като на лекар, а не като на жена, макар адвокатът да й беше казал, че съдебните заседатели ще я преценяват и по двата начина. Нан съзнаваше, че изборът на костюм беше продиктуван и от мисълта, че ще се изправи не само пред съдебните заседатели, но и пред Стив. Не й се искаше той да си помисли, че е облякла нещо, само за да привлече вниманието му.

Тя взе куфарчето си, пълно с документация — беше решила да се заеме с нея в заседателната зала, когато повече нямаше да се нуждаят от нея. Надяваше се, че като е ангажирана да чете или нанася забележки в полетата на статията, която подготвяше, щеше да й бъде по-лесно да не търси постоянно с поглед Стив, където и да се намираше в залата. Адвокатът й беше казал, че ще призове първо нея на свидетелското място и че после ще трябва да остане в залата, докато разпитват Стив, тъй като след това може да се наложи да я повикат повторно.

Делото щеше да се гледа в палатата на общината — сграда с формата на ротонда, пострадала по време на земетресението през 1989 година и затова сега опасана с подпорни греди, което доста я беше обезобразило. Докато чакаше асансьора, Нан вдигна глава и се огледа наоколо, за да се наслади изцяло на великолепието от стъкло и стомана. Във всички тези обществени сгради, строени в началните десетилетия на века, се усещаше нещо величествено, помисли си тя. Особено при тези, които не се налагаше да бъдат модернизирани, за да отговарят на новите технологични изисквания — както болниците например. Доста пари и доста талант трябва да са били нужни, за да се оформят тези живописни конструкции, а и способност от страна на хората, пред които е бил представен проектът на сградата, да се приеме и разбере този тип архитектура.

— Какво толкова те впечатли? — попита Стив, в гласа му се усещаха весели нотки.

Нан очакваше тази среща. Беше се подготвила за нея, но появявайки се в мига, когато се беше почувствала привлечена от красотата на архитектурния стил, той като че я беше хванал натясно. От рязкото движение на главата й се зави свят, тя се олюля и Стив я подхвана леко за лакътя. Това беше последното нещо, което искаше да се случи — той да я докосва, по какъвто и да било повод. Не направи нищо да се възпротиви, просто прие помощта му и не след дълго виенето на свят премина.

— Не съм стъпвала в палатата от години — каза тя. — Бях забравила колко е внушителна.

Той хвърли бърз поглед наоколо.

— Да, това е класика. Добре ли си?

— Добре съм — каза Нан и леко се отдалечи от него — ръката му се отпусна като отсечена. — Благодаря ти. Може ли да ти задам един въпрос?

— Да.

— Дните, през които ще си на делото, приспадат ли ти се от отпуската?

Не точно такъв въпрос очакваше той от нея и на устните му се появи мрачна усмивка. Сви рамене.

— Не. Доколкото зная, подобни случаи се приемат за част от нашата работа. Защо?

— Просто се чудех.

Асансьорът пристигна и двамата заедно с още няколко души влязоха в него. Нан натисна копчето за третия етаж и реши да не дава на Стив повече обяснения. Независимо от нареждането на Марк, щеше непременно да се отбие в отдел Личен състав — както й кажеха, така щеше да постъпи във връзка с трите дни, нямаше да се съобразява с неговата заповед. Макар да беше завеждащ отделение, това не му даваше право да променя законите само заради нея, само защото някога се е почувствал оскърбен от нея.

Асансьорът стигна третия етаж и Нан излезе навън.

Усети, че Стив беше изостанал, затова спря насред коридора да го изчака. Нямаше смисъл да го отбягва, нали и двамата бяха обвиняеми по това дело.

— Моят адвокат каза, че се чувства спокоен по отношение на подбора на съдебните заседатели. Никакви представители на лекарското съсловие, просто дванадесет души с ясното съзнание, че служат на обществото.

След като каза това, Нан се усмихна на Стив, припомняйки си чувството за комфорт, което я беше обземало винаги, когато разговаряше с него. Той беше влязъл в крак с нейната стъпка, а погледът му, отправен към нея, като че проникваше право в мислите й. Е, добре, тогава се налага да изключи от мислите си всичко друго, освен делото. Работата преди всичко. Такова ще бъде и поведението й. Изобщо няма да обръща внимание на стегнатото от възбуда гърло и няма да му даде да разбере какво всъщност изпитва.

