Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (11)

Глава единадесета

Стив нарочно не беше казал на баща си за кога е насрочено делото и кога точно се предвижда да го разпитат. Не че непременно беше очаквал баща му да се появи в съда. Предната седмица просто беше изтърпял в телефонен разговор добре мотивираните аргументи на баща си как да подходи към даването на показания — съвет, даден с най-добри намерения, в който обаче Стив не възнамеряваше да се вслушва.

— Татко — каза Стив, след като му стисна без особен ентусиазъм ръката, — не смятам, че беше много добра идея да дойдеш в съда, но ти благодаря за подкрепата.

Възрастният Уинстед огледа оценяващо Нан, после отново прехвърли поглед към сина си.

— Не вреди, ако присъства някой от семейството ти. Освен това така ще държа нащрек адвоката ти.

Стив си помисли, че баща му по-скоро се надява да сплаши по този начин адвоката на противната страна.

— Адвокатът ли ти каза, че ще ме разпитат днес следобед?

— Помолих го да ме осведоми. Реших да те заведа преди това на обяд, но когато дойдох, ти вече беше излязъл.

И бащата на Стив отново погледна към Нан.

— Това е доктор Нан Льобарон, обвиняема заедно с мен по делото — информира Стив. — Нан, това е баща ми, също Стив Уинстед.

— Приятно ми е, господин Уинстед — Нан протегна ръка.

Бащата на Стив се здрависа с енергичен жест.

— Чух, че много добре сте се представила. Поздравления!

За Стив тези думи прозвучаха сякаш ставаше дума за сценична изява с оттенък на забавление — не личеше обаче Нан да се е почувствала обидена, затова той просто си замълча. Съдебното заседание започваше и тримата седнаха — възрастният Уинстед между Нан и Стив. Стив веднага беше призован на свидетелското място. Докато ставаше, чу как баща му изрича: Дай им да се разберат, синко и по-тихото: Късмет! на Нан.

Отначало му се стори, че няма да му е нужен късмет. Адвокатът му подхвана разпита и Стив се почувства много спокоен, може би прекалено спокоен. Баща му може би щеше да се окаже прав, като се надяваше присъствието му да повлияе на адвокатите. Стив с лекота разказа какво се е случило и какви решения се е наложило да вземе, аргументите му звучаха съвсем разумно. Господин Ръш успя да намекне, че нежеланието на семейство Мърфи за аутопсия всъщност доказва, че в момента на смъртта на господин Мърфи е нямало никакво съмнение по отношение на правилността на лечението, което му е било приложено. А без аутопсия не би могло да се знае какво всъщност се е случило.

Стив откри, че погледът му постоянно се отклонява към Нан, която седеше до баща му. Виждаше, че понякога възрастният човек свеждаше глава към нея и й говореше нещо — най-вероятно й обясняваше уместността на някой въпрос или коментираше отговорите на Стив. Изражението на Нан беше сериозно, понякога за миг по лицето й като че преминаваше сянка на безпокойство. Тя трябва да се беше убедила, че той няма да изкриви истината заради нея. Даже и ако трябваше да поеме цялата отговорност по предявеното обвинение.

Когато неговият адвокат приключи с въпросите и дойде ред на Уитннг да го разпитва, Стив разбра, че нещата няма да вървят така леко както досега. Отначало и той задаваше лесни въпроси, като например Кога се случи това? или Защо онова се оказа проблем?, но с всеки изминал въпрос започна да си проличава намерението му да обвини Стивън П. Уинстед III в лекарска небрежност. Интонацията му ставаше все по-напориста, а думите, които подбираше, за да формулира въпросите си, съдържаха съвсем определени намеци за вина. Стив усети всичко това, но разбра също, че най-важното сега е да не изгуби контрол над способността си да разсъждава трезво. Очите му отново потърсиха Нан.

