Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (7)

Глава седма

Обикновено коледният ден се точеше бавно в спешно отделение. Стив планираше да използва времето, за да прехвърли огромната писмена работа, която му се беше струпала в течение на няколко дни. Този коледен ден обаче протече противно на правилата. Той се оказа зает да възвръща към живот жертва на сърдечен удар, да изважда куршум от ранен при улична престрелка и да установява смъртта на уличен скитник, открит от полицията, както и да се занимава с обичайните случаи на по-дребни наранявания и проблеми. Независимо от заетостта си, в мислите му постоянно се промъкваше Нан.

Беше сложил койота в напълно готовата си спалня, където нямаше нищо друго, освен надуваемото легло. Стив беше отказал на няколко покани за събирания по случай Коледа предния ден, но когато се върна у дома, се почувства самотен и беше на път да съжали, че не беше приел поне една от тях. Беше си легнал рано и събудил рано и виещият койот беше първото нещо, което беше видял. Гледката го накара да се усмихне, след това усети стягане в сърцето. Може би Нан щеше да промени решението си, да дойде в болницата може би. Вероятно имаше пациенти, които непременно да посети. Семейството й със сигурност щеше да я разбере.

Докато изтече дежурството му обаче, не я видя. Което го беше накарало да изпита раздразнение. Може би я беше изплашил с това колие. Бяха му показали и по-евтини колиета, но това със стрелата му се беше сторило някак най-подходящото за нея. Колко глупаво от негова страна! Можеше да й подари книга за живота на колибрите, нещо не толкова лично, но с особена притегателна сила.

Малко след осем Стив пристигна пред къщата на родителите си с приготвените за тях подаръци. Майка му, Елизабет /Бети/ Уинстед, беше ниска, винаги спретната и добре облечена жена на петдесет и пет години. Винаги беше изключително сдържана, а на тези години и много повече, отколкото както я помнеше като дете. Косите й бяха вече доста посребрени, но това беше единствената прилика с нейната майка, такава, каквато я помнеше Стив — изпълнена с топлина и любов възрастна жена, която много обичаше. Майка му поднесе бузата си за целувка и възкликна:

— Честита Коледа, скъпи! Стискахме палци да не би в отделението да те задържат и да не можеш да дойдеш.

Баща му, Стивън П. Уинстед, беше висок мъж, с десет години по-възрастен от жена си. Стив изключително много приличаше на него — същата източена фигура, същата непринуденост в осанката. Те си стиснаха ръцете.

— Радвам се, че успя да дойдеш. Вечеряхме заедно с Робинзонови, защото знаехме, че ще дойдеш късно.

Той не се беше преоблякъл и все още беше със спортно сако и вратовръзка, погледът му развеселен пробяга по сините джинси и карираната риза на сина му.

— Ще пием кафе в хола. Освен ако не искаш да си налееш нещо друго?

— Кафето е напълно достатъчно.

Стив ги последва в елегантния хол, чийто таван отстоеше на близо четири метра от пода, а през прозорците се откриваше изглед към залива Марин. Беше израснал в този дом и си спомняше, че това помещение се използваше само в тържествени случаи. Подозираше, че сега, в негово отсъствие родителите му го използваха доста по-редовно, когато се намираха в тази къща. Коледното им дърво беше миниатюрно, разположено върху масичката пред прозореца. Стив знаеше — беше се заинтересувал за това преди няколко години, че елхата трябва да е набавена от предпочитания от Бети Уинстед цветар. Беше я доставил засадена в саксия — по-късно щеше да бъде пресадена в градината, и я бе и украсил.

На масичката до елхата имаше няколко опаковани подаръка. Стив извади четирите подаръка от чантата, с която беше пристигнал, и ги постави до другите. Както и неговите родители, така и той не ги беше опаковал собственоръчно. А и как би могъл, след като живееше в къща, която беше почти изцяло празна? Освен това беше разбрал, че родителите му не харесват нескопосно опакованите от самия него подаръци. Още като дете майка му веднъж уж случайно беше споменала, че във всички магазини срещу нищожна сума могат да ти опаковат всички подаръци — Стив веднага разбра намека. И вече от двадесет години ползваше тази услуга.