— Изглежда никой днес няма да е в състояние да ти развали настроението — каза той и й се усмихна в отговор.

Нан осъзна, че той й е простил — толкова беше сигурна в това, че се задъха от вълнение. Може би това означаваше, че той просто е успял да се справи и е продължил напред и вече не е притеснен от факта, че някаква недотам чувствителна колежка го е отхвърлила. Може би вече беше я заменил с някоя друга и така му беше още по-лесно да погледне със снизхождение на грубия начин, по който беше постъпила с него. Дали изобщо го беше грижа, че тя бе изпитала съжаление към него? Може би сега той я съжаляваше.

Появата на двамата им адвокати й спести неудобството да се чуди какво да му отвърне. През отворената врата на залата успя да зърне и насядалите вече роднини на починалия, които за пръв и последен път до този момент беше видяла, когато трябваше да ги уведоми за смъртта му. Времето не беше заличило физиономиите им от паметта й, макар че ставаха вече две години, откакто не ги беше виждала. Нан не знаеше кое би се сметнало за по-правилно поведение — дали да се направи, че не ги забелязва или да покаже, че добре си ги спомня. Реши, че е по-добре да ги поздрави, макар и от разстояние. Тя им се усмихна и кимна, в отговор повечето от тях също й кимнаха. Сърцето я заболя, като забеляза, че не постъпиха по същия начин със Стив — докато се настаняваха един до друг, тя усети, че тази тяхна постъпка го беше притеснила.

След като съдията обяви началото на съдебното дирене, Нан, която досега не беше присъствала на дело, осъзна, че в някаква степен е очарована от процедурата. Всеки път, когато нейният адвокат ставаше, за да зададе въпрос на поредния свидетел, той придърпваше панталоните си нагоре — заприлича й на човек, който преди да влезе в битка, си запретва ръкавите. Хвърли поглед към Стив — той й отвърна със същото, не беше сигурна обаче дали беше разбрал каква е причината за обхваналата я весела възбуда — заради смешния навик на адвоката или заради особената церемониалност, с която задължително се придружаваше съдопроизводството. Той седеше с ръце отпуснати върху бедрата му — изглеждаше й доста спокоен.

Беше облечен в тъмносив костюм, жълта риза и доста консервативна на вид вратовръзка. Тези дрехи, с каквито досега не го беше виждала, му придаваха делови вид и създаваха представа за известна дистанцираност. Лекарите от спешно отделение винаги носеха болнични престилки върху дрехите си. Ако беше излизала на срещи с него, със сигурност щеше вече да го е видяла облечен с подобни дрехи, сега обаче се почувства направо шокирана от вида му и това я накара да си даде сметка колко далечни са всъщност един от друг. Добре е, че усеща дистанцията помежду им, каза си тя. Именно това ще я накара по-лесно да заличи от паметта си спомена за нощта пред камината му.

На свидетелското място застана една сестра, която вече не работеше във Филдинг. Нан много добре си я спомняше — беше много способна и работлива. Въпреки коварните въпроси на адвоката на ищците, беше успяла да поддържа докрай изказаното още в началото от нея твърдение, че е правила само това, което й е било наредено. Че нито е била човекът, който да поеме пряка отговорност за пациента, нито пък от нея се е изисквало да взема решенията. Нан беше впечатлена от самообладанието и достойнството й и реши да се държи по същия начин, доколкото би могло да бъде възможно.

— Слава Богу, че никой от нейното отделение не беше дошъл да слуша показанията й.

— На свидетелското място да застане доктор Нан Льобарон — обяви нейният адвокат не след дълго.

Нан се изправи, погледна към Стив и се запъти към мястото. Чу го да й прошепва Успех! и отново усети гърлото си стегнато. Благодаря!, му отговори, без да се извръща. Стори й се, че цяла вечност измина, докато стигне до креслото. Там се закле да каже истината, цялата истина и нищо друго, освен истината.

Но каква беше истината? И дали щеше да стане ясно в тази съдебна зала каква точно е истината? Нан беше чела за случаи, когато адвокатът на ищеца чрез постоянно прекъсване на разказа на лекар, срещу когото било повдигнато обвинение в лекарска небрежност, бе успял да създаде впечатление за хаотичност в начина, по който този лекар е постъпил спрямо пациента. Нейният адвокат, разбира се, се придържаше към въпросите, за които се бяха уговорили предварително и тя даваше съответните отговори. Адвокатът на ищците обаче скочи веднага, щом стана дума за различните диагнози.