Тя вадеше някаква папка от куфарчето си, сложено между нея и баща му. Да не би старият козел да се е опитал да флиртува с нея? Най-вероятно не, не и когато разпитваха сина му. Тогава значи Нан просто е изгубила интерес към ставащото. Болничната документация сигурно беше много по-важна за нея, отколкото ставащото с него — стига да му обърнеше поне малко внимание, щеше да усети огъня, на който се пържеше той сега.

В този миг Стив усети, че сякаш изключи емоционално — и това наистина беше най-доброто, което можеше да направи в случая. А Нан да прави каквото иска. Тя вече го беше изключила от живота си. Сега той просто трябваше да се съсредоточи и да продължи както му беше обичай да се държи на разстояние от всичко и от всички. По време на обяда се беше опитал да й се разкрие, желаейки да я въвлече по този начин в живота си. Очевидно това не й беше направило впечатление. Е, защо му трябваше да се опитва да й прави впечатление?

— Може би ще искате да перифразирам въпроса, доктор Уинстед? — предположи господин Уитинг.

Налагаше се наистина спешно да съсредоточи вниманието си само върху въпросите, които му се задаваха.

— Да, ако обичате.

— Бих искал да разбера, как е възможно да сте пренебрегнал мнението на специалиста по мозъчен инсулт, невролога, след като вие сте само един лекар от Спешно отделение?

— Спешната медицина също е специалност, която се придобива след няколкогодишна специализация. По това време доктор Льобарон беше трета година специализантка по неврология. Пациенти, претърпели мозъчен инсулт, постоянно постъпват в Спешно отделение и аз съм този, който поема лечението им.

— Но, доктор Уинстед, в отсъствието на MRI-скенера, не беше ли редно в този случай да се вслушате в мнението на специалиста по мозъчен инсулт, а именно доктор Льобарон?

Макар че Нан изглеждаше погълната от документите в папката, над която беше свела глава, тя нямаше как да е пропуснала споменаването на името си. Изглеждаше много спокойна, в едната си ръка държеше някакъв документ, другата беше сложила върху куфарчето си — сякаш се страхуваше да не и го вземат. Стив реши да не се захваща с формулировката мнение на специалиста, а просто каза:

— В отсъствието на MRI-скенер и при наличието само на САТ-скенер, трябваше да разчитам най-вече на собствената си преценка, след като аз бях завеждащ Спешно отделение — и взех решение да се приложи хепарин.

— Който уби господин Мърфи.

Филмор Ръш моментално скочи.

— Възразявам! Това беше с нищо непредизвикана и не отговаряща на истината забележка, ваша светлост. Настоявам да бъде заличена от протокола.

— Приема се — каза съдията и отправи изпълнен с раздразнение поглед към господин Уитинг. — Много добре ви е известна несъстоятелността на подобен род забележки, адвокат Уитинг. Ако имате други въпроси, можете да продължите.

Уитинг кимна с глава в посока към съдията, след това отново се приготви за атака.

— Хепаринът ли, който дадохте на господин Мърфи, причини смъртта му, доктор Уинстед?

— Не — отвърна Стив със спокоен тон, макар едва да успя да потисне гнева, който само за миг като че го беше изпълнил целия.

— Тогава какво причини смъртта на пациента?

— Пациентът почина вследствие на мозъчния инсулт, както често се случва при подобни черепно-съдови инциденти.

— Много пациенти при подобни черепно-съдови инциденти — сякаш нарочно използва същите думи адвокат Уитинг — оживяват с помощта на лечението, което им се прилага в спешно отделение. Защо не се оказахте в състояние да спасите господин Мърфи?

— Аутопсията щеше да ни даде точен отговор какво се е случило с мозъка на господин Мърфи. Не сме в състояние да спасим всеки човек, претърпял мозъчен инсулт.

— Да се върнем отново към въпроса, не мислите ли, че щеше да бъде по-добре, ако се бяхте вслушал в предложението за лечение на специалиста по мозъчен инсулт, доктор Льобарон?