Бижутата винаги щяха да си останат подходящ подарък за майка му, макар да се оказа, че за Нан не бяха. Този път Стив беше избрал комплект от висящи обеци, които представляваха изключително произведение на изкуството.

— Не трябваше, Стив! Толкова са хубави — извика тя, веднага свали тези, с които беше в момента и ги сложи. — Как ми стоят?

— Чудесно — казаха Стив и баща му в един глас.

— Винаги си имал око за тези неща — допълни възрастният Уинстед, в тона му прозвучаха като че завистливи нотки. Той докосна едната обеца и се наведе над нея. — Много фина изработка.

— Наистина ли? — каза Стив и подаде малък пакет на баща си. — Честита Коледа, татко.

Уинстед старши пое чудесно опакования пакет и откри в него разкошен колан от мека кожа в цвета, който Стив знаеше, че предпочита. Възрастният човек го разгъна, прокара пръсти по цялата му дължина и се усмихна.

— Винаги си знаел какво предпочитаме, синко. Чудесен колан.

Е, на някои хора подаръците му се харесваха. Как би могъл да знае какво да купи на Нан, след като едва я познаваше? Съзнанието му изстреля веднага въпрос от съвсем друго естество: каква ли би била реакцията на родителите му, ако беше довел Нан със себе си? Изненада, разбира се. Никога не беше водил жени вкъщи, макар самите му родители да бяха водили доста, за да го запознават. Стив понякога се чудеше дали не си мислят, че е хомосексуалист, или че просто досега не му се е удало да омае подходящата за себе си жена и все така неуморно му представяха дъщерите на приятелите си или тези, които смятаха, че биха се вписали в техния кръг.

Макар самата Нан да не би им създала проблеми, може би нейното семейство би ги ужасило. Родителите му не биха се отнесли толерантно с хора, които не бяха с толкова изтънчени маниери като техните. По особен начин те бяха по-тесногръди и от най-ограничения жител на най-затънтеното място в Америка. Не че не можеха да се срещнат със семейство Льобарон, но едва ли щяха да разберат и приемат добросърдечието, което беше основен двигател на поведението на тези хора.

От унеса му го извади подаденият му подарък — родителите му го наблюдаваха с очаквателни усмивки.

Обикновено винаги му подаряваха дрехи, този път му бяха избрали огромен пуловер в норвежки стил.

— Оу! Страхотен е. По време на пътуването си ли го купихте?

— Да — обади се майка му. — Не е обаче от Осло. В едно селце видяхме някаква жена да го доплита. Веднага си помислихме за теб, нали, Стив?

— Наистина — отвърна баща му. — Веднага си представихме как ще го облечеш, като отидеш на ски. Майка ти настоя и аз да си взема един. Не точно като него, разбира се. Други цветове, други фигури, но изплетен от същата жена.

Стив нахлузи тъмносиньо-белия пуловер и откри, че наистина беше правен като за него — преценката на майка му както винаги в такъв случай беше безпогрешна. На ски обаче ходеше рядко, не повече от два пъти в годината. Пуловерът беше хубав и той искрено благодари на родителите си. Може би би могъл да вземе и Нан да покара ски. Прогони мисълта за Нан и подаде втория подарък на майка си.

След като приключиха с отварянето на подаръците, Стив остана сам в хола, а родителите му отидоха да донесат десерта. Майката му се върна, носейки кафе и тиквен пай, баща му обаче беше изчезнал.

— На баща ти му препоръчаха да тича — обясни майка му, без да го погледне в очите. — Каза да ти пожелая весела Коледа в случай, че не се видите, преди да си тръгнеш.

Това поведение на баща му беше една от главните причини, заради които той мразеше да посещава родителите си. И баща му знаеше, че ако се беше появил лично да се сбогува със Стив, синът му нямаше така покорно да се примири с неговото изчезване — както беше постъпила майка му. Защото когато възрастният Уинстед изчезваше в такъв тържествен ден, това означаваше, и това се знаеше и от Стив, и от майка му, че отива да се срещне с любовницата си. Стив беше казвал на баща си неведнъж, че не може да приеме подобно поведение, но едва ли би споменал и дума за това в присъствието на майка си. Такива неща в неговото семейство винаги се обсъждаха потайно и на четири очи.