Господин Уитинг — така се казваше той, беше невероятно слаб и висок, Нан си представи колко ли време трябва да му беше нужно просто за да седне. Докато провеждаше разпита, през цялото време крачеше, от време на време спираше пред масата, зад която седеше, когато не беше негов ред да задава въпроси, вземаше някой от намиращите се там документи, свеждаше глава над него, после пак го връщаше на мястото му.

— Кажете ми, доктор Льобарон, защо след като диагнозата ви се различаваше от тази на доктор Уинстед, се подчинихте на неговото решение какво лечение да се приложи?

— По това време бях специализантка по неврология — обясни Нан. — И бях извикана като консултант. Доктор Уинстед има много голям опит със случаи на мозъчен инсулт, освен това беше и завеждащ спешно отделение по това време. Разбирате ли, по отношение на мозъчния инсулт не съществува такова понятие като консенсус. Понякога даже и при наличието и на САТ-скенер, и на MRI-скенер не сме в състояние да разберем какво точно се е случило. В конкретния случай при липсата на MRI-скенер и неточните показания на САТ-скенера ние трябваше да се ръководим от други признаци и симптоми, да разчитаме на собствената си преценка какво е причинило мозъчния инсулт.

— Но нали вие сте била специалистката по мозъчния инсулт, не доктор Уинстед? Не беше ли редно той да се съобрази с вашето мнение?

Нан се усмихна.

— Аз наистина се водех като специалист по мозъчен инсулт, господин Уитинг. В действителност доктор Уинстед се е сблъсквал с много повече такива случаи от мен и винаги ги е третирал по подходящ начин. Той поиска мнението ми, тъй като в медицинския център, в който работим, винаги в подобни случаи се изпраща наблюдаващ специализант от неврологията със заръката да поддържа при необходимост контакт с невролог-специалист.

— Вие потърсихте ли съвета на този невролог-специалист при този случай?

— Обадих му се по телефона и описах състоянието на пациента. Той ми каза, че доктор Уинстед е напълно способен да се справи със случай като този.

Господин Уитинг смръщи вежди.

— Но нали вие също сте била там? Как мислите, коя беше причината за мозъчния инсулт на господин Мърфи?

— Паренхимно кървене в мозъчния ствол. Той беше с понижено кръвно налягане и бавен пулс, което сочеше за защитна реакция срещу повишеното вътречерепно налягане. Налице беше и синдром на кръстосването, което пък сочи за наличие на съсирек. Както виждате, положението беше много комплицирано.

— Вие обаче сте преценила, че се касае за кръвоизлив. Защо доктор Уинстед не прие диагнозата ви?

— Защото повечето данни насочваха към съсирек. Освен това при господин Мърфи се наблюдаваха някои признаци, които се проявяват само и единствено при наличие на съсирек. Доктор Уинстед не бе длъжен да се съобразява с моята диагноза. В качеството си на завеждащ Спешно отделение именно той беше отговорен за пациента и трябваше да вземе решение за по-нататъшното му лечение.

— И той реши да приложи хепарин, което само щеше да предизвика нов кръвоизлив, така ли? — попита адвокатът.

— Доктор Уинстед реши да приложи хепарин, за да ограничи и спре по-нататъшните увреждания, типични за мозъчен инсулт. Искахме да ограничим и неврологичните поражения, разбира се. Поискахме скенер, защото признаците за прогресиращ мозъчен инсулт са същите както при наличие на вътречерепен хематом, липсваше обаче кървене. При господин Мърфи се наблюдаваха доста противоречиви данни. С други думи казано, можехме да приложим различни варианти на лечение, в еднаква степен подходящи предвид състоянието на пациента.

— Кажете ни какви биха могли да бъдат тези варианти на лечение?

— Можехме да приложим хепарин, за да предотвратим уголемяването на съсирека. Можехме да регулираме кръвното налягане, държейки главата му на по-високо ниво от тялото му, или да му дадем манитол и да ограничим вливаните течности в случай, че се касаеше за кръвоизлив.

Адвокатът застана пред нея и я погледна право в очите.

— Вие бихте приложили именно последния вариант на лечение, нали?

— Да, но сега няма смисъл да гадаем, след като вече всичко е свършило. При кръвоизлив фаталният изход е много по-вероятен, отколкото при наличие на съсирек. Не бихме и могли реално да се намесим, освен да поддържаме състоянието на пациента. Един мозъчен инсулт е много сериозен инцидент, пряко зависещ от състоянието на черепно-съдовите системи на дадения човек, не толкова от присъствието на лекарите.