— Ако днес се случеше същото нещо и бяха налице същите обстоятелства, пак щях да постъпя по абсолютно същия начин както тогава.

Тези думи можеха само да означават, че той е напълно уверен в способностите си. Стив наистина беше много добър лекар, по-способен от мнозина в поставянето на диагнози, така че без съмнение беше приложил лечение, което според него е било най-подходящо в случая. За нещастие, в повечето случаи на мозъчен инсулт не би и могъл да се получи пълен консенсус между лекарите, именно защото данните за причинителите и симптоматиката, на които се опираха и с които боравеха и практикуващи, и научни кадри в тази област, не бяха изчерпателни. Уитинг се готвеше да извади ново оръжие, Стив от своя страна се приготви да посрещне удара.

— Ако беше направена аутопсия и при нея се установеше, че господин Мърфи е имал кръвоизлив в мозъка, щеше ли и в този случай да сметнете, че даването на хепарин е било подходящо? — попита Уитинг.

— Не.

— Какво би било правилното лечение в такъв случаи?

— Ако скенерът беше показал наличието на кръвоизлив, местонахождението на този кръвоизлив щеше да реши какво лечение да се приложи. В някои случаи е най-подходящо да се направи операция. При наличие на паренхимно кървене на мозъчния ствол щяхме да повдигнем главата, да се постараем да регулираме кръвното налягане и ограничим вливаните течности. Най-вероятно щяхме да приложим двадесет и пет грама манитол, съобразено със специфичните обстоятелства. После щяхме да наблюдаваме по-нататъшното развитие.

— Точно както предложи и доктор Льобарон.

— Да.

Докато даваше тези обяснения, които само биха могли да му навредят — тъй като той беше предприел съвсем друго лечение, Стив се притесняваше да не би съдебните заседатели да забравят, че става дума само за предположение, а не за действително положение. Искаше му се да направи допълнителни разяснения, но много добре помнеше съвета на Филмор Ръш да се ограничава само с отговор на въпроса, който му е зададен, и нищо повече. Оказа се, че му е невероятно трудно да се подчини на този съвет. Подозираше, че и за всеки лекар на негово място щеше да се окаже трудно да потисне желанието си да хвърли светлина върху медицински факт пред непросветените.

Погледът му се прехвърли за миг върху Нан — стойката й беше доста скована, а това свидетелстваше, че макар да седеше все така свела глава над папката в скута си, не пропуска нито дума. Да не би да си мисли, че той ще пожертва нея, за да спаси кожата си?

— Значи е било погрешно да се даде хепарин? — попита лукаво адвокатът, опитвайки се да се възползва от моментното разсейване на Стив.

— Не. Отчитайки състоянието на господин Мърфи и обстоятелствата, свързани с него, да му се даде хепарин не беше грешка — каза Стив и се прокашля. — Аз наистина направих грешка този ден, но не тази беше грешката ми.

Господин Уитинг го изгледа сякаш не вярваше на късмета си, после се опита да си придаде вид като че не се беше случило нищо особено. Следващият си въпрос зададе със съвсем спокоен тон.

— Каква грешка допуснахте този ден, доктор Уинстед?

Стив го погледна право в очите. Не искаше в този момент да поглежда към никой друг, нито към баща си, нито към Нан.

— Винаги е много тежко, когато твой пациент умира, а това се случва по-често в спешно отделение, отколкото другаде. И човек мобилизира защитните си сили, за да може да устои на подобен факт. Бих казал, че аз си бях изградил защитна стена. Виждал съм други лекари да се справят по-добре от мен. Грешката ми се състоеше в това как се отнесох със семейството на господин Мърфи, а не че не се справих като лекар.

В залата се беше възцарила гробна тишина, погледите на всички присъстващи, досега блуждали насам-натам, бяха вперени в Стив. Той усети сякаш мравки го полазиха по гърба — познато чувство, от което обикновено се стараеше да се освободи колкото се можеше по-бързо и ефикасно. Сега си наложи да седи спокойно и да обясни какво всъщност се беше случило и се случваше винаги в подобни случаи.