Стив мразеше донжуанството на баща си. Мразеше, че майка му се примиряваше с всичко това. От случилото се направо вонеше на нелоялност, което го накара да изпитва неудобство. Тази вечер обаче реши да повдигне въпроса пред майка си. Пое подадената му чиния с пай и каза:

— Защо му позволяваш да се отнася така с теб, мамо?

— Как, скъпи?

— Оставяш го да се вижда с друга жена.

Бети го погледна така, сякаш не баща му, а тя беше виновна за подобна недискретност.

— Ние просто не говорим за това.

— Но аз имам нужда да говоря за това, мамо. Имам нужда да разбера защо му го позволяваш.

— Какви мислиш са възможностите ми, Стив?

Стив сви рамене.

— Кажи му, че не можеш да се примириш с подобно поведение.

— Това няма да свърши работа, освен ако човек няма нещо друго предвид. А аз нямам.

— Можеш да се разведеш с него.

Бети се засмя горчиво.

— Да се разведа! Замислял ли си се какъв е животът на разведените жени на моя възраст? Абсолютна бъркотия. Много от тях, разбира се, разполагат с пари, но положението им в обществото е такова, че не си струва да се говори за него. Тях не ги канят на тържества, не посещават опера, защото не могат да си намерят придружител, изобщо губят уважението и благоразположението на приятелите си. Нищо не се е променило през последните десетилетия за жените, Стив. Те и досега губят много повече при един развод. Рядко получават и полагаемата им се част от имуществото и при всички положения губят позицията си в обществото.

— Какво ще кажеш тогава за самоуважението? — опита да се възпротиви Стив, накланяйки се напред. — Как можеш да живееш с някого, който си има любовница? Сигурно всичките ви приятели знаят за това. Татко не е твърде дискретен за подобни неща.

— Това е най-лошото. Ужасно е да знаеш, че хората говорят зад гърба ти. Мразя да ставам обект на клюки. Нищо не мога обаче да направя, освен това има толкова много жени в моето положение — каза майка му, отпи глътка кафе и го погледна в очите. — А и всичко това не се случва за първи път. Баща ти винаги е смятал, че трябва да прави само това, което му харесва. Практически от самото начало на брака ни той винаги е имал любовни връзки, някои съвсем кратки, една-две — по-дълготрайни. Баба ти ме подтикваше да предприема нещо по този въпрос. Не мисля, че имаше предвид развод, а просто да поговоря с него, да го накарам да разбере колко нечестно е подобно поведение по отношение на мен. И аз се опитах.

— Но той не го разбра по този начин.

— Както вече ти казах, баща ти вярва, че трябва да живее според собствените си правила. Той произхожда от семейство, в което е бил обожаван и глезен, научен е да получава всичко, което пожелае. Каза ми, че би предпочел да не се развежда, но че би го направил, ако аз не мога да се отнеса с разбиране към желанията му. Държа се сякаш всичко това си беше мой проблем. Все повече започвам да си мисля, че проблемът наистина си е само мой. Негов никога не е бил. Твърде стара съм за драстична промяна, още повече след като вече отдавна съм свикнала със ситуацията. Така че, скъпи мой, няма защо да се тревожиш толкова. Паят харесва ли ти?

Стив не беше доволен от начина, по който майка му приключи темата.

— Не смятам, че ти е от полза примиряването с тази ситуация.

— Стив, твоите пациенти винаги ли вършат полезни за тях неща, макар изрично да им е казано какво именно е полезно за тях?

— Не.

— Е, значи не само в областта на медицината се случват подобни неща. Някои хора нямат силата да направят това, което е най-добро за тях.

— Сигурен съм, че ти я имаш, мамо.

Тя лекичко се усмихна.

— Лъжеш се. Не съм толкова силна. Единственото, което правя, е да задържа положението си. Това е по-важно за мен, отколкото да се освободя от тежестта, която трябва да понасям. Ти вероятно не можеш да разбереш това, но баща ти го разбира, уверявам те.