— Животът и смъртта често са пряко свързани именно с присъствието на лекарите — заяви господин Уитинг. — В конкретния случай доктор Уинстед е настоял да бъде приложено лечение, което всъщност е навредило на пациента, така ли е?

— Всъщност няма начин да разберем дали приложеното лечение му е навредило, просто защото той почина. Възможно е да е било най-правилното лечение, въпреки това обаче настъпи смърт. Доктор Уинстед постъпи съобразно най-новите медицински предписания в тази област, както впрочем би постъпил и всеки на негово място.

В последвалия въпрос на адвоката можеше да се долови ирония.

— Обаче вие щяхте да приложите друго лечение, нали, доктор Льобарон?

— Да, щях…

— Благодаря!

— … И независимо от моето лечение, пациентът пак можеше да умре.

Адвокатът, чийто опит да й отнеме думата по средата на изказването й бе осуетен, й процеди с леден тон:

— Можете да се оттеглите, доктор Льобарон.

После се обърна към съдията.

— Запазвам си правото отново да повикам тази свидетелка.

Нан се почувства изтощена до крайност. Тъкмо когато стигна до мястото си, и съдията обяви обедна почивка. Стив се изправи и й каза:

— Ела. Каня те на обяд.

— Не, благодаря. Не съм гладна. Ти отивай.

— Нан, трябва да поговорим.

Тя си наложи да вдигне глава и да го погледне, така както се беше надвесил над нея.

— Няма нужда. Аз приключих с показанията си и на теб вече ти е станало ясно какво трябва да кажеш. Стив, не се чувствам много добре. Всичко това ми се отрази много по-зле, отколкото очаквах.

— Разбирам. Но не трябваше толкова старателно да ме защитаваш.

— Не става дума за това, че съм те защитила — каза тя и тогава усети треперенето на ръцете си — надяваше се той да не го забележи. — Не можех да понеса този мъж да изопачи нещата. Господи, адвокатите трябва да са лишени от нерви, за да са способни толкова майсторски да изваждат казаното от контекста и да го представят така, че после да не можеш да познаеш собствените си думи.

— Не е поради липса на нерви — измърмори Стив, подавайки й ръка. — Ела. Няма да говорим за делото, няма да говорим за минали работи, а ти можеш да си поръчаш само чаша мляко, ако искаш. Просто ми е необходимо да си край мен, за да се успокоя, преди да ме извикат да дам показания.

— Това не е честно — възпротиви се тя, но се изправи малко сковано, после погледна към адвокатите. — Не е нужно да обядваме с тях, нали?

— Твърде много ми дойдоха техните изявления досега.

Думите му прозвучаха толкова грубо, че Нан се изплаши да не би той да направи нещо безразсъдно, като да каже на всички, включително и на техните адвокати, да вървят по дяволите — затова реши да се отзове на искрената му молба да си поговорят, въпреки всичко си оставаха колеги, нали? Стисна куфарчето си и го последва към изхода на залата — самата тя също се усещаше завладяна от безразсъдство. Не беше ли успяла да се застави да изтърпи заяждането на адвоката на ищците?

Не беше ли казала много повече, отколкото възнамеряваше да каже? За първо даване на свидетелски показания — не беше съвсем лошо. Надяваше да не й се наложи повече да се явява като свидетел.

След като се озоваха извън палатата, Нан се спря изведнъж, сещайки се, че наблизо няма ресторанти. Стив обаче продължаваше да крачи — изглежда знаеше къде да отидат — и тя се затича да го настигне. Малко преди да пресекат улицата, той протегна ръка към нея, но тя се направи, че не е забелязала жеста му. Колкото по-малко физически контакти между тях, толкова по-добре.

Ресторантът, в който я заведе, беше малък и уютен, специализиран в бързо изпълнение на поръчки за обяд по време на кратката обедна почивка. Стив набързо прегледа менюто и го сложи настрани, явно беше идвал тук и преди.

— Тук правят много хубави супи и ги поднасят с огромно парче хляб.

Нан му каза, че би опитала картофена супа с праз и въздъхвайки се облегна на стола си.

— Откъде знаеш за това място?

— Баща ми често ме водеше тук, когато имаше дело.