— Когато някой умира — започна той, — когато пациент като господин Мърфи умира, в чакалнята обикновено седи цялото му семейство, надявайки се, доста често и молейки се той да оживее. Роднините едва ли не си внушават, че аз — лекарят, разполагам с магическа сила. Ако те са добри, ако аз съм добър, ако и пациентът е добър, то тогава той ще оживее. Това е поведение, което не се основава на рационално зърно, но именно така се чувстват те. Още по-лошо е, че и аз се чувствам така. Надявам се, че ще съм в състояние да спася всеки пациент, а повече от разбираемо е, че не бих могъл. Така всяка смърт не се оказва само трагедия заради загубата на живота на някого, но също и мой професионален провал. Още веднъж повтарям, в това няма никакво рационално зърно. Лекарите са научени да вярват, че са способни да запазват живота, което лесно може да ги отведе до мисълта, че са способни да запазят живота на всеки.

Той не можеше да се спре. Искаше да е сигурен, че Нан го слуша, защото именно към нея се обръщаше с тези думи. Беше и единственият възможен начин да й каже всичко това. Видя, че тя беше скръстила ръце пред себе си, сякаш искаше да се предпази от нещо. Очите й бяха станали огромни, а лицето й беше пребледняло, по погледа й можеше да разбере, че се намира в нещо като шок. Той отново погледна към Уитинг.

— За да мога да предпазя себе си от бремето да се чувствам отговорен за всеки умиращ, аз се бях приучил да издигам бариера между себе си и смъртта. Много колеги твърдят, че постъпват така, защото ако се оставят да бъдат емоционално въвлечени, това би започнало да се отразява зле на обективната им и хладнокръвна лекарска преценка и способността им да вземат решения. При мен има и нещо друго. Всъщност аз преживявам много зле всеки подобен случай. Винаги съм се страхувал, че се впечатлявам твърде много от факта на смъртта и че без издигането на защитна стена ще… се предам изцяло на чувствата си и това би помело професионализма ми.

Стив отново се прокашля и този път се обърна директно към госпожа Мърфи.

— Когато трябваше да отида в чакалнята и да кажа на госпожа Мърфи, че съпругът й е починал, помислих си, че ще е най-добре да се появя пред нея със сериозно и хладно изражение на лицето, така че в мое лице да види опора в трудния миг — каза Стив, на моменти в тона му се усещаше самоирония. — Винаги при всички подобни случаи съм си мислил, че е най-добре да постъпвам по този начин. Така и постъпвах, докато наскоро една колежка от болницата не ми обясни, че този мой подход… изобщо няма ефекта, на който се надявам. Вместо да приличам на човек, на когото роднините на починалия да се опрат, аз им изглеждам твърде студен, нечувствителен и далечен. Изглеждам им като човек бързащ да претупа нещата, човек, който се стреми да се освободи от тях колкото е възможно по-бързо и да отиде другаде. И това, разбира се, е вярно. Мразя да казвам на хората, че някой, когото са обичали, е мъртъв. Мразя да казвам на хората, че съм се провалил в спасяването на живота на този човек. Скръбта им ме кара да се чувствам изключително притеснен, не зная какво да сторя. Може би защото си мисля, че те ме обвиняват за това, може би защото аз самият се обвинявам за това. В сърцето си, не с разума си. С разума си знам, че съм направил всичко необходимо. Много съжалявам, че моите лични притеснения са станали причина толкова семейства да се чувстват разстроени и объркани.