Стив не се съмняваше, че го разбира и че го използва в своя полза.

— Ами ако той реши някой ден да се разведе и да се ожени за някоя от онези жени?

— Няма да го направи. По това сме се разбрали. Няколко от неговите връзки наистина бяха дълготрайни. Той посвоему ме обича. Най-вече защото не го притеснявам повече по този повод. Някоя нова може би не би постъпила по подобен начин.

Последните й думи прозвучаха доста колебливо на Стив, но той въздъхна и реши да изостави темата. Какво повече би могъл да й каже? Поне беше разговарял с нея за това, след всичките тези години. Все е нещо. Стив отхапа от пая си и подхвана разговор на не толкова лични теми.

 

 

В деня след Коледа Нан застъпи дневна смяна и се залови усърдно за работа. Семейството й щеше да остане още една седмица, но тя нямаше да може да се вижда често с тях, защото дежурствата й отново се възобновяваха в същия напрегнат ритъм както преди. Сутринта й беше запълнена с пациенти, които бяха диспансеризирани при тях, с хора, които й се изповядаха как бяха прекарали коледните празници. Всеки път, когато я питаха как е прекарала Коледа, тя неизменно отговаряше:

— Много добре, благодаря. Семейството ми дойде да ме види.

Както и повечето нейни колеги, тя не споделяше почти нищо за личния си живот с пациентите, но и мразеше да пази пълно мълчание. Щеше да изглежда така, сякаш взаимоотношенията им са съвсем повърхностни — те си и бяха точно такива, но нямаше смисъл човек да ги прави още по-безсъдържателни, отколкото бе необходимо.

Наближаваше обяд, когато Нан слезе в спешно отделение, там й казаха, че Стив не е на работа.

— Той беше дежурен по Коледа, доктор Льобарон — обясни й сестрата.

Усещайки разочарование, но и известно облекчение, Нан се върна в своето отделение. Днес не си беше сложила колието — защо да дава повод отново да я разпитват кой й го беше подарил. Колежката, с която деляха един кабинет, вдигна глава, когато Нан влезе.

— Току-що доктор Уинстед беше тук, търсеше те, предполагам заради обвинението. Не знаех къде си отишла и не можах да му кажа нищо по-конкретно.

— Няма значение — увери я Нан. — Пак ще ми се обади.

На обяд Нан си отвори кофичка кисело мляко и продължи да пише обяснителни бележки и писма на лекуващите лекари на пациенти, които й бяха изпратили за преценка на състоянието. Стив не й се обади, нито се появи — след като се задържа в кабинета си толкова дълго, колкото можеше да си позволи, Нан отново се зае с диспансеризираните. Сестрата тъкмо й подаде картона на първия пациент, когато тя дочу съскане откъм другия край на коридора. Там в пълна лекарска униформа стоеше самият Стив Уинстед.

Нан не можа да се въздържи и се засмя.

— Защо не ми се обади? — попита тя.

— Защото тогава щях само да те чувам, а не и да те виждам.

Той я улови за ръката и я повлече към близката празна стая. Която, разбира се, дълго нямаше да остане празна.

— Честита Коледа? — каза с въпросителна интонация той, но не й даде време за отговор, защото пое устните й в своите.

Усещането бе като че пиеш изстуден коктейл след дълго чакане в сух и горещ ден. Тя сключи ръце около врата му и си позволи да се потопи в тази лудост. Слабият аромат на одеколона му я накара да усети възбуда, вкусът на устните му задоволи копнежа й. Тя тъкмо искаше да се отдръпне от него, когато вратата се отвори и те и двамата отскочиха един от друг.

— По дяволите — промърмори тя. — Направо си търсим белята, Стив, трябва да престанем вече.

— Вратата се затвори толкова бързо, че едва ли някои пациент или сестра са видели кой е бил вътре — каза той, протегна ръка, отвори вратата колкото да може да огледа наоколо и се извърна към нея усмихнат. — Чисто е. Ще ти се обадя пак.