— Надявам се, че баща ти е адвокат, не престъпник.

Той сви рамене.

— При адвокатите този въпрос е много спорен.

— Не би трябвало да преувеличаваш, Стив. Те просто си вършат работата.

— Да, обаче начинът, по който си я вършат, ме отвращава. Баща ми ме водеше в залата, разчитайки да се впечатля дотолкова, че да поискам и аз да стана адвокат. По дяволите, понякога се чудех как е възможно адвокатите да постъпват така — да се продават на всеки, който би им поискал да ги представлява срещу съответно заплащане, разбира се. Това за тях е един вид надиграване, разбираш ли? Интелектуално съперничество и едновременно с това театър.

— Може би нямаше да го възприемаш така, ако срещу теб не беше заведено дело? — предположи Нан.

— Винаги така съм възприемал нещата, още първия път, когато прекрачих съдебната зала. Баща ми сигурно си е мислил, че ми показва юриспруденцията в действие или нещо подобно. Първият случай, на който трябваше да присъствам, беше за две деца, които продаваха наркотици — той им беше адвокат. Така изтормози свидетелката, че накрая тя отказа да се закълне, че изобщо ги е виждала — макар те да бяха израсли в съседство с нея. А баща ми беше горд, че ги е отървал.

Нан си представи малкия Стив, може би още тогава красив, какъвто беше сега, и не по-малко буен за възрастта си, седнал леко изгърбен в съдебната зала и наблюдаващ баща си с намръщено изражение, отвратен от ставащото. След края на процеса баща му, горд заради успеха си, най-вероятно е получил вместо похвала, упреци от сина си. И за да не се почувства уязвен, е предпочел да го сметне за детска ревност или просто проява на грубост. В момента Стив също гледаше намръщено, свел глава надолу. След миг я погледна:

— Разбираш какво искам да кажа, нали?

Това беше въпрос и Нан кимна. Стив изглежда беше настроил съзнанието си на една вълна с нейното. Наистина беше така. Тя усещаше, сякаш би могла да чете мислите му. Но това не означаваше, че разбира какво става.

Стив по-рано й беше изглеждал прекалено недостъпен. Нан почти не го познаваше, с изключение на изявите му като лекар. Сега обаче, в течение само на няколко минути той сякаш беше успял да й предаде много повече информация за себе си, отколкото за цялото време, откакто го познаваше. Точно сега й разкриваше много важни неща за истинската си същност.

Сервитьорката им поднесе купичките със супа. Нан нямаше спомен кога Стив ги беше поръчал. Гребна с лъжица и погълна хранителната течност. Изведнъж се усети много гладна. Супата беше вкусна и Нан усети как топлината от поетата течност се разлива по цялото й тяло. Стив побутна подноса с хляба към нея. Нан си избра по-дебело нарязана филия, намаза я с масло и отхапа огромна хапка.

Той й се усмихна.

— Оказа се, че си по-гладна, отколкото си мислеше, нали?

— Да.

— Добре. Може би ще успея да те уговоря да си поръчаш и от чудесния им десерт — ябълковия пай на Бети. Със сметана е.

— Успя да ме съблазниш — призна тя.

— Баща ми — продължи той с откровенията си — е съдружник в една от големите адвокатски фирми в Сан Франциско. Предложи ми да стане консултант по делото, но аз му казах, че едва ли ще бъде удобно. Той е добър адвокат. Сигурно щеше да измисли някаква невероятна защитна теза, която щеше наистина да окаже нужното въздействие над съдебните заседатели. Изобщо нямаше да се почувства притеснен, ако трябваше да прехвърли обвинението върху някой друг. Просто щеше да реши, че това не е негов проблем.

— Разбира се. В противен случай не би могъл да си върши работата.

Стив отпи разсеян глътка кафе.

— Точно така. Благодарен съм, че медицината не е такава. Макар че лекарите биха могли да бъдат и много по-жестоки. Не всички, разбира се. Понякога чувам как хората говорят за лекарите по начин, по който аз бих се изказал за адвокатите. Те ни възприемат като хора, алчни за пари, хора, които с всички сили се стремят да се възползват от системата, за да ни ограбят — като хирурзите, които правят ненужни операции, интернистите, които искат непомерни такси за най-дребните процедури и безброй пъти връщат пациентите за лабораторни изследвания за какво ли не. Мислиш ли, че доста от лекарите са такива?