Стив нямаше какво повече да каже. Господин Уитинг изглежда също нямаше какво да каже. Макар да се опита отново да се върне към тезата за непрофесионализма на Стив, като му зададе още въпроси за естеството на страданието на господин Мърфи и евентуалната причина за смъртта му, личеше си, че води разпита по-скоро по инерция. Предполагаше се, че един лекар би трябвало да може да се справя с емоционални кризи, неспособността на Стив в това отношение не можеше да стане повод за обвинение в лекарска небрежност. Подобно поведение даже не можеше да се квалифицира като отклонение от стандартното. Стив не беше нито първият, нито последният лекар, който си даваше сметка, че изпитва трудности да овладее емоционалните аспекти на професията си.

Не се наложи Филмор Ръш да се намесва и Стив беше освободен. След като си седна на мястото, баща му го потупа по рамото, клатейки изненадано глава, и прошепна доста силно в ухото му:

— Чудесно! Ти направо имаш дар за адвокат, Стив. Едва ли би могло да се направи нещо друго, което да има по-голям ефект.

Макар да изпита притеснение след думите на баща си, Стив остана безмълвен. Така би се и очаквало да реагира баща му — да си мисли, че Стив е направил всичко това, за да наклони везните в своя полза. Дали Нан беше разбрала защо беше постъпил по този начин? Дали беше разбрала, че е искал всъщност да се извини на семейство Мърфи за ситуацията, до която ги беше довел с поведението си? Нан тъкмо я викаха отново да даде показания. Докато минаваше покрай него, тя му се усмихна и лекичко докосна рамото му. Да, помисли си той, разбрала е. В погледа й беше проличала някаква откритост, каквато не беше забелязал, докато бяха разговаряли по време на обяда. Дали не я беше забелязал или наистина я нямаше тогава?

Уитинг не можа да постигне нищо с нея. Беше прекалено късно да променя тактиката си и да прехвърля вината за смъртта на господин Мърфи върху Нан. И, разбира се, не би и могло да му дойде наум за причастността на Нан в признанията на Стив. Може и всъщност да му беше дошло наум, но да му се е сторило, че споменаването на този факт не би променило нищо — защото просто щеше да изглежда като лекарска солидарност. Каквото и да си беше помислил във връзка с Нан, Уитинг с неохота я освободи. Тя седна този път до Стив, той лекичко стисна ръката й и веднага я пусна.

Бяха направили всичко зависещо от тях и повече, отколкото се беше очаквало от тях, за да се защитят от обвинението в лекарска небрежност. Повече не биха и могли да направят, затова по време на почивката Стив се приготви да си тръгва. Филмор Ръш се приближи до него и го дръпна настрани, освобождавайки го по този начин от присъствието на баща му.

— В никакъв случай не бих могъл да кажа, че съжалявам за това, което направихте — започна Ръш замислен. — Думите ви обаче можеха и да се обърнат против вас. Можеше да стане така, че в очите на съдебните заседатели да изглеждате като пълен неудачник — допълни той, после хвърли поглед към възрастния Уинстед и продължи с понижен глас. — Не постъпихте така по съвет на баща си, нали?

Стив смръщи вежди.

— Не, всичко това просто беше нещо, което бях задължен да кажа. Вижте, Филмор, трябва да се връщам на работа, така че ако повече няма да ви трябвам…

— При обичайните обстоятелства бих настоял да останете за заключителните речи, но в този случай може би е по-добре да си тръгнете веднага и двамата, и вие, и доктор Льобарон — каза той и унило се усмихна. — По този начин ще мога да се концентрирам над спечелването на делото, без да превръщам изповедта ви в панацея. Мисля, че признанията ви по-скоро върнаха нещата на истинските им места. На баща ви със сигурност ще се понрави защитната ми реч, на вас най-вероятно не.

— Със сигурност — смотолеви Стив и се огледа за Нан — тя говореше с баща му. — В такъв случай си тръгваме. Благодаря, Филмор.

Адвокатът му кимна с отсъстващ вид, вниманието му се беше насочило към бележките, които си беше водил по време на делото. Стив подхвана Нан за лакътя и без да удостоява с по-специално внимание явната изненада на баща му, че се готви да си тръгва, с облекчение напусна съдебната зала.