С което случката можеше и да приключи, но не стана така. Когато Нан се видя отново с дежурната сестра, тя я погледна и й се усмихна особено, докато й подаваше картона на поредния пациент. Нан обаче не заподозря нищо. Затова когато отвори вратата на стаята, където седеше болната от мултиплексна склероза Ванеса Крейн, направо изпадна в шок — щом я видя, пациентката се разкрещя.

— Опитвате се да ми го откраднете, а? — изпищя Ванеса. — Видях ви да се целувате с него. Как посмяхте?

Нан остана като зашеметена, изобщо не можеше да разбере какво точно има предвид Ванеса. След миг се съвзе и се подпря на вратата, потърсила сякаш опора.

— Чакайте малко, Ванеса — изрече тя твърдо, виждайки, че пациентката й е на път да изпадне в истерия.

— Не зная какво си мислите, че сте видяла, но искам да ви кажа, че грешите.

Ванеса изобщо не обърна внимание на думите й, просто продължи да крещи колкото й глас държи. Сестрата се втурна в стаята, тласкайки и Нан ведно с вратата в желанието си да се отзове да помогне с каквото може при възникналата ситуация. При друг случай, ако случилото се не беше подействало толкова депресиращо на пациентката, Нан би се разсмяла. Нито едно от нейните увещания не подейства в ни най-малка степен на Ванеса. Младата жена продължаваше да крещи.

— Вие ми го откраднахте! Вие ми го откраднахте!

Най-накрая Нан се извърна към сестрата и я запита:

— Мъжът й дойде ли с нея?

Сестрата сбърчи вежди.

— Така мисля. Да го повикам ли?

— Да, моля — отвърна сухо Нан.

Беше й все по-трудно да се концентрира в присъствието на тази крещяща жена, за да вземе решение как конкретно да действа. Беше и смаяна, че след толкова време непрекъснато пищене гласът на Ванеса изобщо не беше пресипнал. И че не се беше отказала да повтаря едно и също обвинение. Сякаш с поведението си беше решила да доведе до пълен хаос и смут отделението. Нан знаеше, че крясъците на пациентката се чуват и в чакалнята, и във всички стаи на етажа. Най-лошото бе, че Ванеса се беше заела да разобличава Нан на висок глас. Всеки път, щом се сетеше за името й, тя го изкрещяваше на всеослушание и сипеше обвинения.

— Вие би трябвало да ми помагате, нали, доктор Льобарон? — викаше тя. — А ме мамите с мъжа ми. Ще повдигна обвинение срещу вас. Ще ви изправя пред комисията по етика. Ще ви отнема разрешителното за работа, доктор Льобарон.

Сестрата доведе объркания и смутен мъж, когото Нан беше виждала при предишни идвания на Ванеса. Беше висок и рус и с това приликата му със Стив Уинстед се изчерпваше.

— Джеф, Ванеса изглежда си е втълпила, че ни е видяла да се целуваме. Можете ли да й обясните, че нищо подобно не се е случило?

Този опит да балансира ситуацията само влоши нещата. Ванеса по същия начин както не се вслушваше в обясненията на невроложката си, така пренебрегна и мъжа си.

— Не ме докосвай, лъжлив кучи син такъв! — изкрещя тя, когато той понечи да сложи ръка на рамото й. — Видях те с нея. И няма да ме правиш на глупачка. Знаех си, че нещо става. Значи затова доктор Льобарон искаше да ме прати на психиатър, за да се освободи от мен.

Гласът й, макар и вече дрезгав от продължителното крещене, все още притежаваше достатъчно сила. Ванеса подхвана нова тирада. В коридора вече се бяха насъбрали купчина хора и Нан реши, че най-добрият начин да се сложи край на инцидента е самата тя да напусне стаята. Преди това се обърна към Ванеса:

— Сега излизам, за да посетя друг пациент, Ванеса. Ако искате днес отново да бъдете прегледана, ще трябва да се успокоите и да се обърнете към друг лекар. Ако не, смятам, че ще е по-добре да си тръгнете.

— Значи така смятате, доктор Льобарон! — извика младата жена. — Махай се, мръснице! Остави ме сама! Не искам да те виждам повече. И вземи и него със себе си.