— Надявам се да не е така. Смятам, че на повечето хора им се иска да могат да вярват в лекарите си, но понякога се чувстват наистина разочаровани — или защото резултатите са лоши, или просто защото лекарят им се е сторил прекалено ангажиран с някакъв друг случай. Болните хора, както и хората, попаднали в съдебната зала, се чувстват уязвими. А ние всички сме склонни да хвърлим вината върху някой друг, когато нещата не вървят — каза Нан и тъй като не беше много сигурна, че той би искал да му се напомня за делото, реши да смени темата. — Ще имаме ли време за пая на Бети? Една от лелите често ми го правеше, като винаги разбиваше сметаната с малко коняк.

Стив погледна часовника си и махна на сервитьорката.

— В случай, че можете да ни го донесете веднага, ще си поръчаме от ябълковия пай на Бети — каза й той. — Ако не, просто донесете сметката.

Сервитьорката — възрастна жена, го погледна със закачлива усмивка.

— Веднага ще го донеса — каза тя. — Знаете ли, много приличате на баща си, доктор Уинстед.

— Благодаря ти, Гладис — отвърна той с напълно сериозен тон, устните му обаче се бяха разтеглили в едва доловима усмивка — предназначена само за очите на Нан — това трябваше да й подскаже, че той едва ли възприемаше подобни думи като комплимент.

След като сервитьорката се отдалечи, той се наведе към Нан:

— Наистина много приличам на баща си. Всички негови приятели веднага ме разпознават. В кръга, в който се движат моите родители, обаче съм нещо като загадка, тъй като според тях медицината е твърде мръсен занаят за човек със синя кръв.

— Такъв ли си бил? Синьокръвен кореняк от Сан Франциско?

— Така мисля. Родовете и на двамата ми родители са живели от поколения в Сан Франциско. Един от предците ми някога е бил кмет на града, има и доста съдии — каза той, а в очите му сякаш за миг се появи безпокойство. — Всички тези предци са доста голяма тежест, знаеш ли? От мен се очаква да последвам пътя им. Моите родители наистина стриктно са спазвали семейната традиция и очакват и аз да постъпя като тях. Но това е толкова ограничено и тесногръдо. Баща ми си има свои начини да се изплъзва понякога от дълг като този, но тези начини не са… Е, истината е, че той най-вероятно никога няма да стане съдия.

Ябълковият пай заедно със сметката беше донесен.

— Благодаря — каза Стив на сервитьорката. — Гладис, вие наистина правите чудеса.

Гладис поклати глава развеселена.

— Същият сте като баща ви, ама съвсем същият.

На лицето на Стив се изписа огорчение, но той се въздържа от коментар, докато възрастната жена не се отдалечи.

— Понякога това, че приличам толкова много на татко, наистина ме притеснява. Струва ми се, че му приличам много повече, отколкото самият аз искам да си призная.

Нан гребна с лъжичка от сметановия крем.

— Изглежда всички ние заприличваме на родителите си даже и по отношение на тези черти от характера им, към които сме се отнасяли най-критично.

— Да, точно това имах предвид.

Стив изяде мълчаливо десерта си, явно потънал в размисъл за участта си да бъде Стив Уинстед Трети. Нан забеляза на лицето му да се изписват и сменят различни чувства — както облаците, гонени от вятъра, всеки миг правеха небесната картина различна. Изпита непреодолимо желание да улови ръката му и да я задържи в своята — едва успя да го потисне. Това си бяха негови проблеми и изглежда в този момент го вълнуваха до такава степен, че изглеждаше изцяло погълнат от тях. След като довърши десерта си, той машинално посегна към чантичката си, за да извади пари — нито за миг не погледна към Нан, като че забравил за съществуването й.

Сякаш я забеляза едва след като и тя се пресегна към куфарчето си, за да извади портмонето си, и й каза:

— Моля да ме извиниш, за момент като че не бях тук. Нали аз те поканих на обяд? Ти даже не искаше да ядеш.

— Да, но изядох всичко, което ми донесоха — каза Нан, оставяйки портфейла си настрана — наистина нямаше време за спорове кой да плати сметката. — Благодаря ти. Трябва да побързаме.

Влязоха в съдебната зала тъкмо когато съдебните заседатели и адвокатите заемаха местата си. На пътя им се изпречи висок мъж, в когото, още като го погледна.

Нан разпозна бащата на Стив. В същото време чу самият Стив да изрича:

— О, по дяволите!…