 

 

Двамата стояха на стълбите пред палатата на общината, извеждащи към улицата и покрития гараж. Беше късен следобед. Нан имаше усещането, че главата й сякаш ще експлодира. Твърде много неща се бяха случили, твърде много напрежение се беше натрупало в нея. Тя много рядко страдаше от главоболие, този път обаче предната част на главата й като че цялата пулсираше.

— Какво има? — попита Стив, забелязал очевидното й неразположение.

— Ужасно ме боли главата. Извинявай, сигурно трябва да кажа нещо за това, което направи в съда, но точно сега не бих могла, Стив. Ще го обсъдим по-късно, нали?

Той поклати глава.

— Щом ти е толкова лошо, не би трябвало да караш. Аз ще те заведа.

Нан си представи как сяда в неговата кола, как вятърът развява косите й, притискайки я със силата си към облегалката. Представи си и нещо по-лошо — как повръща в тази изящна и безупречно чиста кола.

— Ще се оправя. Пътят до нас е не повече от десет минути.

Докато говореха, бяха стигнали до гаража, Нан обаче не беше много сигурна, че ще може да шофира. Може би е по-добре да се прибере с такси. Огледа се наоколо дали не приближава някое, за да му махне, но отникъде не се задаваше такси. Стив я придържаше с ръка на гърба й, започна да й се струва, че това е единствената й опора в този момент.

Всичко това е на психосоматична основа, помисли си Нан. Щом е извън палатата, извън съдебната зала, ще може скоро да се съвземе. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, но резултатът беше, че усети да й се повдига. Опита да потисне усещането, като преглътна няколко пъти, надигащата се в хранопровода й течност сякаш заседна по средата. Глупава ситуация. Май нямаше да успее да се прибере сама вкъщи. Тя облиза устни.

— Може би наистина е по-добре да ме откараш. Ще си взема колата утре.

— Ако тръгнем с твоята кола, ще можеш да легнеш на задната седалка — предложи той. — По-късно ще дойда да взема моята кола.

Нан се чувстваше твърде зле, за да се впусне в спор с него. Като в мъгла го поведе към колата си, позволи му да отвори една от задните врати и да й помогне да се настани. Много по-добре ми е, като лежа, помисли си тя, щом бузата й докосна меката материя, с която беше тапицирана седалката. Сви крака и ги вдигна, после затвори очи и се опита да потисне болката в стомаха си. Нямаше да повърне, щеше да издържи.

Какво се суетеше около багажника й Стив? Чуваше го как мести някакви неща зад нея, но нямаше сили да вдигне глава. След около минута той отвори вратата откъм главата й и сложи нещо на пода. Тя усети ръката му върху челото си и чу гласа му:

— Ако искаш да повръщаш, кутията за инструменти ще ти послужи вместо леген. Сложил съм кърпата си до нея. Ще се опитам да карам по-бавно.

Нан промърмори нещо несвързано за благодарност. Беше започнала да се чуди как е възможно само за няколко минути да се почувства толкова зле, дойде й наум, че най-вероятно болката е започнала още в съдебната зала, но едва сега, когато вече не беше нащрек, я беше съборила. Така ли се чувстваха всички нейни пациенти, които се оплакваха от мигрена? Какъв ужас — мигрените в повечето случаи продължаваха няколко дни.

Тя усети колата да потегля и чу свиренето на вятъра в гаража. Завоите и бензиновите изпарения я накараха да се почувства още по-зле, само след няколко минути обаче вече бяха излезли на улицата. Стив трябва да беше отворил прозореца от своята страна, лекият бриз обгърна тялото й и донесе специфичния градски мирис. Главата й продължаваше да пулсира, но повдигането като че беше отминало.

Изглежда се беше унесла за известно време, защото се сепна, когато чу гласа на Стив досами ухото си:

— Нан? Пристигнахме. Ще ти помогна да се качиш и да си легнеш.