Джеф, който изглеждаше ужасен от сцената, реши, че в този момент му се удава възможност да се измъкне. Той последва Нан в коридора и макар вратата зад тях да се затвори, крясъците на Ванеса достигаха безпрепятствено до тях. Гласът й обаче вече не беше така силен.

— Какво става тук? — настоя за обяснение доктор Шнайдер, лицето му се беше зачервило. — Заради какво е това крещене?

Доктор Шнайдер беше завеждащ неврологично отделение. Нан не можеше просто да се оттегли, свивайки рамене. Доктор Шнайдер изобщо не обичаше подобни сцени. Предната година беше предприел редица промени, след като една пациентка си беше тръгнала от отделението, избухнала в сълзи. Затова тя сложи ръка на рамото на Джеф и каза:

— Това е съпругът на Ванеса Крейн. Тя изглежда си е втълпила, че аз съм й го откраднала, което не отговаря на истината, разбира се. Никога не съм се срещала с Джеф, освен когато я е придружавал.

— Това истина ли е, млади момко? — попита Шнайдер.

Беше нечувано — Нан за малко да избухне. Как си позволяваше подобно поведение Шнайдер, как можеше да демонстрира такова недоверие към нея? Джеф кимна, лицето му междувременно се беше зачервило, което беше признак за силно вълнение — може би и за вина в очите на доктор Шнайдер?

— Е, надявам се тогава, млади момко, да обясните това на жена си?

— Опитахме се — гласът на Джеф също се оказа пресипнал. — Тя изобщо не искаше да ни чуе. Направо се е побъркала. И изобщо върши все по-странни неща — допълни той и се извърна към Нан. — Не знаех, че сте й предложила да отиде на психиатър. Може би наистина има нужда.

Доктор Шнайдер, както изглежда, не прояви особен интерес към това как Джеф гледа на ситуацията.

— Просто идете при нея и я успокойте — каза му той.

— Няма начин — отвърна му Джеф и обърна гръб на насъбралите се. — Отивам си. Нямам намерение да оставам повече с тази луда жена. Тя наистина го прекали.

И той забърза по коридора, без изобщо да се обърне назад.

Шнайдер махна с ръка към натрупалите се свидетели на разговора им.

— Всички да се връщат по работните си места — нареди той и се извърна към Нан. — Елате в кабинета ми, когато приключите с клиничните пациенти.

По дяволите, изруга наум Нан и смутена извърна очи, видяла особения начин, по който я изгледаха разотиващите се сестри и лекари. Е, щеше да покаже, че е истинска дъщеря на баща си. Протегна ръка към папката с картоните и влезе в стаята, където я очакваше поредният пациент. Затвори с облекчение вратата зад себе си. Когато вдигна очи, видя разтревожения поглед на средна на възраст жена.

— Не се безпокойте. Просто типичен случай на истерия — обясни й и придърпа пред себе си въртящия се стол. — Кажете ми какво мога да направя за вас, госпожо Потс.

 

 

Кабинетът на доктор Шнайдер беше просторен, подреден и декорирай с множество произведения на модерното изкуство, които най-вероятно доста притесняваха пациентите му. Ъгъл с ъгъл не се срещаха нито в скулптурите, нито в картините и изобщо не изглеждаха да бъдат свързани с човека или със заобикалящия свят. Ако тя беше сред пациентите на завеждащия, помисли си Нан, щеше най-вероятно да се запита дали тези творения всъщност не представляваха една лоша шега с хората, които търсеха помощ в неврологично отделение — с мъжете, които оприличаваха жените си на шапки, или с онези, сред чиито проблеми с говора най-голямо би се оказало затруднението да намерят подходяща дума, за да ги опишат.

Макар доктор Шнайдер да не й беше предложил да седне, Нан се настани на един стол веднага щом секретарката затвори вратата на кабинета. Завеждащият отделението се беше надвесил намръщен над тубуса на микроскопа сред разпилените по бюрото си болтове и винтчета. Изглеждаше изцяло погълнат от заниманието си или пък нарочно се правеше, че не я забелязва.

— Каза ми да се явя, след като приключа с диспансеризираните, Марк — напомни му тя.