Ако беше възможно, щеше да предпочете да се оправи сама. Беше започнало отново да й се повдига и трябваше да внимава как се придвижва. Стив взе куфарчето й и я подхвана за лакътя, така и извървяха целия път нагоре по стълбите — стори й се безкраен — докато стигнаха апартамента й. Той отключи вратата с ключа, който тя му посочи и я последва вътре. Нямаше никой, даже и якето на Роджър беше изчезнало от закачалката.

— Благодаря ти. Сега вече сама ще се оправя — каза Нан.

Стив сложи куфарчето на един от столовете.

— Остави ме да те сложа в леглото, Нан. Не си в състояние да се погрижиш за себе си. Нека аз го направя — нали съм лекар. Ще ти донеса аспирин и леген. Нека да ти помогна.

Тя нямаше сили да му откаже. Влязоха в спалнята й, той отметна завивките, бухна възглавниците — при други обстоятелства това би я накарало да се разсмее. Нан започна да се съблича и Стив каза:

— Ще донеса аспирина и легена. Искаш ли да ти направя чай?

Нан откопча копчето на полата си и я изхлузи на пода. Може би чаша чай щеше да й дойде добре.

— Знаеш ли как се прави чай?

— Да. Какъв предпочиташ?

— Мисля, че има Хамомил. Сложи и мед.

Той излезе. Докато го нямаше, Нан се съблече, сложи си памучната нощница и се пъхна под завивките. Главата и все така я болеше, но пак беше престанало да й се повдига. Стив влезе с поднос, на който имаше чаша чай, чаша вода, една опаковка аспирин и вазичка с цвете, беше донесъл и леген. Без да има особена причина, Нан усети очите й да се изпълват със сълзи и да се търкулват по бузите й. Само това оставаше, да се разплаче пред него.

— Извинявай — въздъхна тя, гневно триейки лице.

— Направо не съм на себе си.

— Беше на прозореца в кухнята — каза той, сочейки цветето. — Помислих си, че ще бъде по-добре, ако го донеса при теб.

— Благодаря ти — кимна Нан и разтвори аспирина в чашата с вода. — Никога преди не съм страдала от мигрена.

— Всичко е заради напрежението. Много съжалявам, че те въвлякох в това дело, Нан.

— Не е твоя вината, Стив. Никога не съм мислила, че вината е твоя.

Никога ли? А чия беше вината? Мислите й се объркаха. Тя се отпусна върху възглавниците, надявайки се пулсирането в главата й да се уталожи. Мълчаливо го наблюдаваше как слага вазичката на нощното й шкафче и легена на пода от нейната страна. Стив беше в спалнята й и се грижеше за нея не като лекар, а като болногледачка. Нан притвори очи и по бузата й отново се търкулнаха сълзи.

— Слагам чая тук — чу го да казва и усети потракването на чашата върху нощното си шкафче. — Ако не искаш нещо друго, излизам.

— Не, нищо, благодаря ти.

Нан почувства ръката му върху челото си, после устните му в косите си. Остана със затворени очи, докато той оправяше завивките й. След малко го чу да затваря вратата на спалнята, но беше твърде изтощена, за да отвори очите си, а и почти веднага заспа.

 

 

Стив си помисли, че не би могъл да я остави сама в празния апартамент. Не се очакваше днес да се появи на работа, макар той самият да бе възнамерявал да се отбие в отделението просто за да види как вървят нещата. В куфарчето си носеше документи, над които бе смятал да поработи вкъщи, сега реши да поработи над тях в апартамента на Нан. Разположи се в трапезарията.

Деляха ги няколко стаи, но той нито за миг не престана да мисли за нея. Неразположението й го беше притеснило, той се беше почувствал отговорен за него. Искаше му се да бъде тук в случай, че тя се събудеше и все още се чувстваше зле. Най-вече му се искаше да може бързо да се оправи — не само за да могат да обсъдят как е минало делото. Всъщност много му се искаше да поговорят за делото, чувстваше се някак измамен в желанието си да проведе такъв разговор с нея.

Седейки така пред дъбовата маса и наблюдавайки през прозореца как навън се спуска здрач, той осъзна, че нетърпеливостта му е още едно от нещата, които му причиняваха безпокойство, трябваше да се научи да изчаква, докато дойде подходящият момент да направи нещо. А и Нан не би могла да го избави от нещата, които смяташе за погрешни у себе си. Нейното одобрение на това, което се беше опитал да стори досега, макар и полезно и окуражаващо, не беше отговора на неговите проблеми. Нан не беше отговора на неговите затруднения.

Но тя беше жената, която той обичаше.

Потънал в мисли, Стив не усети приближаващите към апартамента стъпки, излезе от унеса си едва когато чу вратата да се отключва и отваря. Роджър изникна на прага на трапезарията като дух от бутилка. Макар да не се бяха запознавали, Стив го знаеше по физиономия и сега изпита прилив на ревност, че живее тук, а самият той не. Изправи се и каза:

— Роджър?

Другият мъж се закова на място и се втренчи в Стив, само след секунда обаче кимна и каза:

— Стив Уинстед, нали? Как върви делото?

— Добре, предполагам — отвърна Стив, започвайки да прибира документите, разпръснати върху масата в трапезарията. — Адвокатите тъкмо се готвеха да произнесат финалните си речи, когато ние с Нан си тръгнахме. Тя не е добре, повдига й се и има мигрена. Не исках да я оставям сама.

— Не е ли добре? Горкичката.

Роджър метна якето си в посока към закачалката — то висна накриво, но той не си направи труда да го оправи и пристъпи в трапезарията.

— Благодаря, че сте останал при Нан. Аз ще се погрижа за нея.

Стив настръхна цял при несъзнателната проява на собственическо чувство у Роджър, но не даде израз на раздразнението си, а продължи да прибира документите в куфарчето си. Този мъж живееше тук, за Бога! Беше съквартирант на Нан. Беше загубил жена си преди по-малко от година. Нямаше смисъл Стив да се настройва враждебно към него. Освен това Роджър гореше от нетърпение да се покаже полезен. На кого не биха се поправили такива характерни за четириногите приятели на човека качества?

— Оставих ключовете от колата й на масичката в хола — подхвърли Стив и се насочи към входната врата.

— Вие ли я докарахте дотук? Значи е много зле — каза той и подръпна катарамата си. — Как ще стигнете до гаража, за да си приберете колата?

— Ще отида дотам с автобус или такси. Няма да ме затрудни.

— Щом така мислите.

Роджър стоеше в коридора, чакаше го да си тръгне, помисли си Стив. Махна му, а докато слизаше по стълбите надолу, си мислеше как Роджър в този момент отива при Нан, за да се увери дали не се е отвила и дали не се нуждае от нещо. Може би трябваше да сложи на нощното й шкафче и пакетче с книжни кърпички, помисли си Стив.

Най-важното бе, че имаше кой да се погрижи за нея, нали? Ужасно беше да боледуваш и да няма никой около теб. Много добре си спомняше подобна ситуация от детството си. Нан ще оцени по достойнство помощта на Роджър. Много вероятно е и да се влюби в него. Може и вече да се е влюбила.

Може би това беше причината за всичко — че тя се е влюбила в съквартиранта си. Кой би могъл да устои на приятелството и предаността, каквито качества този мъж безспорно притежаваше? Нали цялото семейство на Нан прекарваше времето си, за да помага на унижените и оскърбените. Нищо чудно тя да е хлътнала по бедния и депресиран Роджър.

Кой не би го направил, припомни си отново посоката на разсъжденията си Стив, когато напълно разстроен влезе в къщата си — очаквал беше Нан да дойде с него тук след делото. В унило настроение се беше метнал на първия автобус в посока към палатата на общината, в същото настроение беше шофирал и до къщата си — нищо не беше в състояние да го разведри.