Без да я поглежда, той й каза:

— Без съмнение това беше най-излагащият и поставящ в изключително неудобно положение цялото отделение инцидент, който някога ни се е случвал.

— Наистина ли?

— Точно така! — натърти той, повишавайки тон и изви очи, за да я погледне — десният му клепач потреперваше. — Как можа да допуснеш подобно нещо да се случи?

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш, Марк. Как бих могла да предотвратя подобно нещо?

Той завъртя очи й погледна нагоре.

— Ами, Нан, след като подобно нещо не се е случвало преди, значи всички останали колеги са успявали да го предотвратят?

— Не мога да приема това. Може би никой от пациентите им не е бил като Ванеса. След като аз не съм отговорна за нея като личност, след като не съм съблазнила съпруга й, чудя се как може да ме държиш отговорна за случилото се?

— Кого друг да държа отговорен? — каза той и отдръпна назад стола си така, че да може да я погледне право в очите. — Предполагам, че младата жена все пак е имала някаква причина, за да те обвини, че се опитваш да съблазниш съпруга й.

— Предполагаш? Спомням си, че съвсем ясно ти казах — не съм се срещала с Джеф, освен когато е придружавал жена си. Не ми ли вярваш?

За Нан беше от голямо значение, че той пренебрегна въпроса й. Вместо това й каза:

— За мен е важно твърдението на тази жена, че те е видяла да се целуваш със съпруга й. Не виждам друга причина за подобни думи от тази, че тя наистина те е видяла да се целуваш с него.

Нан с неохота отговори:

— Тя наистина ме видя да се целувам с някого, но това не беше нейният съпруг.

— Кой беше тогава? — хвана се той за последните й думи.

— Това вече не е твоя работа.

— Разбира се, че е моя работа! Само в клиниката е могла да те види, че се целуваш с някого.

— Това не е задължително да е така, но тя наистина ме видя с един мой приятел в една от стаите.

— И какво, по дяволите, си правила с този свой приятел в една от стаите?

— Нищо особено — отвърна тя с непроницаема усмивка. — Нищо, което би могло да смути някого или да даде повод за сплетни.

— Нан, кой е бил този човек? Искам веднага да ми кажеш.

— Нямам никакво намерение да ти казвам, Марк. Ако се чувстваш притеснен, че е някой, който би могъл да ме безпокои, знай, че не е така. Бях с един мой приятел, който се отби за миг да ме види. В това няма нищо лошо.

— Идеята, че някой може да те безпокои, никога не ми е идвала наум.

Наистина не му е идвала наум, беше сигурна Нан. Представила му бе случката като чиста случайност, но изглежда обяснението й нямаше да бъде прието, защото доктор Шнайдер продължи:

— Подобно държание е проява на груб непрофесионализъм. Това, разбира се, ще бъде отразено в досието ти и много се съмнявам, че във Филдинг ще се намери място за лекар, който се държи по такъв начин — заяви той, присвил очи — десният му клепач продължаваше да трепка. — От друга страна, обаче, ако установя, че другият човек е също толкова виновен за случката, бих могъл да погледна по-благосклонно на инцидента.

— Аз съм напълно способна да поема отговорността за собствените си действия, а ти, струва ми се, излишно преувеличаваш случката — заяви Нан и се накани да става, подсказвайки му по този начин готовността си да си тръгне. — Ако няма друго, Марк…

— Защо просто не ми кажеш с кого си била?

— Защото не искам.

— Щом като не искаш, значи се предполага, че си била с някого, с когото изобщо не е трябвало да бъдеш, като например лекар от нашето отделение.

— Не ставай смешен! Влязох за две минути с приятел в празна стая. И това е всичко. Ако смяташ, че то е достатъчно да повдигнеш федерално обвинение към мен, смятам, че не ще успея да те спра.

Нан се изправи, за миг погледна надолу към него — той беше предпочел да остане на мястото си.

— Беше недискретно от моя страда да се виждам с приятел в болницата, за което се извинявам. Надявам се, обаче, да размислиш над основанията си за безпокойство в този случай. Записките ми от последния преглед на Ванеса, които, сигурна съм, вече си прочел, сочат, че по всяка вероятност съпругът й възнамерява да я напусне.

Тя поклати тъжно глава.

— Ти беше първият, който ми каза, че при подобни случаи мъжете, са тези, които напускат заболелите си партньори. Ванеса беше много разстроена при предишния преглед и аз назначих консултация с психиатър. Нещастно съвпадение е, че тя именно отвори вратата на стаята, в която бях с моя приятел, но едва ли беше необходимо да се драматизира толкова фактът, че тя е идентифицирала погрешно човека, с когото бях. Щом като смяташ за необходимо да ме държиш отговорна за нещо повече от проявена в минимална степен недискретност, това е твое право наистина. Има ли нещо друго, за което да говориш с мен?

— Първо обвинението в лекарска небрежност, сега това — измърмори завеждащият с тон на обиден и смазан човек. — Какво ли ще последва? — допълни той и махна с ръка — това трябваше да означава, че я освобождава.

Нан излезе от кабинета му с гордо вдигната глава, както впрочем винаги ходеше. — Истината беше, че просто й се искаше да отиде някъде и да се наплаче.

 

 

Тъкмо влизаше в апартамента си и телефонът иззвъня. Един от братята й го вдигна, после я потърси с поглед.

— За теб е, сестричке — и й подаде слушалката.

Следобедът се оказа доста тежък. Колегите й не знаеха какво да правят, да разговарят с нея за случилото се или изобщо да не го споменават. Щом започнеха да го обсъждат, тя реагираше суховато, просто обясняваше грешката, която беше направила пациентката, без да споменава за причината. Никой не видя причина да не повярва на нейната версия, а и не се и зае да дълбае по-навътре, което беше добре, тъй като Нан не възнамеряваше да споменава името на Стив пред когото и да било от болницата.

Или пред когото и да било у дома. Изобщо нямаше намерение и да споменава за бъркотията. Защо да безпокои семейството си, още повече след като не беше успяла да излезе чиста от положението. Нан пое слушалката от Джон, механично свали обецата си и я прилепи към ухото си.

— Доктор Льобарон — каза тя в обичайния си спокоен маниер.

— Чух някои обезпокоителни неща за това, какво е станало във вашето отделение, след като се видяхме — каза Стив. — Какво се случи всъщност?

— Не мога да ти кажа нищо в момента.

Родителите и братята й като че плътно я бяха обградили, любопитни да чуят как беше минал денят й. Беше се прибрала късно, както обикновено, и сега щяха да вечерят.

— Няма за какво да се безпокоиш — допълни Нан.

— Наистина ли? Не смятам така, поне от това, което чувам. Една сестра каза, че вашият завеждащ те е извикал в кабинета си.

— Не беше чак толкова зле. Ти изобщо не си замесен.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че не съм споменала за теб.

— Не за това се тревожа, Нан.

Нан потърка чело и прехапа устна.

— Надявам се да мога да ти се обадя малко по-късно. Точно сега се чувствам невероятно изтощена.

Последва кратко мълчание.

— Семейството ти е там, разбирам. Виж, трябва да поговорим. Аз все още се намирам в болницата. Нека да дойда и да те взема да отидем някъде.

— Не, невъзможно е.

— Ами след час. След като приключите с вечерята?

Тя наистина трябваше да си поговори с него, макар и само за да успее да предотврати той да направи нещо, което тя не би желала. Извърна се с лице към стената, искаше да изглежда така, сякаш се готвеше да сложи слушалката на мястото й. Гласът й премина почти в шепот.

— Добре. Пред магазинчето на ъгъла.

Едва след тези думи остави слушалката на мястото й.

Родителите и братята й, преструвайки се, че в никакъв случай не са се опитвали да подслушват, моментално започнаха да говорят в един глас, разпитвайки я за изминалия ден. Нан усещаше, че няма да има сили да отговори на всички въпроси.

— Няма ли скоро да вечеряме? Ще се наложи да изляза за малко тази вечер.

Майка й, разтревожена от вида й, скочи на крака.

— Разбира се, мила моя. Ние с Фред веднага ще сложим масата.

— Аз ще ти помогна — настоя Нан и последва майка си в кухнята.